Прокълната целувка

ПЪРВА ГЛАВА

Аня, богиня на Анархията, дъщеря на Беззаконие и търговец на безредие, стоеше накрая на претъпкан дансинг. Всички танцьори бяха човешки жени – красиви и полуголи, избрани специално от Повелителите на нощта, за да осигурят забавления на тазвечершното събиране. По всякакъв начин.

Струйки дим хвърляха призрачна мъгла около тях, а от въртящата се топка сякаш валяха пръски звездна светлина, които осветяваха затъмнения нощен клуб с бавни помитащи кръгове. С ъгълчето на окото си тя зърна стегнатия задник на някой от безсмъртните, който се наслаждаваше на секса с екзалтирана женска.

„Моят тип купон“, помисли Аня с порочна усмивка. Не че беше поканена.

„Сякаш нещо щеше да ме спре да дойда.“

Повелителите на нощта бяха възхитителни безсмъртни воини, обладани от демонични духове, които някога бяха затворени в кутията на Пандора. Сега с няколко рунда твърд алкохол и дори още по-твърд секс те се сбогуваха с Будапеща – града, който бяха наричали свой дом стотици години.

Аня искаше да участва. Искаше един определен воин.

– Път! – прошепна тя, борейки се с присъщия ù порив да извика „Пожар!“ и да гледа как човеците бягат навън панически и крещят истерично. „Нека хубавите времена започнат сега!“

Неравномерното темпо на рок музиката, което съответстваше на променливия пулс на нейното сърце, бумтеше от говорителите и беше невъзможно някой да я чуе. Но хората все пак се подчиниха, принудени на ниво, което вероятно не разбираха.

Направиха ù път. Бавно... толкова бавно...

Най-после обектът на интереса ù се появи. В дробовете ù се събра сгорещен дъх и тя потрепери. Лушън. Възхитително белязан, неустоим стоик, обладан от духа на Смърт. Точно сега той седеше на маса в дъното на помещението с празно изражение и се взираше в Рейес – негов приятел, който също беше безсмъртен.

За какво ли разговаряха? Ако Лушън искаше пазителят на Болка да му осигури една от тези смъртни жени, фалшивото обявяване на „пожар“ щеше да е последната им грижа. Стиснала зъби, Аня кривна глава настрани, съсредоточи се върху тях, докато изключваше всички заобикалящи ги шумове и се заслуша.

– ...Тя беше права. Проверих сателитните снимки на компютъра на Торин. Тези храмове наистина се издигат от морето. – Рейес гаврътна съдържанието на сребристата манерка, която държеше. – Един в Гърция и един в Рим. И ако продължават да се издигат с такава бързина, по някое време утре ще бъдат на достатъчна височина, за да можем да ги изследваме.

– Как е възможно хората да не знаят за тях? – Лушън потърка брадата си силно с два пръста. Беше му навик. – Парис следи новинарските станции, но засега няма нищо. Дори хипотези.

„Глупаво момче“ – помисли тя, облекчена, че сексът не беше темата тази нощ. – „Знаете за тях само защото аз исках да знаете.“ Никой друг нямаше – нито можеше – да ги види. Тя се беше погрижила за това с нещо малко и сладко, наречено хаос – нейният най-силен източник на мощ. Аня беше скрила храмовете с бури, които задържаха хората на разстояние, а в същото време беше дала на Повелителите достатъчно информация, за да ги подмами далеч от дома им.

Тя искаше Лушън извън Буда и извън собствената му територия. Само за малко. Обърканият мъж беше по-лесен за контролиране.

Рейес въздъхна.

– Може би новите богове са отговорни за това. През повечето време съм сигурен, че ни мразят и копнеят да ни унищожат, просто защото сме полудемони.

Изражението на Лушън остана безизразно.

– Няма значение кой е отговорен. Заминаваме на сутринта, както планирахме. Ръцете ме сърбят да претърся един от тези храмове.

Рейес хвърли вече празната манерка на масата. Пръстите му се свиха около горната част на един стол и кокалчетата му бавно побеляха.

– Ако имаме късмет, ще намерим проклетата кутия, докато сме там.

Аня прокара език по зъбите си. Проклетата кутия, позната още като димУниак, позната още като кутията на Пандора. Направена от костите на богинята на Гнета, кутията беше достатъчно мощна да задържи демони, които дори адът не би бил в състояние да удържи. Беше достатъчно мощна също така да засмуче демоните, на които преди много време Повелителите бяха станали неохотни домакини. Сега оцеляването на тези прекрасни агресивни воини зависеше от демоните и това беше причината те да искат кутията за себе си.

Лушън отново кимна.

– Не мисли за това сега! Ще има достатъчно време утре. Върви и се наслаждавай на вечерта! Не губи повече време в скучната ми компания!

Скучна? Ха! Аня не беше срещала друг, който я вълнуваше повече.

Рейес се поколеба, преди да се отдалечи бавно и да остави Лушън сам. Никоя от жените не го доближи. Поглеждаха го, да, но се свиваха, когато виждаха белезите му. Явно никоя от тях не искаше да има нещо общо с него и това им спаси живота.

„Той е ангажиран, кучки!“

– Забележи ме! – нареди Аня тихо.

Мина миг. Той не се подчини.

Няколко души погледнаха в нейна посока, чули искането ù, но погледът на Лушън беше прикован в празната манерка пред него. Изглеждаше малко тъжен. За неин ужас безсмъртните бяха защитени от нейните заповеди. Дар от боговете.

– Копелета – промърмори тя. Бяха ù поставили колкото беше възможно повече ограничения. – Само и само да прекарат скромната Анархия.

Докато живееше на Олимп, Аня не беше всеобща любимка. Богините така и не я приеха, защото допускаха, че е копие на майка си – „курвата“, и може да налети на съпрузите им. Боговете също никога не я бяха уважавали. Пак заради майка ù. Мъжете обаче я бяха желали. Е, докато не уби скъпоценния им капитан на стражата и я сметнаха за твърде дива.

Идиоти. Капитанът беше заслужил това, което му беше направила. По дяволите, той беше заслужил нещо много по-лошо. Малкото лайно се беше опитало да я изнасили. Ако я беше оставил на мира, и тя щеше да го остави на мира. Но неее. Тя не съжаляваше, че изтръгна черното му сърце от гърдите и не съжаляваше, че набучи същото това сърце на пика пред храма на Афродита. Ни най-малко. Свободата на избор беше безценна и всеки, който се опиташе да отнеме нейната, щеше да усети болката от камите ù.

Избор. Думата звънна в ума ù и я върна в настоящето. Какво, по дяволите, щеше да е нужно, за да убеди Лушън да избере нея?

– Забележи ме, Лушън! Моля те!

Той отново я пренебрегна.

Тя тропна с крак. От седмици се беше загръщала в невидимост, беше следила Лушън, беше го наблюдавала и изучавала. И да, беше го желала. Той нямаше представа, че тя се крие наблизо, дори докато му внушаваше да прави всякакви палави неща – да се съблече, да си достави удоволствие... да се усмихне. Добре де, последното не беше палаво. Тя искаше да види красивото му (въпреки белезите) лице, озарено от смях, и голото му тяло, лъснало от възбуда.

Но задоволил ли беше той дори тази мила молба? Не!

Част от нея искаше никога да не го беше виждала, да не беше позволявала на Кронос (новият цар на боговете) да я заинтригува с истории за Повелителите преди няколко месеца. „Може би аз съм идиотката.“

Кронос тъкмо беше избягал от Тартар – затвор за безсмъртни и място, което тя познаваше отблизо. Беше затворил Зевс и помощниците му там, както и родителите на Аня. Когато Аня се върна за тях, Кронос я чакаше. Беше настоял за най-голямото съкровище на Аня. Тя беше отказала (как не!), затова той се беше опитал да я сплаши.

Дай ми каквото искам, или ще пратя след теб Повелителите на нощта! Те са обладани от демони, освен това са кръвожадни като гладуващи животни и няма да се поколебаят да свалят прекрасната плът от костите ти. Дрън, дрън, дрън. Все едно.

Думите му изобщо не я уплашиха, само предизвикаха вълнение. Накрая сама беше намерила воините. Беше мислила да ги победи и да се изсмее в лицето на Кронос. Нещо като „виж какво направих с твоите големи и страшни демони“.

Но един поглед към Лушън и тя беше завладяна. Беше забравила за причината да бъде там и дори беше помогнала на воините, за които се предполагаше, че са злобни.

Просто защото противоречията я измъчваха, а у Лушън имаше толкова много. Беше белязан, но не пречупен, мил, но непреклонен. Беше спокоен и стриктен безсмъртен, а не кръвожаден звяр, за какъвто го беше представил Кронос. Беше обладан от зъл дух, но никога не се отклоняваше от собствения си код на честта. Справяше се със смъртта всеки ден и всяка нощ, но се бореше да живее.

Очарователно.

Ако това не беше достатъчно, за да възбуди интереса ù, неговият цветен аромат я беше изпълвал с порочни мисли всеки път, щом го приближеше. Защо? Всеки друг мъж, който мирише на рози, щеше да я разсмее. Но когато Лушън беше край нея, устата ù се изпълваше със слюнка от желание да опита вкуса му, а кожата ù настръхваше от нажежено до бяло усещане, тръпнеща за докосването на Лушън.

Дори сега, само като го гледаше и си представяше как този аромат изпълва ноздрите ù, тя трябваше да разтрие ръце, за да се отърве от настръхването. Но тогава си помисли какво ли би било, ако той я разтрива, и тръпките от възбуда отново се появиха.

Богове, той беше секси. Имаше най-откачените очи, които Аня беше виждала. Едното беше синьо, а другото кафяво и в двете се вихреше същността на мъж и демон. А белезите му... Те бяха красиви. Завещание от всички болки и страдания, които беше преодолял.

– Хей, красавице! Танцувай с мен! – внезапно каза до нея един от воините.

Парис, осъзна тя, след като позна сладострастното обещание в гласа му. Сигурно той беше чукал онази жена до стената и сега търсеше друга кифла, с която да се задоволи. Трябваше да продължи да търси.

– Върви си!

Незасегнат от липсата ù на интерес, той я сграбчи за кръста.

– Ще ти хареса, кълна се.

Тя го изблъска настрани с перване на китката. Обладан от Безразборност, Парис беше благословен с бледа, почти блестяща кожа, ярки сини очи и лице, за което ангелите вероятно пееха алелуя, но той не беше Лушън и не ù въздействаше.

– Дръж ръцете си до себе си – промърмори тя, – преди да ги отрежа!

Той се засмя, сякаш тя се шегуваше, без да знае, че е в състояние да направи това, а дори и повече. Аня може да действаше чрез дребни бъркотии, но никога не изричаше заплаха, която не беше в състояние да изпълни. Подобно поведение щеше да бъде демонстрация на слабост, а Аня много отдавна се беше заклела да не показва и намек за слабост.

Нищо нямаше да хареса на враговете ù повече, от възможността да се възползват от тази слабост.

Добре че Парис не посегна отново към нея.

– За една целувка – каза той дрезгаво – ще ти позволя да правиш каквото искаш с ръцете ми.

– В този случай ще отрежа и члена ти. – Не ù харесваше да я прекъсват, докато гледа влюбено, особено след като рядко имаше време да си го позволи. Напоследък прекарваше будните си часове в опити да избягва Кронос. – Какво ще кажеш?

Смехът на Парис се усили и успя да привлече вниманието на Лушън. Погледът на Лушън се вдигна и първо спря върху Парис, после върху Аня. Коленете ù едва не поддадоха. О, небеса! Парис беше забравен, докато тя се бореше да поеме въздух. Дали огънят, който внезапно пламна в различните очи на Лушън, беше плод на фантазията ù? И дали ноздрите му наистина трепнаха в чувствено усещане?

„Сега или никога.“ Тя облиза устни и без да откъсва поглед от него тръгна със сластна походка към масата му. На средата на пътя спря и му даде знак да приближи с кривване на пръста. След миг той стоеше пред нея, сякаш беше издърпан от невидима верига, неспособен да устои.

Той беше почти два метра висок, целият в мускули и излъчващ опасност. Чисто изкушение.

Устните ù бавно се разтегнаха в усмивка.

– Най-после се срещаме, Цветенце.

Аня не му даде време да отговори. Изви левия си хълбок към твърдото място между краката му, обърна се с еротично движение и му показа гърба си. Синият като лед корсет се държеше само на тънки панделки, а тя знаеше, че полата ù е толкова смъкната под талията, че не покрива ремъците на прашките ù. Опа!

Мъжете – смъртни или други, обикновено се топяха, когато зърваха нещо, което не трябваше.

Лушън си пое рязко въздух.

Усмихна се по-широко. О, сладък прогрес!

Движенията ù бяха напълно в контраст с бързо пулсиращата рок музика, но тя не спря бавното въртене на тялото си. Вдигна ръце към главата си и спокойно прокара пръсти през гъстата си снежнобяла коса, после ги спусна надолу по раменете към лактите и китките, като галеше собствената си кожа и си представяше неговите ръце. Зърната ù се втвърдиха.

– Защо ме призова, жено? – Гласът му беше нисък, но звучеше дисциплинирано като самия воин.

Да го слуша как говори, беше по-възбуждащо, отколкото да я докосва друг мъж и коремът я присви.

– Исках да танцувам с теб – каза тя през рамо. Бааавно въртене на задника. – Престъпление ли е?

Мълчание – знак, че е объркан. После:

– Колко ти плати Парис, за да направиш това?

– Да ми е платил ли? О, сладкишче! – Тя отстъпи назад, усмихна се и притисна задник в него, като се извиваше и въртеше толкова чувствено, колкото ù беше възможно. Здравей, ерекция! Неговата горещина втечни костите ù. – Каква е валутата? Оргазми?

В мечтите ù в този момент той я грабваше ù притискаше твърдия си член в нея.

В действителността той отскочи назад, сякаш тя беше бомба, готова да избухне и увеличи омразното разстояние между тях.

Незабавно я завладя чувство на загуба.

– Без докосване! – каза той. Вероятно беше направил всичко по силите си, да звучи спокоен, но звучеше изнервен. Неестествен. И по-напрегнат от възбуда.

Очите ù се присвиха. Хората наоколо слушаха разговора им и гледаха неговата реакция. „Това не е шоу – излъчи команда към тях намръщена. – Обръщайте се, по дяволите!“

Хората се подчиниха един по един. Но останалите от Повелителите приближиха към нея и се взряха в нея напрегнато, несъмнено любопитни коя е и какво прави тук.

Трябваше да бъдат внимателни и тя го разбираше. Ловците все още ги преследваха. Ловците бяха хора, които глупаво вярваха, че могат да създадат утопия от мир и хармония, ако отърват света от Повелителите и от демоните, които те носеха в себе си.

„Не им обръщай внимание! Времето ти свършва, чика.“ Тя насочи отново вниманието си към Лушън, като изви само глава към него.

– Докъде бяхме стигнали? – попита тя дрезгаво. Прокара върха на пръста си по ластика на прашките си, без да спира, докато не привлече горещия му поглед върху бляскавите ангелски крила в центъра.

– Точно щях да си вървя – каза задавено той.

При думите му ноктите ù се удължиха като на хищна птица. Все още ли мислеше да я отхвърля? Сериозно?

Беше му се показала, дори след като знаеше, че рискува боговете да определят точното ù местонахождение. Нещо, което беше най-добре да избягва, след като същите тези богове планираха да я убият като мръсно животно. Тя нямаше да напусне този клуб без награда.

С усилваща се решителност тя се извъртя, а дългата ù бяла коса погали гърдите му. Аня изпъчи гърди, докато хапеше долната си устна.

– Но аз не искам да си тръгваш – каза тя, цупейки се.

Той отстъпи още една крачка.

– Какво има, сладкишче? – Тя решително мина напред. – Страхуваш се от едно малко момиче?

Устните му изтъняха, но той не отговори. Поне не се беше отдалечил.

– Страхуваш ли се?

– Нямаш представа каква игра играеш, жено.

– О, мисля, че имам. – Погледът ù се плъзна по него и тя замръзна от изумление. Той беше съвършено великолепен. Светлини в цветовете на дъгата играеха по лицето и тялото му. Тяло, толкова красиво изваяно, сякаш беше гравирано в камък. Носеше черна тениска и изтъркани дънки, които покриваха твърди мускули. „Мои!“.

– Казах без пипане – излая той.

Погледът ù се върна към неговия и тя вдигна ръце с дланите навън.

– Не те докосвам, тортичке.

„Но искам... планирам... и ще те докосвам.“

– Погледът ти подсказва друго – каза той напрегнато.

– Това е защото...

– Аз ще танцувам с теб – прекъсна я друг воин. Отново Парис.

– Не! – Аня не отклони вниманието си. Тя искаше Лушън и само Лушън. Никой друг нямаше да свърши работа.

– Може да е Стръв – намеси се друг Повелител, който вероятно също я гледаше с подозрение. Тя позна дълбокия тембър на гласа му. Сейбин, пазител на Съмнение.

Моля ви! Стръв? Сякаш тя би се опитала да съблазни някого по причини, които не са напълно егоистични. Стръв?! Тези глупави момичета вярваха единствено в саможертвата. Тяхната работа беше да прелъстят някой Повелител и да отвлекат вниманието му, за да могат Ловците да се промъкнат и да го убият. И моля ви, що за тъпачка би искала да убие Повелител, вместо да се понатиска малко с него?

– Съмнявам се, че Ловците са успели да се съберат толкова бързо след заразата – каза Рейес.

О, да. Заразата. Един от Повелителите беше обладан от демона Болест. Ако докоснеше някой смъртен с гола кожа, той го заразяваше с ужасна болест, която се разпространяваше и убиваше удивително бързо.

Торин знаеше това и винаги носеше ръкавици. Рядко напускаше крепостта и доброволно стоеше настрана, за да предпази хората от проклятието си. Не беше виновен, че група Ловци се бяха промъкнали в крепостта преди няколко седмици и бяха срязали гърлото му.

Торин беше оцелял. Ловците не бяха.

За съжаление, там някъде имаше още много, много Ловци. Те бяха като мухи. Удари една и скоро две други заемат мястото ù. Дори сега се криеха някъде и чакаха шанса си да ударят. Налагаше се Повелителите да бъдат предпазливи.

– Освен това няма как да са открили начин да избегнат охраната ни – добави Рейес и суровият му глас изтръгна Аня от мислите ù.

– Точно както нямаше начин да се вмъкнат в крепостта и да отрежат главата на Торин? – отвърна Сейбин.

– Проклятие! Парис, стой тук и я наблюдавай, докато проверя наоколо! – Стъпки и промърморени проклятия.

Е, мамка му! Ако воините намереха някаква следа от Ловци навън, нямаше да може да ги убеди в невинността си. За това престъпление поне. Лушън никога нямаше да ù се довери и никога нямаше да се отпусне около нея. Никога нямаше да я докосне, освен от гняв.

Тя не позволи тревогата да проникне в гласа ù.

– Може би съм видяла тълпата и съм се промъкнала вът­ре – каза тя на Парис и на някакъв друг Повелител, които я изучаваха и добави стегнато: – И може би с голямото момче ще успеем да преживеем следващите няколко минути без прекъсване. Насаме.

Дори да разбраха намека, те не се махнаха.

Добре. Тя щеше да се справи.

Аня отново започна бавно да се полюлява в ритъма. Задържа погледа си върху Лушън и погали с пръсти корема си. „Сложи ръцете си на мястото на моите!“ – излъчи тя.

Разбира се, той не го направи. Но ноздрите му отново трепнаха възхитително и очите му проследиха всяко движение на дланите ù. Той преглътна.

– Танцувай с мен! – този път тя каза думите на глас, като се надяваше, че Лушън няма толкова лесно да я пренебрегне.

Тя облиза устни, за да ги навлажни.

– Не – каза той дрезгаво и едва чуто.

– Много моля! Ще откриеш черешка върху мен!

Очите му трепнаха с огнено предизвикателство. И това не беше плод на нейното въображение, осъзна тя. Заля я надежда. Но когато изминаха няколко секунди и той не се пресегна към нея, тази надежда се превърна в безсилие. Времето наистина беше неин враг. Колкото повече време оставаше тук, толкова по-големи бяха шансовете да я хванат.

– Не ме ли намираш за привлекателна, Цветенце?

Под окото му затрептя мускул.

– Това не е името ми.

– Добре тогава. Не ме ли намираш привлекателна, кифличке?

Трепкането се разпростря до челюстта му.

– Какво намирам у теб не е от значение.

– Това не е отговор на моя въпрос – каза тя и замалко едва не се нацупи отново.

– Не беше предвидено да отговарям.

Брррр! Какъв вбесяващ мъж! „Опитай нещо друго! Бъди безсрамна!“

„Сякаш вече не съм безсрамна.“

Добре тогава. Тя се обърна и се наведе до пода. Полата ù се повдигна над бедрата и му осигури още по-добра гледка към сините ù прашки, украсени с бели крила. Докато се изправяше, подражавайки движенията при секс, тя бавно се завъртя и предложи цялото си тяло на показ пред него.

Той вдиша рязко и всеки мускул в силното му тяло се напрегна.

– Миришеш на ягоди и сметана.

Докато говореше, той изглеждаше като хищник, готов да нападне.

„Моля те, моля те, моля те!“ – помисли тя.

– Обзалагам се, че и на вкус съм такава – каза тя и затреп­ка с клепачи, въпреки че той го беше казал така, сякаш ароматът ù беше ужасяващо оскърбление.

Той изръмжа ниско и пристъпи заплашително към нея. Вдигна ръка да... (да я сграбчи? Да я удари? Хей, какво беше това?), преди да се спре и да свие пръсти в юмрук. Преди да направи забележката за аромата ù, той беше вече на разстояние от нея, но може би някак заинтригуван. Сега изглеждаше заинтересуван само да я удуши.

– Имаш късмет, че няма да те ударя тук и сега – каза той, потвърждавайки мислите ù. Ръката му се отпусна отстрани.

Аня спря да се движи и го зяпна изумена с отворена уста. Той беше готов да я удари, защото мирише на плод? Това беше... това беше страхотно... разочароващо. В съзнанието ù се оформяше думата опустошително, но тя я отхвърли. Едва познаваше този мъж, той не можеше да я опустоши.

Тя не очакваше от него да падне в краката ù, но беше очаквала да откликне благосклонно. Поне малко.

Мъжете харесваха жени, които поемаха инициативата. Нали? Тя беше наблюдавала смъртните твърде много години и изглеждаше, че винаги е така. „Ключова дума, чика – смъртни.“ Лушън не беше и никога не е бил смъртен.

„Защо той не ме пожела?“

През всички тези дни, през които го беше наблюдавала, той не прояви благосклонност към никоя жена. С Ашлин, любовницата на приятеля му, се отнасяше с добрина и уважение. С Камео – единствената жена воин в жилището тук – се държеше нежно и с почти родителска загриженост. Не с желание.

Не че предпочиташе мъже. Погледът му не се задържаше върху мъже с глад или някакъв намек за по-нежна емоция.

Тогава дали не беше влюбен в определена жена и заради това не искаше да допусне никоя друга до себе си? Ако беше така, кучката щеше да изчезне!

Аня прокара език по зъбите си и ръцете ù се свиха в юмруци. Из сградата продължаваше да се носи пушек, мъглив и призрачен. Жените отново започнаха да пълнят дансинга, опитвайки се да подмамят Повелителите обратно при тях. Но воините продължаваха да наблюдават Аня и да чакат окончателната присъда коя и какво е тя.

Лушън не беше помръднал и сантиметър, сякаш цялото му тяло беше вкоренено. Тя трябваше да се откаже, да си тръгне и да ограничи щетите, преди Кронос да я е намерил. „Само слабите се предават.“ Вярно. Тя вдигна брадичка решително. Само с мисъл промени песента, която гърмеше през колоните. Ритъмът незабавно стана бавен и мелодичен.

Аня принуди изражението си също да омекне и тръгна бавно към Лушън, скъсявайки проклетото разстояние между тях. Прокара пръсти по силните му и твърди гърди и потрепери. Без докосване. Ха! Щеше да се научи. Анархията не беше послушно кутре.

– Ще танцуваш с мен – измърка тя. – Това е единственият начин да се отървеш от мен.

И за да го подразни още, тя се изправи на пръсти и захапа нежно ухото му.

От гърлото му се разнесе ръмжене и най-после я обгърна с ръце. В началото тя помисли, че иска да я изблъска. Но после той я дръпна плътно до тялото си. Гърдите ù се прилепиха до тялото му, а краката ù яхнаха лявото му бедро. Само от това тя вече беше влажна.

– Ако искаш да танцуваме, тогава ще танцуваме.

Той бавно започна да я полюшва в ритъм. Телата им бяха притиснати, а сърцевината ù се триеше в кожата малко над коляното му. Стрели от удоволствие пламнаха и се втурнаха в кръвта ù, без да оставят и част от нея незасегната.

Богове в небесата! Това беше по-хубаво, отколкото си беше представяла. Очите ù се затвориха. Той беше голям. Навсякъде. Раменете му бяха толкова широки, че тя изглеждаше дребна. Торсът му беше толкова мускулест, че я обгръщаше. И през цялото време топлият му дъх галеше бузата ù като грижовен любовник. Разтреперана, тя прокара ръце по гърба му и ги сплете в тъмната му копринена коса. „Да. Още!“

„Полека, момиченце!“ Дори да я искаше така, както тя него, Аня не можеше да го има. Не напълно. В това отношение тя беше толкова прокълната, колкото и той. Но можеше да се наслади на момента. О, как щеше да му се наслади! Най-после той ù откликваше.

Носът му се отри в бузата ù.

– Всеки мъж в тази сграда те желае – каза той тихо, но думите му бяха толкова остри, че можеха да срежат като с нож. – Защо аз?

– Защото – каза тя и вдиша дълбоко розовият му парфюм.

– Това не отговаря на въпроса.

– Не беше предвидено да отговарям – каза тя, повтаряйки думите му от по-рано. Зърната ù все още бяха твърди, прекалено твърди, и се триеха в корсета ù, увеличавайки желанието ù. Кожата ù беше прекалено чувствителна и дори от разстояние Аня долавяше всяко движение на Лушън. Дали беше изпитвала нещо толкова еротично?

Лушън стисна здраво косата ù, като едва не отскубна кичури.

– Забавно ли ти се струва да дразниш най-грозния мъж тук?

– Най-грозният? – Как можеше да каже нещо подобно, когато той я привличаше така, както никой никога не беше успявал? – Но аз изобщо не съм се приближавала до Парис, захарче.

Това го накара да замълчи Той се намръщи и я пусна. После разтърси глава, сякаш се опитваше да я прочисти.

– Знам какво съм – изръмжа той с лека следа от горчивина. – Грозен е мило казано.

Тя замръзна и се взря в прелъстителните му различни по цвят очи. Наистина ли нямаше представа колко е привлекателен? Той излъчваше сила и жизненост. Дива мъжественост. Всичко в него я омайваше.

– Ако знаеш какво си, сладкишче, значи знаеш, че си секси и възхитително заплашителен. – И тя се нуждаеше повече от него. Поредната тръпка прониза гръбнака ù чак до крайниците. „Докосни ме отново!“

Той я загледа свирепо.

– Заплашителен? Това значи ли, че искаш да те нараня?

Тя се усмихна бавно.

– Само ако включва пляскане.

Ноздрите му отново трепнаха.

– Предполагам, че белезите ми не те притесняват – каза той, вече напълно лишен от емоция.

– Да ме притесняват? – Тези белези не го съсипваха. Правеха го неустоим.

По-близо... по-близо... Да, контакт. О, богове! Тя плъзна длани по гърдите му, наслаждавайки се на допира на зърната му и на силните мускули, които я приветстваха. – Те ме възбуждат.

– Лъжеш – каза той.

– Понякога – призна Аня, – но не и за това.

Тя проучи лицето му. Както и да е получил белезите, не е било приятно. Страдал е. Много. Тази мисъл внезапно я разгневи толкова, колкото и я очарова. Кой го беше наранил и защо? Ревнива любовница?

Изглеждаше така, сякаш някой беше взел нож и беше издълбал Лушън като диня, а после се беше опитал да го събере, след като е разбъркал частите. Но повечето безсмъртни оздравяваха бързо, без да остава и следа от раните им. Дори да беше издълбан, Лушън трябваше да е оздравял.

Дали имаше подобни белези по останалата част от тялото си? Коленете ù омекнаха, когато я заля нова вълна възбуда. Беше го наблюдавала от седмици, но не беше зърнала нито веднъж възхитителните му форми. Той някак винаги успяваше да се къпе и преоблича, след като тя си тръгнеше.

Дали я беше усетил и беше останал скрит?

– Ако не знаех, можеше да реша, че си Стръв, както смятат мъжете ми – каза той сковано.

– И какво те кара да знаеш?

Той вдигна вежда.

– Стръв ли си?

„Трябваше да тръгнеш по тоя път, нали?“ Ако го увереше, че не е Стръв, щеше да изглежда, че признава, че знае какво е Стръв. Тогава той щеше да се почувства задължен да я убие. Ако заявеше, че е Стръв, е, тогава той все още щеше да се чувства задължен да я убие.

И в двата случая губеше.

– Искаш ли да бъда? – каза тя с най-прелъстителния си тон. – Защото ще бъда всичко, което поискаш, любовнико.

– Спри! – изръмжа той. Вечно спокойната му маска загуби властта си над лицето му за съвсем кратък миг и разкри зашеметяващо силен огън. О, да изгори дано! – Не ми харесва играта, която играеш.

– Не играя, Цветенце. Кълна се.

– Какво искаш от мен? И не смей да лъжеш!

Ето това беше подвеждащ въпрос. Тя искаше цялата му мъжественост върху себе си. Искаше часове, за да го съблича и изследва. Искаше той да я съблича и изследва. Искаше той да ù се усмихва. Искаше езика му в устата си.

В този момент само последното изглеждаше постижимо. И то само ако играе нечестно. Добре че Непочтена беше второто ù име.

– Бих искала целувка – каза тя, взирайки се в меките му розови устни. – Всъщност настоявам за целувка.

– Не намерих никакви Ловци наблизо – каза Рейес, внезапно озовал се до Лушън.

– Това не значи нищо – отвърна Сейбин.

– Тя не е Ловец и не работи с тях. – Вниманието на Лушън не се отклони от нея, докато махаше на приятелите си да се дръпнат. – Искам да остана насаме с нея за малко.

Уверението му я смая. И той искаше да е насаме с нея? Да! Само че приятелите му останаха на място. Тъпаци.

– Ние сме непознати – каза ù Лушън, продължавайки разговора, сякаш не беше спирал.

– И? Непознати се събират непрестанно. – Тя изви гръб, притискайки женствеността си в набъбналия му член. Мммм, ерекция. Не я беше изгубил, още беше възбуден. – Няма нищо лошо в една малка целувчица, нали?

Пръстите му потънаха в извивката на гърба ù.

– Ще си тръгнеш ли? След това?

Думите му трябваше да я обидят, но тя беше твърде увлечена от удоволствието, което тази прегръдка предизвикваше, за да ù пука. Странна сладка топлина запърха в стомаха ù.

– Да.

И без това целувката беше всичко, което можеше да получи от него, независимо колко силно желаеше нещо повече. И щеше да я получи по всеки възможен начин – с принуда, със сила или с измама. Беше ù омръзнало да си представя целувката му и копнееше за истинска. Трябваше да получи истинска. Най-после. Със сигурност нямаше да е толкова невероятна на вкус, колкото тя мечтаеше.

– Не разбирам – промърмори той и очите му се притвориха. Тъмните мигли хвърляха сянка върху грапавите му бузи и така той изглеждаше по-опасен от всякога.

– Няма нищо. Аз също.

Той се наведе към нея. Горещият му дъх с аромат на цветя прогори кожата ù.

– Какво ще постигне една целувка?

Всичко. Очакването туптеше в нея. Тя прокара върха на езика по устните си.

– Винаги ли си толкова приказлив?

– Не.

– Целуни я, Лушън! Преди аз да съм го направил, Стръв или не – извика Парис със смях. Колкото и да беше добродушен смехът, но бе остър като стомана.

Лушън продължаваше да се съпротивлява. Тя усещаше как сърцето му бие учестено. Дали се срамуваше от публиката им? Жалко. Тя беше рискувала всичко за това и нямаше намерение да го остави да се отдръпне.

– Това е безполезно – каза той.

– И какво от това? Безполезното може да е забавно. Стига вече отлагане! Нужни са действия! – Аня дръпна главата му към своята и залепи устни в неговите. Устата му се отвори на мига и езиците им се срещнаха в дълбока и влажна битка. Заля я огромна гореща вълна, когато я обгърна пристрастяващият му вкус на рози и мента.

Тя се притисна по-силно. Имаше нужда от повече. Искаше го целия. Огнени струйки изпълниха цялото ù тяло. Тя се отри в члена му, неспособна да се спре. Лушън сграбчи косата ù и я целуна страстно. Аня се озова във вихър от страст и жажда, която само Лушън можеше да утоли. Беше влязла през вратата на рая, без да направи и стъпка.

Някой извика одобрително. Друг изсвири.

За миг тя имаше чувството, че краката ù са отлепени от пода и тя е безтегловна. Миг по-късно гърбът ù беше блъснат срещу студена стена. Виковете някак внезапно замряха. Студен въздух хапеше кожата ù.

„Навън ли сме?“, зачуди се тя. Но после вече стенеше и уви крака около кръста на Лушън, докато езикът му покоряваше нейния. С едната си ръка той стисна бедрото ù като менгеме (богове, това я подлудяваше!), а с другата си проправи път през косата ù, пръстите му отново се свиха около гъстите кичури и наведоха главата ù настрани за по-дълбок контакт.

– Ти си... ти си... – прошепна той ожесточено.

– Отчаяна. Не говори! Целувай ме още!

Самоконтролът му изчезна. Езикът му нахлу отново в устата ù и зъбите им се удариха. Страст и възбуда пламтяха между тях като бушуващ пъкъл. Тя наистина гореше. Беше толкова обезумяла, че чак я болеше. Той целият беше върху нея, вече беше част от нея.

Не ù се искаше това да свършва.

– Още? – каза той грубо и обхвана в длани гърдите ù.

– Да. – Зърната ù се стегнаха и запулсираха от докосването му. – Още, още, още!

– Толкова е хубаво.

– Удивително.

– Докосни ме! – изръмжа той.

– Докосвам те.

– Не. Мен.

Тя разбра и с това желанието ù се усили. Може би той наистина я искаше. Все пак копнееше да усети ръцете ù по кожата си, което значеше, че жадува за повече от една целувка.

– С удоволствие. – С една ръка тя стисна края на тениската му и дръпна. С другата погали мускулите на корема му. Белези. Тя усети белезите и потрепери. Грапавата тъкан беше гореща и възбуждаща.

Мускулите му се свиваха с всяка ласка и той захапа долната ù устна.

– Да, точно така.

Аня за малко не свърши. Реакцията му беше като гориво за вече бушуващ пожар. Тя изстена.

Пръстите ù описаха кръгове около зърната му, преди да се спрат на върховете. Всеки път щом ги закачеше, клиторът ù пулсираше, сякаш се докосваше сама.

– Харесва ми да те усещам.

Лушън прокара език надолу по шията ù, оставяйки нажежена пътека. Клепачите ù се отвориха и Аня едва не ахна, когато осъзна, че наистина са навън, облегнати на стената на клуба в един сенчест ъгъл. Сигурно ги беше пренесъл там. Какво палаво момче!

Той беше единственият Повелител, способен да се пренася от едно място на друго само с мисъл. Умение, което тя също притежаваше. Искаше ù се само да ги беше пренесъл в спалня.

Не, принуди се да добави тя, борейки се с вълна на отчаяние. В спалня е лошо. Лошо, лошо, лошо. Лоша Аня! Как можа да си го помисли дори за секунда. Други жени можеше да се наслаждават на възбуждащото докосване на кожа в кожа и на голите тела, които се напрягат за освобождение, но не и Аня. Никога Аня.

– Искам те – каза той грубо.

– Крайно време беше – прошепна тя.

Той вдигна главата си, син и кафяв ирис – гледаше я втренчено, преди да я прониже с още една изгаряща целувка. Целувката продължаваше и продължаваше, докато Аня охотно и блажено не започна да се разтапя в него. Вече беше белязана в душата си. Вече не беше Аня, а жената на Лушън. Робиня на Лушън. Можеше никога да не му се насити. Щеше да му позволи да проникне в нея още там, ако беше в състояние. Богове, действителността беше много по-хубава от фантазията.

– Искам още. Искам да почувствам ръцете ти върху мен.

Тя се отпусна на крака и тъкмо посягаше към ципа му, за да освободи члена му и да обвие пръсти около него, когато чу приближаващи стъпки.

Лушън също ги беше чул. Скова се и се дръпна от нея.

Дишаше тежко. Тя също. Коленете ù едва не се огънаха, когато погледите им се срещнаха. Времето за момент спря. Между тях все още пламтеше огнена страст. Аня никога не беше предполагала, че една целувка може да е толкова възпламеняваща.

– Оправи си дрехите! – нареди той.

– Но... но... – Тя не беше готова да спре независимо дали има публика, или няма. Ако ù беше дал миг, тя щеше да ги пренесе на друго място.

– Направи го! Сега!

Не, нямаше да има пренасяне, осъзна тя разочаровано. Твърдото му изражение известяваше, че той е приключил. С целувката, с нея.

Тя откъсна поглед от него и погледна надолу към себе си. Корсетът ù беше избутан под гърдите. Не носеше сутиен и втвърдените розови върхове на зърната ù се виждаха като два малки маяка в нощта. Полата ù беше усукана около кръста и разкриваше предната част на едва забележимите прашки.

Аня приглади тоалета си и се изчерви за първи път от стотици години. „Защо сега? Има ли значение?“ Ръцете ù трепереха. Каква позорна слабост. Тя се опита да се успокои, но единствената заповед, която тялото ù искаше да чуе, беше да скочи обратно в обятията на Лушън.

Неколцина от Повелителите завиха зад ъгъла и всеки от тях изглеждаше гневен и мрачен.

– Обичам, когато изчезваш така – каза този от тях, наречен Гидиън. Ядосаният му тон даваше ясно да се разбере, че има предвид точно обратното. Аня знаеше, че воинът е обладан от духа на Лъжи и не беше способен да изрече и една истина.

– Млъкни! – сопна се Рейес. Горкият измъчен Рейес, пазител на Болка. Той обичаше да се наранява. Веднъж дори го беше видяла да се хвърля от върха на крепостта и да блаженства от чувството на счупените си кости. – Тя може да изглежда невинна, Лушън, но ти не я провери за оръжия, преди да я целуваш и играеш с езика ù.

– Аз съм почти гола – посочи тя вбесена. Не че някой ù обърна внимание. – Какво оръжие бих могла да крия? – Добре де, тя наистина криеше няколко. Голяма работа. Едно момиче трябва да се защитава.

– Всичко беше под контрол – каза Лушън с онзи негов спокоен глас. – Мисля, че мога да се справя с една сама жена, въоръжена или не.

Спокойствието му винаги беше очаровало Аня. Досега. Къде беше пламналата му страст? Не беше честно той да се възстанови толкова бързо, а тя все още да се бори да си поеме въздух. Дори краката ù още трепереха от възбудата. Още по-лошо беше, че сърцето ù удряше в гърдите като боен чук.

– И коя е тя? – попита Рейес.

– Може да не е Стръв, но е нещо – каза Парис. – Ти я пренесе, а тя дори не започна да пищи.

Присвитите очи на всички най-после се прехвърлиха върху Аня. Никога не се беше чувствала по-неопитна, по-уязвима през всичките векове от живота си. Да целуне Лушън, си струваше риска да бъде хваната, но това не значеше, че трябва да търпи разпит.

– Можете да престанете. Няма да ви кажа нищо.

– Аз не съм те поканил и Рейес ми каза, че никоя от присъстващите жени не е заявила, че си нейна приятелка – каза Парис. – Защо се опита да прелъстиш Лушън?

Защото знаем, че никой не би общувал доброволно с белязания воин, сякаш заявяваше тонът му. Това я ядоса, въпреки че знаеше, че Парис не иска да е груб или да обиди Лушън, а вероятно просто обявяваше това, което всеки от тях смяташе за факт.

– Защо е този разпит? – Тя ги изгледа свирепо един по един. Всички, без Лушън. Него избегна. Можеше да се срине, ако чертите му все още бяха студени и лишени от емоции. – Видях го, хареса ми, затова отидох при него. Голяма работа. Край на историята.

Всеки от Повелителите скръсти ръце на гърдите си сякаш казваха „да, бе“. Бяха оформили полукръг около нея, осъзна тя, въпреки че не ги беше видяла да помръдват. Едва успя да се спре да не извърти очи.

– Ти не го искаш наистина – каза Рейес. – Всички го знаем. Затова ни кажи какво искаш, преди да те принудим да ни кажеш!

Да я принудят? Моля ви! Тя също скръсти ръце. Малко по-рано те бяха насърчавали с викове Лушън да я целуне. Нали? Може би тя беше викала за себе си. А сега искаха да им разкаже подробно за какво мисли!? Държаха се така, сякаш Лушън не може да изкуши и сляпа жена?

– Исках члена му да бъде в мен. Сега разбра ли, задник?

Последва пауза – бяха шокирани.

Лушън застана пред нея и я скри от мъжете. Той я... предпазваше? Колко мило. Ненужно, но мило. Част от гнева ù се изпари. Искаше ù се да го прегърне.

– Оставете я на мира! – каза Лушън. – Тя няма значение. Тя е маловажна.

Щастливото бръмчене в ушите на Аня също се изпари. Няма значение? Не е важна? Току-що беше държал гърдите ù в ръка и беше трил възбудения си член между краката ù. Как смее да каже нещо такова?

Пред очите ù падна червена мъгла. „Сигурно така се е чувствала винаги майка ми.“ Почти всички мъже, които Дисномия1 беше вкарвала в леглото, бяха я обиждали, след като ги беше задоволявала. „Лесна – бяха казвали. – Не става за нищо друго.“

Аня познаваше майка си добре. Знаеше, че Дисномия е била роб на необузданата си природа и че просто е търсила любов. Богове с партньори или без, нямаше значение. Вероятно защото за тези няколко часа в прегръдката на любовника си тя е била приемана, ценена, а по-мрачните ù пориви – задоволени.

Което правеше предателството след това още по-болезнено, мислеше Аня, докато гледаше Лушън. Маловажна дори не беше близо до това, което Аня очакваше и копнееше той да каже за нея. „Тя е моя“ – може би. „Нуждая се от нея“ – вероятно. „Не пипайте моята собственост“ – определено.

Тя не искаше същия живот като майка си, колкото и да я обичаше, и се беше заклела много отдавна никога да не позволи да бъде използвана. „А виж ме сега! Умолявах Лушън за целувка, а той никога не е гледал на мен като на нещо повече от маловажна.“

Тя изръмжа, събра цялата си значителна сила, яд и обида в едно и го блъсна. Той се изстреля напред като куршум от пистолет и се заби в Парис. И двамата мъже изпъшкаха, преди да отскочат един от друг.

Лушън се изправи и се обърна с лице към нея.

– Това няма да се повтори.

– Всъщност, ще се повтори още много пъти! – Тя закрачи към него с вдигнати юмруци. Скоро той щеше да преглъща перфектните си бели зъби.

– Аня – каза той и името ù прозвуча дрезгаво, – спри!

Тя замръзна. Всяка капка кръв във вените ù се сгъсти от шока.

– Знаеш коя съм?! – Изявление, не въпрос. – Как? – Бяха говорили веднъж преди седмици, но той не я беше виждал до днес. Тя се беше погрижила за това.

– Ти ме следеше. Познах аромата ти.

„Ягоди и сметана“, беше казал той по-рано с обвинение в тона. Очите ù се разшириха. Удоволствие и унижение се смесиха и я прободоха чак до кокал. Той е знаел през цялото време, че тя го наблюдава.

– Защо бях подложена на разпит, след като си знаел коя съм? И защо, ако си знаел, че те следя, не поиска да се покажа? – Въпросите се изстреляха от нея с язвителна сила.

– Първо – каза той, – разбрах коя си едва след обсъждането на Ловците. Второ: не исках да те подплаша, докато не науча какво целиш – той замълча и зачака тя да отговори. Когато не го направи, той добави: – Каква е целта ти?

– Аз... ти... – Проклятие! Какво да му каже? – Дължиш ми услуга. Аз спасих приятеля ти и те освободих от проклятието му. – Ето. Рационално и вярно. Надяваше се това да измести въпроса за нейните мотиви.

– Аха. – Той кимна и раменете му се сковаха. – Сега всичко си идва на мястото. Дошла си за отплата.

– Ами, не. – Това щеше да спаси гордостта ù, но тя внезапно осъзна,че не иска той да мисли, че тя раздава целувки толкова лесно. – Още не.

Веждите му се свиха.

– Но ти току-що каза...

– Знам какво казах.

– Тогава защо дойде? Защо ме дебнеш всеки един момент?

Тя прехапа езика си от безсилие. Но нямаше време да отговори, защото Рейес, Парис и Гидиън се бяха приближили. И тримата се мръщеха. Дали не мислеха да я сграбчат и да я задържат неподвижна?

Вместо да отговори на Лушън, тя се нахвърли на мъжете.

– Какво? Не си спомням да съм ви канила да участвате в разговора.

– Ти си Аня? – Рейес я огледа от горе до долу и отвращението му беше явно.

Отвращение? Той трябваше да е благодарен! Не беше ли го освободила тя от проклятието, което го караше да намушква най-добрия си приятел всяка нощ? Да, по дяволите. Беше. Но изражението му беше от тези, които тя познаваше добре и които винаги я караха да настръхне. Заради влюбчивото минало на майка ù и широко разпространеното очакване, че Аня ще поеме по пътя ù, всеки гръцки бог в Олимп беше излъчвал това отвращение към нея в едно или друго време.

В началото Аня беше наранена от самодоволното им презрение. И няколкостотин години се беше опитвала да е добро момиче. Обличаше се като шибана монахиня, говореше само когато я заговаряха и държеше погледа си забит в земята. Някак дори беше потъпкала отчаяната си нужда от анархия и бедствия. Само за да заслужи уважението на същества, които никога нямаше да гледат на нея като на нещо повече от курва.

Един съдбовен ден се беше прибрала у дома от глупава тренировка за богини разплакана, защото се беше усмихнала на Арес, а онази кучка Артемида я беше нарекла уличница. Дисномия я беше дръпнала настрани. „Каквото и да правиш, както и да се държиш, те ще те съдят сурово – беше казала богинята. – Но всички ние трябва да сме верни на собствената си природа. Ако се държиш като някой друг, а не като себе си, си причиняваш само болка и дори изглежда, че се срамуваш от това коя си и какво си. Другите ще подхранват този срам и скоро ти ще бъдеш единствено това. Ти си чудесно същество, Аня. Гордей се с това коя си! Аз се гордея.“

От тогава насетне Аня се обличаше толкова секси, колкото искаше, говореше когато и както искаше и отказваше да гледа в краката си, освен за да се възхищава на високите си токчета. Вече не отричаше нуждата си от безредие. Надменен начин да каже „майната ви“ на тези, които я отхвърляха, да, но по-важното – тя се харесваше.

Повече никога нямаше да се срамува.

– Наистина е... интересно да те видя в плът и кръв след цялото проучване за теб, което направих напоследък. Ти си дъщеря на Дисномия – продължи Рейес. – Ти си второстепенна богиня на Анархията.

– Няма нищо второстепенно в мен. – Второстепенна значеше маловажна, а тя беше точно толкова важна, колкото другите „по-висши“ същества, по дяволите. Но след като никой не знаеше кой е баща ù (е, тя вече знаеше), тя беше понижена до такава. – Но да, богиня съм! – Тя вдигна брадичка, без да показва никаква емоция.

– Нощта, когато ни се представи и спаси живота на Ашлин, ти ни каза, че не си – възрази Лушън. – Обясни ни, че си просто безсмъртна.

Тя сви рамене. Толкова мразеше боговете, че рядко използваше титлата.

– Излъгах. Често го правя. Това е част от чара ми, не мислите ли?

Никой не отговори. Естествено.

– Някога бяхме воини на боговете и живеехме в небесата, както сигурно знаеш – каза Рейес, сякаш тя не беше проговорила. – Аз не те помня.

– Може да не съм била родена още, умнико.

В тъмните му очи проблясна раздразнение, но той продължи спокойно.

– Както ти казах, след появяването ти преди седмици, търся информация за теб и събирам всичко, което мога. Много отдавна си била затворена за убийството на невинен мъж. После, около сто години след затварянето ти, боговете най-после се разбрали какво е най-подходящото наказание за теб. Преди да могат да изпълнят присъдата обаче, ти си направила нещо, което никой друг безсмъртен не е успявал да направи. Избягала си.

Тя не се опита да отрече.

– Проучването ти е точно. В по-голямата си част.

– Легендата твърди, че си заразила пазителя на Тартар с някаква болест, защото незабавно след като си избягала, той е отслабнал и е изгубил паметта си. На всеки ъгъл били поставени пазачи, за да усилят сигурността, защото боговете се страхували, че затворът зависи от силата на пазача му. С времето стените наистина започнали да се трошат и напукват, което накрая довело до бягството на Титаните.

Щеше да обвини нея за това, нали? Очите ù се присвиха.

– Работата с легендите – каза тя равнодушно, – е в това, че истината често е изопачена, за да обясни неща, които смъртните не могат да разберат. Странно, че вие, обект на толкова много легенди, не го знаете.

– Скрила си се тук, сред хората – каза Рейес, пренебрегвайки я. Отново. – Но не си била доволна да живееш мирно дори тогава. Започнала си войни, откраднала си оръжие, дори кораби. Причинила си огромни пожари и други катастрофи, които на свой ред довели до масова паника и бунтове сред хората и стотици са били затворени.

По лицето ù плъзна топлина. Да, тя беше направила тези неща. Когато за първи път дойде на земята, не знаеше как да контролира бунтарската си природа. Боговете бяха в състояние да се предпазят от нея, но не и хората. Освен това тя беше почти... подивяла от годините в затвора. Един прост коментар от нейна страна водеше до анархия. Ставаше причина за началото на кървава вражда между кланове. Само една нейна поява в двора (може би, за да се посмее на управниците и техните правила) беше накарала верни рицари да опитат да убият краля си.

Колкото до пожарите... Е, нещо вътре в нея я беше принудило „случайно“ да изпусне факлите и да гледа как пламъците танцуват. А кражбите... тя не беше в състояние да се бори с гласа в главата си, който шепнеше: „Вземи го! Никой няма да разбере.“

Накрая беше научила, че ако подхранва потребността си от безредие с дреболии – незначителни кражби, безобидни лъжи и случайни улични сбивания, огромните бедствия можеше да бъдат избегнати.

– Аз също си написах домашното – каза тя тихо. – Не унищожавахте ли и вие някога градове и не убивахте ли невинни?

Сега Рейес се изчерви.

– Ти не си същият мъж, който си бил преди, както и аз не съм... – Преди да довърши изречението, около тях внезапно зафуча вятър, свистящ и суров. Аня примигна срещу него, объркана само за миг. – Проклятие! – изплю тя, като знаеше какво ще последва.

Воините замръзнаха на място, когато времето спря да съществува за тях. Силата беше по-висша от самите тях. Дори Лушън, който внимателно наблюдаваше размяната на реплики с Рейес, се превърна в жив камък.

По дяволите, тя също.

„О, не, не, не!“, помисли тя и с тези думи невидимите решетки на затвора паднаха от нея като листа от зимно дърво. Никой и нищо не можеха да я държат като затворничка. Вече не. Баща ù се беше погрижил за това.

Аня отиде до Лушън, за да се опита да го освободи (тя не знаеше защо, след това, което той каза за нея), но вятърът спря така внезапно, както се беше появил. Устата ù пресъхна, а сърцето ù започна несигурно танго в гърдите ù. Кронос, който беше превзел небесния трон едва преди няколко месеца, ù беше наложил нови правила, нови желания и нови наказания, щеше да пристигне.

Беше я намерил.

Шибано готино. Когато пред нея се появи ярка синя светлина, която прогони мрака и която бръмчеше от невъобразима сила, тя се пренесе далеч. Остави Лушън с чувство на съжаление и отнесе вкуса и спомена за целувката им със себе си.