Размяната

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Изток, запад… Пътуваха, докато най-накрая умората ги надви.

Нощта тъкмо се вдигаше, когато забелязаха малкия остров, който търсеха, и заспаха там, без никой да ги безпокои. На другата сутрин, още преди нощта да си е отишла напълно, прекосиха водите и стигнаха до сушата, понесоха се над планини, виещи се реки и пустини. Следващата нощ прекараха на студено, сред хълмовете и Пол си припомни всичко, което знаеше за маршрута и крайната им цел. Ландшафтът тук не съвпадаше с този на предишния му свят. Там изобщо не съществуваше големият континент, който бе напуснал, а земята, над която летеше сега, приличаше на света, в който бе израснал, но далече не съвпадаше напълно. Имаше местности, които донякъде съвпадаха на картите на двата свята, обаче разстоянията между тях бяха много различни. И в двата свята на определени места имаше пирамиди, макар че входът на онази, която търсеше, бе преграден от няколко реда колони, редуващи се със сфинксове. Много от тях бяха повредени и повалени, но повечето все още се виждаха. Нещо в описанието, което беше чел, му подсказа, че трябва да влезе именно оттам.

Тъмните силуети на птиците с разперени криле стърчаха по планинските склонове като статуи на древни праисторически зверове. Ако имаше кой да ги наблюдава, можеше дори да не забележи как очите им неизменно следват слънцето по небето. Презареждаха батериите си — тази нощ отново им предстоеше дълъг полет.

Едва когато денят се превърна в здрач, те се размърдаха почти едновременно, сякаш ги бе разлюлял внезапен порив на вятъра. Запърхаха с криле.

Скоро, една по една, те се откъснаха от скалите, понесоха се по въздуха, издигнаха се, намериха пътя си и отново потеглиха…

Още преди да съзрат целта си, китката на Пол бе започнала да пулсира. Усети, че не е само от вече потъмнялото слънчево изгаряне и впи поглед в яркия, трепкащ хоризонт. Минути по-късно пред погледа му се появи ясно очертана точка. Той облиза сухите си устни и се усмихна.

— Вътрешният ти компас явно работи много добре!

— Не знам какво искаш да кажеш.

— Май онова, което търсим, е точно пред нас.

— Че как иначе!

— Нора! — гласът му се бе превърнал в грак. — Виждам го!

— Май и аз го виждам!

Пирамидата пред тях ставаше все по-голяма и накрая не остана никакво съмнение, че това е точно тя. Никъде по тъмната каменна постройка нищичко не трепваше. Равнината отпред беше осеяна с колони и статуи.

Лунна птица се спусна до далечния край на пътя, водещ към пирамидата. Пол скочи на земята и ставите му изпукаха.

— Не мога ли да те убедя да ме изчакаш тук? — попита той Нора, докато й помагаше да слезе.

Тя поклати глава.

— Ако нещо се случи с тебе и съм вътре, ще мога поне аз да продължа. Чакането само ще ни забави.

Пол се обърна към Лунна птица.

— Бих искал да те взема с нас, но входът е твърде малък!

— Аз ще пазя. А ти после ще ми посвириш от хубавата музика.

— Благодаря ти за доверието.

Пол се извърна и погледна към засипания с пясък път. Пилоните и зверовете се тълпяха край тъмния четириъгълник на входа.

„Ще влезем и ще изчезнем там“ — помисли си той.

— Добре, Нора. Да вървим.

Докато вървяха, погледът му се размаза, после отново се проясни. За миг сметна, че е заради ярката слънчева светлина или заради това, че изведнъж се бе раздвижил след часове седене в сгърбената поза. След това го забеляза — изглеждаше му като пламъци, изливащи се от отвора отпред. Сепна се.

Нора го стисна за рамото.

— Какво има?

— Аз… О, разбрах. Нищо.

Пламъците се превърнаха в огромни талази от онова, което бе привикнал да смята за тъканта на света. Никога преди не беше виждал нишките толкова нагъсто — освен в голямата топка в подземията на Рондовал — а тук те се лееха и се носеха свободно из въздуха.

— Трябва да си видял нещо — обади се тя, когато продължиха.

— Просто нещо като признак за голямо съсредоточаване на магическа сила.

— Какво означава това?

— Не знам.

Тя леко измъкна ножа си от ножницата. Той направи същото.

Дясната му китка, която продължаваше да го сърби и боде, сега ритмично туптеше, сякаш онази особена част от него, най-добре приспособена да се справя с подобни неща, вече беше застанала нащрек.

Прокара пръсти по снопите от нишки и усети как силата се надига в него. Опита се да напипа някакъв ключ към природата й, но не можа.

