Размяната

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Пол бе проследил всички магически нишки из целия Рондовал и сега, когато денят избледняваше, се бе оттеглил — лежеше и чакаше дали ще заработят и какво ще хванат.

В малката всекидневна, в която не влизаше толкова често преди, той седеше в центъра на своята паяжина и чакаше. Не беше си поставил друга цел, освен мисленето по време на този период, но това бе съвсем уместно. Всъщност, беше чудесно.

Нишките се простираха около него — сребристо сиви, натегнати. Беше ги опънал същия следобед из целия замък като призрачни телеграфни жици. Чувстваше ги всичките до една, знаеше докъде води всяка една от тях.

Вече бе стигнал до извода, че при нормални условия те са невидими за обикновените хора. Да ги събере, да ги забележи, да ги използва — всичко това беше част от неговата сила — същата сила, която го бе довела тук, на това място, за което сега знаеше, че е неговият дом. И другите, които бяха живели тук, също я бяха притежавали наред с други знания и умения — неща, за които той все още имаше какво да научи. Зачуди се…

Мор го бе отнесъл оттук още като бебе — така бе казал старецът — и го бе разменил с истинския Даниъл Чейн. Ако се бе родил тук и го бяха отнесли по време на битката, причинила такава разруха на това място, то тогава пораженията в замъка бяха нанесени преди малко повече от двадесет години — разбира се, ако и тук времето тече приблизително по същия начин. Каква ли би могла да бъде причината за конфликта и кои са били главните действащи лица? След като бе обмислил всичко, реши, че неговите родители са били губещата страна и без съмнение сега са мъртви.

Замисли се за тях. В многобройните стаи имаше много непокътнати портрети — някой от тях сигурно беше на господаря Дет, автора на дневниците, човекът, който бе решил, че е неговият баща. Ала под никой портрет не беше изписано име, а коя е била майка му, Пол нямаше никаква представа.

Китката му леко го сърбеше, но от нишките, които бе опънал, все още не идваше никакъв знак. Гледаше как коридорът зад вратата помръква. Помисли си за света, в който изведнъж се бе намерил и се зачуди дали щеше да види и нишките в своя собствен свят, ако се бе опитал. Чудеше се и какъв ли щеше да бъде, ако бе израснал тук. Сега усещаше, че е господар на това място, макар и да не разбираше цялата му история и не можеше да понася присъствието на натрапници.

Защото натрапник имаше. Беше толкова сигурен в това, сякаш го бе видял да се прокрадва насам-натам. Знаеше го не само от факта, че всичката храна и пиене, които оставяше, кой знае как изчезваха, но и от хиляди други дреболии — дръжките на врати, които помнеше, че са прашни, се оказваха излъскани до блясък; откриваше някои незабележими размествания, резки следи от тътрещи се крака по коридори, по които никой не беше минавал. Всичко това усилваше чувството за чуждо присъствие. Имаше ирационалното усещане, че самият Рондовал го предупреждава.

И той бе изработил това заклинание внимателно — отчасти по интуиция, отчасти ръководейки се от намеците в бащините си книги. Струваше му се, че е направил всичко както трябва. Когато посетителят се размърдаше, той веднага щеше да разбере…

Пак онзи сърбеж. Само че този път не утихна, а пръстът му подскочи към една нишка. Той я докосна, усети как пулсира. Да. Точно тази водеше към една от задните разрушени кули. Много добре. Хвана я между пръстите си и започна да извършва тайнствени движения. Сърбежът в китката се засилваше.

Да. Движещо се човешко тяло — тяло на мъж — бе задействало неговата алармена система. Точно сега нишката се разрастваше, пулсираше от сила, здраво бе оплела натрапника.

Пол се усмихна. Волята му потече по нишката и накара мъжа да замръзне, където и да беше той.

— А сега, приятелче — измърмори Пол, — е време да се срещнем. Ела при мене!

Човекът бавно се спускаше по стълбите на кулата — движенията му бяха забавени и механични. Опитваше се да се противи на заклинанието, което бе осъзнал, че са му приложили, но без никакъв успех — продължаваше да се движи напред. По челото му изби пот, стисна зъби. Гледаше как краката му напредват с уверена крачка надолу по стълбите, после — по коридора. Опита се да се залови за някоя каса на врата, за някоя колона, по ръцете му неизменно се откъсваха. Най-накрая се скриха под наметалото.

Мигове по-късно той държеше дълго въже за катерене, което припряно завърза за лявата си китка. Прикачи малка абордажна кука към другия му край, метна го и го прехвърли през един висок прозорец. Подръпна въжето два — три пъти — беше се закрепило здраво. Сграбчи го с две ръце, отпусна се и занарежда молитва към Дуастир, бога на крадците.

Пол се намръщи. Бе осъзнал, че мъжът вече не се приближава към него. Напрегна се, ала натрапникът не идваше насам. Стана, изруга и тръгна след нишката по сумрачния коридор. Щом приближеше свещи, те пламваха. Чак след като преполови разстоянието, му хрумна, че и другият сигурно владее някаква сила. Как иначе би успял да спре насред пътя, след като го влечеше толкова мощно заклинание? Може би трябваше да извика Лунна птица и да сплаши натрапника с груба сила…

Не. С този акт на защита, реши той, ще се справи и съвсем сам, ако това изобщо беше възможно. Имаше нужда да премери сили с някого, а сега му се струваше, че защитата на Рондовал вече е негова лична работа — след като той притежаваше замъка и замъкът притежаваше него.

