Прокълната целувка

СЕДМА ГЛАВА

През следващата седмица, когато не крадеше, за да запази разсъдъка си, Аня следваше Лушън на всяка крачка. Дори когато той съпровождаше души. Тя не харесваше посещенията му в ада. Мразеше жегата, вонята, подигравките и присмеха, които излизаха от тази мрачна, но огнена яма. Лушън винаги се опитваше да се държи все едно не е засегнат от тях, но тя виждаше смущението в очите му. Това я натъжаваше. Той виждаше най-лошото, което светът можеше да предложи, отново и отново, а трябваше едва ли не да се упои, за да оцелее.

Аня искаше той да види най-доброто, искаше да го почувства.

Казваше си, че иска тези неща, защото би било забавно да гледа принца на мрака и ориста да допуска светлина в живота си. Аня не се задълбочаваше много, защото се боеше какво се крие под това обяснение.

Въздъхна. Знаеше, че трябваше да се откаже от Лушън преди дни. Да го нападне поне или да го подмами на преследване с пренасяне далеч от храма. Но подозираше, че той не би вдигнал ръка срещу нея и знаеше, че ще откаже да я последва. Затова остана невидима, но наблизо. Освен това тя научаваше всичко, което той узнаеше за тези артефакти.

След като спомена, че ще ги търси сама, тя осъзна, че наистина ги иска. Веднъж едно от тези бебчета да попадне в нейните горещи малки ръчички и тя щеше да накара Лушън да моли за него. Богове, изражението му щеше да е безценно. Особено когато му откаже и се спазари с Кронос. Животът ù за един артефакт. Ето, това е двойна победа.

– Върви си, Аня! – прошепна Лушън.

Не можеше да я види, но тя все пак му се изплези. Това бяха единствените думи, които ù беше казвал през цялата седмица. Ако отново ги кажеше, тя планираше да се материализира и да го шляпне по лицето, после бързо да изчезне.

– Сериозен съм.

Винаги разбираше, кога е пристигнала. Веднъж ù беше казал, че я подушва. Тя беше доволна, защото това означаваше, че я усеща. Все още беше доволна, но проклет да е, че ù разваляше елемента на изненада.

„Нищо чудно, че го искам толкова силно.“

Беше глупаво и опасно да се мотае около Лушън. Това само засилваше желанието ù. Когато гледаше татуираната по тялото му пеперуда, умът ù разиграваше всякакви палави фантазии. Например – как прекарва часове да я ближе. Да поеме члена на Лушън в устата си, докато я гали. Да рисува с шоколад върху нея и да я използва за десерт.

Лушън вероятно щеше да я намушка, ако предложеше някое от тези неща. Никога не беше срещала мъж, по-малко сигурен в своята привлекателност и по-оскърбен, когато жена се опита да му разкрие желанието си. Как може другите да не виждаха колко сексапилен е той? Колко нешлифован. Как изкушаваше женските инстинкти на всяко ниво?

Лушън се наведе и отново преся камъни и пясък, докато търсеше... боговете знаеха какво. Слънчевата светлина го галеше любящо, кучката. „Той е мой!“

– Върви си, Аня! – повтори той.

Бррр! Тя се материализира. Но вместо да го шляпне, тя седна на един камък до него. Той отново беше без риза и кожата му беше леко изгоряла, порязана и натъртена.

Той не се обърна към нея.

– Казах да си вървиш.

– Все едно – няма да те послушам. Ти не си ми татенце. Освен ако не искаш да бъдеш. Защото бях лошо, палаво момиче и се нуждая от пляскане.

Болезнен стон се изтръгна от него.

– Аня, моля те! – По гръбнака му се стичаше пот и осветяваше няколко от белезите му.

Тя посегна да ги погали, но замръзна, когато един от воините извика:

– Лушън. Твоята жена... – Говорещият беше Парис, осъз­на тя. Гласът му беше напрегнат дори повече от преди. Не намираше нищо тук, а? Горкият мъж. Без секс Парис отслабваше. Ако можеше да доведе жена с него, за да задоволява нуждите му, всичко щеше да е наред в този свят. Но той не можеше да спи с една и съща жена два пъти. Безразборност – развратният демон не би му позволил.

Аня познаваше изпитанията на едно секспроклятие и му съчувстваше. Нейното беше противоположно на неговото и я спираше да стигне до края, но и двете проклятия диктуваха действията им и ограничаваха свободната им воля. Това оставяше у нея гадния вкус на развалени яйца.

„Нищо не може да ме обвърже, освен това проклятие“ – помисли тя мрачно. Беше прокълната, преди да се сдобие със способността да избягва всякакви ограничения, затова проклятието вече беше част от нея. Не можеше да избяга.

Отново погледна към Лушън и раменете ù хлътнаха. Не, колкото и да ù се искаше друго, не можеше да избяга.

– Стой където си! – извика Лушън на Парис. – Тя е моя отговорност.

Негова отговорност? Аня не знаеше дали да е доволна, или обидена.

– Защо не позволиш на приятелите си да дойдат тук и да играят с нас?

Той бързо погледна към нея през присвитите си клепачи. Но щом погледът му срещна нейния, Аня усети влага между краката си. Стомахът ù се стегна, кожата ù болезнено желаеше допира му. Той беше чист сексуален призив, целият потен, мръсен и мъжествен. О!

– Какво си облякла? – изграчи той.

– Униформа на прислужничка. За да ти помагам да чистиш праха.

Той тихо измърмори някакво проклятие.

– Точно както и преди приятелите ми са зад камъка – каза ù той – и ще останат там, за да работят. Не им е нужно разсейване.

Колко пъти щеше да ù казва, че тя ги разсейва? Тя огледа ронливия камък в дланите му и се намръщи. Може би, ако докажеше, че е полезна, той щеше да гледа на нея като на нещо повече.

– Помня това място в разцвета му. Преди да бъде преместено на земята, ни обучаваха тук – другите божества и мен. Как да контролираме силите си, как да се държим подходящо, дрън-дрън-дрън.

Лушън не можа да скрие интереса си, който се изписа на лицето му.

– Никога не са ми позволявали да влизам – призна той. – Ходехме само там, където и Зевс, а той никога не прекарваше времето си тук.

Уф! Сигурно е било мъчение да бъде обвързан с това своенравно лайно.

– Жалко, че храмът е толкова повреден сега. Щеше да ти хареса.

– Как изглеждаше? – попита той, пусна парчетата и загреба още една шепа. Той вдигаше към светлината всяко камъче, което намираше, обръщаше го, за да го огледа от всяка страна за знаци, а после го хвърляше през рамо.

– Извисяващи се статуи обкръжаваха целия храм. Някои от стените бяха покрити с бръшлян, а в подовете блестяха диаманти, изумруди, сапфири и рубини. Сигурна съм, че търсещият стара слава Кронос ще издокара всичко, когато той и неговите братя задници поемат.

Лушън се изсмя. Тя се наслади на звука, въпреки че се мразеше за това. Неговият смях беше като афродизиак за нея и тя го беше причинила.

– Какво друго?

– Да видим! – Тя потупа брадичка с нокът, лакиран в ледено синьо. – Отстрани на всяка врата имаше две бели колони. Наричаха ги стълбове на силата.

– И колко помещения имаше?

Аня си спомни за дните, които беше прекарала тук. Тя обичаше красотата на храма, но мразеше съществата вътре в него. Колко пъти обучаваните богини се бяха оплаквали на учителя: „Защо тя учи тук? Тя не е една от нас. Създава само проблеми.“ Колко пъти младите богове ù се бяха присмивали: „Не знам защо си дава труда да носи роба. Всички знаят, че прекарва повече време без нея.“

Тя се отърси от болезнените спомени.

– Имаше основна жертвена зала, в която сега клечим. Имаше зала за срещи, където богомолците се миеха и се събираха преди жертвоприношението. После вътрешната камера и жилищата на жреците.

Той кимна, сякаш попиваше всяка дума.

– Разкажи ми повече за тази жертвена зала!

Щастлива да услужи, тя каза:

– Ако се върнем назад във времето, пред теб щеше да има бяла мраморна маса. И по стените щеше да има стенописи. Богове, те бяха яки. Трябва да ремонтирам един от апартаментите ми и да накарам да ми нарисуват картините...

– Стенописи? Какво изобразяваха стенописите? – прекъсна я Лушън. Той се изправи и я прикова с втренчен поглед. От него се излъчваше нетърпение.

Леле! Ако знаеше, че само трябва да заговори за скучни храмове, за да привлече изцяло вниманието му, щеше да го е направила преди дни.

– Е? – настоя той.

Тя сви рамене, показвайки небрежност, която внезапно вече не изпитваше.

– Божествени подвизи на силата, победи. Дори няколко поражения.

Очите му пробляснаха.

– И имаше ли кутия там, Аня?

– Не. Съжалявам. – Тя не обичаше да го разочарова.

Лушън потри с длан лицето си. Тя приближи. Искаше да го докосне, но спря на средата на пътя, несигурна за реакцията му. От толкова близо можеше да види гърдите и ръцете му, а пулсът му биеше диво. Устата ù пресъхна при тази гледка. Татуираната пеперуда вибрираше сякаш... имаше собствени усещания? Жива ли беше?

– Какви мисли препускат през главата ти? – попита той.

– Палави.

Кафявото му око потъмня, а синьото се завихри. И двете се спряха върху мъничката ù униформа в черно и бяло, а зениците му се разшириха.

– Доставя ти удоволствие да ме измъчваш, нали?

Тя сви пръсти и каза:

– Само мъничко. Но не се тревожи, не те набелязвам или нещо такова. Просто мой малък каприз е да тормозя мъжете, които искат да ме убият.

Ярък лъч светлина проби през един облак... Облак? В толкова горещ ден? Тя ли го беше призовала случайно? Не погледна нагоре. Не можеше. Този лъч падна върху лицето му, освети белезите му и хвърли сенки под очите му. В този миг той изглеждаше толкова зъл и зловещ, колкото един мъж може да бъде.

Той изглеждаше сякаш от друг свят. Порочен.

Възхитителен.

Пулсът ù се ускори и зърната ù се втвърдиха като малки стегнати възли. „Докосни ме! Моля те!“

Той не го направи.

Аня трябваше да откъсне поглед от него. Беше толкова глупаво да го желае. Не само заради проклятието ù, а защото Лушън нямаше да направи нищо. „Но няма нищо лошо да го ласкаеш, бездруго му каза, че правиш точно това.“

Освен ако не се влюби в него междувременно. Това щеше да е проблем. Голям. Силата на желанието ù вече беше зашеметяваща. Още малко...

– Аня – каза той и прекъсна мислите ù.

– Какво? – Тя не се обърна към него, но извади ягодова близалка от колана си, разви я и прокара език по върха. От устните ù се изтръгна тих стон. Чудесно. Беше открила близалките преди години, след като един от човешките ù приятели беше умрял в катастрофа с кола. Оттогава те бяха нейната утешителна храна.

Секунда по-късно Лушън беше пред лицето ù (Аня започваше да мрази способостта му да го прави) и издърпа близалката от ръката ù. Очите ù се разшириха, когато я хвърли на земята.

– Хей! Това беше незаслужено.

Той се мръщеше.

– Не яж тези неща пред мен!

– Защо? – Тя вдигна ръце недоумяващо.

– Защото – отвърна той инатливо.

Ароматът на цветя се усилваше, излъчваше се от него, оплиташе се около нея и я омайваше.

– Ако искаш една за себе си, просто шибано попитай следващия път!

– Не искам.

– Тогава...

– Без повече приказки. Трябва да работя. – Той се завъртя и се върна към купчината пясък.

Но не и преди тя да види огъня, който пламтеше в очите му.

Почти уплашена да се надява, тя го огледа по-внимателно. Раменете му бяха сковани, гърбът му беше изправен, сякаш беше глътнал бастун, все едно се бореше със страстно желание. Към нея ли беше отправено?

В Аня се разгоря по-жарка, по-дълбока възбуда. Може би също като нея не казваше това, което мисли. Може би наистина копнееше за нея.

Не можеше да го попита. Той щеше да отрече. Но това водеше до въпроса защо. Защо той не искаше тя да знае? Защо не я желаеше? Очевидно мислеше, че тя е лесна. Явно допускаше, че е била с хиляди други? И какво ли щеше да направи, ако знаеше колко смешна беше тази идея?

– Губиш си времето в този пясък – каза тя с лекомислен тон. Накрая благоволи да му помогне, за да ù обърне отново внимание. „Ела тук и ме целуни!“

– Без повече приказки!

– Губиш го.

– Изчезни!

– Накарай ме!

„Моля те! Пожелай ме, както те желая аз! Дано не греша за това!“

Той не отвърна.

Загриза я съмнение и тя се тръсна на близкия камък с пуфтене.

– Аз искам тези артефакти толкова силно, колкото и ти – оплака се тя. – И твоето пренебрежително отношение не помага на каузата ни.

Това привлече вниманието му. Той се пренесе до нея и я избута на земята. Въздухът изскочи от дробовете ù, когато тежкото му мускулесто тяло внезапно я прикова.

„Напомняне – да споменавам артефактите по-често.“ Благодарение на оскъдната си одежда тя успя да разтвори крака и да го посрещне. По тялото ù незабавно се разля удоволствие, заля я от главата до петите и се задържа.

– Защо ги искаш?

– Тъп въпрос. Заради властта. – Властта да има жетони за размяна, но нямаше нужда той да знае това.

– Мислех, че сме се разбрали – каза той с дрезгав глас. – Ти няма да имаш нищо общо с артефактите.

– Тогава трябваше да си ме убил. – Тя облиза устни и се взря в него. Дъхът ù секна, както винаги. – Реших, че ги искам много, много силно.

Той изръмжа гърлено.

– Не. Мисля, че искаш да умреш. Нарочно ме предизвикваш, а аз ти давам време да се насладиш на последните дни от живота си.

– Колко си мил! – промърмори тя. Все още искаше да го усеща върху себе си. Всъщност, обви ръце около врата му. – Просто се опитвам да оцелея, любовнико. И да се забавлявам, докато го правя.

Ноздрите му трепкаха, сякаш си спомняше нещо неприятно. По челюстта му затрептя мускул и белезите му станаха още по-изпъкнали. Устата ù пресъхна. Тя искаше да го целуне.

– Опитите ти да ме привлечеш на твоя страна няма да те спасят.

Така значи? Проклятие, казваш една малка лъжа и тя те преследва вечно.

– Тогава защо не ме уби? И не ми пруботвай тази глупост, че ме оставяш да се насладя на последните дни от живота ми! Ти не позволяваш на другите души да се наслаждават на последните дни от живота си.

Тежка пауза. Изражението му стана мрачно.

– Може би съм те пощадил, защото знаеш нещо, което може да ми помогне да намеря артефактите, следователно и кутията. Кажи ми!

– Ако знаех нещо, щях вече да съм се добрала до тях, тъпако.

– Тогава не си ми полезна.

Той се дръпна леко и вдигна юмрук, сякаш възнамеряваше да я удари.

През последната седмица го беше гледала да прави това много пъти. Знаеше, че няма да я удари, а ще бръкне вътре в нея с призрачна ръка и ще изтръгне душата ù, оставяйки тялото ù като безполезна черупка.

Трябваше да се срита за това, че му се присмиваше. „Просто исках малко време с него“ – изхленчи тя вътрешно. Тя наистина можеше да мисли само за това. Единствено това я тласкаше да излезе от леглото. Е, това и целувките му.

– Не знам къде са артефактите – каза тя бързо, – но мога да ти кажа още неща за храма. Какво ще кажеш?

Той кимна, сякаш просто беше чакал тя да каже тези думи.

