Прокълната целувка

ПРОЛОГ

Той беше познат като Мрачния. Малах ал Маут. Яма. Азраил. Сенчестия. Мейрия. Краля на Смъртта. Той беше всички тези неща и още много, защото беше Повелител на нощта.

Преди цяла вечност той беше отворил димУниак – могъща кутия, направена от костите на богиня. По този начин беше освободил орда демони. За наказание той и воините, които му бяха помогнали, бяха принудени да подслонят тези демони в себе си, сливайки светлина и мрак, ред и хаос. Те едва бяха успели да запазят някаква следа от дисциплинираните воини, които бяха някога.

Той беше този, който отвори кутията, затова му беше даден демонът Смърт. Честна размяна, предполагаше той, защото действията му едва не причиниха смъртта на света.

Сега беше натоварен с отговорността да събира човешките души и да ги придружава до мястото им за последен отдих. Дори той се противопоставяше на идеята. Не му харесваше да отнема невинни от семействата им, не намираше радост в това да съпровожда злите до мястото на веч­ните им мъки, но правеше и двете, без да задава въпроси и без колебание. Скоро беше научил, че съпротивата води до нещо много по-лошо от смъртта до неговата врата. Съпротивата водеше до толкова пълна и неумолима агония, че дори боговете трепереха при мисълта за нея.

Дали това, че се подчинява, му позволяваше да бъде нежен? Грижовен? Възпитан? Не. О, не. Той не можеше да допусне по-приятни емоции. Любовта, състраданието и съчувствието бяха врагове за неговото положение.

Обаче гневът? Яростта? Тези емоции бяха нещо, което понякога приемаше.

Горко на тези, които го притискаха твърде много, защото тогава мъжът се превръщаше в демон. В звяр. В злокобно същество, което не би се поколебало да изтръгне с ръце човешкото сърце. Да стисне толкова силно, че собственикът му да изгуби дъха си и да се моли за сладката целувка на вечния сън, която само Смърт можеше да предложи.

О, да. Този мъж държеше много изкъсо демона си. Но ако не внимаваш, той ще дойде за теб...