Можеше и да не забележи дребничкия мъж в черни дрехи, ако внезапно тръгналата нагоре сребърна нишка не бе насочила вниманието му нататък. Видя чифт ритащи крака, които все още се опитваха да ходят, докато човекът се набираше нагоре само на ръце.

— Невероятно! — възкликна Пол, протегна ръка нагоре и отново докосна нишката. — Прекрати всякакви опити да ми избягаш! Слез долу! Върни се! Веднага!

Мъжът спря да се катери, ботушите му замряха неподвижно. Увисна за миг и започна да се спуска надолу. После, на около десетина крачки от земята, в пълно подчинение на заповедта, която беше получил, макар това да не му харесваше, пусна въжето, събра пети и тупна право пред него.

Пол отскочи назад, удари рамото си в стената и се завъртя настрани. Човекът се хвърли на пода до него, изпълнявайки заповедта, и след това хукна да бяга.

Пол се изправи, докосна нишката, тя се плъзна и уви като ласо глезените на непознатия. Мъжът се просна по очи.

Пол тръгна към него, поддържайки нишката напрегната. Мъжът се претърколи, в ръката му блесна нож и той замахна към бедрото му. Пол, вече нащрек, отскочи назад. Нишката образува примка, уви се около китките на другия и се затегна.

Ножът падна на пода, отхвръкна надалече и потъна в далечните сенки. Бледите му очи срещнаха очите на Пол и се втренчиха в тях безизразно.

— Длъжен съм да ти кажа, че проявяваш изключително въображение при изпълнение на заповеди — отбеляза Пол. — Много буквално ме разбираш, когато искаш и се възползваш от всяка примка, която ти попадне, когато не искаш. Да не си учил право?

Другият се усмихна.

— Доста пъти съм бил достатъчно близо до тази професия — отвърна той с мек, почти любезен глас и въздъхна. — Ами сега какво ще правим?

Пол поклати глава.

— Не знам. Представа нямам нито кой си, нито какво искаш. В интерес и на безопасността ми, и на любопитството ми е да науча.

— Името ми е Миша ръкавичка и не искам да ти сторя нищо лошо.

— Ами защо тогава щъкаш тайно тук и крадеш храна?

— Човек трябва да яде… А пък щъкам тайно поради собственото си желание да съм в безопасност. Всичко, което знам за тебе, е, че си магьосник и яздиш дракони. Нещо не ми се щеше да дойда да ти се представя.

— Доста разумно — отбеляза Пол. — Виж, ако изобщо знаех какво търсиш тук, по-лесно бих съчувствал на тежкото ти положение.

— Е, ами… — проточи Миша ръкавичка. — Аз съм, както му викат, крадец. Бях дошъл тук с цел да открадна една колекция от инкрустирани със скъпоценни камъни фигурки, принадлежащи на господаря Дет. По поръчка. Трябваше просто да ги доставя на купувача от Уестърланд, да си прибера парите и да си вървя по пътя. За лош късмет Дет ме спипа — горе-долу като тебе сега — и ме заключи в една от килиите долу. Когато най-после успях да избягам, войната бушуваше с пълна сила. Замъкът беше обсаден и врагът всеки момент щеше да нахлуе вътре. Видях как Дет умира след магьоснически дуел с един стар вълшебник и реших, че най-безопасното място за мене си е моята килия. Обаче на връщане сбърках пътя и накрая се намерих в една пещера, където заспах. Когато се събудих, те видях да летиш на онзи огромен дракон. Махнах се оттам, качих се тук, бях гладен… Не можех да си взема от храната в килера.

— Изобщо не разбирам защо си останал тук!

Миша ръкавичка облиза устни.

— Трябваше да проверя едно-друго — рече той най-накрая. — Да проверя дали фигурките са още тук.

— И тук ли са?

— Не можах да ги намеря. Но по това, колко са пораснали дърветата наоколо, започнах да усещам, че съм проспал доста повече време, отколкото си мислех…

— Към двадесет години, да ти кажа — рече Пол и освободи краката на Миша ръкавичка. — Гладен ли си?

— Да.

— И аз. Хайде да вървим да похапнем. Ако ти освободя ръцете, би ли ги използвал по-скоро да ми помогнеш да донесем храна, отколкото да се опитваш да ме намушкаш с нож?

— По-скоро бих те промушил на пълен стомах.

— Така става.

Пол развърза и последната примка.

— Какво ли не бих дал да науча този номер! — възкликна Миша ръкавичка, докато го гледаше.

— Да вървим в килера — подкани го Пол. — А по пътя искам да ми разкажеш как е умрял баща ми.

Миша ръкавичка скочи на крака.

— Баща ти?!

— Господарят Дет.

— Но синът му беше бебе…

— Преди двадесет години — напомни му Пол.

Миша ръкавичка се потърка по челото.

— Двадесет… Да не повярва човек! Не виждам как би могло да стане.

— Бил си омагьосан от силно заклинание за сън заедно с драконите. Сигурно съм те освободил от него, когато съм събудил Лунна птица. Явно си спал някъде наблизо.

Тръгнаха.

— Сега, като ми каза… Наистина сънувах дракони.

Обърна се и се загледа в Пол.

— Като те видях за първи път, майка ти те носеше на ръце. И като се опитах да те докосна, тя ме опърли.

— Познавал си я?

— Лейди Лидия… Да. Прекрасна жена. Май че е по-добре да започна отначало.

— Моля те!

