Прокълната целувка

ТРЕТА ГЛАВА

Дойдох, за да те убия.

Думите отекваха в ума на Аня като сурово обещание, което тя не можеше да накара да утихне. Лушън никога не се шегуваше. Тя го знаеше добре. Беше го наблюдавала през всички тези седмици, без да види и една усмивка или да чуе намек за хумор да излиза от деликатните му устни. Още повече, че духът на Смърт се излъчваше от него сега – скелетна маска, която блестеше под кожата на Лушън.

Ароматът на рози изпълни въздуха почти хипноти­зиращо и сякаш я умоляваше да направи всичко, което той поиска. Дори да умре.

Сърцето ù прескочи удар. Беше виждала как той отнема живота преди. Гледката беше ужасяваща, но Аня никога не беше мислила, че ще я преживее лично. Тя все пак беше безсмъртна. Но знаеше по-добре от повечето от събратята си, че дори безсмъртните могат да бъдат убити.

Нощта, когато беше изтръгнала сърцето на капитана на Стражата, слагайки край на жалкото му съществуване веднъж завинаги, перспективата на смъртността стана много ясна за нея. Разбира се, беше станала още по-ясна след ареста и последвалото ù затваряне, докато боговете обсъждаха какво да правят с нея.

Всеки ден в килията решетките сякаш се стягаха около нея и стоновете и писъците на другите затворници сякаш ставаха все по-силни. Може би това бяха нейните писъци. Неспособността да подхранва потребността си да създава безпорядък беше нетърпимо болезнена.

Скоро беше осъзнала, че животът, дори за безсмъртен, може да бъде съсипан или прекратен твърде бързо. И тя беше решила винаги да се бори за своя. Независимо от всичко. Свободата, независимо дали физическа или емоционална, никога нямаше да ù бъде отнета.

Боговете бяха намислили друго. Накрая бяха решили да я направят секс робиня на техните воини. „Подходящо наказание“ – бяха казали. Тя беше убила капитана им, сега щеше да утешава армията на капитана.

Това щеше да я унищожи – ума, тялото и душата ù. Решителността ù щеше да се прекърши. Но баща ù беше дошъл за нея, беше я спасил, въпреки възмездието, което щеше да си навлече. И тя отново беше свободна. Отново имаше възможност да получи щастието, за което винаги беше копняла.

А сега Лушън – мъжът, когото тя желаеше и когото беше целунала, искаше да сложи край, да ù отнеме всичко? Хиляди различни емоции бълбукаха в нея и тя не беше сигурна върху коя да се концентрира първо. Ярост? Объркване? Болка?

– Защо искаш да ме убиеш? – попита тя.

– Не искам да те убия. Но се налага. Очевидно си твърде дива, за да скиташ на свобода.

От тези думи болеше. Беше ясно че всички на Олимп искат да я отхвърлят. Тя беше свикнала. Но по някаква причина, въпреки всичко, мнението на Лушън за нея беше важно.

– Как ме намери? – повтори тя.

Изражението на Лушън беше сурово и не трепна нищо по лицето му.

– Това няма значение.

– Мога да изчезна за едно мигване на окото.

– Ако избягаш, отново ще те намеря. Независимо къде ще отидеш, винаги ще те намирам.

Прелъстително и заплашително.

– Защо не ме нападаш тогава? Тогава всичко ще свърши и няма да се налага да ме преследваш?

Той вдигна брадичка упорито.

– Ще го направя. Но първо искам да не мисля за теб.

Аня вложи доста усилие, за да изглежда безгрижна и се облегна на веригата на люлката.

– Не знам дали да съм поласкана или обидена, скъпи. Толкова лошо ли се целува дивата малка Аня, че погнусата да знаеш, че езикът ти е бил в устата ù, отказва да те напусне? – Тя звучеше толкова незаинтересована, колкото и изглеждаше (или поне се надяваше, че изглежда), но вътрешно трепереше.

Как можеше видът му все още да я вълнува? По-лошото беше, че след като познаваше вкуса му, усещането за тялото му, притиснато към нейното, и за ръцете му, които я притегляха по-близо, желанието ù да бъде с него се бе увеличило.

Тя копнееше за повече.

„Може би е време да посетя терапевт.“

– Сигурен съм, че знаеш колко добре целувам. – В думите му имаше следа от горчивина.

– От устата ти звучи така, сякаш е престъпление.

– Такова е.

Аня присви очи. Беше жива от дълго време. Не беше живяла напълно невинно, но не беше живяла и безразборно. Защо да го прави, дори преди да бъде прокълната, когато познаваше болката, лесно е да ù бъде лепнат етикет.

Но като всички останали, Аня жадуваше за възхищение и привързаност. Харесваше ù как я гледат мъжете и често беше лежала будна в леглото и беше мечтала за сексуалната връзка, която никога не можеше да си позволи.

– Можем да го направим лесно, Аня.