– Давай!

Дали просто не я беше манипулирал? Подъл дявол! Но все пак знанието, че го е направил, накара възбудата ù да се усили. Рядко някой беше по добър от нея в манипулацията.

Тя започна да мачка раменете му и да драска леко. Той не ù каза да спре. Дишането му стана неравно и плитко. Погледът ù се спусна надолу, голите му гърди я омайваха, а топлината на тялото му я привличаше. „Мога да остана така завинаги.“

– Аня – изстена той. Очите му се затвориха, докато пръс­тите ù се движеха по гърба му.

– За какво говорехме? – попита тя.

– За... храма – каза той, а думите му бяха изпълнени с болка. – Да, за храма.

– Ще ти кажа една тайна за мен и за всички богове, които са минавали по коридорите му – прошепна тя.

– Слушам те. Не спирай!

Тя го докосваше все по-трескаво, позволявайки на пръстите си да се спуснат надолу по гърба му. Към задника.

– По-голяма част от силите ни са зависими от дребни неща като действие и реакция. Хората действат, а ние сме свободни да реагираме. Да помогнем. Или да нараним също така. Затова не можех да помогна на Мадокс и Ашлин, докато те не направиха нещо, за да развържат ръцете ми, така да се каже.

Клепачите на Лушън се отвориха. В дълбините от синьо и кафяво се излъчваше удоволствие.

– Сигурно е строго пазена тайна, защото не знаех за нея. – Той замълча. – Мадокс и Ашлин трябваше да жертват нещо, за да осигурят помощта ти.

– Да. – Тя му се усмихна. – Сега мислиш като бог.

– Значи, за да науча това, което искам да знам, аз също трябва да предложа жертва. – Той кимна, после се пресегна назад и сграбчи едната ù ръка. Дръпна я отпред и я положи върху гръдта ù, но не я пусна, не прекъсна връзката. Не, той проследи всеки от пръстите ù.

Топли тръпки преминаха през тялото ù.

Той беше твърд. Можеше да усети масивната му ерекция да пулсира между краката ù. Той не беше първият мъж, който беше лежал върху нея, но определено беше най-големият. Най-сексапилният. И най-очарователният. Заради проклятието ù той също така беше първият мъж, който тя наистина искаше.

Най-после думите на Темида добиха смисъл.

Аня тичаше към дома си разплакана след среща с един извънредно красив млад бог, когато налетя на богинята. Темида ù беше хвърлила убийствен поглед и тя едва не беше паднала на земята от шок. Твърде погълната от собствените си грижи, Аня не се беше замислила за причината и беше побързала да се отдалечи. На следващия ден Темида беше дошла на прага ù.

– Ти си прелъстила съпруга ми – беше чула богинята на Правосъдието да крещи на майка ù.

Дисномия беше вдигнала брадичка и изправила рамене. Но не беше изрекла и една дума в своя защита.

– Дъщеря ти е копие на съпруга ми. Тя е негово потомство. Отричаш ли?

– Не, не отричам.

Аня беше шокирана до дън душа. Винаги се беше чудила кой е баща ù, а да научи, че това е могъщият пазач на затвора Тартар, едновременно я зарадва (вече нямаше да бъде наричана низша) и я ядоса. Защо я беше пренебрегвал през всички тези години?

– Знаела си, че е обвързан – беше извикала Темида, – но все пак си легнала с него. За това, че си родила копелето му, ще бъдеш наказана. Ще се погрижа справедливостта да възтържествува.

Ужас беше покрил красивото лице на Дисномия, но тя беше казала:

– Аз съм тази, която съм родена да бъда такава.

– Това не те извинява. От този ден нататък ще се поболяваш всеки път, щом имаш сексуална връзка с някой мъж и няма да можеш да станеш от леглото с дни. Повече никога няма да откраднеш обичта на мъж невредима. Така казах и така ще бъде.

Майка ù се беше свлякла на колене с плач.

– А ти – беше казала Темида с присвити очи към треперещата Аня, която беше надзъртала зад ъгъла.

– Не! – беше извикала Дисномия и се беше опитала да се изправи. – Остави я на мира! Тя е невинна.

Богинята беше продължила безмилостно.

– Невинна? Не съм убедена. Тя е твоя дъщеря, а това е достатъчно престъпление. Някой ден ти ще желаеш мъж, Анархия, и той ще желае теб. Нищо няма да има значение, освен да сте заедно. Няма да те интересува кой е той, какъв е или на кого принадлежи. Ти ще го имаш. Точно както и майка ти, ти ще го имаш.

– А ти ще умреш самотна, защото си зла и омразна – беше изплюла Аня към нея, неспособна да си представи да изпитва това към някой от злобните богове, още повече да приветства мъж, принадлежащ на някоя друга жена.

– Ти няма да имаш възможността да следваш безразборните стъпки на майка си. Ако позволиш на мъж да те обладае, ще се обвържеш с него за цяла вечност. Ти ще живееш за него и само за него. Неговото удоволствие ще е твое удоволствие. Неговата болка – твоя. Ако той те отхвърли и си вземе друга любовница, ти ще изпитваш агонията от загубата, но няма да можеш да го напуснеш. Ако той умре, ти никога няма да се възстановиш от скръбта. Заветът на майка ти приключва тук. Така казах, така ще бъде.