Извадиха от килера храна и вино, върнаха се в библиотеката и прекараха по-голямата част от нощта в разговор. Когато се нахраниха, Пол извади китарата и докато слушаше разказа на Миша ръкавичка, си подрънкваше разсеяно, като от време на време спираше, за да отпие от чашата си. Веднъж удари акорд, от който косите на Миша ръкавичка настръхнаха, а зъбите му затракаха.

— Значи те са убили родителите ми? — пророни Пол. — Селяните?

— Според мене, във войската имаше и други хора, не само селяни — отвърна Миша ръкавичка. — Видях дори и кентаври. Но всъщност Дет го победи един друг магьосник — май че се казваше Мор…

— Мор?!

— Така мисля.

— Продължавай!

— Мисля, че когато замъкът падна, майка ти беше в югозападната кула. Поне натам беше тръгнала, когато я видях да те носи. Откриха те на входа на кулата, самичък. Занесоха те в главната зала. Войниците искаха да те убият. Мор обаче те спаси — размени те с друго дете от някакъв тайнствен свят… Или по-скоро твърдеше, че може да го направи. Какво, направил ли го е?

— Да… Те са убили родителите ми…

— Двадесет години… Сега те са остарели, някои сигурно вече са мъртви… Никога не би могъл да откриеш всичките!

— Тези, които ме замеряха с камъни, мислят по съвсем същия начин! А и това, че познаха белега ми, говори нещо…

— Пол… Господарю Пол… Не знам каква е твоята история, къде си бил, какво си преживял, как си се върнал, но аз съм по-стар от тебе. За много неща не съм сигурен, обаче едно нещо разбрах по-добре от повечето хора. Омразата ще те изяде, ще те изкриви — още повече, че може би вече няма върху кого да я излееш…

Пол понечи да каже нещо, но Миша ръкавичка вдигна ръка.

— Моля те! Чакай да довърша. Не е само проповед в защита на доброто държание. Млад си, а докато идвахме насам, стори ми се, че току-що си встъпил във владение на своите сили. Имам чувството, че това може да е повратна точка в живота ти. Като се обърна назад, виждам, че и аз съм имал такива случаи. Май всеки ги има. Струва ми се, че още не си се замислял по кой път да тръгнеш. Старият Мор, общо взето, приличаше на бял магьосник. На баща ти му беше излязло име, че е от другите. Аз пък знам, че всъщност нищо не е само бяло или само черно. Чисто и просто като мине малко време, човек може да прецени по онова, което вижда, в коя посока е отвела даден човек великата сила, ако ме разбираш какво ти говоря. Ако след всички тези години тръгнеш да си отмъщаваш, точно в този момент от живота ти — като използваш за това новооткритите си сили — имам чувството, че цялата тази работа ще те изкриви и каквото и да докоснеш по-нататък, то ще носи отпечатъка й. Казвам ти го не само защото ме е страх, че един нов Дет ще тръгне да бесува по земята, а и защото си млад и сигурно и ти ще пострадаш.

Известно време Пол мълча. После удари един акорд.

— Баща ми е имал жезъл, вълшебна пръчица — рече той. — Преди ми спомена, че Мор я строшил на три части. Разкажи ми пак какво е казал, че смята да прави с тях.

Миша ръкавичка въздъхна.

— Разправяше за нещо, което се наричало… Вълшебният триъгълник на Инт. Щял да затвори всяка част в един от ъглите му.

— Това ли е всичко?

— Това е.

— Знаеш ли какво означава?

— Не. А ти?

Пол поклати глава.

— За пръв път го чувам.

— Какво мислиш за моята преценка на твоето положение?

Пол отпи глътка вино.

— Мразя ги! — каза той и остави чашата. — Баща ми може и да е бил лош човек, черен магьосник. Не знам. Но не мога да остана равнодушен, след като научих, че е умрял от насилствена смърт! Не. Продължавам да ги мразя! В невежеството си те са реагирали като животни! Аз нищо лошо не съм могъл да им направя, а те какво са искали да направят с мене?! А скоро чух и историята на друг човек — той им желаел доброто и сигурно е подходил погрешно към тях, но много, много пострадал. Не е толкова лесно да простиш.

— Пол… Господарю Пол… Те са се страхували. Ти си бил за тях нещо, от което са имали основателна причина да се страхуват, щом чак досега го помнят и то толкова силно. А що се отнася до онзи, другия, кой знае? Може би е било нещо подобно?

Пол кимна.

— Да. Разбрах, че се опитал да им наложи нещо ново — ново и все пак отхвърлено много, много отдавна. Предполагам, че ти си прав. Имаш ли да ми кажеш още нещо?

— Всъщност не. Ала бих искал да чуя твоята история. На мене ми се струва, че само преди броени дни си бил бебе!

Пол се усмихна — за първи път от много време насам. Напълни отново чашите.

— Чудесно. Искаше ми се да я разкажа на някого…

Когато Пол отвори очи, светлината на деня се процеждаше в стаята. Беше заспал на дивана. Миша ръкавичка се беше свил на пода.

Пол стана и безшумно слезе на долния етаж, където се изми и преоблече. Тръгна към килера да извади нещо за закуска. Когато се върна, Миша ръкавичка вече беше станал. Поотупа се и впери очи в яденето.

Докато закусваха, Миша ръкавичка го попита:

— А сега какво смяташ да правиш?

— Мисля си да спретна едно малко отмъщение — отвърна Пол.

— Точно от това се страхувах.

Пол сви рамене.

— Лесно ти е да кажеш „забрави“. Тебе не са се опитвали да убият.