— Жезълът, жезълът… — съсредоточи се той. — Някъде сред тебе…

Една бледозелена нишка, сякаш от млечен нефрит, се приближи към него и се отдели от масата. Той вдигна ръка и нещо сякаш я повлече към върховете на пръстите му. Докосна я, заповяда й да се прилепи към пръстите му и я стисна — знаеше, че точно тя му трябва.

— Хайде — обърна се той към Нора и пристъпи прага. — Сега знам пътя… Но нямам представа какво ни чака.

Той се промъкна в тесния коридор и отново спря. Само след няколко крачки сумракът около тях се сгъстяваше в плътен мастилен мрак.

— Чакай! — нареди той и напрегна мисълта си да накара дракончето фантом да се отлепи от китката му — също като в онази нощ, когато бе избягал от селото.

То се издигна и затрепка пред него точно както преди.

„Дали не съм обречен да използвам това само когато съм в беда?“ — зачуди се той.

Зад гърба му Нора измъкна ножа от ножницата. Смехът му прокънтя кухо.

— Това е моя работа — рече й той. — Ето я нашата светлинка. Нищо повече не ни трябва.

— Вярвам ти — отвърна му тя. — Но май че е добре точно сега човек да има и оръжие подръка.

— Не мога да споря с тебе — каза Пол и отново пристъпи напред, следвайки бледата нишка през новата светлина.

Стигнаха до стълбище и се спуснаха около десет метра надолу. Въздухът наоколо стана приятно хладен, после — влажен и студен. От подножието на стъпалата се разклоняваха три пътя — вляво, вдясно и право напред. Нишката водеше направо и те я последваха.

След няколко крачки пътят започна да се спуска надолу и да става все по-стръмен. Сега въздухът беше плътен, застоял, напоен с мирис на стар тамян или благовония, погребани под влагата му.

Светлината пред Пол танцуваше. Стените изчезнаха. Отначало си помисли, че пак са стигнали до кръстопът. Но когато заповяда на огненото драконче да стане по-ярко и да се мести напред, видя, че са влезли в просторна зала.

Драконовата светлинка се стрелна пред него и я обиколи. Стените бяха украсени с избелели фризове, таванът беше целият в паяжини, подът — прашен. В дъното се виждаше каменен олтар или маса — в средата й беше изрязан някакъв орнамент. Зад нея — черна рамка. Нишката в ръцете на Пол се простираше право към каменния олтар и изчезваше сред издължените сенки.

Пол се ослуша, но не чу нищо освен собственото си дишане. Пристъпи напред, а след него — и Нора — с приглушени стъпки. Въздухът сякаш беше жив, изпълнен с нишки — те като че ли се сплитаха в триизмерна паяжина, изтъкана от дъги, ала млечно зелената нишка не се губеше сред тях. И с отворени, и със затворени очи той знаеше точно накъде го води тя.

Разделиха се и заобиколиха олтара. Пол ускори крачка и стигна пръв малката вратичка. Наведе глава и влезе. Щом пристъпи прага й, все по-нарастващото му напрежение стигна върха си.

Светлината пред него се стрелна по негова мислена заповед, издигна се над главата му и засия още по-ярко.

Тази стая беше по-малка от залата, но и тук, в дъното, също имаше нещо подобно на нисичък олтар. От двете му страни пазеха двойка каменни или препарирани чакали, вперили очи неподвижно напред. Огромни снопове от нишки, всички до една в тъмни цветове, се сплитаха в странни фигури около олтара и чакалите. Зад резбования каменен къс не се виждаше врата, а по-скоро висок, потънал в сянка силует с груби човешки очертания с изключение на главата, която по-скоро наподобяваше глава на чакал. Пред него, върху камъка на тъмнозелена възглавница лежеше нещо малко и сияйно.

Пол прегради с ръка пътя на Нора.

— Какво виждаш?

— Пак маса и две статуи — отвърна тя. — На масата има нещо…

— Според описанието и скицата точно това търсим — каза той. — Искам да изчакаш тук. Аз ще се опитам да го взема. Очаквам да срещна известна съпротива и сигурно ще се наложи да импровизирам. Всички тези преплитания ми изглеждат доста заплашителни.

— Преплитания ли? Какво искаш да кажеш?

— Някакво заклинание го защитава. Стой тук и ми пази гърба. Аз ще се опитам да разбера как действа.

— Давай! Готова съм.

Пол пристъпи напред. Пулсираща светлина пробяга по примките, по възлите, искрите запрескачаха от фигура на фигура. Направи втора крачка.