Тези думи се бяха запечатали в ума ù и едва не я бяха задушили. Те бяха като пламтящ факел, който не беше в състояние да отхвърли, и който изгаряше душата ù. Седмици след това не беше на себе си. Шокът беше двоен – от една страна, да разбере, че баща ù е женен, и от друга, проклятието на Темида. Идваше ù в повече, отколкото можеше да понесе.

Когато шокът беше отминал, Аня беше започнала да мрази баща си, задето отричаше съществуването ù и всички мъже, за това, което можеха да ù причинят, ако не внимаваше. И беше уплашена. Ужасно уплашена.

Когато майка ù я беше пратила на бойните уроци, с надежда да ù помогне да се предпази сама, Аня ги беше приела сериозно. И когато силата ù се беше увеличила, омразата и страхът ù бяха отслабнали. Но не и решителността ù да остане сама, обаче.

През всичките дни, откакто беше прокълната, никога не се беше изкушавала да даде на някой мъж толкова много власт. И дори когато боговете я бяха хвърлили в затвора на баща ù и тя беше изгубила свободата си, беше правила всичко по силите си, за да поддържа тази решителност.

Досега.

Сега искаше да познае блаженството от най-интимното докосване на Лушън. Вътре в нея. Дълбоко. Да се движи напред-назад. Знаеше, че щеше да иска тези неща, независимо дали той има партньорка или не.

Само при мисълта да го има, между краката ù се събираше влага, която мокреше бикините ù. Кожата ù беше твърде изопната по тялото и Аня не можеше да спре бедрата си да се трият нагоре и надолу в неговите. „Свобода“ – напомни си тя. Нямаше нищо по-велико.

На хората, с които беше избирала да се натиска през годините, никога не беше позволявано да проникват в нея. С Аяс, капитана на Безсмъртната стража, тя се беше целувала и натискала. Но когато беше поискала да не я гали, той я беше нарекъл „досада“ и „курва“ (бълващо оксиморони копеле) и я беше притиснал.

Беше се намръщил и беше разкъсал нейните дрехи и собствените си панталони. Беше обзета от страх. Тя беше крещяла и беше настоявала да я пусне. Той се беше смял. Аня не беше се пренесла, тогава още нямаше тази способност. Тя се беше появила едва след като получи единствения дар от баща си. Беше се борила с Аяс с цялата сила, която притежаваше, и накрая беше успяла да нанесе смъртоносния удар, точно както беше обучавана.

Аня никога не беше съжалявала за действията си. Дори и докато беше гнила в затвора. Никой не вземаше нещо, което ù принадлежеше. Никой.

– За какво мислиш? – попита Лушън, а гласът му беше дрезгав от... възбуда?

Защо да не му каже истината?

– За теб. За секс. За кражба. За друг мъж.

– Любовник? – попита той, гласът му вече беше мрачен.

Ревност?

– Нещо такова.

Очите му се присвиха.

– Мисълта, че може да бъда с друг мъж, изпълва ли те с ярост, Цветенце?

– По дяволите, не – излая той, откъсна се от прегръдката ù и се изправи.

Усети чувство на загуба. Аня се изправи предпазливо. Избърса пръстта от мрежестите си чорапи. „Така е най-добре – каза си тя. – Беше твърде близо да се отдадеш на мъж, който може дори да не те иска. И който определено иска да те убие.“

– Да се върнем към предишния ни разговор! Ашлин трябваше да пожертва себе си, за да спаси Мадокс – каза Лушън отчетливо. Той искаше да разговарят отново за жертвената зала, като се обръщаше и изучаваше откритото пространство. – Какво мога да пожертвам аз?

– Лушън – обади се Страйдър, – наближава време за хранене.

– Трябва ми само още малко време – отвърна той, без да отмества поглед от нея. – Аня? Жертва?

– Да не питаш дали са правени жертвоприношения тук? – Беше изгубила нишката на разговора, твърде разтревожена от собствените си нещастни мисли. – Да. И?

– Кървави жертвоприношения?

– Да. – Накъде биеше той с това? – Когато храмът беше преместен на земята, бяха правени кървави жертвоприношения.

– И какво точно жертваха посетителите, които идваха в този храм?

Тя отново се пренесе мисловно в онези дни. Дори тя беше почитана от смъртните тогава. Всички пренебрегваха боговете напоследък и ги отписваха като явления от митовете и легендите. Това не я тревожеше така, както тревожеше другите. Тя харесваше анонимността си.

– Жертваха членове на семействата си – отговори тя накрая със свит стомах. О, как беше мразила това. Друга причина да се радва, че старите дни вече са... ами минало. – Бяха избирани предимно невинни. Девственици. Прерязваха гърлата им и гледаха как кръвта им изтича.

Лушън пребледня.

– Това ли се очаква тук? Това ли е нужно?

– Не винаги. Понякога кръв, предложена доброволно от някой в нужда, е по-голяма жертва от убийството на някой друг и би вършило работа, но никой не искаше да мисли за това. Щеше да се наложи да наранят себе си, а повечето хора предпочитат да насекат любим човек и да го нарекат благороден акт.

Част от цвета му се върна. Той извади кама от ботуша си и металът изсвистя, докато се плъзгаше по кожата.

Аня отстъпи назад и вдигна длани.

– Какво? Мислиш да ме пожертваш ли?

– Ти нито си девствена, нито любима – промърмори той.