– Какво? Да се целунем отново?

Той преглътна горчиво.

– Да се погрижим за смъртта ти.

„Не му показвай реакция!“ Един добър воин винаги използваше емоциите на противника срещу него, а Лушън беше адски добър воин. Както и тя.

– Кажи ми пак защо искаш да ме убиеш, сладкишче! Забравих.

Един мускул заигра под окото му.

– Казах ти. Аз не искам да те убия, но боговете ми заповядаха да го направя.

– Всички богове или един конкретно? – попита тя, въп­реки че вече знаеше отговора.

– Един. Кронос.

– Копелето – каза тя. „Надявам се да слушаш, алчен страхливец!“

Лушън се присви, доказвайки, че наистина се бои от гнева на бога. И трябваше. Кронос очевидно беше отсъствал от училище в деня, когато е била обяснявана темата за милостта.

В мига, в който Титанът се беше освободил от небесния си затвор, бързо и брутално беше покорил гърците и беше затворил оцелелите. Тогава Аня се беше върнала на небесата и беше освободила неколцина. Пак тогава той я беше хванал и отново я беше заключил, като настояваше за най-голямото ù съкровище в замяна на свободата ù. Преди да може да я накаже за отказа ù, тя беше избягала. Една точка за отбора „Аня“. Скоро след това я беше открил за втори път и я беше заплашил с Повелителите. Сега тя и Лушън бяха готови да скочат един срещу друг. Една точка за отбора „Кронос“.

– Сигурен ли си, че искаш да се подчиниш на тази гадост?

Погледът на Лушън срещна нейния, плени го и наруши решителността му.

– Трябва. И нищо, което кажеш, не може да ме отклони от целта ми.

Тя вдигна вежда, стараейки се да изглежда уверена.

– Искаш ли да се обзаложим?

– Не. Това само ще ти даде фалшива надежда. – Нежен бриз повя между тях и кичури от тъмната му коса паднаха върху лицето му. Той ги постави зад ушите си, за да не позволи нищо да закрие невидимата връзка между тях.

С това движение тъмните му вежди, силният нос и издяланите му белязани скули станаха по-видни. Но тя продължаваше да го гледа в очите. Кафявият му ирис сякаш я приковаваше, докато синият се въртеше и я притегляше все по-дълбоко и по-дълбоко в свят, където само той съществуваше.

Подчини ми се! Предай се!

Думите шептяха в ума ù.

Аня стисна зъби и тялото ù се напрегна. Тя знаеше, знаеше какво се опитва да направи той. Да я приспи с чувство за сигурност и да я принуди доброволно да приеме смъртоносния му удар.

По дяволите, не. Не и тя. Ако имаше умение, което беше развила през вековете, след като беше прокълната, това беше изкуството да устоява на мъже. Тя поклати глава и се освободи от чувствената му хватка. „Виж това!“

„Не му показвай реакция!“ – напомни си тя. Преместù погледа си към масивната му гръд и обмислù какво да правиш, като през цялото време смучù любимата си ягодова близалка.

– Дължиш ми услуга, Цветенце. И аз си я искам. Ти няма да ме убиеш.

Последва мъчително мълчание, после:

– Знаеш, че трябва. – Той се вцепени, сякаш се опитваше да засили решителността си. – Искай да го направя безболезнено! Това мога. Искай да те целуна, преди да взема душата ти. Това също мога.

– Съжалявам, кукличке. Мисля, че ще се придържам към желанието да не ме убиваш. И да ти напомня, преди няколко седмици ти казах, че ще те убия, ако ти се опиташ да не изпълниш обещаното.

Още едно мълчание, този път по-тежко и по-дълго. Той зарови ръка в косата си. По лицето му се четеше агония.

– Защо Кронос те иска мъртва?

– Ти вече отговори на този въпрос. Твърде дива съм. – Тя седна отново на люлката и плъзна скришом ръка надолу по крака си. Бръкна в ботуша и обви пръсти около дръжката на една от камите. Този мъж можеше да я възбуди лудо, независимо от мисията, която имаше, но тя нямаше да се предаде, без да се отбранява.

– Не вярвам, че това е единствената причина – възрази Лушън.

– Може би се е опитал да ме сваля и аз съм му се изсмяла. – Лъжа. Тя отказваше да признае истината, затова лъжата трябваше да свърши работа.

Най-после някаква емоция се изписа на лицето на Лушън. Аня не можеше да отгатне каква. Знаеше само, че тя го прави твърд и непреклонен.

– Може би е бил твой любовник, а ти си го отхвърлила. Може би си предпочела друг пред него. Може би целенасочено си го възбудила и си го зарязала, карайки го да се чувства като глупак.

Очите ù отново се присвиха и се фокусираха върху него с остра като бръснач напрегнатост. Тя скочи на крака, криейки ножа зад гърба си.

