Размяната

ТРЕТА ГЛАВА

Всеки от тези два свята беше мит за другия. Нижеха се дни, месеци…

Когато момчето стана на шест години, забелязаха, че види ли нещо счупено, веднага се опитва да го поправи — и твърде често успява. Мел показа на мъжа си кухненските щипци, които бе поправил.

— Все едно сме ги носили на Винс в ковачницата! — рече тя. — От това момче ще излезе голям калайджия!

Маракас огледа щипците.

— Видя ли как го е направил? — попита той.

— Не, чух го да удря с чука, но много-много не му обърнах внимание. Знаеш, че вечно си играе с разни железца.

Маракас кимна и остави щипците.

— Къде е сега той?

— Долу, при напоителния канал — или поне така си мисля — отвърна тя. — Плацика се там.

— Ще отида да го видя. Ще му кажа, че е добро момче, задето е поправил щипците — той прекоси стаята и вдигна резето.

Навън зави зад ъгъла и тръгна по пътеката, която минаваше покрай огромно дърво и слизаше по склона към полята. В тревата бръмчаха насекоми. Някъде над него чуруликаше птица. Сух ветрец рошеше косата му. Маракас се чувстваше горд заради детето, което бяха взели да отгледат. Момчето беше здраво и силно и — без съмнение — много умно…

— Марк? — извика той, щом стигна до канала.

— Тук съм, татко — чу се слаб гласец някъде отдясно.

Мъжът тръгна нататък.

— Къде си? — попита след малко.

— Тук, долу.

Щом стигна до ръба, той надникна и видя момчето да си играе с нещо. Беше поставило гладък, прав прът точно над повърхността на водата. Всеки от краищата му бе хлабаво закрепен в жлебове сред купчините от камъни, натрупани от двете страни на канала. А към средата на пръта бяха прикрепени редица от квадратни… лопатки — течащата вода ги изтласкваше и те се въртяха ли, въртяха. Някакъв тревожен трепет премина през Маракас — не беше сигурен защо, — но се стопи само след миг; следеше въртящите се витла с очи и постепенно го обзе радост — радваше се на онова, което синът му бе успял да направи.

— Какво е това, Марк? — попита той и приседна на брега.

— Ами нещо като… колело — момчето вдигна очи и се усмихна. — Водата го върти.

— А за какво служи?

— За нищо. Просто се върти.

— Много е хубаво.

— Нали, а?

— Много хубаво си поправил онези щипци — Маракас откъсна една тревичка и я задъвка. — На майка ти много й хареса.

— Беше твърде лесно.

— Ти обичаш да поправяш разни неща, да ги караш отново да заработят, нали?

— Да.

— Мислиш ли, че някой ден ще искаш да си изкарваш прехраната с това?

— Да, май че да.

— Старият Винс смята тия дни да си търси чирак за работилницата. Ако искаш да се изучиш за ковач, да работиш с желязо, мога да говоря с него.

Марк отново се усмихна.

— Говори!

— Разбира се, ще правиш истински неща, неща, които вършат работа — Маракас посочи колелото. — Не играчки.

— Това не е играчка! — Марк се обърна и погледна творението си.

— Току-що ми каза, че за нищо не служи.

— Но мисля, че може да послужи за нещо. Трябва само да се сетя за какво и как.

Маракас се засмя, изправи се и се протегна. Подхвърли стръкчето трева във водата и се загледа как колелото го разкъсва.

— Когато се сетиш, кажи ми, моля те!

Той се обърна и тръгна по пътеката.

— Ще ти кажа — отвърна тихо Марк, все още загледан във въртящите се лопати.

Когато Дан Чейн беше на шест години, веднъж влезе в кабинета на баща си, за да огледа пак онази смешна машина, на която работеше татко. Може би този път…

— Дан! Махай се оттук! — изрева Майкъл Чейн, без изобщо да извърне масивното си тяло от статива.

Мъничката изправена фигурка на екрана се бе превърнала в линия, която се огъваше ту нагоре, ту надолу. Пръстите на Майкъл пробягаха по клавиатурата — опитваше се да я нагласи.

— Глория! Ела го прибери! Пак същото!

— Татко — започна Дан. — Аз без да искам…

Мъжът се извърна и го изгледа на кръв.

— Казах ти да не влизаш тук, когато работя!

— Знам. Но си помислих, че може би този път…

— Помислил си бил! Представете си! Време е вече да започнеш да ни слушаш!

— Изви…

Майкъл Чейн се надигна от табуретката и момчето заотстъпва назад. После чу стъпките на майка си зад гърба си. Обърна се и я прегърна.

— Извинявай! — довърши то.

— Пак ли? — Глория погледна съпруга си над главицата на момчето.

— Пак — отвърна Майкъл. — Ама че кутсуз е това хлапе!