Тя стисна зъби, спря рязко и заби крака в земята. Копеле. Той нямаше представа за първото, а тя нямаше нужда да ù припомнят второто. Все едно се налагаше да го изтъква отново.

– Малко се уморявам от обидите ти, Цветенце. Помогнах ти днес. Помогнах ти миналата седмица. Помогнах ти преди месец.

Той въздъхна разкаяно.

– Права си. Съжалявам. Това беше незаслужено и повече няма да кажа такова нещо.

– Ами, да. – Тя не беше очаквала той да се извини и това я извади от равновесие. – Какво... – думите ù секнаха, когато той сряза първо лявата си китка, после дясната. Шокирана, Аня изтича към него. – Ти си луд, Лушън. Абсолютно луд. – Той нямаше да умре и тя го знаеше.

Но все пак!

– Ще видим – раните му бяха огромни и зеещи.

Нейните китки пулсираха съчувствено. Преди време самата тя го беше намушкала, разбира се, но точно сега, в този момент не можеше да понесе да го гледа наранен. Тя го сграбчи за ръката и дръпна китката му към себе си, надявайки се да спре червения поток. Част от кръвта му капна върху нея, а после на земята.

В мига, в който кръвта докосна пясъка, Лушън изрева и падна на колене. Тревогата на Аня се удвои.

– Лушън? Какво има? – Той беше безсмъртен и не можеше да бъде убит с нормални средства, но това не ù попречи да се притеснява. Можеше да е прокълнат. Можеше да е...

Той изрева отново и притисна стомаха си.

– Лушън, кажи ми какво, по дяволите, не е на ред!

Очите му бяха затворени. Лушън бавно ги отвори, дишайки тежко. И двата му ириса бяха станали сини. Неземни, кристални и завихрени като буря. Той се изправи нестабилно на крака и се дръпна от ръцете ù като в транс. Тръгна напред, към единствената останала стена на храма.

– Виждам го – каза той.

Облекчението едва не я събори. Той имаше видение. В далечното минало, когато жертвата беше угодна на боговете или дори на самия храм, жертвоприносителят получаваше награда. Аня помисли, че може би храмът се радва отново да е използван.

– Какво виждаш? – Тя трябваше да принуди ръцете си да останат отпуснати отстрани, толкова силно искаше да го държи.

– Може би намерих нещо – извика той, като не ù обърна внимание.

И четиримата воини изтичаха при него, връхлитайки покрай колоните като ангели отмъстители. Забелязаха Аня и зяпнаха. Костюмът ù на френска прислужница беше палав не само за очите на Лушън. Но тя не се пренесе, за да се преоблече. Не искаше да пропусне и един миг от събитието.

Мъжете не ù проговориха, но Парис облиза устни предчувстващо, сякаш тя беше пир, приготвен само за него. Аня извъртя очи. Щеше да му покаже среден пръст, но помисли, че той може да приеме жеста ù като „покана“.

– Защо кървиш? – попита Страйдър, извадил кама. Беше погледна намръщено към Аня. – И какво, по дяволите, е облякла тя?

На него тя показа среден пръст без никакво колебание.

– С жената няма да се разправяте по никакъв начин – каза равно Лушън, все още фокусиран върху стената. – Тя е моя.

„Моя“ – беше казал. Аня се усмихна и размаха подигравателно свито кутре2 към всеки Повелител.

– Чухте ли? Аз съм негова, така че всички можете да си гледате работата!

Лушън промърмори:

– А ти по-добре дръж ръцете си прибрани, Аня, или ще ги изгубиш.

– Моля те! Сякаш твоите другарчета могат да ме победят – възрази тя, неубедително дали той е чул, или не. Лушън не реагира.

Когато Повелителите се събраха около Лушън, тя си проби път вътре в кръга. И да, сви няколко ками по пътя. Богове, това беше хубаво. Не беше правила достатъчно пакости напоследък, беше твърде погълната с Лушън. Кражбите винаги успокояваха бунтовните ù емоции, забавяха пулса ù и облекчаваха постоянната болка в стомаха ù. Мъжете не разбраха какво направи, иначе щяха да я нападнат, беше сигурна. А така просто я пуснаха да мине без коментар.

Какво беше открил Лушън? Какво виждаше?

Лушън разтвори ръце, избута всички зад себе си и отново се загледа в стената.

– Лушън? – каза Страйдър, явно объркан. Аня го огледа с ъгълчето на окото си. Имаше сини очи и руса коса, беше висок, мускулест и загорял. Чертите му бяха грубо изсечени и имаше порочно чувство за хумор, което тя обикновено предпочиташе.

Защо не беше привлечена от него?

– Какво виждаш? – попита Парис. Групата направо бучеше от нетърпение и вълнение.

– Чакането е забавно – каза Гидиън, като гледаше свирепо.

– Помните ли какво ни казаха двамата смъртни за Зевс и артефактите? – попита Лушън.

Надигна се вълна от да-та.

– В по-голямата част са били прави. Гледам стенопис, който изглежда като жив. Картините се сменят и разкриват детайл след детайл. След като Зевс затворил титаните, той наредил на Хидра да скрие и пази скъпоценните артефакти. Хидра разделила себе си на четири страховити същества, които се пръснали и всеки звяр пази една реликва.

