Размяната

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Старецът в избелял син халат обикаляше улиците на дремещия град, минаваше покрай тъмни витрини, паркирани коли, преобърнати кошчета за боклук, надписи по стените, които не можеше да разчете. Вървеше бавно, дишаше тежко. От време на време се облягаше на жезъла си или си почиваше, опрял гръб о някоя стена.

Светлината започна бавно да се процежда иззад тъмния хоризонт — надигаща се жълта вълна, която заливаше звездите. Далече пред него му махаше сенчест оазис — едва доловимият утринен ветрец шумолеше в клонките край широката магистрала.

Жезълът му тропаше по бетона по-тежко отпреди. Мор прекоси страничната уличка и със залитаща походка измина още няколко пресечки. Протегна се да се подпре на един уличен стълб; ръката му трепереше. Преминаха няколко коли. Когато платното се опразни, той прекоси улицата.

По-близо… Вече беше по-близо до мястото, където клонките се люлееха, а птичите песни огласяха ранната утринна светлина. Вървеше напред с тромава крачка; от време на време на върха на жезъла проблясваше блед, едва доловим синкав пламък. Зави зад последния ъгъл. Вятърът довя лек, подобен на цветен, аромат.

Отново спря за почивка. Дишаше тежко, почти се задъхваше. Когато тръгна през улицата, походката му бе вдървена, блуждаеща. Падна. По шосето нямаше коли — успя да стане и продължи, залитайки.

Небето отвъд малкия парк се бе оцветило в розово. Жезълът му, върху който бе помръкнала и последната светлинка, се залюля тромаво през цветята, които веднага се изправиха след него, сякаш никой не беше минавал оттам. Старецът не чуваше слабото свистене на аерозолите; прекоси фалшивата трева, отпусна се до ствола на едно парково дърво стандартен градски тип и просто вдиша аромата, който се бе надявал да намери тук. Щом вятърът го довя, той леко се усмихна. Следеше с очи танца на пеперудите над все още бледата светлина на току-що изгрялото слънце.

Жезълът се изплъзна от пръстите му. Задиша плитко и учестено. Неизброимите утрини от миналото се смесиха с това утро; всички цветове и миризми се разляха и се сплетоха със спомените му за предишните дни в една по-голяма реалност — тя най-накрая му разказа онази история, над която винаги се беше чудил. Последният удар на сърцето му улови една от пеперудите, чийто лъч преминаваше твърде наблизо и тя с пърхане кацна върху оголената му китка, до белега с формата на дракон.

С рев и тропот градът около него оживя.