Размяната

ДЕСЕТА ГЛАВА

Дан вдигна яката си, излезе от клуба, огледа се и навлезе в нощта. Коли минаваха, но не се виждаха никакви пешеходци. Стиснал в ръка калъфа на китарата, той се отправи към апартамента на Бети.

От една решетка до бордюра се носеха изпарения и из въздуха витаеше леко зловонен мирис. Побърза. Някъде зави сирена.

По-рано същата вечер го бе обзело странно чувство — сякаш за няколко мига някой напрегнато го наблюдава. Макар че бе плъзнал бързо поглед по всички посетители, май никой не му обръщаше чак толкова голямо внимание. Беше си спомнил и други случаи, когато се бе чувствал под такова наблюдение. Изглежда, нямаше връзка с нищо, освен че усещаше топлина върху рождения си белег. Изведнъж я усети пак.

Спря и огледа улицата, огледа минаващите коли. Нищо. И все пак…

Сега го усещаше много по-силно, отколкото в клуба. Много по-силно. Сякаш невидимият наблюдател бе застанал точно до него…

Тръгна отново. Щом наближи средата на пресечката, ускори крачка и когато подминаваше лампата на ъгъла, се дръпна в сянката. Бе започнал да се поти. Едва потискаше огромното си желание да хукне да бяга.

Във входа отдясно нещо се раздвижи!

Мускулите му се напрегнаха, фигурата се приближи. Забеляза, че носи дебела тояга…

— Извинете ме — чу се учтив глас. — Не съм много добре. Мога ли да повървя с вас?

Забеляза, че това бе старец в странни дрехи.

— Ами… Защо не. Какво има?

Човекът поклати глава.

— Просто… годините. Много, много години…

Тръгна до Дан, който премести калъфа на китарата в лявата си ръка.

— Искам да кажа… имате ли нужда от лекар?

— Не.

Стигнаха следващата пресечка. С ъгълчето на окото си Дан мярна уморено, сбръчкано лице.

— Късничко е за разходки — отбеляза той. — Аз просто се прибирам от работа.

— Знам.

— Така ли? Значи ме познавате?

Наоколо сякаш се носеше някаква нишка, златна на цвят; закачи се за тоягата на стареца. Тоягата леко потрепна, нишката се изпъна, започна да се удебелява, заблестя.

— Да. Казваш се Даниъл Чейн…

Сякаш светът се бе разтворил край тях на две трептящи половини — отляво и отдясно на разширяващия се светлинен лъч, в който се бе превърнала нишката. Дан заизвръща глава.

— …но това не е твоето име — продължи старецът.

Лъчът се разшири и се простря в двете посоки. Сега сякаш вървяха по златен плочник, а улицата, сградите и нощта се бяха превърнали в двуизмерни картини от двете му страни, които трептяха, огъваха се и избледняваха.

— Какво става? — попита Дан.

— …и това не е твоят свят — довърши старецът.

— Не разбирам…

— Естествено, че не разбираш. А аз нямам време да ти обяснявам всичко докрай. Съжалявам за това. Но преди много години аз те донесох тук, по пътя, по който сега вървим и те размених с детето, което щеше да стане истинския Даниъл Чейн. Ти щеше да живееш в света, който току-що напуснахме, а той — в онзи свят, където сега трябва да се върнеш. Там името му е Марк Мараксон и той е станал много опасен.

— Да не искаш да кажеш, че това е истинското ми име? — попита Дан.

— Не. Ти се казваш Пол Детсон.

Вървяха по широк златен път; над тях сияеше оркестър от звезди, от двете им страни се кълбяха две реалности. Мънички порои от искри се носеха по повърхността на пътя, по която минаваше тъничка зелена черта.

— Нищо не мога да разбера.

— Само ме изслушай. Не задавай въпроси. Животът ти наистина зависи от това, както и животът на много други хора. Трябва да се върнеш у дома. Твоята земя е сполетяна от беда, а ти притежаваш сила, която е нужна там.

Дан се почувства задължен да го изслуша. Самият старец притежаваше някаква сила. Свидетелството за тази сила се простираше навсякъде около него. И държанието му, и думите му властно приковаваха вниманието.

— Следвай тази зелена черта — нареди му старецът. — пътят ще се раздели многократно, преди да стигнеш там, закъдето си тръгнал. Ще има интересни отклонения, омагьосващи гледки, може би дори ще срещнеш какви ли ме странни пътници. Гледай, но не се отклонявай! Следвай чертата. Тя ще те отведе у дома. Аз… Почакай!

Старецът се облегна на жезъла. Дишаше тежко.

— Напрежението беше твърде голямо — обясни той. — Извинявай! Трябва да си изпия лекарството.

Измъкна малка стъкленица от една кесия на кръста си и изгълта съдържанието й.

— Наведи се! — каза той след няколко секунди.