– О, човече – каза Аня. – Ако Хидра е пазач, вие, момчета, сте загазили. Тя е пълна откачалка, със сигурност. Две глави на едно змийско тяло. Това прави осем глави на четири тела, ако видението на Лушън е точно. И всички тези глави страдат от постоянен ПМС3.

– Всяка змия трябва да се крие цяла вечност и никога да не разкрива местоположението си, дори на боговете – продължи Лушън.

Страйдър изсумтя.

– Тогава как ни помага това?

Аматьори.

– Виждаш ли някакви символи? – Аня подсети Лушън.

Мълчание. Намръщване.

– Да.

– Е, какви са? Зевс може да не е искал другите богове да знаят местоположението им, но със сигурност се е погрижил да може поне да бъде насочен в правилната посока, ако пожелае. В дните на славата си той крадеше каквото поискаше от бога, който се случеше да го притежава. Това е единственото, за което някога съм му се възхищавала. После криеше нещата, докато отмине жегата, като използваше визуални символи като карти на съкровището. Омагьосваше ги да се променят, ако предметът някак бъде преместен.

Лушън не се обърна към нея, но отговори:

– Ти ни каза, че е казал на Кронос какво е станало с тях. Ти ни каза, че Кронос е търсил, но не ги е намерил.

– Ехо! И това трябва ли да значи, че Зевс е казал истината? Те са врагове, забрави ли? Просто ми кажи за символите!

Лушън стисна красивите си устни и отказа да отговори.

– Добре. Не ми казвай! Аз просто ще се махна от района и ще ти дам възможност да кажеш на момчетата си. Абсолютно няма да остана тук невидима, за да подслушвам. – Тя му се ухили и зачака.

Той изръмжа гърлено.

– Сериозно, знаеш че накрая ще разбера, така че спри да губиш време! Освен това ще ти спестя много време, което ще ти е нужно, за да разчетеш символите сам. Нуждаеш се от помощта ми. Отново. Признай го!

– Добре. Нуждаем се от помощта ти. – Той прокара два пръста по брадичката си, с което показа раздразнението си. – Първият символ има две обърнати надолу линии и една вълниста, която ги свързва.

– Южна Африка – каза Аня без колебание.

– Откъде знаеш? – попита Парис, който изглеждаше много по-напрегнат от преди. Беше се промъкнал до нея и сега я ощипа по задника.

Тя плясна ръката му и отстъпи встрани.

– Аз съм по-умна от теб – каза му тя самодоволно. – Затова знам.

Парис сграбчи китката ù почти отчаяно. Аня не знаеше какво възнамерява да прави с нея. Той... Лушън застана между тях и ги раздели.

Лушън се беше озъбил на воина.

– Добре. – Парис въздъхна и се отдръпна. – Разбрах посланието. Без пипане. – Той спря и погледна надолу към кръста си. – Мамка му! Ножът ми го няма.

Другите Повелители кръстосваха погледите си между Лушън и нея, сякаш търсеха посока.

– Какво? – най-накрая попита тя. – Мислиш, че аз съм го взела?

– Моят също липсва – каза Страйдър ухилен, – но можеш да го задържиш. Мисли за мен, когато го използваш!

Усмивката я изненада и тя откри, че също се усмихва. Докато Лушън не се озъби и на него. Тя сведе поглед, въпреки че тайно беше поласкана.

– Връщай се на работа, голямо момче! – каза тя. – Знам колко мразиш разсейването.

Поне спря да се зъби.

– Вторият символ – каза Лушън и отново прикова вниманието на всички към стената – е единична назъбена линия.

– Това е Арктика. Ах – добави тя и постави ръка върху сърцето си. – Този леден климат връща спомени за първата ни среща. Когато ти се топна освежаващо, а аз гледах от ледника. Помниш ли? – Тя не му даде време да отговори. – Може би това е знак, че сме предопределени да сме най-добри приятели завинаги. Не е ли това страхотен момент за гушкане, как мислиш?

Устните му се опънаха.

– Третият е хоризонтална извита линия с подобна линия, която излиза от нея.

– Това са САЩ.

– Последният е права линия, която се извива почти като края на мачете.

– Египет – каза Аня. После се усмихна и плясна с ръце. – Знаеш какво означава това, нали? Още пътуване и още търсене на съкровища! Къде отиваме първо? А? А? А?

– Откъде знаеш тези места – попита Лушън, повтаряйки въпроса на Парис, когато най-после се обърна към нея. Очите му все още бяха забулени с това неземно синьо.

– Може би Зевс е обиколил и е казал на всеки за тях и какво означават.

– Откъде знаеш? – настоя той.

Майка ù по онова време беше любовница на Зевс и беше подслушала малко, но това не беше нещо, за което Аня обичаше да крещи на всеослушание.

– Казах ти. Умна съм.

– И откъде да знаем ние, че можем да ти се доверим? – попита Парис с ръце на хълбоците.

– Уф. Абсолютно не можете. Но се нуждаете от мен.

Лушън сграбчи ръката ù и я стисна, като извърна Аня към себе си.

– Няма да дойдеш с нас, Аня. Разкарай тази мисъл от главата си!

О, нима?

– Опитай се да ме спреш! Предизвиквам те.

– Знаеш, че мога. Да те спра.

Аня вдигна вежда с непоколебима увереност.

– Така ли? Все още стоя тук жива и здрава, нали?