– Беше много грубо от твоя страна да кажеш нещо подобно. Сякаш ще се принизя толкова, че да си играя с мъж, към когото нямам интерес.

Лушън промълви нещо, което звучеше много като:

– Ти изигра мен.

Веждите на Аня се свиха, когато гневът ù се разгоря.

– Вярвай в каквото искаш, но нямаш причина да се чувстваш обиден!

– Ти си Анархия. Съмнявам се да се тревожиш за чувствата на другите.

– Ти не знаеш нищо за мен – сопна се тя.

– Знам, че танцуваш така, сякаш правиш секс, и знам, че ароматът ти омайва всеки мъж.

Проклет да е! Дори само думите му я възбудиха. Съчетани с неговия дрезгав, плътен глас и тя забрави за гнева си, внезапно готова да се хвърли право в обятията му. Вместо да признае това, тя каза:

– Поправям се. Ти не си груб. Ти си жесток. – Какво говореше за нея това, че сега го намираше за още по-привлекателен?

– Независимо от това, е вярно. – Главата му се килна настрана, сякаш изучаваше Аня. Отново беше надянал маската, лишена от емоции, но около него имаше нажежена до бяло аура. – Винаги ли си толкова свободна в привързаността си?

В тона му нямаше порицание, но коментарът я разтревожи. Можеше да си спомни няколко богове, които задаваха на майка ù същия въпрос, точно както можеше да си спомни искрата на болка в очите ù всеки път, когато някой любовник намекнеше, че не е достатъчно добра за него. Лушън щеше да плати за това.

Аня прокара език по кръглия връх на близалката, наслаждавайки се на плодовия вкус с престорено безразличие. Междувременно пръстите ù се свиха около дръжката на камата и ноктите се забиха дълбоко в кожата ù.

– И какво, ако съм? – каза тя най-после. – Повечето мъже лесно сменят привързаността си и получават похвали за това. Смятани са за сексуални богове.

Той пренебрегна коментара ù. Повелителите бяха добри в това, очевидно.

– Преди да... – Той стисна устни и поклати глава. Сигурно беше размислил какво да ù каже, защото не довърши изречението. – Обясни ми нещо! – И сякаш разбрал, че няма да получи иначе отговор от нея, добави: – Моля те!

Тя изпърха с клепачи към него кокетно.

– Всичко за теб, кнедличке.

– Кажи ми истината! Защо ме целуна? Можеше да имаш Парис, Рейес, Гидиън или всеки от другите. Те нямаше да възразят. Те щяха да те искат.

Първо... бррр! „Те щяха да те искат“ – присмя се тя вътрешно. За разлика от него, който никога нямаше да я поиска. Тя не беше кучешка храна, по дяволите. Второ – защо той не можеше да приеме, че тя просто желае него и никой друг?

Може би беше за добро, че той смяташе страстта ù за фалшива, реши тя. Гордостта ù поне беше спасена, след като тя не означаваше нищо за него и той не я искаше. Задник.

– Може да съм знаела, че Крони-Уони ще ти каже да ме убиеш и да съм се надявала да напълня главата ти с ласкателства като кифла с масло, за да не се изкушиш да го направиш. – Така. Как му изглеждаше това?

Разбиране озари грубите му диви черти.

– Нещо най-после има смисъл – каза той с едва доловима следа от разочарование.

Или разочарованието му беше самозалъгване от нейна страна? Този мъж трябваше да я убие все пак. Едва ли можеше да изпитва такива нежни емоции.

Подчини ми се!

А, мамка му! Тя погледна към него и отново беше пленена. Синьото му око все още се вихреше, а кафявото беше толкова наситено и дълбоко, че тя с готовност би се удавила в него. Побиха я тръпки.

Не, не, не! Тя оголи зъби към него и откъсна поглед. „Нарани го, за да го забавиш, после се омитай от тук!“ Ето това беше мисъл, която тя нямаше нищо против да послуша. Той беше безсмъртен, щеше да се излекува.

Но да горят всички в пламъците на ада, тя не беше готова да го остави. Не беше говорила с никого от седмици. Беше твърде заета да го преследва и наблюдава. Да го желае.

„Няма значение какво искаш. Нападни го сега, преди той да те нападне!“

– Последен шанс да ми върнеш услугата, която ми дължиш, като ме предпазиш от Кронос – каза му тя.

– Съжалявам.

– Добре тогава – каза тя с най-сладострастния си тон, – нека започнем купона! – Тя облиза близалката и премести тежестта си върху левия крак, а полата ù се дръпна нагоре, привличайки погледа му към голата ù кожа, както се беше надявала.

В очите му проблясна едва забележимо желание, което той не можа да скрие. „Твърде късно.“ Тя хвърли камата.

Сребристият метал полетя и се заби в сърцето му, преди той дори да предположи намеренията ù.

Тялото му се сгърчи и очите му се разшириха.

– Ти ме намушка! – каза той невярващо. Лицето му се сгърчи в гримаса, когато Лушън издърпа окървавената кама и разтри раната с длан, после погледна надолу към напоените си с кръв пръсти. Гняв изкриви чертите на лицето му.

– Чувствай се свободен да задържиш камата като сувенир! – Тя му прати въздушна целувка и се пренесе върху ледена скала в Арктика. Знаеше, че той ще я последва, и искаше да му причини страдание. Леден вятър моментално се заби в нея и прониза тялото ù през тънките дрехи, които носеше. През кожа, през мускули, чак до костите.

Зъбите ù затракаха.

Наоколо се виждаха бели мечки. Водата се въртеше и разбиваше в ледените брегове. Черна нощ обгръщаше всичко и единствената светлина идваше от златните лунни лъчи, отразени от ледниците.

Ако беше смъртна, щеше да замръзне и да умре за секунди. Но Аня беше богиня и само се чувстваше отвратително.

– Струва си, обаче – каза тя, а дъхът ù излезе като гъста мъгла пред лицето ù. Ако тя се чувстваше отвратително, колко по-лошо щеше да бъде за ранения Лушън, когато...

Той се материализира пред нея толкова ясно, сякаш слънцето грееше.

Беше намръщен, а съвършените му бели зъби бяха оголени. Беше махнал тениската си и се виждаше мускулестия му стомах. Лушън нямаше окосмяване по гърдите, нямаше дори пътечка към слабините, каквато имаха повечето мъже. Кожата му беше с цвят на захаросан мед, гладка от едната страна като кадифе върху стомана и назъбена и белязана от другата. И двете страни бяха толкова апетитни, че ù се прииска да плъзне език по тях.

Зърната му бяха малки, кафяви и твърди като върхове на стрели. Сигурно щяха да са възхитителни под езика ù. Гърдите му бяха опръскани с кръв, а дълга рана обезобразяваше кожата точно над сърцето му. Тъканта вече беше започнала да се възстановява.

Видът му на окървавен в битка, ядосан, но готов за още стълкновения воин, я възбуди. Коленете ù отново глупаво омекнаха. „Ти мразиш слабостта.“ Но проклятие, беше хубаво. Винаги ли щеше да има такъв ефект върху нея?

„Глупаво момиче.“

Когато вятърът го блъсна, тя знаеше, че той се чувства доста окаяно, защото кръвта и кислородът замръзваха в него.

– Аня – изръмжа той.

– Хубаво е да те видя отново, Цветенце. – Тя не загуби повече време. С цялата си сила го бутна във водата.

Той можеше да я сграбчи, за да не падне, но не го направи. Остави се да се катурне назад, вместо да я вземе с него. Колко... мило. Копеле! Нямаше право да е мил сега.

Той изпъшка, когато падна във водата. Звукът беше смесица от ярост, шок и ледено мъчение. Няколко капки опръскаха бедрото на Аня и тя изпищя от студа.

– Аня – извика той, когато изскочи на повърхността.

– Не ми благодари за банята! Най-малкото, което можех да направя за теб, след като окървавих гърдите ти, беше да ти помогна да почистиш кашата. Доскоро!

– Не тръгвай! – каза той. – Моля те!

Тя не можа да се пребори.

– Защо?

Вместо да се пренесе на скалата, той загреба водата и се взря кръвнишки в Аня.

– Недей да ме ядосваш. – Един облак се премести и от коприненото черно небе право върху Лушън се изляха по-плътни златни лъчи.

– Или какво? Ще се превърнеш в огромен зелен звяр? Не искам да те разочаровам, Цветенце, но това форсира двигателя ми. Приятно размразяване! – Тя се засмя, показа му среден пръст и се пренесе на любимия си частен плаж в Хавай.

Моментално я обгърнаха топлина и слънчева светлина и стопиха ледената кора, която покриваше кожата ù. Обикновено, когато идваше тук, тя се събличаше и се излежаваше на пясъка, потопена в спокойствието. Понякога се барикадираше в къщата на петстотин метра по-нагоре, заобиколена от извисяващи се палми, където просто се отпускаше и гледаше филми.

Този път остана на плажа и задържа дрехите си. Пусна близалката и извади две други ками от ботушите си. Държеше ги отстрани и чакаше.

Намръщен и треперещ, Лушън навлезе в полезрението ù миг по-късно. Устните му бяха посинели и стиснати на черта от гняв. Косата му беше замръзнала около главата, а кожата му блестеше от кристализирала влага.

– Благодаря. За плажа – каза той през тракащи зъби.

– Как, по дяволите, ме следваш? – настоя тя. Вирна брадичка и отвърна на убийствения му поглед със същото.

Най-после, по някаква незнайна причина, той благоволи да отговори.

– Ти оставяш следи от енергия навсякъде, където отидеш. Аз просто ги следвам. Ако не се беше разкрила в клуба, никога нямаше да мога да те намеря.

