Прокълната целувка

ДЕСЕТА ГЛАВА

Аня не можеше да повярва, че Лушън току-що се беше опитал да я убие. Наистина да я убие, а не на шега.

Да, тя знаеше, че му е било заповядано да го направи. Да, той беше заявил, че ще го направи. И да, беше опитал преди.

Но предишните му опити бяха вяли. Този не беше. Беше предназначен да я убие. Завинаги и безвъзвратно. Ако не се беше пренесла от дивана в мига, когато той посегна, щеше да е отсякъл главата ù. А сега беше по петите ù, все още решен да я довърши.

Усещаше как я заливат болка и гняв, докато се пренасяше от едно място на друго. Тя се опитваше да замъгли следите си, за да избяга на Лушън. Днес беше пазарувала с него и се бяха смели заедно. Беше му казала за ключа. За първи път на него изглежда му харесваше (и се наслаждаваше!) на присъствието ù. Още повече, че беше обещал да я вземе с него на Арктика.

А после се беше опитал да я убие.

Горещината на гнева ù се усили, а остротата на болката ù я сряза дълбоко. Как смее той! Тя винаги е била мила с него.

Е, помисли тя с присвити очи, това щеше да се промени. Тя щеше да убие него. Нямаше повече да го желае. Нямаше повече да го целува и да си представя как я обладава. Аня кипеше вътрешно, когато се пренесе в апартамента си в Швейцария, и бързо се преоблече в тениска и черни ластични панталони, които нямаше лесно да се изцапат с кръвта на Лушън и да ù напомнят в идните години какво е трябвало да му причини. После се пренесе на две други места, за да събере оръжия.

След като се въоръжи с ножове, звезди за хвърляне и тейзър5, Аня се пренесе обратно в дома му на Цикладските острови. Тя нямаше просто да го убие. Щеше да се забавлява да го изпържи с тейзъра, преди да го нареже като коледна шунка.

Нямаше го. Все още я търсеше, тя беше сигурна в това.

Но щеше да се появи скоро.

Тя застана на място с разтворени крака и ръце отстрани. Чакаше... нетърпеливо...

Лушън пристигна след секунда. Великолепно белязаните му черти бяха лишени от емоция. Когато го видя, тя си спомни нещо, което искаше да му направи, и се ухили злобно. „Отмъщението ще бъде гадно.“

– Аня!

Вместо да го нападне, тя се пренесе до стаята му в Будапеща. Прибра веригите, които беше използвал за нея, пренесе се до ледника в Арктика и ги уви около кръста си като колан.

– Копеле – каза тя, когато студен вятър сряза кожата ù. Лушън не знаеше, че тя е единствената сред безсмъртните, която не можеше да бъде задържана нито с вериги, нито в затвор. Благодарение на баща ù, който ù беше подарил Всеотварящия ключ, тя можеше да избяга от всяко място по всяко време. Можеше да избяга от всичко, освен от проклятието си.

„Няма да го дам.“

Тя беше наясно, че ако даде ключа, щеше да бъде все едно да начертае курса за собственото си падение. Баща ù знаеше, че ще отслабне, когато ù го даде, но ù го беше дал. За да се реваншира за отсъствието си през по-голямата част от живота ù и за да докаже, че наистина я обича.

За неин ужас той бързо беше започнал да рухва. Сега след всички тези години той беше като черупка от предишната си същност. Не си спомняше кой е, какво беше направил през дългия си живот или че има съпруга. Едва успяваше да се грижи сам за себе си. И тъй като Аня беше оставила Темида да гние в затвора, майката на Аня трябваше да се грижи за него.

Аня обичаше да мисли, че и двамата са щастливи. Дисномия, защото имаше мъж, който се нуждаеше от нея и не я ругаеше. Тартар, защото затворът и онази кучка жена му вече не го обвързваха.

Това не значеше, че Аня би принизила жертвата на баща си до инструмент за размяна във войната ù с Кронос и че ще допусне да изгуби всичко, което беше постигнала. Ако дадеше ключа, отново щеше да е уязвима. Силите ù щяха да се стопят. Спомените ù да бъдат изтрити. Способността ù да избяга от всяка верига загубена.

Проклет да е Кронос, все пак. Ужасно ù се искаше той никога да не беше научавал за ключа, но допускаше, че е видял как Тартар, който беше благословен с ключа като дете, ù го дава. Бяха затворени в един и същи затвор все пак и това беше твърде вероятно. И ако не го беше използвала, за да освободи родителите си, след като Кронос ги беше заключил, богът най-вероятно щеше да забрави за него. Но тя го беше използвала и ето докъде бяха стигнали.

– Преследващ и преследван – промърмори тя.

Кронос искаше да ù отнеме ключа главно, за да я лиши от възможността да го използва отново срещо него. Беше се опитала да му каже, че не ù пука за другите богове и че няма да се върне в затвора. Но той беше недоверчиво божество и не ù беше повярвал. И честно казано, той постъпваше умно. Ако заключеше отново родителите ù, тя щеше да се върне и да ги измъкне.