Дали беше въображението ù, или от ноздрите му излезе пара, миришеща на сяра? Сякаш той беше нейният личен демоничен дракон. Мило! Направо виждаше как в главата му се въртят зъбни колелца, докато той се опитваше да се успокои. Беше повече от секси, когато беше вбесен.

– Признай! Нямаше да знаеш какво означават символите без мен. Нуждаеш се от мен.

– Може да лъжеш – каза той отново като ехо на подозренията на Парис.

– Тогава губи си времето, да търсиш! Какво ми пука? Аз мога да намеря хидрите, докато ти седиш на компютъра. Ще събера артефактите, ще намеря кутията и ще го направя преди ти и твоят Тестостеронен отряд дори да сте запазили билети за полет.

И четиримата воини изръмжаха към нея.

– Какво? Чувствителна тема? – попита тя с цялата си невинност.

– Ще се разделим – каза Лушън, без да отмества поглед от Аня. – Парис, ти и Гидиън заминавате за САЩ.

Парис се намръщи към небето.

– А, човече! Защо съм залепнал за Лъжи?

– Най-голяма площ, най-много хора. Ще бъде по-добре да има двама воини там – обясни Лушън. – Страйдър, ти заминаваш за Южна Африка. Амън, ти за Египет – той се вгледа в Аня. – Аз се отправям към Арктика.

– Може да искаш да носиш палто – предложи Аня услужливо.

Очите на Лушън се присвиха. Тя едва устоя да му прати въздушна целувка.

– Ще позвъня на Сейбин – каза Страйдър – и ще му кажа какво открихме. Кой знае? Може той да открие нещо повече в римския храм.

– Знаеш ли нещо за онова място, Аня? – попита Лушън.

– Само че се нарича Храм на Тези, за които не се говори.

– Тези, за които не се говори? Чувал съм за тях – каза Гидиън.

Което, разбира се, означаваше, че не е. Дори само мисълта за храма я накара да потрепери.

– Родителите заплашваха немирните си деца с изгнание в това обречено място. Може би защото винаги се чуват писъци, които отекват от стените.

– Кои са Тези, за които не се говори?

– Никога не съм ги виждала. Държах се на разстояние. И както твърди името, за тях рядко се говори извън редките родитески заплахи.

Лушън въздъхна.

– Обади се на Сейбин, ако искаш – каза той на Страйдър, – но аз смятам да се пренеса в Рим и да му кажа лично. Ще огледам храма, докато съм там. Кръвта ми подейства като катализатор тук. Може би ще подейства и там.

Надежда изпълни въздуха. Аня знаеше, че са по-близо до успеха от всякога.

– Къде да започнем търсенето, когато стигнем? – попита Парис. – Точно сега знам само, че трябва да отида в САЩ. Както каза, това е адски голямо място. С много жени – добави той. Устните му бавно се извиха в усмивка и напрежението по лицето му изглежда намаля само при перспективата за прясно месо.

– Къде да търсят? – настоя Лушън.

Всички отново се обърнаха към нея.

Първо искаха помощта ù, после не, после я искаха отново.

– Какво? Аз съм просто тъпа, досадна низша богиня. Ненужна. Нежелана. Не-...

– Можеш да дойдеш с мен – прекъсна я Лушън.

Ах, такъв ентусиазъм! Тя стисна зъби вбесена. И все пак въпросите и ръмженето му бяха по-добри от всички тези седмици неумолимо хладнокръвие. Ха! Може би трябваше да го притисне още малко.

– Извинявай! Какво каза? – Тя сложи шепа около ухото си. – Не те чух.

– Можеш да дойдеш с мен – повтори той силно. Мрачно.

Сега тя кръстоса ръце пред гърдите си. „Продължавай да притискаш така и той може да ти се нахвърли.“ Моля те, моля те, моля те!

– Ще ме убиеш ли?

– Знаеш, че трябва, но ще те предупредя достатъчно навреме, преди да го направя.

Тя и без това не искаше той да спира.

– Много добре. – Можеше ли този ден да стане още по-хубав? Скоро тя щеше да пътува сама с него, вероятно щеше да се бие с него. Перспективата не трябваше да я вълнува, но я развълнува. Тя искаше възможност да подхранва желанието, което беше видяла у него по-рано, колкото и да беше опасно това. – Приемам.

– Къде да търсим? – повтори Парис.

– Трябва да знаеш, че не знам всички отговори. – Ако продължаваше така, скоро мъжете щяха да я уважават само заради ума ù. Ъхъ!

– Аня! – предупреди Лушън.

– Какво? Не знам. Просто накарайте Ашлин да проследи всякакви слухове за огромни грозни чудовища. Това вероятно е Хидра. О, и тя обича водата. Така че, може да проследите всички слухове за огромни грозни чудовища, забелязани близо до вода.

Мъжете кимнаха и тя отново беше забравена, докато разговаряха помежду си за това от какви провизии се нуждаят, кога да тръгнат и дрън-дрън-дрън.

Аня се промъкна до Лушън и прокара пръст по гръдната му кост.

– Ще се забавляваме двамата с теб.

Той тъкмо разказваше каквото знаеше за Южна Африка, но думите му бързо заглъхнаха. Той се обърна към нея с бляскащи очи. Тя може би никога нямаше да разбере какво искаше да ù каже, защото още преди да е отворил уста, тя му прати въздушна целувка и изчезна.