Супер. Сега никога нямаше да може да се отърве от него. Заради глупавите пориви, които я накараха да танцува с него. Трябваше да остане в сенките. „Сигурно приличам повече на майка ми, отколкото мислех.“

– Няма да те улесня – каза му тя.

Част от гнева му се стопи и устните му трепнаха в мигновена усмивка.

– Подозирах.

Как смееше да показва неустоимо чувство за хумор сега, да смекчи чертите на лицето си и да излъчва още сек­сапил! Къде беше тази веселост вчера или предишния ден?

– Казах ти веднъж, но ще го повторя – каза той. – Не искам да те убия.

– О, да! – Тя поклати глава, а светлата ù коса танцуваше по раменете ù. – Значи всичко е наред? Давай, убий ме! – Всяка дума беше наситена със сарказъм.

– Аня!

– Мълчи! С теб съм била единствено мила. Помогнах на теб и на приятелите ти, а ти ми се отблагодаряваш така?

Под окото му заигра мускул. Може би беше улучила нерв?

– Щях да променя обстоятелствата, ако можех. Щях...

– Имаш избор. Можеш да си тръгнеш.

– Не мога.

– Все едно, Цветенце. Нека приключваме с това, става ли? Всички тези приказки ми докарват главоболие.

Веждите му се извиха.

– Значи ще ми позволиш да взема душата ти?

– По дяволите, не. Съвсем ясно заявих, че ще се бия с теб до смърт. Твоята, в случай че ти трябват още разяснения. Тук и сега. Убивала съм безсмъртен преди. Няма да е трудно да го направя отново.

– Да. Рейес спомена Аяс. – Лушън не направи никакво движение към нея. – Защо го уби?

Тя небрежно сви едното си рамо. Но вътрешно изобщо не беше спокойна. Споменът за сблъсъка ù с Аяс не беше красив. Какво можеше да е, какво можеше да стане... Тези въпроси все още я измъчваха понякога.

– Той искаше да ме чука, а аз не го исках. Той реши да го направи въпреки това и реших, че ще изглежда добре с дупка в гърдите.

Лушън стисна зъби.

– Надявам се, че си му причинила болка.

Очите ù се разшириха. Добре, върни малко назад! Един безсмъртен, при това капитан на Стражата, беше доволен, че тя е убила елитен воин? За първи път се случваше. Знанието се вплете в нея, въздействайки дълбоко на всичко, до което се докоснеше. Най-после някой и при това буквално непознат, заемаше нейната страна.

– Не те интересува – успя едва да промълви.

Ръката на Лушън се сви в юмрук. Защо? Нямаше значение. Тя беше горда със себе си, че не се взира в тези неземни очи като болно от любов кутре.

– Не е трябвало да стане така – каза той с равен, безучастен тон.

– Вече го каза. Но ето ти новина! Няма да се преклоня и да търпя нещо подобно само защото начело на парада вече има нови богове, които не харесват начина, по който действам. Няма да се преклоня и да търпя нещо подобно само защото големият шеф е алчен и иска да открадне от мен.

Погледът на Лушън се изостри.

– Какво се надява да открадне той?

Аня нацупи устни. Проклета да е заради излишното бърборене! Разбира се, Лушън трябваше да се хване за тази последна част от речта ù.

– Не ме слушай! Бълвам всякакви глупости, когато съм уплашена. Помниш ли, че ти казах колко обичам да лъжа?

– Ти не си уплашена от мен или от нещо друго, мога да се обзаложа. И се съмнявам, че този път излъга. – Той не ù даде възможност да отговори. – Значи не си отхвърлила Кронос, нито си му изневерила?

– Има ли значение? – Тя усука края на един кичур коса така, че върхът на камата ù да блесне на слънцето. – Това променя ли по някакъв начин намерението ти да ме убиеш?

– Не.

– Тогава не виждам причина да отговарям. – Ако той не иска да отстъпи и сантиметър и тя нямаше да го направи.

Лушън прокара длан през лицето си. Внезапно изглеждаше крайно изтощен.

– Мога да ти дам един ден, вероятно, за да се сбогуваш с тези, които обичаш.

– О, това е толкова мило – каза тя ледено. Сарказмът ù не удържа дълго обаче. Късият списък с любими хора се превъртя в ума ù и разпали болка в гърдите ù. Майка ù. Баща ù. Уилям – единственият ù приятел. Ако Лушън успееше да я победи, най-вероятно нямаше да знаят какво е станало с нея. Можеше да я търсят, да се тревожат. – Предлагаш ли същата любезност на всички свои жертви?

„Не мисли така! Ти не си и няма да бъдеш жертва.“

– Не.

– Значи аз просто съм късметлийка?

Сочните му устни отново се свиха от неудоволствие. Независимо колко белязани бяха бузите му, нищо не можеше да намали красотата на тези устни. Може би защото тя знаеше колко са меки наистина. Може би защото я бяха белязали до дъното на душата ù и тя щеше винаги да носи техния отпечатък.