Пред нея се появи намръщеният Лушън.

– Аня!

Тя не пропусна нито миг.

– Готов ли си за малко веселба?

Аня не му даде време да отговори. Натежала от веригата, тя се пренесе на натоварена улица в Ню Йорк (надяваше се, че ще го блъсне кола), после до гей стриптийз бар в Италия (надяваше се да бъде опипан), после в зоологическа градина в Оклахома (надяваше се слонското лайно да е прясно).

– Приятно! – промърмори тя с удоволствие.

Аня се пренесе за последен път там, откъдето беше започнала – домът му в Гърция. Лушън все още беше по следата ù. Бърза като светкавица, тя скри веригите под леглото и стисна тейзъра.

Когато се изправи, той беше там точно пред нея. Дъхът ù спря. Той все още се мръщеше, зъбите му бяха оголени и остри и Смърт проблясваше в очите му. Имаше кървяща рана на крака и миришеше на лайна.

Носът ù се сгърчи.

– Стъпи ли в нещо? – попита тя невинно.

– Нямах нищо против това. – Той направи заплашителна стъпка към нея. – Имах против да бъда блъснат от такси, а после да се приземя в скута на гол мъж. С ерекция, Аня. Той имаше ерекция.

Тя се засмя. Не можа да се спре.

– Сега – продължи той с оскърбен тон – ще ми кажеш защо се пренесе в стаята ми в Буда.

– Не. Няма. – Усмихна се широко, вдигна ръка и стреля с тейзъра в него.

Цялото му тяло се разтресе, а лицето му замръзна в израз на обида и страдание. Едва когато разреди тейзъра до последния волт, тя пусна оръжието. Лушън изсъска и издърпа кабелите от зърната си. Прицелът ù беше смъртоносен.

– Аня – изръмжа той.

Като внимаваше изражението ù да не я предаде, тя измъкна две сребърни звезди и ги хвърли по него. Свистенето беше единственото предупреждение, което той получи, преди звездите да се забият в сърцето му.

Той зави.

– Отново в сърцето? Къде е оригиналността ти? – Той трепна, докато ги издърпваше и стисна зъби упорито, когато ги метна на земята. – Това не трябва да става по този начин, Аня.

– По дяволите, да, трябва. – Тя хвърли още една звезда.

Той се наведе и тънкото острие прелетя над рамото му. После направи още една стъпка към нея. Смел мъж.

– Защо не можеш да дадеш на Кронос ключа?

– Защо не можа да избереш мен пред Кронос? – каза тя през стиснати зъби. – Защо не можа да избереш мен, вместо приятелите си?

О, богове! Тя наистина ли каза това? Наистина ли изхленчи така? Цялото ù лице се сгорещи. Разбира се, че ще избере приятелите си. Може да ù се искаше друго (дори в нощта, когато Ашлин се беше пожертвала за Мадокс, Аня беше мечтала Лушън да е готов да направи същото за нея), но така ставаше по света. Любовниците, независимо дали бяха правили секс или не, идваха и си отиваха. Приятелите бяха завинаги.

Лушън спря.

– Доколкото знам, Аня, ти ще ме забравиш утре. Защо да рискувам всичко, което ми е скъпо, заради няколко дни с теб?

„Защото си струвам, по дяволите!“ Глупаво и егоистично тя искаше да чуе, че той би минал през всичко заради нея, независимо колко малко или много време бяха прекарали заедно. Наказание. Ад. Мъчение. Комбинация от трите.

– Можех да ти помогна да намериш артефактите. Можех да ти помогна да се биеш с Хидра. Можех да ти помогна да намериш прокълнатата от боговете кутия.

Раменете му виснаха леко.

– Знам.

Болката ù нарасна. Той би предпочел да я убие, вместо: 1) да рискува да я опознае по-добре и може би да види как си отива един ден и 2) да получи помощта ù за предмет, който отчаяно желаеше.

Тя изръмжа ниско и метна още една звезда. Лушън не беше достатъчно бърз този път и звездата сряза вече раненото му бедро.

– Проклятие, Аня! – Той издърпа звездата и я хвърли настрани, въпреки че можеше да я хвърли към нея. – Успокой се!

– Да се успокоя? Сериозно ли?

– Да.

Тъпак!

– Ако искаш да ме убиеш, ще трябва да се потрудиш.

– Много добре. – Той присви очи и с няколко крачки разстоянието между тях се стопи.

Тя се пренесе в дневната, но той беше точно след нея. Аня се извъртя и скочи назад, като постави масичка за кафе между двама им. Той просто вдигна масата и я хвърли настрани. Стъклото се пръсна при удара и парчета полетяха из цялата стая. Дървените крака се натрошиха.

Защо, защо, защо неговата решителност и сила я възбуждаха? И то точно сега? Но тя нямаше да позволи тази възбуда да ù повлияе. От самото начало той не беше правил нищо друго освен да я обижда, да смазва надеждите ù и да пренебрегва чувствата ù. Той заслужаваше всичката болка, колкото Аня щеше да му причини.