— Знаеш ли колко време съм лежал в бащиния ти затвор?

— Да, но нали си призна, че си се опитал да отмъкнеш нещо. Аз нищо не съм им направил, да му се не види, само дето им свирих без пари! Има известна разлика.

— Значи си решил. Не мога да ти кажа нищо повече, освен че бих искал да си тръгна, ако нямаш нищо против.

— Естествено. Ти вече не си затворник. Ще ти увия храна за из път.

— Е, ако ми дадеш ето тези самуни там, дето дойдоха в повече, и ей онези остатъци, това ми стига. Не обичам да пътувам с багаж.

— Вземай ги. Накъде ще тръгнеш?

— Към Дибна.

Пол поклати глава.

— Не го знам къде е.

— Пристанищен град, на юг оттук. Ето тук — той се обърна и измъкна един атлас от полицата. — Ей го тука — посочи той.

— Далечко си е — кимна Пол. — Я каква пустош ще трябва да прекосиш! Е, ако не възразяваш, аз ще те откарам.

— Какво искаш да кажеш?

— С дракона. Ще отлетим дотам.

Миша ръкавичка пребледня и прехапа устни. После се усмихна.

— Майтапиш се, нали?

— Ни най-малко. Чувствам ти се задължен за всичко, което ми разказа. Мога и да поотложа за ден-два подпалването на някоя и друга нива или плевня. Ще те хвърля до Дибна, ако искаш да пояздиш Лунна птица с мене.

Миша ръкавичка запристъпва от крак на крак.

— Добре — рече той най-накрая, врътна се на пети и спря да пристъпва. — Ако си сигурен, че той би позволил да го яздят непознати.

— Би позволил.

Пътуваха на юг върху якия гръб на медния дракон, слънцето бе надвиснало над хоризонта отляво; хладните ветрове на настъпващата нощ затрудняваха разговора им.

— Щеше ми се да бе донесъл музикалния си инструмент.

— Малко множко щеше да ни дойде.

— Този човек ми се вижда познат. Май съм го виждал насън.

— И него го е хванало твоето сънно заклинание, спял е в една близка ниша. Той пък ми разправя, че сънувал дракони.

— Странна работа… Струва ми се, че ще мога да си поговоря с него.

— Ами защо не опиташ?

— Здравей, човеко!

Миша ръкавичка трепна, погледна надолу и се усмихна.

— Ти се казваш Лунна птица, нали?

— Да.

— Аз се казвам Миша ръкавичка. Крада разни неща.

— Значи сме спали заедно?

— Да.

— Радвам се да се запознаем.

— И аз.

След този разговор дребничкият човек забележително се поотпусна. По едно време се наведе над ухото на Пол и подметна:

— Изобщо не си го мислех така. Той ми е страшно познат! Тези сънища…

— Да.

Гледаха как земята отдолу ту хлътва, ту се издига към тях — зелени гори, кафяви хълмове, сини езера. От време на време прелитаха над някоя самотна постройка, проследяваха пътечки, които се превръщаха в широки пътища. Минаха над няколко овощни градини, над една ферма. Отляво, там на склона на хълма, Пол забеляза натрупани камъни на мястото, където беше пренощувал. Сви устни.

— Следвай пътя.

— Добре.

Скоро щеше да се появи и селото. „Я да взема да му хвърля едно око по светло — рече си Пол. — Може и да поуплаша този-онзи.“

Забеляза долу, на върха на един хълм, кентавър — гледаше нагоре. Какво му беше казал Миша ръкавичка? „Че дори и кентаври имаше сред тях…“

— Я се спусни. Да те поразгледа отблизо.

Рязко се спуснаха. Кентавърът се врътна и побягна. Пол се изкиска.

— Започна се! — отбеляза той и отново набраха височина.

— Виж там, отпред, господарю. Пак онези хвърчащи неща. Нека ги попилея!

Пол присви очи. Тъмните метални силуети описваха малки кръгове. Погледна надолу.

— Там, на земята, няма ли още от тях?

— Да. Но по-лесно ми е да докопам тези във въздуха.

Пол усети, че под него тялото на Лунна птица се затопля.

— Но там, долу, при тях няма ли някой?… Някакъв човек? На момиче ми прилича.

— Да, момиче е.

Дори и оттук, от толкова високо, виждаше какъв цвят има косата й…

— Нека нападнем тези на земята. Внимавай да не нараниш момичето.

Лунна птица въздъхна. Струи сивкав газ се завихриха над ноздрите му. Ветровете мигом ги разпръснаха.

— Вие, хората, все усложнявате нещата.

И изведнъж те се гмурнаха надолу. Пейзажът бързо се уголеми. Сега Пол беше сигурен, че това е Нора и никоя друга — в средата на триъгълника, оформен от три от летящите машини. Изглеждаха по-сложно конструирани от онези, с които се бяха сблъскали онази нощ. Бяха се приземили и се движеха — подскачаха и пълзяха — по земята, все по-близо до нея. На свой ред тя се възползваше от неравния терен, за да ги държи па разстояние. Движеше се така, че камъни и туфи храсталак им препречваха пътя, и се приближаваше към края на гората. Ако успее да се промъкне сред дърветата, реши Пол, сигурно щеше да им избяга. Но можеше и да не успее.

Разнесе се миризма на развалени яйца — май въздухът наоколо се изпълни с резултата от някаква вътрешна химична реакция на Лунна птица.