– Да – каза той най-накрая.

– Ще отхвърля толкова щедрото ти предложение, любовнико. Мисля, че просто бих предпочела да те убия сега, вместо да чакам. Твоето присъствие наистина започва да ме обижда.

Той се скова и ако беше някой друг, а не (почти) лишения от емоции воин, когото тя знаеше, че е, щеше да си помисли, че го е обидила.

– Кой е груб сега? – попита той равнодушно.

Той да не смяташе, че тя говори за белезите му? Глупчо. Но ако му отговореше, това щеше да отвори тема за обсъждане, затова тя каза:

– Как ще го направим, а? – Тя подхвърли ножовете си, хвана дръжките и ги завъртя в ръцете си.

Той се намръщи примирено към нея, сякаш всичко друго на този свят беше за предпочитане пред този неизбежен конфликт.

– Само помни! Ти избра това. Не аз.

– Ти ме последва, захарче. Ти го избра.

Тя едва беше довършила изречението, когато той се материализира на пет сантиметра от лицето ù. Носовете им почти се допираха. Аня ахна и пое дълбоко от розовия аромат. Лушън изби един от ножовете от ръката ù после бързо се премести, за да вземе другия.

Първото движение я хвана неподготвена, но за второто вече беше готова. Тя се пренесе на няколко стъпки зад него и удари главата му със силен, насочен нагоре ритник. Не знаеше защо не го намушка в гърба.

Лушън се препъна напред, възстанови равновесието си и се обърна към нея с присвити очи.

– Виждала съм те да убиваш – каза тя, като се опитваше да не изглежда впечатлена. – Познавам движенията ти. Няма да е лесно да ме убиеш. – Тя отново се пренесе зад него, но той вече беше разгадал триковете ù, завъртя се и стегна с една ръка талията ù в мига, в който тя се материализира и най-после изби и другия нож от ръката ù.

Аня едва не изстена от удоволствието отново да е в прегръдката му. Насилието някак само усилваше възбудата ù. Тя се задържа доста по-дълго, отколкото трябваше, наслаждавайки се на неговата... ерекция? О, бебче, да! Значи и на него му харесваше да се боричкат? Интересно. Ободряващо. И абсолютно възхитително.

– Колко е силен малкият ми Лушън! Почти съжалявам, че трябва да се бия гадно – добави тя, точно преди да забие коляно между краката му.

Той се преви на две с вой.

Тя се изкикоти, когато се пренесе на няколко стъпки.

– Лошата, непослушна Аня щеше да е много по-мила с тази част от анатомията ти, ако беше дошъл при нея по други причини.

– За последен път повтарям, жено, аз не искам да те убия – изръмжа той. – Принуден съм.

Тя се загледа към ноктите си и се прозя.

– Ще се биеш ли, или не? Става ми скучно. О, чакай! Винаги ли си толкова слаб?

Може би не трябваше да го дразни. Който си играе с огъня, се пари. Миг по-късно Лушън беше пред нея, срита глезените ù и я бутна на земята. Тя удари гърба си и остана замаяна и без въздух.

Той я притисна с тежестта си. Ръцете ù бяха свободни, затова тя сви юмрук и го заби в носа му. Главата му отскочи настрани, когато хрущялът се счупи и рукна кръв. Но хрущялът се възстанови за секунда и кръвта спря.

Той я изгледа свирепо.

– Бий се като момиче, за боговете! – каза той задъхано, докато се бореше да хване китките ù. После успя да ги хване.

Беше я хванал толкова лесно. Аяс я беше държал по този начин, но само за миг. Аня бързо беше успяла да го отхвърли. Не можеше да отхвърли Лушън, независимо колко силно опитваше. Но все пак не беше изпълнена със същото чувство на убийствена ярост. Беше възбудена.

– Нараняваш ме – излъга тя.

Той направи грешката да пусне китките ù. Тя отново го удари, този път в окото. Костта изпука от удара. Окото се поду и тя се засмя. Посиня и тя се засмя още по-силно. Оздравя и тя се нацупи.

– Няма да се пренесеш – каза той дрезгаво. Погледът му дълбаеше в нея, а ароматът на свежи рози замъгляваше ума ù, носеше ù спокойствие и я принуждаваше да остане там, където е, и да не се бори повече с него.

Тя се отпусна и облиза устни. И двамата можеха да играят тази игра на прелъстяване. Не защото беше забавно, увери се тя.

– Не, няма да се пренеса. Твърде заета съм да си представям бедрата си обвити около кръста ти.

Зениците му се разшириха и той изстена.

– Престани! Заповядвам ти.

– Да спра с какво? – попита тя.

– Престани да говориш такива неща! И спри да ме гледаш така!

– Имаш предвид, сякаш ще ми бъдеш вечерята?