Бурканът с моливите върху малката масичка до статива започна да трака. Майкъл се обърна и се втренчи в него като омагьосан. Бурканът се наклони, падна настрани и се търкулна към ръба на масата.

Майкъл се метна напред, но бурканът се претърколи през ръба и тупна на пода, преди той да успее да го хване. Изправи се, ругаейки, и фрасна главата си о най-близкия ъгъл.

— Махни го оттук! — изрева мъжът. — Това хлапе сигурно си отглежда полтъргайст!

— Ела — Глория изведе момченцето. — Знаем, че го правиш, без да искаш…

Прозорецът се отвори с трясък. Хартии се завихриха във въздуха. Иззад стената нещо затрака. Една книга падна от полицата.

— …Просто понякога става така — довърши тя и те излязоха от стаята.

Майкъл въздъхна, събра нещата си, стана и затвори прозореца. Когато се върна при машината си, тя работеше нормално. Изгледа я ядосано. Не обичаше неща, които не можеше да проумее. Да не би да беше някакъв вълнов феномен, предизвикан от детето, който се усилваше, ако момчето се разстрои? Беше се опитвал на няколко пъти да установи някакви вълни, използвайки най-различни уреди. Винаги без успех. А самите уреди обикновено…

— Е, видя ли какво направи. Той плаче, а пък всичко тук е с краката нагоре — Глория бе влязла отново в стаята. — Ако се държиш малко по-внимателно с него, когато това започне, сигурно няма да се стига чак дотук. Аз обикновено го предотвратявам просто като се държа мило с него.

— На първо място — обади се най-сетне Майкъл, — не съм сигурен, че вярвам в паранормалното. На второ, това винаги идва така изведнъж!

Тя се засмя. Той също.

— Е, така си е — каза най-накрая. — Според мене, май е най-добре да отида при него. Знам, че той не е виновен. Не искам да е тъжен…

Беше тръгнал към вратата, ала спря.

— Все още се чудя…

— Знам.

— Сигурен съм, че нашето дете нямаше такъв смешен белег на китката.

— Не започвай пак, моля те! Току те прихваща!

— Права си.

Той излезе от кабинета си и тръгна към стаята на Дан. Щом се приближи, чу тихи звуци на китара. До мажор, после сол… Невероятно — колко бързо се бе научил да се справя с големия инструмент на неговите години… И странно освен това. И в двете семейства никога у никого не се бяха проявявали музикални наклонности.

Почука тихо на вратата. Дрънкането спря.

— Да?

— Може ли да вляза?

— А-ха…

Той бутна вратата и влезе. Дан се бе проснал на леглото. Инструментът не се виждаше никакъв. Сигурно беше под леглото.

— Хубаво беше — обади се Майкъл. — Коя мелодия свиреше?

— Просто си дрънках. Не знам.

— Защо спря?

— На тебе не ти харесва.

— Никога не съм казвал такова нещо.

— Личи ти.

Майкъл седна до момчето и стисна рамото му.

— Е, не си прав — рече той. — Всеки си има нещо, което обича да прави. За мене това е работата ми — после, след известна пауза, продължи: — Уплаши ме, Дан. Не знам защо става така, но понякога машините пощуряват, щом ги доближиш — а нещата, които не разбирам, ме плашат. Но, всъщност, не ти се ядосвам. Просто изглеждам ядосан, когато се стресна.

Дан се претърколи настрана и го погледна. Усмихна се едва-едва.

— Искаш ли да ми посвириш? С радост ще те послушам.

Момчето поклати глава.

— Не сега — отвърна то.

Майкъл се огледа из стаята — към големите полици, отрупани с книги с картинки, към неотворения строител. Погледна отново Дан и забеляза, че момчето търка китката си.

— Боли ли те ръката? — попита той.

— А-ха. Белегът като че пулсира… Случва се понякога.

— Колко често?

— Когато стане нещо… като онова…

Дан посочи към вратата и към целия свят навън.

— Вече ми минава — добави той.

Майкъл хвана китката на момчето и внимателно разгледа тъмния, подобен на дракон белег.

— Докторът каза, че няма нищо страшно — нямало никаква възможност да се развие в нещо злокачествено…

— Вече не ме боли.

Майкъл продължи да се взира в белега още известно време. Най-накрая стисна ръката на момчето, пусна я и се усмихна:

— Искаш ли нещо, Дан?

— Не… Ъ-ъ… Ами някоя книга.

Майкъл се засмя.

— На тебе само книги ти дай, а? Добре, можем по-късно да наминем към книжарницата и да погледнем какво има, какво няма…

Дан най-после се усмихна.

— Благодаря, татко.

Майкъл леко стисна рамото му и стана. Щом тръгна към кабинета си, отново чу тихите, забързани акорди.

Когато Марк беше на дванадесет години, построи кон. Беше висок две педи и се местеше от задвижван от пружина часовников механизъм. Момчето часове наред се бе трудило в ковачницата, докато изработи частите, а в свободното си време, в бараката, която бе построило зад дома на своите родители, продължаваше да измерва, да шлифова и да изглажда механизмите. Сега конят се беше изправил на задни крака на пода на същата тази барака — пред него и пред единствената му публика — Нора Вейл, деветгодишно съседско момиченце.

Тя пляскаше с ръце, докато играчката бавно въртеше главата си, сякаш ги наблюдава.

— Прекрасен е, Марк! Прекрасен е! — възкликна тя. — Никога не е имало такова нещо като него — освен в онези времена…

— Какво искаш да кажеш? — бързо я прекъсна той.

— Ти знаеш. Както преди много, много години. Когато е имало всякакви видове хитроумни изобретения като твоето.

— Това са само приказки — каза той. След известно време добави: — Нали?

— Не. Баща ми е минал покрай едно от забранените места — долу, на юг, при планината Анвил. Дори без да навлизаш навътре все още можеш да видиш какви ли не счупени предмети — неща, каквито хората вече не могат да правят — тя отново погледна към коня, чиито движения сега още повече се забавяха. — Може би дори неща като това.

— Това е… интересно… — рече той. — Не разбирам… И там все още има останали материали, така ли?

— Баща ми така казва.

Внезапно тя го погледна право в очите.

— Знаеш ли, може би ще е по-добре да не показваш това на никого другиго.

— Защо не?

— Хората могат да си помислят, че си бил там и си научил някои от забранените неща. И ще пощуреят.

— Това е тъпо — рече той и тъкмо тогава конят падна на едната си страна. — Това наистина е тъпо.

Но щом го изправи, добави:

— Може би трябва да почакам, докато имам какво по-добро да им покажа. Нещо, което ще им хареса…

Следващата пролет Марк демонстрира на няколко приятели и съседи задвижващото устройство, което беше изобретил, предназначено да управлява шлюзове в напоителната система в случай на наводнение. Говореха за него две седмици, след това въпреки всичко решиха да го инсталират на своя глава. Когато пролетта отмина и по-късно започнаха дъждовете, имаше само малки наводнения — нищо сериозно. Тогава само свиха рамене.

— Имам да им показвам нещо дори още по-добро — каза той на Нора. — Нещо, което те трябва да харесат.

— Защо? — попита тя.

Момчето я погледна озадачено.

— Защото трябва да разберат…

— Какво?

— Че аз съм прав, а те грешат, разбира се.

— Хората обикновено не се стремят към такива неща — каза тя.

Той се усмихна.

— Ще видим.

Когато Дан беше на дванадесет години, един ден — както през много други дни — взе китарата си и отиде в малкия парк дълбоко в сърцето на града, оградено от стомана, стъкло, пластмаса и бетон — големия град, в който сега живееше неговото семейство.

Потупа по ствола едно прашасало изкуствено дърво, прекоси безжизнения торф покрай холограмите на люлеещи се цветя и седна на една оранжева пластмасова пейка. От време на време от скритите високоговорители се разнасяше запис на птича песен. Изкуствени пеперуди се стрелкаха по невидимите лъчи. Скрити аерозолни помпи на равни интервали изпускаха аромат на цветя.

Той извади инструмента от калъфа и го настрои. После засвири.

Една от фалшивите пеперуди премина твърде близо, залитна и падна на земята. Той спря да свири и се наведе да я разгледа. Някаква жена премина и подхвърли монета до краката му. Той се изправи и прокара пръсти през косата си, проследявайки жената с поглед. Разбърканата сребърнобяла ивица, която преминаваше през черната му чорлава коса отчелото до тила, отново застана на мястото си.

Облегна китарата на бедрото си, удари един акорд и започна да свири сложен етюд за дясната ръка, който упражняваше напоследък. Тъмен силует — истинска птица — изведнъж се сниши и заподскача край него. Щом я видя, Дан почти спря да свири и подхвана нещо просто — за да може да следи птицата по-внимателно.

Понякога нощем свиреше на покрива, където гнездяха птици — под звездите, блещукащи едва-едва през мъглата. Чуваше ги как цвъртят и шумолят край него. Но в парковете рядко виждаше птици — може би се дължеше на аерозолите — и затова сега, сякаш леко омагьосан, гледаше как тази се приближава към повредената пеперуда и я грабва в човката си.

Миг по-късно я изплю, килна глава настрани, клъвна я и подскочи назад. Не след дълго отново хвръкна и се изгуби.

Дан отново засвири, а след малко и запя въпреки градския шум. Слънцето сияеше в червено над главата му. Един пияница, проснал се под холограмите, тихо хленчеше насън. Паркът трепереше на равни интервали — когато преминаваха подземните влакове. След няколко фалшиви тона Дан осъзна, че гласът му се променя.