– Ако ще се бием, поне да е почтено – каза той и изчезна.

Не ù остави време да се чуди къде е отишъл.

Лушън се появи отново миг по-късно и държеше два меча. Хвърли единия към нея и тя го хвана за дръжката. Беше тежък, но това нямаше да е проблем. Тя беше много по-силна, отколкото изглеждаше.

– Няма нищо забавно в честта – каза му тя и размаха тежкото оръжие напред и назад.

– Опитай! Може да се изненадаш.

– Сериозно, обаче. Искаш да се биеш с мечове с момиче? – Тя се опита да вложи достатъчно неодобрение в гласа си, за да го засрами, въпреки че направо вибрираше от вълнение. Можеше ли той да я победи?

– Ти не си обичайното момиче, така че да. Искам да се бия с теб.

– Ще го приема като комплимент, Цветенце.

– Беше предвидено да е комплимент.

Лушън я нападна след миг. Тя вдигна меча си, за да блокира, а металът издрънча в метал и силата на удара я накара да се препъне. Той продължи да се придвижва напред и да я избутва назад. Ударите му бяха бързи и неспирни, но тя успя да се извърти настрани, да замахне и да закачи тениската му. Опа и плътта.

Тъканта около стомаха му се напои с кръв. Потокът обаче спря бързо и Аня подозираше, че раната вече се е затворила. Проклети безсмъртни воини и тяхното свръхестествено оздравяване! Те се лекуваха много по-бързо дори от боговете, защото бяха създадени за битки.

– Късмет – каза той.

– Талант.

Дрън! Аня изрита една пълна с лилии ваза към него и тя се пръсна върху гърдите му. Алени капки се появиха и се смесиха с потта, която се стичаше от слепоочията му.

– Ще видим.

– Трябва ли да се притесняваме от посетители? – попита тя и се измъкна, когато той мушна към нея.

– Мястото е специално избрано заради усамотеността му. Освен това платихме доста, за да не ни обръщат внимание, независимо какво правим. – Той отскочи назад и се изгърби, за да предпази корема си.

– Не си ли истински умник?

Тя замахна ниско към глезените му. Да го накара да куца, щеше да е забавно.

За съжаление той бързо отскочи. Започнаха един танц на забиване, отбиване и отстъпване, като се движеха из цялата къща. Дран! Нещо падна на пода и се разби. Дран! Последва го още нещо.

За петнайсет минути дивана и лежанката бяха унищожени, както и всяко украшение и дори телевизорът. Завесите бяха съдрани и в стените имаше дупки. Ако продължаваха така, съвсем скоро щяха да си имат работа с властите. Аня дишаше тежко и започваше да се уморява, но успя да пореже Лушън под рамото, в прасеца и отново в стомаха.

Той изобщо не беше успял да я достигне.

Опа! Върнете това! Върхът на меча му посече през лявото ù рамо, тениската ù зейна и разкри дантелата на любимия ù сутиен. Кожата над него пареше.

– Ти ме поряза! – каза тя и го зяпна.

– Съжалявам. – И наистина звучеше извинително.

Тя изръмжа като хищник, застанал над вечерното си ястие.

– Още не, но ще съжаляваш. – Тя извади кама и я заби в бедрото му.

Контакт.

– Ох!

„Приключи това!“ Имаше само един сигурен начин да го направи. Тя се завъртя на пета, докато посичаше към него и го принуди да се обърне и да отстъпи с гръб към спалнята. Той беше силен, по-силен от нея, призна тя. Аня знаеше, че той се дръпва всеки път, когато имаше опасност острието му да я улучи. Тя не знаеше защо го прави, след като най-после беше решил да я убие.

– Не знам защо висях толкова дълго около теб – каза тя между забивания и отбивания. – Не знам защо ти помагах.

– Това ни прави двама. – Равните му бели зъби отново бяха оголени.

– Знаеш ли какво? Писна ми от твоята програма „горкият аз“. Това остаря, сладкишче.

– Няма програма – каза той през стиснати зъби.

– Друг път. – Тя се завъртя и замахна към него с юмрук. Контакт. – Имаш белези. И какво, по дяволите? Това не значи, че всички жени те смятат за грозен.

Когато отново замахна към него, той отби китката ù.

– Не може да ме смяташ за красив и затова не може да ме искаш. Не и истински. Дори го призна.

– Хората лъжат през цялото време, задник такъв! Сигурна съм, че веднъж споменах, че аз лично го правя редовно.

Той спря задъхан. Очите му се разшириха от учудване. И надежда?

– Значи си излъгала за причината да останеш с мен?

– Няма значение, дали съм го направила. Сега те мразя и в червата. – Тя пусна меча си и блъсна Лушън. – Ти щеше да ме убиеш.