Изведнъж драконът разпери крила и изпъна тяло. Забави ход. Пол се вкопчи в шията му. Миша ръкавичка, който седеше пред него — също.

Приземяването се оказа дори по-лошо, отколкото бе очаквал. Лунна птица тупна така тежко, че той за малко да си строши гръбнака и да изхвърчи встрани, Стисна крака. Глезените му се стегнаха. Чак след няколко секунди разбра, че са се приземили право върху едно от онези неща.

После Лунна птица се уригна — влажен, гнусен звук, придружен от засилване на миризмата, която бе подушил, докато слизаха. Само миг след това май взе да повръща. Буен поток от зловонна течност бликна от устата му и удави близката машина. Над нея няколко секунди се вдигаха пушеци, после избухна в пламък.

Пол се огледа за Нора. Забеляза я — тя сякаш бягаше, колкото от последната машина, толкова и от тях. Изведнъж обаче го позна.

— Пол!

— Всичко е наред! — викна той в отговор тъкмо когато Лунна птица се придвижи напред и започна да блъска третата машина, която подскачаше и се опитваше да излети.

Първият удар прекърши дясното й крило. Вторият я размаза напълно. Още две от тях бяха кацнали долу; и трета се снишаваше, но спря и започна да кръжи.

Лунна птица пак се уригна и едната от тях пламна, Последната се хвърли срещу него.

Пол се приведе ниско, също и Миша ръкавичка — но не чак толкова ниско, че да не видят онова, което последва.

Лунна птица отвори уста и вдигна предните си лапи. Нещо издрънча, а после той откъсна крилата на хвърковатата машина.

— Хич не стават за ядене.

Изплю се. Останките паднаха пред него и започнаха да тлеят.

Пол вдигна поглед нагоре. Единствената останала птица се издигаше все повече и повече.

— Да я преследвам ли?

— Не. Искам да помогна на Нора. Изчакай!

Скочи долу и тръгна сред отломките.

— Здравей — каза той и я хвана за ръката. — Какво става? Тези какви са?

— На Марк са — отвърна тя. — Същите като онова, дето долетя да го спаси. Изпратил ги е за мене…

— Защо?

— Иска ме. Каза, че щял да се върне за мене.

— А ти не искаш да отидеш при него, така ли?

— Не сега.

— Тогава, според мене, най-добре ще е да отидем при него и да я изясним тази работа. Той къде е?

Тя го погледна, след това — Лунна птица, а после — пак него.

— На юг, така мисля — рече тя най-накрая. — Живее в забраненото място, което понякога наричат планината Анвил.

— Знаещ ли как да я намерим?

— Да, май че да.

— Яздила ли си дракон преди?

— Не съм.

Той стисна ръката й и се обърна.

— Хайде! Страхотно е. Този се казва Лунна птица.

Тя не помръдна.

— Страх ме е… Последните дракони, които съм виждала, бяха на дявола Дет…

Той кимна.

— Този е готин. Но нека те попитам от какво те е страх повече — от този тип Марк с неговите машинарии или от кроткото питомно домашно животно, което яздих току-що.

Тя поклати глава.

— Къде го намери? Как го командваш? Вярно ли е, че си се върнал в замъка Рондовал? Каза, че си пътник…

— Ех… Тя е твърде дълга за разправяне…

— …защото, щом ти си от рода Рондовал — така разправят — то тогава този дракон сигурно е от чудовищата на Дет!

— Сега е мой. Но няма да те лъжа. И преди не съм те излъгал. Само че тогава нищо не знаех… Да, от този род съм. Ала бих искал да ти помогна. Ще ми покажеш ли къде живее този тип? Ще ми се да си поговоря с него.

Тя се вгледа в лицето му. Той срещна погледа й. Тя рязко кимна.

— Прав си. Той иска да върши зло. Може пък да се разберем с него. Как да се кача?

— Нека първо те представя…

Щом земята остана далече под тях, Пол се наклони над Нора и извика на Миша ръкавичка:

— Ще има малко отклонение от пътя към Дибна. Искам да се видя с онзи, който управлява тези неща.

Крадецът кимна.

— Значи и ти отлагаш отмъщението?

Пол се изчерви.

— Отмъщение ли? — намеси се Нора. — Какво иска да каже той с това?

— По-късно ще ти обясня — прекъсна я рязко Пол. — Сега ми разкажи за забранените места.

— Това са области, в които има остатъци от старите времена, когато хората все още са използвали подобни машини… Предполага се, че са обитавани от зли духове — добави тя.

— И аз съм чувал такива неща — вметна Миша ръкавичка. — Пък и докато вършех тази или онази работа, съм виждал и някои артефакти. В деня, когато те отнесоха, чух Мор да говори за някакво равновесие. Нашият свят тръгнал по този път, а пък онзи свят, в който смяташе да те отнесе — по другия. И тези два пътя явно в основата си са несъвместими и всеки опит да бъдат обединени е опасен. Струва ми се, че Дет сигурно се е опитвал да направи нещо такова.

— Значи Марк може и да е по-голяма заплаха от тази, която веднага се вижда?

— Май така излиза.

Пол вдигна ръка над очите си и се втренчи напред. Най-накрая съзря малката точка, в която се бе превърнала металната птица.

— Май някой е тръгнал преди нас в същата посока.

— За какво отмъщение спомена той? — настоя Нора.