Той трепна.

– Не мога – каза тя и бавно се усмихна.

– Напротив, можеш. Е, ще спреш.

– Когато ти спреш да изглеждаш толкова изкусително, тогава ще се подчиня. – Но докато даваше страстното обещание, умът ù препускаше. „Ти си боец, Анархия! Била си се с безсмъртни, по-силни от Смърт. Времето за игра свърши.“

Тя се изтръгна от еротичното притегляне на Лушън и осланяйки се на инстинкти, които я бяха запазили жива през най-мрачните дни на съществуването ù, тя се пренесе зад него. Без тялото ù, което да го задържа, той се пльосна по лице в пясъка.

„Така трябва да бъде.“ Докато той се изправяше и плюеше, тя го изрита и бързо го прати обратно долу. После скочи върху него, яхна бедрата му и уви пръсти около брадичката му, за да извие и счупи врата му.

Но той също се пренесе и се появи до едно палмово дърво на няколко стъпки от нея. Коленете ù тупнаха в пясъка, преди тя да успее да се изправи. Той не тръгна към нея. Нежният бриз беше изпълнен с подигравателно ведрия аромат на кокосови орехи и солена вода. Рози. „Почти го убих“ – помисли тя разтреперана.

– С това темпо никой от нас няма да спечели – каза той.

Аня залепи наперена усмивка на лицето си.

– Кого се опитваш да заблудиш? Аз печеля.

Той заби юмрук в дървото и на земята паднаха няколко червени плода.

– Трябва да има друг начин. Със сигурност може да се избегне смъртта ти.

Разпалените му думи я развълнуваха. Заболя я от внезапната му готовност да се опита да я спаси. Тя въздъхна. Този мъж можеше да я запрати от единия край на емоционалната скала до другия за секунди.

– Ако смяташ да помолиш Кронос, недей! Той няма да промени решението си и ще те накаже за това, че си опи­тал.

Лушън разпери ръце в жест на изваден от търпение мъж.

– Защо сам не може да те убие?

– Трябва да питаш него. – Тя сви рамене, сякаш не знаеше отговора.

– Аня – каза предупредително Лушън. – Кажи ми!

– Не.

– Аня!

– Не!

Можеше да се пренесе при ножовете си, но не го направи. Можеше да се пренесе при него, но и това не направи. Вместо това зачака, любопитна да види какво ще направи или каже воинът.

Той въздъхна и отпусна ръцете си.

– Тогава какво да правим?

– Да се натискаме? – предложи тя безсрамно. Беше го казала като подигравка, като шега, но щеше да отиде при него веднага, ако той я беше насърчил дори малко. „Жалка съм.“

Той пребледня, сякаш го беше ударила.

Ядосана, тя прокара език по зъбите си. Толкова противна ли беше мисълта да я целуне отново?

– Защо ме мразиш? – попита, и веднага съжали, че не не спира да дърдори. Проклятие! Звучеше засрамена, сякаш жената, която беше, не заслужаваше да бъде обичана. „Съжалявам, мамо.“ Дисномия я беше учила на друго.

– Не те мразя – призна тихо Лушън.

– О, нима? Изглеждаш готов да повърнеш при мисълта да ме докоснеш.

Той се усмихна тъжно и в погледа му се четеше горчивина. Аня едва не падна на земята в благоговение. Най-после истинска усмивка от него. Аня трябваше да се сети, че усмивката ще бъде сладострастно силна. Пристрастяваща. Тя вече копнееше за друга. Усмивката му беше лъчиста като слънцето.

– И все пак имам ерекция – каза той и тонът му беше толкова тъжен, колкото изражението му.

Добре. Кой беше този мъж? Първо ù се усмихваше, а сега я дразнеше. Кръвта ù кипна и зърната ù се втвърдиха (отново).

– Един мъж няма нужда да харесва една жена, за да я иска.

Той отвори уста, за да отговори, но тя го прекъсна:

– Просто замълчи, става ли? Не искам да чуя отговора ти. – Той щеше да съсипе въображаемото щастие, в което беше потънала, просто го знаеше. – Стой там, докато мисля!

– Нарочно се опитваш да ме провокираш, нали?

Да, така беше. Глупав ход от нейна страна, наистина. Беше му наредено да нанесе смъртния удар. Всеки път щом го провокираше, тя вероятно правеше мисълта за това малко по-поносима за него. Но не можеше да се спре. Тази усмивка...

– Не можеш ли да ми отговориш?

– Не мога да дам отговор, който съм готова да споделя.

Защо трябваше да изглежда толкова сексапилен, докато стоеше там? Слънцето се държеше като негова любовница. Галеше го и плетеше ангелски ореол около тъмната му глава. Да, ангелски. В този миг той беше паднал ангел, който караше сърцето ù да бие яростно и стомахът ù да се свива.

Защо не можеха да са просто мъж и жена?