Дан сведе глава и рамене. Жезълът се наклони към него. Обвиваше го синкав ореол, който го обгърна и сякаш се стече вътре в черепа му. Усети топлина. Мислите му танцуваха лудешки танц и още дълго му се струваше, че е притиснат сред невидима тълпа, която неспирно бърбори.

— Това е езикът на онзи свят — обади се старецът. — Ще ти трябва известно време, докато се поуталожи, но вече го знаеш. Отначало ще говориш бавно, но ще разбираш. Скоро ще започнеш да говориш съвсем гладко.

— Кой си ти? Какъв си?

— Името ми е Мор и за мене е време да те оставя да следваш онази черта. Ако размяната ще бъде постоянна, необходима е размяна на приблизително еднаква жива маса. Трябва да тръгвам, преди да съм изгубил някое необходимо качество. Върви, върви! Сам намери отговорите!

Мор се извърна изненадващо енергично и се разтвори сред вълните, браздящи гледката отдясно, сякаш мина зад завеса. Дан направи крачка след него и спря. Движещият се пред него колаж го плашеше; ако човек гледаше твърде дълго, можеше и да полудее. Отново премести поглед към пътя. Зелената черта беше там, неподвижна под миниатюрните бури.

Погледна назад и видя, че блестящият път е съвсем същият като онзи, който се простираше пред него. Направи една крачка, после — втора, следвайки зелената черта. Нищо друго не му оставаше.

Докато вървеше, се опитваше да проумее онова, което му бе казал Мор. Каква сила? Каква заплаха? С кого е бил разменен? И какво ли се очакваше от него в края на зелената черта? Не след дълго се предаде. Главата му все още бръмчеше след яростната атака на гласовете. Зачуди се какво ли ще си помисли Бети, когато не се появи у тях, какво ще си помисли баща му, след като така внезапно изчезне.

Спря и изведнъж дъхът му секна. Чак сега до съзнанието му стигна фактът, че ако тази странна история е истина, то Майкъл не е негов баща!

Китката му туптеше, а на няколко крачки зад него — като куче — го следваше златната розичка на малък смерч.

Вдигна калъфа на китарата и продължи нататък. Докато вървеше, вниманието му привлече една шарка в мозайката отпред и отляво — мъничък ярък пейзаж, който прикова погледа му. Щом съсредоточи вниманието си върху него, пейзажът се разрасна, скоро зае цялото му зрително поле и започна да придобива триизмерно.

Дан го приближи на педя разстояние и забеляза, че след като се е разпрострял, той не е загубил нищо от своята отчетливост. Сега един страничен път водеше право към него и той разбра, че може да стигне там само за някакви си минути.

Виждаше яркозелени същества, които си играеха сред искрящо езеро, а зад тях — сини планини; над водата се издигаха оранжеви плоски камъни, които служеха за платформи, където зелените същества си почиваха или лудуваха, преди да се гмурнат отново в езерото. Бляскава светлина играеше над цялата картина, огромни червени водни кончета кръжаха и пикираха със смайващо изящество над повърхността на водата, по нея плаваха цветя като бледи шестолъчни звезди…

Откри, че краката му са поели нататък. Крачката му ставаше все по-забързана…

Нещо с жълти очи, дълги уши и сребърна козина го задмина отдясно — тичаше на два крака, нослето му мърдаше.

— Ух, пак закъснях! — счу му се да казва то. — Ох, мамицата му! Оная ще ми отсече главата, няма да ми се размине!1

Когато минаваше покрай него, то го стрелна за миг; погледът му се плъзна към пейзажа напред.

— Недей да ходиш там! — стори му се, че викна то след него. — Там ядат топлокръвните живи!

Дан спря и потръпна. Отмести поглед от езерото и от неговите обитатели, потърси зелената черта, забеляза я и се върна. Съществото, което го бе предупредило, вече не се виждаше никакво.

Продължи нататък. Опитваше се да не отделя очи от чертата и доколкото може, да не поглежда встрани. След дузина крачки пътят неочаквано зави и известно време му се струваше, че се спуска по хълм. Край него се плъзна нещо като червен скейтборд, върху който се бе закрепил голям зелен торен бръмбар. От време на време му се причуваше, че пее някакъв хор, ала не можеше да различи мелодията.

Усещането, че се спуска надолу, продължаваше; в лицето му сякаш подухна ветрец. Миришеше на свежи листа, пръст и цъфнали растения. Забърза, а пейзажът заприижда към него още по-бързо. Малките бури под нозете му започнаха да стихват, зелената черта се разширяваше…

Изведнъж чу птиче чуруликане. Протегна ръка и докосна ствол на дърво. Зелената черта се загуби сред тревите. Светът се разшири и се превърна в място, покрито с гори и поляни. Звездите се изкачиха горе; после ги замениха облаци, затулени от разлистени клонки и синьо небе. Огледа се назад. Пътят го нямаше — само за миг му се стори, че мярна златна паяжинена нишка, която вятърът подхвърли надясно; след това изчезна.