— Стой! — чу заповед. Сигурен беше, че Нора не я е чула. Сякаш избликна от внезапните трептения на всички нишки и се стовари върху него. А идваше от потъналата в сянка фигура зад камъка.

— Защо? — отвърна той веднага. Нямаше време за плахост.

Спря и зачака отговора. Силуетът сякаш се замисли за миг.

— Приближаваш се към онова, което пазя. Предполагам, за да го вземеш. Няма да го позволя.

— За парчето от жезъла върху камъка пред тебе ли говориш?

— Точно така.

— Признавам, искам го. Позволено ли ти е да се пазариш за него?

— Не.

— Жалко. Животът щеше да е къде-къде по-прост и за двама ни.

— Виждам, ти си млад магьосник, съвсем скоро навлязъл в изкуството. Ако останеш жив, може би ще станеш велик магьосник. Ако веднага си тръгнеш, ще имаш тази възможност. Ще те пусна невредим.

Пол отново пристъпи напред.

— Това ли е твоят отговор?

— Боя се, че да.

Фигурата с глава на чакал бе вдигнала десница и сочеше с пръст нагоре. Трепкащото драконче помръкна. Пол усети силна болка в китката. Но продължаваше да вижда съвсем ясно, сякаш гледаше стаята в светлината на всички нишки.

— Пол! Какво става?! — извика Нора.

— Всичко е наред — отвърна той. — Стой си там!

Реши да не се опитва да запали отново светещия дракон. Стори му се, че това не показва чак дотам липсващо въображение, а сигурно онзи и без това щеше веднага да го загаси. Явно за тези неща се изискваше доста разнообразие и оригиналност.

Изпрати силата, която туптеше в китката му, по нефритовата нишка и накара самата част от жезъла да засияе там, върху каменната маса. Представи си как пали трижична електрическа крушка, прииска му се да увеличи напрежението. Сиянието се усили. Не след дълго стаята се освети с почти дневна светлина.

— По-добре ли е? — попита той Нора.

— Да. Какво става?

— Май се започна. Влязох в сблъсък със силите пазителки. Дръж се!

— Младежо, да не би да мислиш, че си първият, дошъл тук да търси жезъла?

Фигурата вдигна и двете си ръце, простря ги. Светлината, която Пол бе запалил, стана още по-ярка. Смътните форми, които бе взел за каменни отломки — по пода, в ъглите, покрай статуите — изведнъж изпъкнаха. Видя много разхвърляни кости. Преброи четири черепа.

— Никой не си е тръгнал оттук.

Пол усети, че пръстите му се протягат към една жълта нишка, но потисна надигналия се импулс да я грабне. Тя се приближи. Знаеше, че магическото му сетиво му показва оръжие и за първи път не го зачете. Разумът му подсказваше, че внимателно, много внимателно трябва да прецени в кой момент да го използва.

Нишката се удвои, после пак се удвои, уви се около себе си и увисна над рамото му.

— Ъ-ъ-ъ… — Пол пристъпи напред на пръсти. — А не може ли само да го взема назаем и после пак да ти го донеса? Имам страхотна китара, ще ти я оставя в залог…

— Това да не ти е заложна къща! Аз съм страж! А ти си крадец!

— Не съм. Жезълът е на баща ми.

Светлината отново грейна. Звярът отдясно се раздвижи — отначало бавно — и пристъпи към него. Другият примигна и наостри уши.

— Но сега мястото му е тук — дойде отговорът.

Пол протегна ръка и улови снопа жълти нишки. Ръката му се разтресе и по нея пробяга взривна вълна от сила. Той замахна с тях назад, после изплющя като с камшик в лицето на приближаващия се звяр. Той изпищя, оголи зъби. Пол отново го удари. При третия удар звярът подви опашка и прилепи корем към пода. В този миг Пол забеляза, че вторият чакал се готви за скок.

Щом се обърна и замахна назад, осъзна, че е закъснял с удара…

Пирамидата отчасти скриваше гледката на Лунна птица на запад, тъй че той не видя черните метални птици върху яркосиньото небе, докато ятото им не приближи съвсем. Щом вдигна глава, няколко от тях започнаха да се снишават, но рязко завиха нагоре и продължиха полета си.

После видя падащия предмет и в ума му мигом изникна образът на неговия син. Веднага разпери криле, за да полети.

В момента, когато бомбите удариха, той бе петнадесет метра над тях и продължаваше да се издига. Усети топлината да се надига в стомасите му. Преброи над себе си осем птици. Добре, помисли си. Отдавна чакаше възможност да ги срещне, без да е обременен с пътници.

