Проклятието над Прогонващия духове

Глава 5 Погребението

Свят ми се виеше от онова, на което станах свидетел. Бяха минали няколко месеца, откакто видях Алис за последно. Леля й, Костеливата Лизи, беше вещица, с която Прогонващия духове и аз се бяхме справили, но Алис, за разлика от останалите си близки, не беше истински лоша. Всъщност вероятно беше най-близкото нещо до приятел, което ми се бе случило да имам, и тъкмо благодарение на нея преди няколко месеца бях успял да унищожа Майка Молкин - най-злата вещица в Графството.

Не, Алис просто беше израсла в лоша компания. Не можех да позволя да бъде изгорена като вещица. Някак трябваше да намеря начин да я спася, но в този момент нямах и най-малка представа как. Реших, че веднага щом погребението приключи, ще трябва да се опитам да убедя Прогонващия духове да помогне.

А после, налице беше и Инквизиторът. Колко ужасно, че времето на нашето посещение в Прийстаун съвпадаше с неговото пристигане. Прогонващия духове и аз бяхме в сериозна опасност. Сега господарят ми със сигурност не би останал тук след погребението. Една огромна част от мен се надяваше, че той ще иска да си тръгне веднага и да не се изправя срещу Изчадието. Но не можех да оставя Алис да умре.

След като каруцата отмина, тълпата се устреми напред и пое след процесията на Инквизитора. