Прокълната целувка

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Какво щеше да прави той, по дяволите?

Той обичаше Аня. Лушън вече го признаваше. Знаеше го дълбоко в душата си и повече не можеше да го отрича. Обичаше я. Не беше способен да я убие, не можеше да понася мисълта тя да е обвързана с Кронос и кралят на боговете да е в състояние да я открива на всяка крачка. Нито можеше да понесе мисълта тя да е слаба и без сили. Не и когато беше станала по-важна за него от собствения му живот.

Тя се наслаждаваше да краде, често лъжеше, можеше да убие без угризения, за главата ù беше обявена награда, не можеше да прави любов, но той все пак я ценеше повече, отколкото някога беше ценил Марая. Не беше мислил, че такова нещо е възможно. Но Аня беше неговата друга половина, по-добрата половина. Тя го караше да се чувства цял, завършен, повече като мъж, отколкото като демон. Привлекателен мъж.

Тя му даваше нещо, за което си заслужаваше да живее, изтриваше болката му, миналото му и – когато го целуваше – несигурността му. Чудесното ù чувство за хумор го радваше. Действията ù го интригуваха. Изпитваше повече удоволствие от това да е до нея, отколкото му беше доставяло да спи с друга жена.

Сега знаеше само един начин да я спаси. Да намери артефакт възможно най-бързо и да се моли Кронос да го иска повече, отколкото искаше ключа. С радост би заменил артефакта за живота на Аня. А кутията на Пандора да върви по дяволите.

Вече нямаше начин Лушън да позволи на Аня да даде този ключ, той го знаеше. Тя щеше да изгуби силите си, спомените си и свободата си, която толкова ценеше. Живота си? Без способността да се пренася, тя щеше да бъде уязвима за всякакви нападения. Щеше да е безпомощна. В капан. Ако някой мъж решеше да я обвърже, като проникне в нея, тя нямаше да може да изчезне или да се бие за свободата си.

Лушън изрева и заби юмрук в стената на стаята, в която беше спал предишната нощ. Стая, която беше делил с Аня. Красивата, блестяща, пламенна Аня. Стената се напука и от разкъсаната кожа на ръката му потече кръв.

Аня беше единствената жена, която беше видяла през белезите му мъжа в него. В нейно присъствие той се чувстваше така, сякаш можеше да покори целия свят и не искаше да загуби това усещане. Най-великото преживяване в живота му беше да я държи в ръцете си. Нищо друго не можеше да се сравни с това. Нямаше нищо, което дори да наподобяваше това преживяване.

Лушън прокара пулсираща ръка по лицето си. Пулсираща? Да. Не беше заздравяла мигновено, а беше останала наранена. Кокалчетата му вече се оцветяваха в тъмносиньо и пурпурно.

Ти ще отслабваш – беше предупредил Кронос.

Лушън се засмя мрачно. Независимо какво щеше да направи, какъв път щеше да избере, той щеше да отслабва.

– Ще го намерим – каза Аня тихо.

Той се извъртя. Тя се бе облегнала на рамката на вратата като видение в бяло. Дебело бяло кожено палто, тесни бели панталони. Бели ботуши с обърната козина, които обгръщаха прекрасните ù крака. Светлата коса се стелеше по раменете и надолу по гърдите ù. Сърцето му прескочи един удар.

Аня държеше куп бели дрехи.

– Вече знаеш, че Кронос дойде при мен вчера. Е, прав беше. Заплаши ме и затова бях толкова зла с теб. Не исках той да разбере, че аз... че аз... – Тя преглътна.

– Обичам те, Аня – призна той пресипнало. – Обичам те и не мога, няма да те загубя. Разбираш ли?

Долната ù челюст увисна, а дрехите паднаха от ръцете ù.

– Лушън, аз... аз...

– Няма нужда да го казваш. Опознах те, Аня. Ти си дива и свободна и мисълта да обичаш мъж те ужасява.

Тя се загледа надолу към краката си. За първи път не се сгълча за това. Той беше доволен. Искаше тя да се чувства удобно да прави всичко с него, дори това.

– Чувствам към теб нещо, което не съм изпитвала към друг – каза тя тихо, – и съм щастлива, когато сме заедно. Защо иначе щях да стоя с теб, когато ти правеше всичко по силите си, за да се отървеш от мен? Но любов... – Тя преглътна отново и поклати глава. – Цял живот съм се опитвала да държа мъжете на разстояние. Ти някак успя да влезеш под кожата ми, но не мога да те обичам – последното беше казано измъчено.

– Знам. – Тя щеше да се чувства задължена да даде свободата си, ако признаеше, че го обича. Той нямаше да иска това от нея. Не сега.

– Справям се сама от много време – каза тя с отчаян смях, – а и двамата знаем колко много е това. Не мога да се оставя на грижите на някой друг.

– Знам – каза той отново.

– Просто... Знам, че не искам да те нараня. Аз... Трябва ми време да помисля.

Според Кронос Лушън нямаше много време. Скоро. Часовникът тиктака. Лушън щеше да търси Хидра, колкото и време да отнеме това. Ако не успееше да я намери, ако не успееше да вземе артефакта, нямаше да се бори със съдбата си, осъзна той. Честно казано, вече я беше приел. Не можеше да убие Аня и не можеше да позволи на Кронос да вземе ключа. Ако трябваше да умре, за да гарантира нейната безопасност, тогава щеше да умре.

Той обичаше Аня достатъчно, за да даде живота си за нейния. Без колебание и безусловно.

Не беше в състояние да даде живота си за Марая, но беше искал. Беше го желал през всичките тези дълги векове. Досега. Сега беше доволен, че е оцелял. Той живееше и умираше за Аня. Повече нямаше да съжалява за миналото, нямаше да прекара още едно хилядолетие в копнежи по нещо, което не можеше да има.

Щеше да се радва на Аня толкова дълго, колкото можеха да са заедно.

– Защо се чувствам виновна? – прошепна Аня и в гласа ù прозвуча срам. – Може би трябва да дам на Кронос ключа.

Имаше само един отговор. Тя го обичаше. Сърцето му се изпълни от радост и гордост. За него беше достатъчно да знае, че тя го обича, въпреки че не можеше да каже думите.

– Няма да му го даваш. Обещай ми! Обещай ми, че никога няма да го дадеш!

Сълзи изпълниха очите ù. Минаха минути в мълчание.

– Обещай ми, Аня! Дай ми това спокойствие!

Миглите ù бяха черни и гъсти и хвърляха ветрилообразни сенки под сините ù очи. Или може би заради страданието ù там се бяха появили сенки.

– Обещавам – каза тя накрая. После се засмя невесело. – Супер! Сега се чувствам още по-виновна.

Той се пресегна и прокара кичури от копринената ù коса между пръстите си.

– Не трябва да се чувстваш така.

– Тогава как трябва да се чувствам? – Тя подсмъркна.

– Ела тук! – каза той и подръпна нежно кичурите.

Когато тя тръгна напред, с насълзени очи погледна ръката му. Тя сграбчи китката му, обърна дланта и се намръщи.

– Ранен си.

– Малка драскотина, нищо повече.

Тя вдигна ръката му до устните си и нежно целуна раната.

– Горкото ми бебче. Не ми харесва да гледам как страдаш.

По ръката му се стрелнаха електрически искри. Горещи. „О, да, обичам тази жена.“ Той проследи сенките под очите ù с върха на пръста си и погледите им се срещнаха.

– С радост бих се оставил да бъда посечен на парчета, за да бъда обгрижен така.

– Мислиш ли, че той може да го направи? Мислиш ли, че ще отслабнат силите ти? – прошепна тя накъсано, въп­реки че и двамата вече знаеха отговора. – Ти си толкова силен. Ти си толкова жизнен.

– Ще се справя – излъга той.

– Вероятно бих могла, не знам, да говоря с Кронос или нещо такова.

Той поклати глава непреклонно.

– Няма да правиш и това. Той може да направи нещата по-лоши.

Върху красивото ù лице се появи тъга, но тя замълча.

– Казах ти, ще намерим артефакта.

– Идвате ли? – извика Уилям, а раздразнението му беше явно.

– След минутка – извика Аня, без да откъсва поглед от Лушън. – Трябва да се облечеш. Не искаме да се превърнеш в ледена близалка, нали?

– Не отново.

През следващата секунда той се опита да запомни лицето ù, да я запечата в съзнанието си и да бележи всяка своя клетка с лика ù.

Тя погали бузата му, явно също нямаше желание да напусне стаята.

– Оставих нещата ти на пода – каза тя.

Той се усмихна.

– Знам. Видях те как пусна всичко. – Той я целуна нежно. – Ще се видим долу.

– Цветенце, аз...

– Не казвай нищо, скъпа! Ще намерим начин да се справим с това.

Една сълза най-после се изплъзна и се търкулна по бузата ù.

– Скъпа. Нарече ме скъпа. – И изчезна, без да му даде възможност да отговори.

Но той не смяташе, че е напуснала веднага, защото все още подушваше аромата на ягоди и усещаше погледът ù да го изгаря. После кожата над сърцето му изтръпна, сякаш тя беше нарисувала Х точно там.

* * *

Нацупеният Уилям беше отказал да позволи на Лушън да го пренесе. Вместо това ги беше отвел с хеликоптер до брега на Гренландия, където планини срещаха леда и много хора бяха умрели забравени и сами. Летящият смъртоносен капан не можеше да отиде по-нататък и Лушън беше доволен. Искаше да излезе. Въздухът беше толкова студен, че двигателят непрекъснато кашляше и заплашваше да замръзне.

Лушън можеше да се пренесе, преди да се размаже на земята, затова мисълта за разбиване не го тревожеше. Тревожеше го фактът, че не се контролира. Че стомахът му е в гърлото. Че последните спомени на Аня от него може да са как се превива на две и повръща. Това го тревожеше.

Едва не целуна покритата със сняг земя, когато най-накрая излезе.

Три АТV-та9 вече ги чакаха, заедно с раници с храна и вода. Уилям се беше погрижил за всичко, не че можеше да му се има доверие. Лушън оставаше нащрек и стоеше между воина и Аня през цялото време.

Качиха се на машините и усещането за липса на контрол у Лушън се смени с усещането за пустош и изолация. Обкръжаваше го океан от сняг. Красив, възхитителен до крайност, но смъртоносен. Така ли се беше чувствал демонът в кутията на Пандора? Само че вместо огромна белота, там не е имало нищо, освен вечен мрак?

– Можем да пренесем тези неща там, където ще са ни нужни – оплака се Аня и погледна към раницата зад себе си. Топлият ù дъх застина като завеса пред лицето ù. – Не разбирам защо трябва да ги влачим с нас и да ни пляскат по задниците всеки път, когато друсне?

– Съгласен съм – каза Лушън.

– Е, аз не съм – каза раздразнено Уилям. – И очевидно се нуждаете от мен, затова ще стане както аз преценя или няма да стане изобщо.

Аня му показа среден пръст. Лушън се усмихна при тази проява на дух. Тя му харесваше много повече такава, отколкото като съкрушената жена, която го беше оставила в стаята.

Вятърът беше леден и толкова остър и хапещ, че прерязваше чак до костите дори през термо облеклото, което той носеше. Вече имаше усещането, че навява лед направо във вените му.

– Трябва да се качим на най-високия връх – каза той на Уилям. Беше проверил гласовата си поща, преди да напусне къщата и без изобщо да се изненада откри, че е пропуснал обаждане от Торин, докато си бяха играли с Аня. Воинът беше оставил съобщение, в което казваше, че двамата с Ашлин са проучили района, но не са открили документирани срещи с Хидра или с друго чудовище. Твърде малко хора пътуваха насам, както изглежда. Торин беше посъветвал, че най-доброто място за търсене е най-опасният район. По-малко движение, по-привлекателно място за някое същество, което се опитва да се скрие.

– Тогава ето този – каза Уилям и посочи право напред. – И не се опитвайте да се пренасяте и да ме оставяте след вас! Няма да стигнете върха без мен, тъй като съм оставил малки подаръци за моите неканени гости по пътя. – Той замълча и кривна глава. – Всъщност, направо разкарайте пренасянето от умовете си! Точка. Може би трябваше да ви кажа по-рано, но ме вбесявате. Не мога да бъда пренасян никъде.

– Какво те кара да си толкова сигурен, че не можеш да бъдеш пренасян? – попита Лушън.

– Довери ми се! Опитът да бъда пренесен наранява всички замесени. Направих грешката да разтърся света на Хера, затова Зевс се погрижи никоя богиня да не може да ме пренесе на безопасно място. Ревнивите съпрузи са тъпи. После Хера откри, че разтърсвах света и на други богини и докато се осъзная, правех компания на Аня в пандиза. – Уилям нахлупи шлема върху главата си и им кимна да направят същото.

Лушън грабна шлема на Аня и го огледа внимателно, преди да ù позволи да го сложи. Тя му се усмихна тайно, преди да го направи. Ноздрите му, дробовете и гърдите му направо горяха от студа, когато закопча своя. Пукането от дишането на Аня внезапно изпълни ушите му. В шлема имаше вградени слушалки, осъзна той, за да могат да общуват, докато пътуват. Технологиите, създадени от хората, можеше да са благословия.

– Това е забавно – каза Аня.

Сякаш мъркаше право в ухото му и кръвта му най-после се сгорещи, стопявайки леда.

Уилям запали своето АТV и потегли. Лушън и Аня го последваха.

– Може би сега е моментът да ви кажа, че група мъже навлезе в полярния кръг преди около... о, три дни – каза Уилям в слушалките. – Съмнявам се да търсят мен.

Лушън нямаше нужда да вижда лицето му, за да разбере, че воинът се хили доволно.

– Откъде знаеш?

– Бяха хора. Не се забърквам с човешки жени.

– Може ли да са Ловци? – попита Аня. През маската Лушън виждаше, че очите ù бляскаха любопитно.

– Най-вероятно – каза Лушън. Как бяха разбрали, че трябва да дойдат тук, обаче? Преди да срещнат смъртта си в храма, Ловците се бяха оплаквали от липсата им на успех.

Вероятно Кронос някак ги подхранваше с инфор­мацията, която воините научаваха, мислеше Лушън. Очите му се присвиха от гняв. В това имаше логика и не вещаеше нищо хубаво за воините.

– Къде са те сега? – попита той.

– Може би са мъртви. – Сви рамене Уилям. – Може би на планината.

– Мислех, че наблюдаваш това място за ревниви съпрузи – каза Аня. – Трябва да знаеш.

– Може би са повредили камерите ми.

Може би, може би, може би.

Аня се наведе, Лушън се пресегна към нея, но тя запази равновесие, сграбчи шепа лед и го хвърли по Уилям, улучвайки го в гърба.

– Отношението ти е скапано. Това едва ли е начинът да си върнеш книгата.

Уилям продължаваше напред, без да отвръща, сякаш смяташе, че заслужава наказанието. От веригите и гумите на превозното му средство хвърчаха сняг и лед и видимостта им беше лоша. Стойката му беше скована, хищническа, сякаш очакваше да бъде нападнат всеки миг.

Нещо в тази ситуация беше ужасно сбъркано. Лушън само можеше да предполага какво. За съжаление нито едно от предположенията му не беше оптимистично.

* * *

Времето минаваше бавно, като се имаше предвид усещането за неотложност, което пулсираше в нея. Неотложност и болка. Задникът на Аня я болеше адски. Тежката чанта, закрепена на машината ù наистина я удряше, както беше предполагала. Богове, тя мразеше това. Мразеше да не знае кое е най-доброто, което можеше да направи, мразеше да не е в състояние да види цялата картина. Знаеше само, че Лушън е най-доброто нещо, което някога ù се беше случвало, че Уилям очевидно крие нещо и че тя е нещастна.

И ако... когато Лушън започнеше да отслабва („Заради мен“ – помисли тя виновно), нямаше да е в състояние да се бие с Хидра, дори да я намереха и щяха да се озоват в още по-голяма опасност. Толкова много ако. Но Аня не можеше да понесе мисълта Лушън да пострада. Той я обичаше. Беше го признал без срам, без колебание и наистина я обичаше. Нежност и радост бяха изпълнили признанието му и бяха стоплили душата и тялото ù. Той я обичаше такава, каквато е, а не каквато искаше да бъде.

Трябваше да открият Хидра, просто се налагаше. Някога мислеше да използва артефактите, за да се пазари за собствения си живот. Сега знаеше, че не би могла да причини това на Лушън. Вместо това щеше да ги използва, за да се пазари за неговия живот.

Кронос щеше да продължава да я гони, разбира се, защото никога нямаше да спре да желае ключа. Освен ако тя не го убиеше, което не беше лоша идея. Можеше да опита, помисли тя и сви устни. Все пак кой би могъл да се справи по-добре с убийството на краля на боговете от Анархия?

Лушън щеше да се ядоса, ако знаеше какво мисли тя. Нямаше да иска тя да се излага на опасност, независимо че го правеше за него. За тях. Но тя би предпочела да се сблъска с гнева му, отколкото да гледа как умира бавно и болезнено.

„Това започва да изглежда като любов.“

Тя изключи мисълта, преди да може да се задълбочи. Ако признаеше, че го обича, нямаше да може да устои да прави любов с него. Вече беше склонна да му се отдаде. Независимо от последствията. Но ако му се отдаде и той умре, тя щеше да бъде обзета от вечна скръб и щеше да е обвързана с мъртъв мъж. И дори Всеотварящият ключ не би могъл да разкъса тази връзка.

Стомахът ù се сви. Тялото ù се вцепени. Не. Не, не, не. Никога. „Той няма да умре. Не мисли така! Ти ще направиш всичко по силите си, за да го спасиш.“ Освен това тя подозираше, че и така ще бъде погълната от вечна скръб.

Искаше да се пресегне и да го хване за ръка. Искаше да скочи от своето АТV на неговото и да се сгуши в скута му, да почувства ръцете му около себе си, да я прегръща силно. Но не го направи. Моментът не беше подходящ. Залозите бяха твърде високи.

По-късно, обеща си тя.

Докато продължаваха през снега, тя не намери следа от човешко нашествие. Нито следи от стъпки, нито от гуми. Може би Ловците вече се бяха върнали. Можеше да се надява все пак. Не ги искаше близо до Лушън.

– Опънати жици напред – внезапно предупреди Уилям. – Следвайте ме и не се отклонявайте!

Тя и Лушън намалиха скоростта и се подредиха зад него в права линия. Аня беше по средата, а Лушън застана отзад. Нейният защитник.

– Откъде знаеш? – попита тя.

– Аз ги сложих там – промърмори той. – Един мъж трябва да се защитава, когато смъртните постоянно се опитват да се доберат до него.

Може би Ловците не се бяха върнали. Може би бяха убити.

– Някакви други малки скъпоценности, които да ни очак­ват?

– О, да – каза Уилям, но не навлезе в подробности.

– Например? – попита Лушън.

Аня усещаше напрежението в гласа му. „Той се тревожи за мен, сладурчето.“ Отново ù се прииска да скочи в скута му.

– Бомби, отровни плодчета, ледени пещери – каза Уилям. – Нали знаеш? Всички неща от нискобюджетните филми.

– Супер – каза Аня. Но усмивката ù при мисълта за всички тези пакости избледня, когато ù хрумна нова мисъл. „Ами ако Ловците са заложили капан за нас?“