Под него ярките пламъци стихнаха и се превърнаха в дим. Ятото горе вече завиваше обратно. Протегнал шията си, той разора въздуха с криле и се издигна да ги пресрещне.

Щом се обърна към настръхналия, готов за скок силует, Пол видя как ножът на Нора се забива в него — мощен удар със замах, с две ръце. Ножът се заби в дясното му рамо, точно зад врата. Звярът изпищя и се сгърчи. Пол мигом отскочи встрани и беззвучно стовари магическия си камшик върху него.

Звярът се строполи на пода и се загърчи. Пол пристъпи напред. Жълтите нишки изплющяха отново — този път през муцуната му. Нора бе извадила ножа си и отново го бе издигнала във въздуха…

Пол успя да се приближи много близо до олтара и замахна с камшика за нов, още по-тежък удар…

… И почти се вдигна във въздуха, когато фигурата зад олтара протегна ръка и сграбчи жълтите нишки. В този миг сякаш земята се разтресе под него.

Нишките се изтръгнаха от ръката му, а инерцията го завъртя във въздуха. Вкопчи се в ръба на каменната маса. Страховитият пазач бе точно насреща му и Пол бе сигурен, че в следващия миг той ще му отнеме живота, ако не действа веднага, затова протегна ръка и сграбчи парчето от жезъла, лежащо върху възглавницата. Моментално в него избухна енергия — отдавна я беше усетил; сила, за която новите му сетива подсказаха, че може да използва.

Веднага щом улови жезъла, го насочи нагоре и превърна силата на многобройните нишки в бял пламък, който избухна срещу приведените гърди на чакалоглавия.

— Не!

Строполи се на пода и видя как звярът залита назад. Сияещият в ръката му жезъл все още осветяваше цялата стая.

Претърколи се встрани и видя, че и двата чакала лежат наблизо неподвижно. Усети ръката на Нора върху лявото си рамо. Тя му помогна да стане.

— Добре ли си?

— Да. Ами ти?

— Да.

Погледна назад. Нишките продължаваха да кръжат около камъка, но сега бяха съвсем разбъркани, възлите се бяха разплели. Сенчестата фигура бе много по-мътна, но сякаш се съвземаше — беше привлякла обратно някои части от себе си, които се бяха пръснали из въздуха. Пол вдигна новото си оръжие пред себе си и отстъпи назад заедно с Нора.

Щом стигнаха до вратата, се обърнаха и побягнаха. Заобиколиха олтара и се втурнаха напред. Въздухът тук им се стори много по-прашен отпреди. Щом изкачиха стълбището и се втурнаха напред, отвън се разнесе трясък.

Втурнаха се към светлината и когато изскочиха навън, веднага съзряха смачкана метална птица до колоната вляво. Точно пред тях и малко по-вдясно имаше два големи кратера. Една от статуите беше съборена и потрошена, а повалена колона преграждаше пътя. Малко по-нататък се въргаляха още две смачкани птици.

Пол чу звук отгоре и вдигна очи. В небето не се виждаше нищо. Обърна се и видя още две птици, разбили се върху пирамидата. Докато ги оглеждаше, още една птица описа кръг над каменната планина и се загуби от погледа му. Тъй като Лунна птица не се виждаше никакъв, Пол изобщо не се изненада, когато миг по-късно видя бронзово зеленото му туловище да завива иззад върха на пирамидата. После се появиха и две птици, които описаха кръг и се спуснаха към дракона. Докато връхлитаха към него, Пол забеляза и трета. Освен това му се стори, че чува и пухтене, и ехото на отговора на машините. И да имаха оръжия, очевидно не бяха автоматични картечници. Основната им тактика явно се състоеше в стрелкащи се опити да забият подобните си на копия човки и остри като бръсначи крила в техния по-едър и по-бавен противник. Докато Пол гледаше, те отново нападнаха.

Не знаеше какво би могъл да направи от това разстояние, но затърси нишки във въздуха. Беше пълно с тях — сякаш само чакаха някой да ги забележи, да ги подхване… И наистина! Ето, видя ги — оранжев сноп, издигащ се нагоре. Протегна ръка и те се втурнаха към него. Изпълни се с огромното чувство за отделеност, усети формулата на електрическото съпротивление, която бе научил едно лято, докато работеше за доведения си баща. Прие го като знак, че няма да успее да помогне кой знае колко на Лунна птица. После парчето от жезъла потрепна в ръката му и той се зачуди. За първи път го огледа на светло.