Тръгна през поляната. Спря рязко. Ако тази гора бе голяма — а той имаше усещането, че е голяма — сигурно щеше да се лута из нея дълго-дълго.

Свали сакото си — денят беше доста топъл — остави го върху дънера на едно повалено дърво, приповдигна се и седна върху него. По-добре да седи тук, докато не изникне някакъв план. Това място можеше да е важно — може би беше отправната точка на странното му пътуване.

Отвори калъфа и огледа китарата — изглеждаше непокътната. Извади я и започна да си дрънка, докато мислеше. Звучеше съвсем добре.

„Ще намеря някое дърво, по-удобно за катерене. Тези тук са направо огромни“ — реши той. Искаше да огледа местността, да види дали наблизо няма град или път. Озърна се, без да губи ритъма. Да. Ей онова май го биваше — на няколкостотин метра оттук, точно зад него… Отново се обърна напред и почти пропусна един такт.

Мъничкото същество, което лудуваше пред него, изглеждаше точно като онова, което си и беше — жребче-кентавър. Подрипваше, а мъничките му ръчички мърдаха в такт с ритъма.

Очарован, той насочи вниманието си само към мелодията и започна да свири по-сложен пасаж за дясната ръка. Тихичко запя. Белегът на китката му се затопли и запулсира. Скоро от гората изскочиха още два дребосъка и също затанцуваха. Когато вятърът довя няколко листа, това никак не изненада Дан — сякаш подсъзнателно си го бе пожелал. Улови ги в мрежата на музиката си и ги завихри около засмените детски личица и подскачащите тела на понита. Притегли и няколко птички, които се завъртяха след тях, а една сърна, за която също по някакъв начин знаеше, че е тук, се присъедини към танца, който вече бе започнал да придобива съвсем определена форма. Денят сякаш започна да помръква по негово желание — макар че сигурно бе само облак, закрил слънцето — и сцената потъна в сумрак, сякаш беше привечер. Порази го мисълта, че така според него, сцената изглеждаше най-добре.

Свиреше мелодия след мелодия; надойдоха и други същества — подскачащи зайчета, забързани катерички — и той някак си знаеше, че онова, което става, е правилно, че става точно така, както трябва, че сега той си е точно на мястото и че трябваше да свири… Усещаше, че сякаш можеше да продължава да свири вечно, да строи стени от звуци и да ги руши, сърцето му да танцува, а той да пее…

Когато я забеляза, кимна, усмихна се и зачака нейната реакция. Не му се щеше да рискува да я изплаши и да я прогони — внимаваше да не прави резки движения. Когато и тя кимна в отговор и също леко се усмихна, спря да свири и прибра китарата в калъфа.

— Здравей — осмели се да каже той. — Някъде наблизо ли живееш?

Тя кимна.

— Вървях си по пътя — прибирах се в селото — и те чух. Беше много красиво. Как се казва този инструмент? Това някаква магия ли е?

— Китара — отвърна той. — Понякога и аз мисля, че е замесена и магия. Казвам се Дан. Ти как се казваш?

— Нора — отговори тя. — Ти си чужденец. Откъде си? Къде отиваш?

Той щракна ключалката на калъфа и скочи на земята.

— Идвам отдалече — бавно изрече той. Затрудняваше се да построи изреченията, подреждаше думите колебливо. — Просто си скитам — да видя свят… Иска ми се да разгледам вашето село.

— Ти трубадур ли си? Изкарваш си прехраната със свирене?

Той смъкна сакото, поизтърси го и го метна през ръката си.

— Да. Познаваш ли някого, на когото да му трябва музикант?

— Може би… по-късно — отвърна тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Доста хора умряха напоследък. На никого не му е до празнуване.

— Съжалявам. Може би мога временно да си намеря някаква друга работа, докато понауча нещо за този край…

Лицето й светна.

— Да. Сигурна съм, че можеш. Още сега!

Той вдигна калъфа и пристъпи напред.

— Покажи ми пътя.

— Добре! — Нора се обърна и тръгна. Той я последва. — Разкажи ми за родния си край, за земите, които си обиколил…

„Най-добре ще е да измисля нещо — реши той. — Нещо просто и селско. Още нищо не знам за това, как стоят нещата тук. По-добре да я накарам тя да говори. Никак не ми се иска да започна да я лъжа.“

— О, те, земите, доста си приличат — подхвана Дан. — Тук със земеделие ли се занимавате?

— Да.

— Ето ти на. И аз идвам от такъв край. Какво сеете?

Стигнаха до пътя и тя го поведе надолу по него. Когато и да се мернеше птица в небето, тя вдигаше очи и уплашено се дърпаше. След известно време и той се усети, че наблюдава небето. Докато вървяха към селото, през цялото време младежът насочваше разговора. И когато най-после стигнаха там, вече бе научил всичко за Марк Мараксон.