Защо не можеше той да я иска така, както тя искаше него?

Защо манията ù по него не намаляваше, след като той беше принуден да я убие?

– Затрудняваш ме.

– Няма ли да нарушиш правилата заради мен? – попита тя и трепна с мигли. – Няма ли да ми направиш тази мъничка услуга? Длъжник си ми.

– Не. Не мога.

Той не се поколеба с отговора и това я вбеси. Можеше най-малкото да му отнеме няколко минути, за да помисли. Копеле. Тя се намръщи.

– Давам ти последен шанс да се съгласиш. Ще сме наравно.

– Съжалявам. Отново трябва да откажа.

Добре. Това означаваше, че има само един начин да спрат тази лудост.

Тя най-после се пренесе до ножовете си. Пренесе се до него. Очите му се разшириха от изненада, когато тя се материализира пред него. Удари го с дръжката на единия в гърлото и докато той се бореше да си поеме въздух, заби другата дръжка в слепоочието му, за да го повали в безсъзнание.

„Контакт.“

Само че той не изпадна в безсъзнание. Падна на колене със стон. Нямаше значение. И в двата случая изходът беше същият. Разочарована, че беше се стигнало до това, тя извъртя камите в дланите си така, че острите върхове сочеха право към него.

Ръцете ù трепереха, докато се взираше във върха на главата му. Всичко в нея крещеше да не го прави, но тя все пак извъртя остриетата в ножици. Имаше едва няколко начина да бъде убит безсмъртен завинаги и обезглавяването беше един от тях. „Направи го... няма друг начин...“ Вече беше поставила остриетата на врата му и трябваше само да събере китки. „Направи го, преди да се е пренесъл!“

О, богове! О, богове! Тя го направи. Направи движението, за да го среже. Но вместо плът, оръжията ù срещнаха само въздух.

Той се беше пренесъл.

Разочарование и въодушевление се бореха за превъзходство. Преди да има време да реагира, силни като менгеме пръсти се забиха в раменете ù и я завъртяха. Изгарящи устни се залепиха за нейните, разтвориха устата ù и откраднаха дъха ù.

Езикът на Лушън се плъзна към нейния в нагорещена до бяло целувка, която щеше да я преследва будна и на сън в следващите хиляда години. Жива или мъртва. Беше блаженство и агония. Беше рай и ад. Ароматът му я заливаше, силата и горещината му я караха да копнее за още.

– Лушън – тя ахна, изстена и посегна към него, изпускайки оръжията си в бързината да усети кожата му под дланите си.

– Без повече думи! Целуни ме като преди!

Неговата страст я възбуди още повече. Очевидно да танцува за него и да му се хвърля на врата не беше достатъчно. Очевидно трябваше почти да извърши убийство, за да го възбуди достатъчно, че да я нападне.

Ръцете му обвиха кръста ù и я долепиха до горещото му тяло. Възбуденият му пенис се отри във влажната точка между бедрата ù и двамата изстенаха в екстаз.

Тя искаше да скочи въху него и да го погълне целия. Задоволи се да стисне косата му и да наклони главата му, за да задълбочи целувката. Тя подозираше, че той го прави, за да отвлече вниманието ù, но той не посегна към врата ù. Просто продължаваше да я целува, сякаш не можеше да спре.

Зърната ù бяха толкова твърди, че вероятно бяха остри като ножовете ù, които тя изрита настрани заедно с последните остатъци от здрав разум.

– Лушън – каза тя и изстена. Искаше той да махне корсета ù. Да усети кожата му до своята. Отчаяно искаше да го почувства. Беше толкова тъпо да му позволи да докосва голата ù кожа, но в този момент тя го искаше повече, отколкото искаше свободата си. – Лушън, корсетът ми.

Този път гласът ù изглежда го изтръгна от магията, в чийто плен беше. Той се дръпна от нея. Загубила опората на ръцете му, тя едва не падна по лице така, както беше паднал той преди малко.

– Какво правиш? – попита тя, докато се изправяше.

– Не мога да съм разумен сега. – Дишаше тежко, докато отстъпваше назад. – Трябва да се махна от теб.

В очите му имаше гневен блясък – блясък, който беше мрачен и жесток и крайно заплашителен. По гръбнака ù мина тръпка от страх. Страх и дори още по-силна възбуда.

„Какво ми има?“

Беше я предупредил да не го ядосва никога, защото иначе биха се случили лоши неща. Е, беше казал истината. Някак си го беше разгневила и той беше спрял да я целува. Нямаше нищо по-лошо от това.

– Ще ме оставиш така? Без да стигна поне до един оргазъм?

Опа... Тя искаше да прозвучи насмешливо. Вместо това изглеждаше, че хленчи, че е изпаднала в крайна потребност и че е останала незадоволена.

Блясъкът в очите му стана още по-мрачен.

– Ще се видим отново, Аня. Скоро.

С това злокобно обещание той изчезна.