Беше направено от лек, силно потъмнял метал — вероятно някаква сплав; и ако беше така, изработено бе по твърде сложна технология, много по-сложна от всичко, което бе видял тук досега (с изключение творенията на Марк). Но то изглеждаше старо, просто лъхаше на старост, както определи особеното му сетиво. Беше дълго около двадесет сантиметра, отворено в единия си край — вероятно там се съединяваше с втората част. Другият му край представляваше просто полукълбо, може би от друг метал. Около самия жезъл бяха увити стилизирани пламъци, сред които най-различни демони танцуваха и вършеха какви ли не странни обреди.

Издигна го — струваше му се, че е нещо като магическа батерия или трансформатор — и с бърз замах уви около него една от оранжевите нишки. Нора, която тъкмо се готвеше да каже нещо, разбра по жеста и напрегнатото му лице, че прави магия и се умълча, вперила очи в жезъла.

Изведнъж сякаш гледката се приближи и той откри, че далечният край на нишката се вие, прави примки, изплита огромна мрежа пред връхлитащата птица. „За да засегне от такова разстояние нещо с подобни размери и скорост — осъзна той, — нагоре трябваше да потече огромно количество сила.“ И щом даде мислената заповед, усети как тя изтича от него, а жезълът се тресе в здравата му хватка.

Птицата влетя в капана, който се бе опитал да й постави, но той явно никак не й попречи. Тя се втурна към Лунна птица, а Пол се почувства страшно изтощен — толкова енергия бе изтекла от него в нишките на мрежата.

Изведнъж птицата свърна рязко — едното й крило бе издигнато високо, другото висеше; сякаш замръзна във въздуха, завъртя се и бавно, залитайки, започна да се спуска. Падна под дракона, преобърна се и полетя с главата надолу. Въртя се чак докато се заби в земята. Още преди да тупне, я последва и друга — превърнала се в пламтяща мишена за огнения изблик на Лунна птица.

Пол се загледа в последната птица, която сякаш бе предприела самоубийствена атака срещу лениво завиващия небесен звяр. Знаеше, че няма време да плете бавните примки на ново заклинание, а и се съмняваше, че от подобно разстояние би могъл да нанесе добър удар — като онзи, който бе повалил стража в пирамидата. Но веднага щом издигна жезъла — все пак бе решил да опита — видя бялото облаче и чу отекващия картеч.

Лунна птица не даде никакви признаци да е улучен и щом металната птица се хвърли насреща му, той се обърна да я пресрещне. Изви се като змия и полетя напред с по-голяма скорост, отколкото моментът предполагаше. Щом се срещнаха, той сграбчи птицата и започна да се спуска.

Нора и Пол гледаха как се снишава по спирала, кръжейки нехайно и се насочва към ръба на близкия кратер. Там се прицели в пленената машина и я обгърна с огън. Разнесе се дрънчене, което стихна едва след като драконът захвърли смачканата метална птица в пропастта.

— Добре се справи, Големия — рече Пол. — Раниха ли те?

— Нищо съществено. А и на драконите бързо им минава. Взе ли онова, което търсеше?

— Да. Ето го.

Пол показа парчето от жезъла.

— И преди съм го виждал — съединено с другите. Събери си нещата, възседни ме и нека тръгваме.

— Трябва да си починеш малко след такава битка.

— Драконите си почиват в полет. Ако сме свършили тук, да се махаме.

Пол се извърна към Нора.

— Той вече е готов за път. Ами ти?

— И аз искам да се махаме оттук.

Погледна я — за първи път от дълго време насам. Чорлава и потна, тя все още стискаше ножа в десницата си. Но явно не беше ранена.

Нора забеляза погледа му, отпусна хватката и прибра ножа в ножницата. Усмихна му се.

— Добре ли си?

— Добре съм. А ти?

Той кимна.

— Тогава нека си събираме багажа и да се махаме. Имаш ли някаква представа как е разбрал, че ще бъдем тук?

— Не — отвърна тя. — Казваш, че в нещата, които прави той, всъщност няма никаква магия, но на мене ми изглежда точно обратното. Просто стилът му е друг.

— Надявам се, че моят ти допада повече.

— Дотук — да — отвърна тя.

Когато Лунна птица ги издигна над пустинята и зави на север, небесата бяха чисти, а слънцето вече бе започнало да потъва на запад.

— Кацни, където искаш, и хапни — обърна се Пол към дракона. — Като минем Северното море, ще стигнем до острова. А картите хич не показват вярно разстоянията.

— Минавал съм оттук и преди. Ще хапна, когато му дойде времето. А сега ще ми посвириш ли малко, за да постоплиш студеното сърце на едно влечуго?

Пол измъкна китарата си, настрои я и удари един акорд. Вятърът свистеше в съпровод, а земята под тях се разстилаше като сух, пъстър пергамент.