Размяната

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Очите го боляха, а раменете му бяха изтръпнали от дългия полет.

Миша ръкавичка заобиколи прекатурената каменна постройка, не забеляза следи от други посетители и се приготви да се приземи наблизо. Ръцете му обаче рязко подскочиха, завъртяха кормилото и корабът зави над джунглата и увисна над една поляна. Той сниши кораба за приземяване и въздъхна по своя воля, но щом се опита да издекламира някои подбрани изрази от невероятната си колекция ругатни, откри, че собственият му език изобщо не му се подчинява.

— Можете поне да ме оставите да си почина — обърна се той мислено към невидимите си манипулатори. — Каквото и да искате от мене, ще ви го свърша по-добре, ако не съм капнал от умора.

— Извинявай за неудобствата — свързаха се те с него за първи път насам от съня му в планината Анвил. За миг започна да вижда двойно — сякаш върху пейзажа пред него за секунда се наложи образът на мъждукаща свещ, около която мърдаха тъмни сенки. — Ама няма как. През нощта успя да задминеш останалите кораби. Зададохме ти друг курс, а и твоят кораб е по-бърз. Но не си ги изпреварил кой знае колко. Няма време за почивка. Извади широкия плосък нож от ножницата на вратата! Излез навън! Насечи клони и папрат! Скрий кораба!

Почувства се свободен — свободен да се подчини. Не се подчини.

— Ама…

Отново му задърпаха конците. Усети, че става, отваря люка, взема ножа в ръка. На следващите си въпроси не получи никакъв отговор.

Растенията с огромни листа се сечаха много лесно. Не му отне кой знае колко време да скрие малкия кораб. После отвори едно отделение отзад, демонтира го, почисти го и постави допълнителните кубове гориво в съответните камери. Мисълта за това го бе разтревожила отпреди. Нямаше как слънчевите конвертори да свършат цялата работа при завръщането, дори и ръцете му — не по негова воля — да не бяха покрили техните панели с листа.

Щом свърши, постоя известно време неподвижен; вдишваше топлия влажен въздух, вслушваше се в утринните крясъци на яркоцветните папагали и се чудеше дали пък няма да му позволят кратка почивка. Но тъкмо си го помисли и краката му са размърдаха и го понесоха в посока, която предполагаше, че води към каменната постройка с гротескните барелефи. Докато вървеше, размахваше ножа и разчистваше пътя. Само след няколко крачки вече бе потънал в пот. Около него бръмчаха насекоми, а най-подлудяващо от всичко беше, че не можеше да ги разгони.

Най-накрая залитайки стигна до поляната, сред която се извисяваше стъпаловидното здание. От покритите му с лози стени се подаваха каменни зверове и се хилеха насреща му.

— Трябва да си почина — примоли се той. — На сянка. Моля ви!

— Няма никакво време! — дойде отговорът и видението отново проблясна пред очите му. — Трябва да заобиколиш сградата и да влезеш.

Усети, че пак се раздвижва. Искаше му се да изкрещи, но все още беше лишен от дар слово. Вървеше все по-бързо и по-бързо, едва забелязваше къде стъпва, ала кой знае как не се спъна.

Отново го спряха пред обраслия с бурени и обвит с лози вход. После ножът се стрелна напред и той започна да го разчиства.

Едва когато се приближи до едно широко стълбище, забави ход и най-сетне спря и огледа сцената под и пред себе си. Сумрачна светлина влизаше през една неравна дупка в покрива, където няколко каменни блока се бяха откъртили — вероятно вследствие на някакво земетресение…

В дъното на стаята под него имаше ниска каменна стена. Зад кея се простираше мракът на кладенец. Отпред стоеше умален модел на самата стъпаловидна сграда — съвсем точно копие с каменни статуйки и барелефи. Върху него, в разпадаща се оранжева кошница, лежеше тесен цилиндър, дълъг около педя и половина. Излъчваше бледа зеленикава светлина. Миша ръкавичка се възползва от временната почивка, за да вдиша дълбоко влажния въздух и да се наслади на прохладата…

— Това, крадецо, е нещото, което трябва да откраднеш!

И пак онази свещ. И пак заповед.

— Цилиндърът?

— Да.

— Защо си правите труда да ми го казвате? Вие дърпате конците…

— Вече не. Сега ще те освободим. Що се отнася до тези работи, вродената ти хитрост и рефлексите ти надминават всичко, което ние можем да те накараме да извършиш.

Изведнъж той вече беше свободен. Избърса чело, поотупа дрехите си и падна на колене. Дишаше тежко. Рефлексът му го накара да замълчи — щом щеше да върши работа… Мислено отправи най-належащия въпрос:

— Защо е толкова трудно да изкачиш тези стъпала, да прекосиш, стаята и да вземеш онзи цилиндър? Кой ще ми попречи?

— Звярът, който живее в кладенеца.

— Кой е той? Какво може да ми направи?

— Ако забележи присъствието ти, ще се надигне и ще се опита да предотврати кражбата. Той е огромен пернат змей.

Миша ръкавичка затрепери. Уви ножа в наметалото си и внимателно го постави на каменния под. Покри лице с ръце, разтри очи, потърка чело.

— Това изобщо не е честно! Работя само когато съм в отлична форма, а не когато съм полумъртъв от умора!

— Този път няма друг начин.

— Мътните да ви вземат!

— Губим време. Ще го направиш ли?

— Имам ли наистина избор? Ако съществува справедливост…

— Тогава започвай!

Миша ръкавичка отпусна ръце и се изправи. Приседна на стъпалото и оправи ботушите си. Прокара пръсти през косата си, избърса длан в панталоните и взе ножа. Изправи се.

Метна се безшумно към лявата страна на стълбището. Обърна се настрани и започна да се спуска по стъпалата — бавно и без да издава нито звук.

Щом слезе долу, застана напълно неподвижен и се ослуша. Да не би това леко, почти недоловимо шумолене да идваше от кладенеца? Да. Ето го пак; сега спря. По-добре ли ще е да се метне напред, да грабне цилиндъра и да побегне? Колко ли голям беше този змей, колко ли беше бърз?

Не дойдоха никакви отговори и той реши, че и неговите догадки не са по-лоши от тези на мъчителите му. Направи крачка напред и отново спря. Тишина. Направи втора крачка. Да, онова нещо съвсем определено сияеше. Сигурно точно това търсеше Пол и нямаше време да стигне дотук. Защо не? Приближаващите кораби на Марк? Вероятно. И докъде ли щеше да стигне Миша ръкавичка, дори и да успееше да офейка с плячката? Дали седемте фигурки си бяха наумили нещо за него? Или най-накрая щеше да е съвсем свободен да прави каквото си иска?

Още една стъпка… Нищо… Още две, бързи…

Шумолене — сякаш люспи се търкат о камък…

Успя да потисне треперенето и пристъпи напред върху купчинка отломки. Шумоленето продължи — сякаш нещо огромно и навито бе започнало да се развива.

— Гранатата! Метни една в кладенеца! Просни се по очи! Прикрий главата си!

Направи каквото му беше наредено. Ръката му хвана гранатата, после тя полетя във въздуха. Метна се зад пиедестала и успя да съзре огромната, ярка, увенчана с корона от пера глава, която се надигаше над ниския зид, огромните немигащи очи, тъмни като ями, обърнати към него, зеления израстък между тях като блестящ смарагд. След това взрив разтърси сградата.

Огромен каменен блок падна от тавана в левия ъгъл на стълбището; последва го водопад от чакъл и пръст, частици прах затанцуваха в светлинните лъчи. Оранжевата кошница се катурна и жезълът се изтърколи от нея. Удари се о последното стъпало на малката пирамида, отскочи и се търкулна точно до лакътя на Миша ръкавичка.

— Успя! Грабвай го и бягай!

Той се огледа, забеляза го, грабна го и се изправи на крака.

— Късно е! — отвърна той, стиснал жезъла в лявата си ръка, а ножа — в дясната. — Не е мъртъв!

Избухналото съскане заглуши последното трополене на падащи камъни. Главата с корона от оранжеви, червени и розови пера се клатушкаше като замаяна, но твърдо напредваше към него — твърде бързо, че да може да избяга.

— Цели се в скъпоценния камък между очите!

Той са дръпна назад, издигна ножа. Знаеше, че има само един-единствен шанс.

Змеят се хвърли срещу него.

И той направи същото.

Те експлодираха на зазоряване — гадеше им се, в ушите им звънтеше, пулсът им биеше учестено. Пол се наведе напред и погледна надолу към плажовете, заобикалящи обилната тропическа растителност.

— Слизай долу, Лунна птицо! Едвам се държим!

Лунна птица се заспуска бавно.

— На плажа ли да кацна?

— Да. Искам да се изкъпя, да ям, да се поразкърша.

— Пол, аз не мога…

— Знам. И аз не мога. Изчакай само минутка.

Лунна птица внимателно се приземи. Те се плъзнаха надолу и се проснаха неподвижни на пясъка. След малко Пол протегна ръка и погали Нора по косата.

— Добре се справи…

— И тебе си те биваше — потупа Лунна птица по врата. — Хубаво шоу.

— Къде сме? — попита Нора.

— Колко път остана?

— Ще стигнем там, преди да се е издигнало слънцето.

— Добре. До обяд ще стигнем — обърна се той към Нора.

След малко се съблякоха и се изкъпаха в океана. После почистиха дрехите си, докато Лунна птица преследваше и ядеше дребни животинки, които квичаха сред дърветата. Тяхната закуска беше много по-тиха, докато гледаха сгрените от слънцето вълни и пламтящите облаци.

— Как ми се иска ужасно дълго да спя! — каза тя най-сетне.

— Доста работа ни се отвори напоследък.

— Когато всичко свърши, какво смяташ да правиш?

— Ако съм жив — отвърна той, — ще ми се да изчета останалите книги в библиотеката на баща ми.

— И после какво ще правиш с цялото натрупано знание?

— Гледам на това като на край, не като на средство. Не знам какво ще правя после. О, иска ми се да възстановя Рондовал, разбира се, независимо дали ще остана там, или ще замина.

— Ще заминеш ли? Къде?

— Не знам. Но веднъж вървях по златен път, който водеше към какви ли не чудновати места. Може пък някой ден пак да тръгна по него и… да видя какво ще стане…

— А ако тръгнеш, ще се върнеш ли?

— Мисля, че съм длъжен. Възприемам твоята земя като дом повече от всички места, където съм живял някога.

— Хубаво ще е да направиш такъв избор…

— Ако остана жив — повтори той.

Когато Лунна птица се завърна, те се протегнаха, изтупаха дрехите си от пясъка и се качиха на гърба му, хванати за ръце. Слънцето беше изгряло и джунглата изглеждаше по-зелена. Издигнаха се отново и не след дълго Лунна птица вече се носеше на юг.

Беше почти пладне, когато съзряха стъпаловидната пирамида, приближиха я и започнаха да кръжат над нея.

— Може би сме закъснели — установи Лунна птица.

— Какво искаш да кажеш?

— Сред дърветата има кораби като онзи, който ти разруши.

— Не ги виждам.

— Усещам топлината им.

— Колко са?

— Преброих шест.

— Чудя се откога ли са тук? Може да е засада.

— Сигурно. Какво да правя?

— Трябва да взема това парче…

Експлозия разтърси пирамидата.

— Какво… — обади се Нора.

— Сниши се и премини бързо над сградата. Искам да огледам по-добре.

Лунна птица описа кръг и започна да се снишава. Пол се вгледа в джунглата — все още не можеше да види корабите, за които му говореше драконът. Щом слязоха още по-ниско, обърна очи към пирамидата. По страните й се плъзгаха буци пръст, на едно място се бе отворила дупка. Над сградата като дим се издигна облак прах.

— Богове! — викът на Нора се извиси над вятъра. — Какво става?

От един отвор в отсрещната стена на пирамидата току-що бе изскочил дребен човек в черни дрехи и бе хукнал да бяга. Мигове по-късно след него се стрелна огромна перната глава. Издигна се, поклащайки се, езикът й блестеше като кървав огън. Тялото се изнизваше толкова бързо, че главата сякаш всеки миг щеше да се стовари върху човека.

— Лунна птицо! Спри! Върни се! Нефритената нишка… Жезълът е у онзи!

Лунна птица вече забавяше полет и започна да се извръща. Тялото му ставаше все по-топло.

— Змеят от кладенеца! Винаги съм искал да го срещна… Скачайте от гърба ми и тичайте веднага щом го нападна! Вземете и онова, което искате да запазите.

— Да нападаш? Не! Недей!

— Трябва! От векове го чакам! А и това е единственият начин да спася и човека, и твоя жезъл!

Пол го заудря с юмруци, но Лунна птица май изобщо не го усещаше.

— Бъди готова да скочиш и да бягаш! — извика той на Нора, окачи на рамото си калъфа с китарата и сграбчи кошницата с бутилките вода.

Змеят чу вика и изви глава нагоре. След миг Лунна птица се стовари върху гърба му. Пол се плъзна на земята и хукна да бяга. Зад него се надигна кански рев и съскане. Усети, че го облива топла вълна. Видя как тялото на гигантския змей се извива към него. Отскочи и се огледа за Нора. Тя не се виждаше никъде. Но дребничкият човек с жезъла се бе спънал и тъкмо се изправяше. Двамата се забелязаха в един и същи миг и Пол позна Миша ръкавичка.

— Нора! — изкрещя той. — Виждаш ли я някъде?

Миша ръкавичка махна към дърветата от другата страна на люспестия вихър. Нора очевидно бе скочила или бе отхвърлена в противоположната посока. Той се затича, заобиколи Миша ръкавичка, после и мястото, където Лунна птица, увит от шарена спирала, бе започнал да изплюва течност върху виещия се свой противник. Избухна пламък. Пол побягна и усети миризмата на горяща перушина. Почти в същия миг съзря Нора, обкръжена от голяма група ниски, набити мъже — приличаха на онези, които бе видял в планината Анвил. Неколцина от тях лежаха неподвижно сред тревата, а лявото рамо на Нора беше окървавено. Видя, че я обвиват черни жици. После я заблъскаха към дърветата.

В този миг борещите се влечуги се търколиха към тях и те побягнаха.

Събраха се заедно сред високата растителност на изток. Пухтяха, облегнати на увитите от лози и обрасли с лишеи дървета.

— Бързо! — Пол протегна ръка. — Дай ми жезъла! Трябва ми!

Миша ръкавичка му го подаде — тънко, дълго парче. По него имаше облаци, луна, звезди, а над тях — небесен дворец. Над високите му кули кръжаха ангелски духове. Докато се опитваше да го постави на мястото му — в края на другите две парчета, Пол на два пъти го изпусна. Най-накрая успя.

Чувството за сила, което го обля в този момент, беше огромно. Ръцете му станаха уверени, зави му се свят. Той се изправи.

— Трябва да ги проследим заради нея — обърна се той отново с лице към мястото, откъдето идваше грохот и рев. Посочи наляво. — Ако се върнем на поляната и сме по-далече от битката, можем по-бързо да претърсим джунглата.

Миша ръкавичка кимна и вдигна ръка.

— Не мисля, че ще успеем, но според мене, тя засега е в безопасност.

— Какво искаш да кажеш?

— Доста добре ги познавам тези джуджета. Ако не бяха получили заповед да не я убиват, досега щеше да е мъртва. Дошли са тук с летящите си кораби и без съмнение ще я отведат на един от тях. Сигурно вече са се добрали до някой.

— А аз си мислех, че са дошли заради мене… Или за последното парче от жезъла…

— Да, но сега, след като то е у тебе, те по-скоро биха те отбягвали. Тя сигурно е била втората им цел — по всяка вероятност Марк я е взел за заложница.

— Какво искаш да кажеш с това „по всяка вероятност“?

— Ами нали знаеш — и Марк я харесва…

— Знам, знам — отвърна Пол. — Давай да се махаме.

Вдигна жезъла, от него изскочи ослепителна бяла светкавица и проряза път сред джунглата. Той веднага тръгна напред.

Когато стигнаха до полянката, видяха, че Лунна птица и пернатият змей, оплетени един в друг, неподвижни, се бяха притиснали към стената на пирамидата. Змеят все още беше увит на спирала около дракона, захапал лявото му рамо, а зъбите на Лунна птица се бяха впили в гърба на змея.

Щом двамата мъже се обърнаха и тръгнаха наляво, влечугите изведнъж се размърдаха и земята се разтресе. Опърленият змей се просна на земята, а Лунна птица, освободил крилете си, се издигна във въздуха. Извиващият се негов противник все още беше впил зъби в рамото му. Пол се извърна и вдигна жезъла.

— Не! — думата трепна по зелената нишка, която изведнъж се протегна между Лунна птица и него. — Това си е само между нас! Стой настрана!

Без да спира, Пол продължи да върви към мястото, където бяха натикали Нора в джунглата. Миша ръкавичка го следваше по петите. Разнесе се нов рев. Не след дълго завоня на изгорена плът. Пол не се обърна назад.

Стигнаха мястото, където труповете лежаха сред почервенялата трева. От единия стърчеше ножът на Нора. Сега, когато бяха далече от борещите се чудовища, други шумове стигнаха до ушите им — иззад дърветата се носеше механично жужене.

Тъмна сянка са издигна във въздуха на юг от тях. Почти веднага я последваха още две.

— Не! — извика Пол и вдигна жезъла.

Миша ръкавичка се вкопчи в ръката му и я дръпна надолу.

— Ако ги свалиш, ще я убиеш! — кресна му той. — Освен това, как ще разбереш точно в коя машина е тя? Не можеш да си позволиш да свалиш нито един кораб!

Пол прегърби рамене. Още два кораба се издигнаха във въздуха.

— Разбира се — той отпусна ръка. — Разбира се…

Обърна се и погледна Миша ръкавичка.

— Благодаря ти — рече той. — А сега трябва да я последвам. Трябва да направя онова, което Марк иска от мене — да доведа нещата до краен сблъсък. Той не знае какво аз мога да изправя срещу него, но трябва да го разбере, преди да поведе битка срещу мене. И сега ще го научи. Ще се върна там и ще разпердушиня планината Анвил, стига Лунна птица да може още да лети…

— Аз имам кораб — обади се Миша ръкавичка. — Свих кораба на Марк. Мога да го управлявам. Ще ти покажа.

Хвана Пол за ръка.

Когато отново минаха край пирамидата, битката все още продължаваше и никой от двамата участници в нея не показваше признаци на отпадане. По овъглената земя бяха изровени огромни бразди и ями; навсякъде беше разплискана гъста кръв със сладък мирис; и двамата — и драконът, и змеят — бяха подгизнали от кръв. Така се бяха оплели, че Пол изобщо не можеше да разбере кой колко е пострадал, да не говорим за това да помогне на Лунна птица с жезъла.

Призова нишката, по която преди това му бе говорил драконът.

— Сега трябва да се върна в Рондовал и да се подготвя за битка — заговори му той. — Марк отвлече Нора. Миша ръкавичка може да ме откара там с неговия кораб. Не мога да изчакам изхода от вашата битка.

— Върви! Когато битката свърши, аз ще се върна.

Драконът и змеят мигом започнаха отново да се мятат. Змеят — половината му пера бяха изтръгнати — яростно засъска. Пламъци разцъфнаха край него, по него. Пол и Миша ръкавичка притичаха покрай тях. Тъкмо в този момент той успя да се увие около шията на Лунна птица, ала ноктите на дракона разкъсваха тялото му.

— Кажи му да удря по зеления скъпоценен камък на главата му — обади се Миша ръкавичка. — Когато аз го ударих там, се зашемети за малко.

— Удряй по скъпоценния камък на главата му — веднага предаде Пол, но не получи отговор.

Не след дълго намериха пътеката, която Миша ръкавичка бе изсякъл сред шубраците.

— Оттук — рече крадецът. — Скрил съм го недалече оттук. Но… Пол, твърде съм изморен, за да го карам по целия обратен път. Ще заспя и ще убия и двама ни.

— Само го вдигни във въздуха — отвърна Пол. — Аз ще гледам и ще те питам кое как става. Ако се наложи, ще се сменяме. — И ти ми изглеждаш доста изморен.

— И съм. Но няма да се влачим толкова дълго, колкото си мислиш.

Излязоха на една полянка. Миша ръкавичка спря, посочи една зелена купчина и взе да разчиства папратите.

— Какво искаш да кажеш? Минал съм го този път току-що!

Пол започна да му помага.

— На тебе няма да ти хареса — рече той, — но знам един по-кратък път…