Той се препъна назад, най-после отвъд прага на спалнята. Той също пусна меча си, който издрънча на пода.

– От самото начало смятах да те убия. Намеренията ми никога не са били тайни.

– Да, но не беше сериозен. – Когато той пристъпи към нея, тя отново го блъсна. Той отново се препъна. – Наистина ли щеше да вземеш душата ми?

Коленете му се подпряха на леглото.

– Да. Не. Не знам. Ти ме измъчваш като никой друг и постоянно се съмнявам в решенията си относно теб.

Тя отново го бутна и краката му се огънаха. Когато задникът му шляпна на матрака, тя се хвърли, заби рамо в стомаха му и изкара въздуха от дробовете му.

– Аня! – успя да изпъшка той.

– Не. Повече няма да говориш.

– Ти не ме мразиш – каза той мрачно. След секунда вече беше хванал китките ù, дръпна я върху себе си и залепи устни върху нейните.

Светкавици и гръмотевици, мислеше тя малко замаяна. Мъжът знаеше как да целува – езикът му нахлуваше в устата ù и разпалваше страстта ù. Зърната ù се втвърдиха, а между краката ù се събра влага. Всяка клетка, която притежаваше, пламна диво.

„Не трябваше повече да го желаеш.“

„Ами, той не трябваше да ме целува.“

„Грабвай веригите! Веднага!“

Докато езиците им се дуелираха, Аня се принуди да действа. Но вместо веригите, сграбчи Лушън и стисна главата му толкова силно, че ноктите ù задълбаха в скалпа му. Такава прегръдка би убила човек, но Лушън изглежда ù се наслаждаваше, а еректиралият му член пулсираше под нея.

„Само още няколко минутки игра и тогава ще го заключа.“

Той просто... вкусът му беше толкова дяволски хубав. По-хубав, отколкото тя помнеше. Мъж и мрачна треска, сила и рози. Докосването му беше ободряващо, ръцете му мачкаха задника ù, докато той триеше твърдия си член между краката ù. Още малко и тя щеше да свърши. После да иска още. Да моли.

Богове, как мразеше проклятието си!

И мразеше себе си за това, че дори помисли да му се подчини. „Няма начин да искаш да си обвързана с този мъж, неспособна да обичаш друг, неспособна да целуваш и докосваш или дори да мечтаеш за друг.“ Тогава защо възможността я възбуждаше? Защо ù се искаше да се усмихне на мисълта да прекара вечността с Лушън? А сърцето ù да принадлежи на него, дори ако тя му омръзнеше?

„Не мисли за това сега!“ Тя възседна Лушън, притискайки члена му по-близо... по-близо... точно там, където имаше нужда да го усети. Тя ахна в екстаз. Цялото ù тяло ликуваше.

– Свали си дрехите! – нареди той. – Искам да усетя кожата ти.

Да, да!

– Не. – Здравият разум заговори вместо нея. Желанието ù нямаше да промени изхода на вечерта: Лушън окован за леглото, зависим от милостта ù да бъде наказан за това, че се опита да отнеме живота ù.

„Това не значи, че не можеш да му се насладиш още малко и да свалиш нещо.“ Ръцете ù се свиха в юмруци върху гърдите на Лушън. Очевидно той не беше единственият, който се съмняваше в себе си.

– Искам те, ясно? – каза той. – Вече не мога да го отричам. Знай, че няма да се опитам да те убия по време на акта. Имаш думата ми.

Но в гласа му имаше срам и вина.

– Чукай ме сега, убий ме после, а? – каза тя, без да се обижда, както вероятно трябваше. – Е, можеш да свалиш твоите дрехи. – О, да се любува на великолепното му тяло! – Моите трябва да останат.

Той застина и се взря нагоре към нея, страстта се оттегли от лицето му, оставяйки празната маска, която тя мразеше.

Аня едва не изхлипа. Не беше готова да прекъсне страстната игра.

– Защо да не се съблечеш за мен?

– Защо говорим? Мисля, че ти казах, че не ти е позволено да говориш повече. – Тя се притисна в него и плъзна език в устата му. Не искаше да му казва истината, но не искаше и да го лъже. Не и за това. Предпочиташе да му се наслаждава.

Той отвърна на страстта ù и ръцете му проследяваха извивката на гръбнака ù. В целувката му имаше отчаяние. Отчаяние, което беше отражение на нейното собствено, тя беше сигурна. Не искаше целувката да свършва. Можеше да остане в ръцете на Лушън завинаги. Но накрая той хвана лицето ù в шепите си и я принуди да го погледне.

Напрежението беше изопнало чертите му.

– Накара ме да вярвам, че белезите ми не те притесняват – каза той нежно.

– Не ме притесняват – отвърна тя също толкова нежно.

– Аня! Ако искаш да ми кажеш истината, сега е най-подходящият момент. Моля те!

– Не ме притесняват!

Клепачите му се притвориха. Внезапно и в двете очи – и в синьото, и в кафявото се появи зъл блясък, сякаш демонът на Смърт беше поел играта в свои ръце. Лушън стисна бедрата ù и я свали от себе си.

Объркана, тя седна в края на леглото.

– Ти ме желаеш, но няма да се съблечеш за мен – каза той. Всъщност изръмжа. – Не мисля, че наистина ме искаш.

– Искам те.

Взирайки се в нея той разкопча копчето на дънките си.

Тя отмести очи от лицето му и загледа движението на пръстите му. Дъхът ù спря. Какво правеше той? Събличаше се за нея, както беше поискала? Но защо той...

Ципът...

Устата ù остана отворена, когато еректиралият му пенис изскочи на свобода. Огромен, издут и дълъг, със заоблен връх, вече влажен. Езикът ù едва не висна от устата ù. Дали не ù потекоха лиги?

– Твърдиш, че ме искаш – повтори той равнодушно. – Е, сега ще трябва да го докажеш.

– Кккакво? – Толкова дяволски голям!

– Докажи го! Направи ми свирка!

Заради нехарактерно грубия му език тя погледна отново лицето му. Там се четеше гняв, както и самоосъждане. Бузите му пламтяха от срам. Вероятно очакваше тя да се намръщи и да си тръгне. Вероятно мислеше да ù даде урок, задето си играе с него.

– Какъв е проблемът? Не ме ли искаш? – присмя се той. – Не можеш ли да направиш нещо повече от това да ме целуваш?

О, да. Той очакваше тя да си тръгне. Аня никога не беше правила това преди, смяташе го за твърде унизително и твърде интимно в светлината на проклятието си. Но сега се възбуди от идеята да го направи с Лушън. Тя не се съмняваше, че удоволствието му ще е нещо красиво.

– Това трябваше да е моето наказание, задето се опитвам да те убия или е просто още един опит да ме размекнеш? – настоя той преди тя да отговори. – И в двата случая знаем, че никога не си имала намерение да продължиш. Твоята жестокост ме смайва.

Жестокост ли? Когато я болеше за него? Когато част от нея искаше най-после да забрави проклятието си и да прекара вечността в ръцете му?

– Мога да се опазя жива и сама, много благодаря. Не ми трябва помощта ти и никога не съм имала нужда да те размеквам. Не го ли признах вече? И за твоя информация ти нямаш никакво право да ме наричаш жестока.

– Протакаш – каза той. – Направи го! Хайде!

Лушън мислеше, че е суров, като я принуждава да се махне. Е, той трябваше да се досети. Тя никога нямаше да се люби с него, но наистина искаше да го направи. Беше копняла да го направи, вероятно от самото начало.

Тя бавно изпълзя по тялото му, докато устата ù се изравни с члена му. Дъхът на Лушън секна и стаята отново потъна в мълчание.

– Аня, ти...

– Не го правя, за да доказвам нещо – каза му тя дрезгаво. – Правя го, защото изглежда не мога да се спра. Трябва. Вкусът ти... Трябва да знам... не може да е толкова добър, колкото си представям. – И с това тя го пое в устата си напълно, плъзна се до долу и усети как членът му допря задната част на гърлото ù. Усещането беше странно, но ù хареса.

Той изстена от болка и агония и звукът се разля по кожата ù като милувка. Ръцете му се вплетоха в косата ù.

– Аня! Недей! Аз не трябваше... Аня!

Тя се движеше нагоре и надолу, по начина, който беше виждала във филмите, които гледаше понякога.

– Ти не... ти не... А, богове! Аня! Не спирай! Моля те, не спирай!

От заповед към молба. Тя се наслаждаваше на силата си, на желанието, което се излъчваше от него. Желание, което изпълваше нея и увеличаваше собственото ù удоволствие. „Мой.“

Тя продължаваше да се движи нагоре и надолу. Езикът ù се вихреше през цялото време и галеше всичко, до което се докоснеше. Обви в шепи тестисите му и той се изви към нея, навлизайки по-дълбоко, всеки мускул в тялото му беше стегнат. Тя усещаше как страстта вибрира в тялото му. Искаше още. Трябваше да има още.

– Размислих. Аня, спри! Спри!

Тя безмилостно продължи плъзгането нагоре и прокара език по издутата глава. Засмука. Одраска го със зъбите си. Отнасяше се с члена му точно така, както и с любимите си близалки. Само че неговият вкус ù харесваше повече. Такова желание... О, неговото желание...

Той беше твърд за нея и само за нея.

– Аз ще... Аня! – Той изрева името ù, когато достигна кулминацията си и изстреля горещо семе в устата на Аня.

Тя преглътна всичко, а посе облиза и последната капка, инстинктивно усещайки, че това ще му достави удоволствие. Когато тя се изправи, спазмите продължаваха да го ръзтърсват, въпреки че беше изтощен. Очите му бяха затворени, а устата му беше отворена от удивление. „Аз направих това“ – помисли тя с гордост. Никога не се беше чувствала толкова силна и никога не беше виждала толкова еротична гледка.

Желанието ù беше огромно и тя го възседна. Беше толкова влажна, че бикините ù бяха подгизнали.

Клепачите му бавно се отвориха и той се взря в нея с доволно изражение.

– Аня! Не трябваше да го правиш.

– Исках – каза тя. – И те желая. Никога повече не се съмнявай в това!

Лицето му излъчваше нежност.

– Какво криеш от мен тогава? Защо да не мога да те съблека?

Тази нежност... Обзе я уязвимост. Никой друг, освен майка ù и баща ù не я бяха гледали така. Сякаш беше безценна. Сякаше беше съкровище. Сърцето на Аня се сви.

Лушън се пресегна и погали бузата ù. Аня потрепери.

– Защо, Аня? Опитвам се да ти устоя от мига, в който усетих за първи път ягодовия ти аромат – каза той. – Както виждаш, това не свърши работа.

Дори сега членът му реагираше отново. Очите ù се разшириха и тя се опита да не се размеква още повече. Ако казаното от него беше вярно, той я беше искал от самото начало, но се беше борил с желанието. Всяка груба дума и действие са били с цел да я държат на разстояние.

Беше намекнал такова нещо преди. Сега, когато той беше под нея...

Внезапно Аня беше в противоречие със себе си и не знаеше какво да прави с Лушън. Мамка му! Това наистина усложняваше нещата, защото причината за нейните неприязън и гняв (принудени, по дяволите!) беше заличена.

Но той и в бъдеще ще се опитва да я убие. Не можеше. Освен ако не предпочетеше нея, пред „всичко, което смяташе за скъпо“. Колко егоистично от нейна страна да иска от него това, когато тя не можеше да предложи нищо в замяна.

– Аня!

– Какво? – Тя примигна и се обърна към Лушън.

Устните му се извиха.

– Концентрирай се!

– О, извинявай! Каза ли нещо?

Той изви бедра нагоре и потри възбудения си член в клитора ù.

– Попитах защо не искаш да съблечеш дрехите си. Да не си белязана?

Кожата ù настръхна.

– Не.

Поне не физически.

– Няма да ме притеснява, ако си. Кълна се. Ще целуна белезите ти – каза той дрезгаво.

Стомахът ù се сви. Какъв възхитителен мъж. Тя положи длани върху гърдите му и усети дивия пулс на сърцето му през разкъсаната тениска. И реши да му каже. След всичко, което бяха преживели, той заслужаваше да знае.

– Прокълната съм – призна тя най-накрая. Ако той реагираше зле, тя можеше да го намрази наистина. Манията ù можеше да изчезне.

Веждите му се свиха.

– И ти ли си обладана от демон?

– Не. Моето проклятие е посредствено.

– А, да. Рейес спомена проклятие, но не можа да открие какво е.

– Защото само неколцина отбрани знаят, а те в момента се крият, за да не бъдат затворени от Кронос. И тази, която го направи, знае, но фригидната кучка е зад решетките.

– Кой те прокле и защо? – В гласа му имаше гняв, сякаш Лушън възнамеряваше да убие този, който го беше направил. – Рейес каза, че може да е била Темида.

Стомахът ù отново се сви.

– Беше. Майка ми и Тартар, съпругът на Темида, го направили и след девет месеца – здрасти, бебе Аня! Темида не знаеше, докато не ме видя, защото може да се каже, че съм женската версия на баща ми.

– Помня Тартар – каза Лушън. – Водил съм му затворници. Беше почтен мъж, дори красив, но не ми се е искало да го събличам.

– Лушън току-що каза нещо смешно – тя се усмихна. Не можеше да се спре. – Когато Темида осъзна какво се е случило, тя откачи. Разбрах пълните последствия от проклятието ù дни по-късно, когато вкочанеността изчезна. Богове, исках да ù отрежа главата.

В очите на Лушън проблясна похот и изчезна за миг, но беше истинска.

– Не знам защо се възбуждам, докато те слушам да говориш по този начин.

Тя мислеше, че знае защо. Той беше Смърт. Виждаше слабост и човешка немощ всеки ден. Тя беше жена, която беше силна. Решителна. А това сигурно беше приятна промяна. Поне се надяваше да е така, защото тя беше такава и много силно искаше той да я харесва.

– Разкажи ми за проклятието! – Погледът му се плъзна до талията на панталоните ù и пръстите му скоро го последваха, проследявайки линията над ръба.

Небеса! „Ето започва.“

– Ако някога позволя на мъж да проникне в мен, ще бъда свързана с него завинаги. Никой друг мъж няма да ме привлича.

Веждите на Лушън отново се смръщиха.

– Това...

– Е ужасно. Мисълта да изгубя свободната си воля заради мъж... – Само че с Лушън мисълта не носеше такъв позор. – Никога няма да мога да го напусна, независимо какво ми причинява. Ако той се влюби в друга, аз ще мога само да гледам и да жадувам за него без полза.

Колкото повече тя говореше, с толкова повече съчувствие я гледаше той.

– Дълго време волята ми беше обвързана с тази на Смърт – продума той накрая. – Аз правех всичко, което той пожелаеше. Бях неспособен да го спра.

– Значи знаеш колко лошо може да е, нали?

– Да. Ето защо никога не бих ти наложил волята си. Не и за нещо такова. – Той облиза устни и по тях остана блестяща влага, която тя искаше да опита. – Значи никога не си...

– Да, не съм... – каза тя през стиснати зъби и поклати глава.

Той остана мълчалив дълго време, само я гледаше. Аня не знаеше какво мисли в момента. Изражението му отново беше празно и неразгадаемо.

Накрая каза:

– Съдих те сурово и за това съжалявам повече, отколкото мога да кажа. Аня... – Каквото и да искаше да добави, сигурно промени решението си. Направи пауза, после: – Имала ли си оргазъм? – Гласът му беше дрезгав.

Каква реакция беше очаквала от него? Не знаеше. Но не беше това. Извинение? Удивително.

– Да – призна тя без срам. – Но с моите пръсти и не съм сигурна дали пръстите се броят за проникване, затова никога не съм допускала мъж под кръста ми.

– Имаш ли ми доверие, че няма да проникна в теб?

– Аз... може би.

„Глупаво момиче. Не трябва да му имаш никакво доверие.“

Страст внезапно заличи контурите на лицето на Лушън.

– Свали си дрехите за мен, Аня! Няма да прониквам в теб по никакъв начин, кълна се. Но искам да те докосвам. Навсякъде. Трябва да те докосвам.

Той изчезна преди тя да може да отговори. Изгубила опора, тя заби лице в матрака и извика. Претърколи се по гръб намръщена. Това ко-...

Той се появи отново върху нея. И беше гол.

Аня пое рязко въздух в очакване той да се опита да проникне в нея, както беше направил Аяс. Паникьоса се, но Лушън не направи нищо. Постепенно бурята затихна в душата ù и Аня се отпусна. И осъзна, че усещането за тежестта му е божествено, а допирът до голата му кожа е чисто изкушение.

– Позволи ми! – каза той.

– Аз... аз... – Устата ù пресъхна. Да бъде задоволена и да не се бои от последиците...

– Позволи ми да те имам по всеки възможен начин без да прониквам в теб – каза той и гризна шията ù. – Моля те! Искам да те вкуся.

Лушън оглавяваше списъка с мъже, на които не трябваше да се доверява. Но, богове, тя искаше да го усеща.

Искаше най-после да изпита оргазъм с мъж. С този мъж. Само този мъж.

Взела решението, тя се пренесе отстрани на леглото и започна да се съблича бързо. Погледът на Лушън буквално я прогаряше. После се пренесе до него. Той вече лежеше по гръб и тя можеше да се наслади напълно на гледката. Белезите се простираха от лицето чак до десния му крак.

Лампата отгоре светеше ярко и галеше цялото му тяло. Кадифена кожа, излята върху твърда стомана. Лушън нямаше никакви косми по гърдите и съвсем малко по краката. Черната татуирана пеперуда все още я хипнотизираше и дори сякаш пулсираше под изпитателния ù поглед, сякаш очакваше докосването ù.

Тя се пресегна и прокара пръсти по краищата ù, както копнееше да направи, откакто я беше видяла за първи път. Цялата пламна. Лушън сигурно също го беше почувствал, защото се изви под допира ù и изстена.

– От много време исках да го направя – призна тя.

– И аз исках да го направиш.

Тя проследи грапавите черни линии и попита:

– Как получи белезите?

– Рязах се с отровно острие – призна той след едва забележимо колебание – и се подпалих. Когато оздравях, го направих отново. И отново.

Богове! Колко ли болка е изтърпял?

– Решен да умреш?

– В началото, може би. Жената, която обичах, беше умряла, а аз трябваше да придружа душата ù до рая.

Жената, която е обичал? Аня не искаше да повярва, че е бил влюбен. Но това, което беше най-непоносимо, беше мисълта, за страданието, което е понесъл.

– Съжалявам за загубата ти.

Той кимна признателно.

– Когато осъзнах, че ще живея, се молих белезите да останат. Някой трябва да е чул тази молитва, не знам кой може да е бил, защото най-накрая спряха да заздравяват.

– Защо си се молил за такова нещо? Любопитна съм.

– Исках белезите да останат, защото смятах, че те ще плашат жените и ще ги карат да бягат от мен, така че няма да има опасност да се влюбя отново. Исках белезите, за да помня винаги да си върша работата и никога да не се колебая.

– Аз не избягах от теб.

– Не, не избяга.

– Ти се поколеба.

– Да. Радвам се.

Тя също. Аня се върна към проучването си. Възбуденият му член беше огромен. Дебел и със съвършен връх, точно както преди. „Мой“ – помисли тя.

– Ела тук! – каза Лушън и гласът му беше натежал от възбуда.

„Последна възможност да се въздържиш.“

Разтреперана, тя се покатери върху горещото му тяло. Тя беше гола и влажна и се плъзна по члена му. И двамата поеха рязко въздух. Удивително! О, какви други възхитителни неща беше пропуснала?

– По-близо! – каза той.

Тя се наведе. Когато гърдите ù се притиснаха към твърдата му гръд, той долепи устни към нейните в нагорещена до бяло целувка. Дори се претърколи върху нея. Аня отново изживя миг на паника, тъй като реши, че Лушън има намерение да наруши обещанието си, но той просто прокара огнена пътека с устните си до зърната ù.

Горещият му език очерта кръг около всяко от тях и я накара да потрепери. След това подухна и те се втвърдиха още повече. После ги засмука с уста – едно по едно, пращайки вълни на удоволствие право към сърцевината ù. Това беше най-голямата възбуда, която беше изпитвала от... изобщо.

След минути тя вече се гърчеше, дърпаше косата му и извиваше бедра, готова за още.

– Лушън! – каза задъхано.

– Не съм задоволявал жена от много, много време – каза той със задавен глас. – Кажи ми, ако правя нещо не както трябва! Нещо, което не ти харесва.

– Харесва ми. Харесва ми, кълна се.

Той продължи с целувките надолу по корема ù, приближавайки все повече точката между бедрата ù.

– Лушън! – каза тя отново. „Спри го! Не, не му позволявай да спре! Още! Още! Не, стига толкова!“ – Лушън! – Тя стисна колене.

– Няма да прониквам дори с език. Просто ще те целувам.

О, богове! Краката ù се разтвориха сами и тя не можеше да направи нищо, за да ги спре. Ако не свършеше скоро, щеше да умре. Да избухне в пламъци. Искаше нещо, каквото ù да е, което да сложи край на мъчението.

Може би това беше целта на тази среща. Да я убие от удоволствие. Но изобщо не ù пукаше.

Той сграбчи коленете ù и ги избута, за да ги разтвори още, и така я направи толкова уязвима, колкото можеше да бъде една жена. „Ако се опита да пъхне пръст в теб, просто се пренеси!“

Но ако се наложеше да го остави в такъв момент, това също щеше да я убие, реши тя.

Освен това забрави собствения си съвет в мига, в който езикът му я погали. Удоволствието беше толкова наситено, че тя извика. Толкова стряскащо, толкова истинско, толкова чудесно, че тя сграбчи главата му и го придърпа обратно, когато той се опита да се дръпне, най-вероятно, за да я попита дали ù е доставил удоволствие. През всичките векове на съществуването ù не беше преживявала нищо толкова чудесно.

– Още? – попита той.

– Още. Моля те!

– Вкусът ти е толкова прекрасен. Толкова дяволски прекрасен. Не мога да ти се наситя.

Той започна да я лиже и смуче, да я измъчва и дразни и тя установи, че обожава всичко, което той правеше. Тя се изви към лицето му, позволявайки му да я докосва с езика си, докато не захлипа от желание.

Щеше да даде на Лушън всичко, което поиска в този миг, но той не поиска нищо друго освен нейната наслада. Той даваше и даваше, хапеше леко и я лижеше и тя се чувстваше като в рая. Беше нещо чисто и толкова прекрасно! И тя никога повече нямаше да е същата.

Удоволствието се разля през нея с невероятна сила, разбуждайки зони, за чието съществуване тя не подозираше. Пред очите ù затрепкаха звезди и тя имаше чувството, че душата ù е напуснала тялото, за да се извиси до небесата. Колко подобаващо беше точно Смърт да запали такова усещане. Това беше най-интензивният оргазъм в живота ù и през тялото ù започнаха да преминават помитащи вълни. Аня осъзна, че е говорила несвързано и вероятно дори е крещяла името на Лушън.

Когато се отпусна на матрака, той каза:

– Не съм свършил. Дори не съм близо до края. – И езикът му вещо яхна вълните на следващия оргазъм, понасяйки я към ново невероятно изживяване за секунди.

– Лушън! Лушън! Лушън! – Това беше благословия. В този момент той беше нейният спасител. Тя беше свободна.

Блажено свободна.

Когато и последните тръпки утихнаха, тя се почувства толкова отпусната и безсилна, сякаш беше останала без кости. Задоволена и сияеща. Той можеше да плъзне пръстите си вътре в нея и тя нямаше да може да го спре. Нямаше да ù пука. Той се плъзна нагоре, след което я преметна върху себе си. Остана верен на думата си.

– Още ли не си свършил? – попита тя задъхана и се загледа надолу в блесналите му очи. Трябваше да сложи край на това, трябваше да разбере какво да прави с него, защото се разнежваше все повече и повече. Искаше това, което никога не можеше да има. Искаше това, което той не можеше да ù даде и което тя нямаше да даде на него. Но не можеше да помръдне дори при смъртна заплаха.

– Не – каза той. – Не сме свършили.