— Абе, знам ли… Да вървим, а? — той изгледа на кръв дебеличкия крадец, който му се усмихна в отговор. — Едно намерение означава по-малко от вече извършено деяние — рече той. — По-малко дори от опит — погледът му се разконцентрира. Сякаш търсеше нещо във въздуха. — Много те бива по проповедите — добави той доста по-късно, когато дребосъкът изведнъж се хвана за гърдите. — Я, какво правят моите фигурки в твоята риза?

Миша ръкавичка пребледня и изведнъж го налегна страшна кашлица.

— После ще се разправям с тебе — рече Пол. — Съмнявам се, че ще успееш междувременно да избягаш. Обаче точно сега май започвам да разбирам какво искаше да ми каже Мор, когато разправяше за някаква заплаха, докато ме водеше насам.

— Ще ти обясня… — подхвана Миша ръкавичка.

— Значи старият Мор те е довел в нашите земи? — възкликна Нора.

— Да.

— Много интересно. Защото точно на него разказах за Марк, след онази кошмарна нощ. Но тогава старецът изглеждаше доста болнав.

Пол кимна.

— Не беше много добре.

Земята под тях взе да се променя. Гората оредя. Голямата река, която следваше пътя им отдясно, се стесни, най-накрая премина отдолу и изчезна на югоизток. Оголиха се местности, които бяха по-светли на цвят, по-скоро жълтеникави.

Черната точка се изгуби от погледа на Пол далече напред. Чак следобед се натъкнаха на още метални птици. Първо забелязаха няколко да кръжат на голяма височина далече пред тях. Снишиха се и взеха да се приближават. Бяха около половин дузина.

Пол усети, че шията на Лунна птица изведнъж се напрегна и му се стори, че драконът се затопля.

— Още машини за мачкане…

— Чакай! — нареди му Пол. — Те май не ни нападат. Мисля, че ги е изпратил да ни придружат.

— Мачка ми се!

— Недей! Поне докато се държат на разстояние.

— …Значи по-късно.

— Изчакай!

И така, те продължиха, докато най-накрая силуетът на планината Анвил се появи ниско над хоризонта на привечерната светлина. Придружителите им вече от часове неизменно летяха край тях. Щом се приближиха, забелязаха, че още птици кръжат в небето над плоското било. Долу земята беше придобила по-убити цветове — жълто на червени черти, тук-там прошарено със сиви и ръждиви кафяви каменни отломъци; навсякъде беше прорязана с назъбени пукнатини — сухи и разкривени, те покриваха цялото плато, сякаш беше счупено глинено гърне; по склоновете на хълмовете стърчаха дребни проскубани храсти, изкривени от вятъра.

Планината бе станала по-голяма, а хоризонтът над нея беше като бяло-зелено-сив екран, на който се отразяваше напрегнато движение. Тъмните силуети се приближиха и Пол усети, че Лунна птица се вдървява; после леко промени курса на летене в съответствие с техните движения.

— Лети натам, накъдето ни водят! Без съмнение отиваме при него — нареди той.

Лунна птица не отговори, но на няколко пъти поправя курса, докато най-накрая приближиха града върху скалата. Издигнаха се, завиха на запад и постепенно започнаха да се спускат към плоския покрив на сграда близо до центъра на комплекса. Пол надникна надолу и съзря високия червенокос мъж, застанал на външната тераса на мансардното си жилище. Една летяща машина със странна форма бе паркирана на обширната решетъчна площадка за приземяване зад сградата. Наблизо обикаляха няколко машини с неизвестно предназначение, високи горе-долу един човешки бой.

— Пак магия — измърмори Миша ръкавичка.

— Не — каза Пол. — Изобщо не е магия.

Усети ръката на Нора върху рамото си и я стисна.

— Май доста добре го познаваш този, а?

— Да го познавам ли? От години го обичам! — отвърна тя. — Но вече изпитвам и страх от него. Много се е променил.

— Е, май ни дадоха разрешение за кацане. Да вървим да поговорим с него. Ако искаш той да престане да те притеснява, кажи му го, а аз ще те подкрепя. Ако не искаш — сега е моментът да си изясниш нещата.

— Долу, Лунна птицо! Приземи се на площадката!

Този път се приземиха много по-гладко от предишния. Когато ветровете най-после престанаха да свистят край тях, в ушите му леко зазвънтя. Скочи долу и помогна на Нора да слезе. Чу как дъхът й секна.

— Окото му! Те го раниха тогава!

Пол се извърна. Мъжът, облечен в парашутен комбинезон в цвят каки с многобройни изпъкнали джобове, сега се приближаваше към тях. Странното приспособление, покриващо лявото му око, взе да променя цвета си веднага щом той излезе от сянката — първо стана яркосиньо, после — тъмносиньо. Над него през челото му минаваше биещ на очи белег, който продължаваше и надолу по бузата. Пол пристъпи напред да го посрещне.

— Казвам се Пол Детсон — представи се той. — Нора иска да говори с тебе. Аз — също.

Марк спря на около два метра от него и го заоглежда. Накрая кимна рязко.

— Аз съм Марк Мараксон — той моментално се обърна и погледна Лунна птица. — Никога преди не съм виждал дракон… Олеле, боже, ама той наистина е голям!

Отново насочи вниманието си към Пол. Дори не погледна Нора.

— Детсон… Магьосник ли си?

— Май че да.

— Нищо не разбирам от магия.

— И аз тъкмо започвам да се уча.

Изведнъж Марк направи рязък жест — замахна с ръка. Очевидно искаше да обхване целия град.

— Ето това го разбирам.

— И аз. Там, откъдето съм дошъл, е пълно с такива неща.

Марк почеса белега на бузата си.

— Какво искаш да кажеш? Къде е това?

— Ние с тебе сме доведени братя — отвърна Пол. — Твоите родители ме отгледаха в един свят, който много прилича на това, което си възстановил тук. Извинявай, че така те зяпам, ама ти наистина много приличаш на татко.

Марк му обърна гръб, направи няколко крачки, върна се.

— Шегуваш се — рече той най-накрая.

— Не. Наистина. Цял живот съм носил името, което са ти дали като дете.

— И какво е то?

— Дан Чейн.

— Дан Чейн — повтори Марк. — Знаеш ли, че ми харесва… Но как е възможно?! Съвсем наскоро научих, че съм осиновен, но това… Твърде много съвпадения! Не мога да повярвам!

— Е, обаче е вярно, пък не е и съвсем съвпадение. Всъщност… Чакай малко…

Пол бръкна в джоба си и извади кожен портфейл. Отвори го и измъкна оттам няколко снимки.

— Ето, виж — протегна ги на Марк. — Снимки на мама и на татко.

Марк ги пое и се втренчи в тях.

— Това не са рисунки! — възкликна той. — За да се направят, се е изисквала много тънка и сложна технология!

— Е, фотографията там не е от вчера — вметна Пол.

Лещата на Марк бе засияла.

— Как се казват?

— Майкъл, Майкъл Чейн. И Глория.

— Аз… Да, виждам самия себе си в тези лица… Мога ли… Имаш ли още?

— Да, аз си имам и други. Тези можеш да ги вземеш.

— Баща ми какво работи?

Този път Пол замахна широко.

— Прави разни неща. Или по-скоро ги проектира. Много прилича на това, с което очевидно ти се занимаваш тук.

— Много ми се иска да се запозная с него.

— Според мене, той ще те хареса. Но се чудех — защото и аз напоследък придобих едни такива умения… Та, чудех се как ли аз съм бил доведен в този свят. Ще трябва доста да се поизпотя, да проведа сума ти опити и изследвания, но, според мене, най-накрая ще схвана номера на Мор с прехвърлянето. Хрумна ми, че такъв като тебе сигурно не би бил щастлив тук — особено след онова, което ми разказаха — та се чудех дали не би искал да отидеш там, откъдето идвам аз. Предишният ми свят сигурно ще ти хареса много повече.

Марк вдигна най-накрая поглед от снимките я ги мушна в малко джобче на бедрото си. После се втренчи в Нора така, сякаш я виждаше за първи път.

— Значи тя ти е разказала какво ми сториха… на мене и на моя… втори баща?

Пол кимна.

— Съчувствам ти. И с мене самия се държаха по подобен начин, но по други причини.

— Значи сигурно разбираш какво ми е — той погледна Лунна птица. — Смяташ ли да си отмъщаваш?

— Така бях решил отначало, но сега — не. Почти ги разбирам, почти съм им простил. Едното е доста близо до другото. Колкото повече време минава, толкова по-малко ме притеснява това. Да правят каквото си искат, а аз също ще правя каквото си искам.

Марк удари лявата си длан с десния юмрук и се извърна.

— Не е толкова лесно — рече той и отново закрачи. — За тебе може би е по-лесно, ти не си живял сред тях. Но аз живях — там израснах, познавах всички и всички ме познаваха. Исках да им направя подарък. Те го отхвърлиха — и как само го отхвърлиха… Сега ще ги заставя насила да го приемат!

— Много болка ще причиниш. Не само на тях. И на себе си.

— Нека! Сами си го изпросиха.

— Мисля, че бих могъл вместо това да те изпратя у дома — там сигурно ще ти хареса…

За миг Марк го погледна почти с копнеж.

— Не. Може би… след това — рече той най-накрая. — Сега вече не ме интересува толкова подаръкът, колкото това, да го приемат. Ще бъда готов да мина в настъпление само след няколко седмици. По-късно… ще видим.

— Трябва ти време да го обмислиш пак…

— Време съм имал достатъчно. Ако знаеш колко съм го обмислял, докато се съвземах от последната ни среща…

— Ако само можех да те изпратя там за мъничко… да обмислиш всичко отново на друго място… може би ще го видиш от съвсем различен ъгъл, и решиш, че всъщност не си струва да го правиш…

Марк прекрачи напред, наведе глава. Новото му око зажужа, лещата засия в златно.

— Ти май много бързаш да се отървеш от мене! — тежко рече той. После се извърна и отново погледна към Нора. — Да не би да е заради нея?

— Не — поклати глава Пол. — Тебе тя те познава от години, мене — само от няколко дни. Между нас няма нищо.

— Вероятно би искал да промениш това положение в мое отсъствие!

— Това го казваш ти, не аз. Бих искал да те предпазя от грешка, която аз самият едва не направих. Но тя сама може да отговаря за себе си.

Марк се обърна към момичето:

— И ти ли искаш да се отървеш от мене?

— Не, искам да останеш — отвърна тя. — Ала не закачай селото! Моля те!

— След онова, което сториха?

— Те ти показаха как се чувстват. Бяха твърде груби, но ти ги беше изплашил!

— Значи и ти си с тях!

— Тъкмо аз те предупредих…

— …И с него! — той посочи Пол. Лещата му заплашително блестеше. — Магия! Дракони! Той е символ на всичко допотопно и назадничаво! Той пречи на прогреса! А ти го предпочиташ пред мене!

— Не съм казвала такова нещо!

Тя пристъпи напред и понечи да протегне ръце. Марк се извърна и размаха десния си юмрук пред лицето на Пол.

— Мога с една ръка да те убия. Бил съм ковач!

— По-добре не се опитвай — отвърна Пол. — Аз пък съм бил боксьор.

Марк погледна нагоре. Лунна птица го изгледа отвисоко.

— Мислиш си, че това древно страшилище те прави непобедим? И аз имам слуги!

Той вдигна лявата си ръка и запретна ръкава. Огромната контролна гривна, покриваща половината му предмишница, проблесна във въздуха. Пръстите му затанцуваха по копчетата. Всички машини се обърнаха към тях и взеха да се приближават.

Пол вдигна десница. Свободният му ръкав се свлече надолу. Драконовият белег съвсем очевидно пулсираше върху китката му.

— Все още не е късно — рече Пол — да спра онова, което мисля, че идва.

— Твърде късно е — отвърна Марк.

Една по една машините залитаха и замираха неподвижно; някои надаваха странни стържещи звуци, други безмълвно прекратяваха всякакво движение. Пръстите на Марк отново пробягаха по копчетата, но нищо не откликна на заповедите му.

— Баща ми наричаше това моят полтъргайст-ефект — отбеляза Пол. — А сега…

Марк се метна към него. Пол се сниши и го удари с юмрук в диафрагмата. Марк изсумтя и се сви. Пол го сграбчи за челюстта. Можеше да го удари — този път по лицето, но се сдържа — страх го беше да не повреди очната протеза. Точно в този миг на колебание Марк изви лявата си ръка като боздуган и стовари тежката гривна върху слепоочието му.

Пол падна на колене и прикри глава с две ръце. Видя, че към него лети ботуш и падна настрани, за да го избегне.

— Да го смажа? Да го изпепеля?

Пол осъзна, че се е свързал с големия звяр.

— Не, Лунна птицо! Не!

Но драконът изръмжа ниско и това накара Марк да се отдръпне. Погледна нагоре и вдигна ръце.

Пол съзря навсякъде около себе си танцуващите ивици. Онази, червената…

С ъгълчето на обикновеното си око Марк видя как поваленият му противник замахва с лявата си ръка. Понечи да го ритне и усети, че не може да помръдне краката си. Запристъпва от крак на крак. Замахна и се просна на земята, парализиран от кръста надолу. Докато се мъчеше да се привдигне на ръце, забеляза, че другият отново се е изправил на колене и търка главата си. Изведнъж една ръка го хвана за рамото. Погледна нагоре.

— Нора…

— Моля те, Марк. Обещай, че няма да сториш нищо лошо нито на нашето село, нито на някое друго!

Той се опита да се отдръпне от нея.

— Никога не ти е пукало за мене…

— Не е вярно!

— И още дошъл-недошъл някакъв си строен непознат, веднага му хвърляш око и го пращаш да те отърве от мене!

— Не говори така!

Марк успя да приседне.

— Бягай, докато още можеш — рече той. — Ако искаш, предупреди селяните, ако не искаш, недей — както решиш. Нищо няма да промениш с това. Аз ще дойда. И ще взема каквото искам. Това включва и тебе. Онова, което ще доведа със себе си, ще е повече от достатъчно да се справи с един дракон! Ако щеш — с цяло котило дракони! Върви! Кажи им, че ги мразя — всички до един! Кажи им…

— Хайде Нора — надигна се Пол. — С него не може да се приказва разумно.

Протегна ръка. Тя я пое и стана.

— Предполагам, че най-разумно от моя страна ще е да те убия — обърна се той към Марк. — Но тя никога няма да ми го прости. А и ти си син на единствените родители, които познавах. Така че имаш време. Използвай го, за да обмислиш отново намеренията си. Ако дойдеш, както обеща, аз ще те чакам. Нямам никакво желание да ставам защитник и спасител на селяните. Но съществува равновесие, което ти ще нарушиш — а това ще докара огромна опасност за всички ни.

Докато помагаше на Нора да се качи на Лунна птица, забеляза, че Миша ръкавичка е изчезнал. Огледа покрива, но крадецът никакъв не се виждаше.

Възседна дракона зад Нора. Погледна Марк.

— Не идвай!

— Чувствам магията ти — прошепна Марк. — Ще намеря начин да я спра. Сигурно е някакъв вълнов феномен, свързан с нервната ти система…

— Недей да се чудиш много, че сън няма да те хване…

— Лунна птицо — към дома!

Усети как огромните мускули под него се напрягат. Лунна птица се затича, подскочи и се понесе във въздуха. Отплаваха към края на покрива и се заиздигаха нагоре.

— Не е парализиран завинаги, нали?

Пол поклати глава.

— Час, час и нещо. Увих го с нишките, но не съм ги вързал.

— Нишки ли? Какви нишки? За какво говориш?

— Той е затворник вътре в себе си. Тялото му скоро ще се възстанови.

— Той ще ни унищожи! — възкликна тя.

— Хубавичка база си е спретнал — погледна надолу Пол. — Може и да си права. Надявам се обаче да не си.

Слънцето бе започнало дългото си бавно спускане на запад. Ветровете отново запяха около тях. Някъде назад долу механичните слуги на Марк се раздвижиха дълго преди самият той да помръдне. Изобщо не бе обърнал внимание на третия човек, който го зяпаше от гърба на Лунна птица. Сега бледата му сянка бе пометена от яростния поток на омразата му към другия и най-накрая потъна в забрава.

Облаците преминаваха над него. Лещата му потъмня. Гривната отново работеше.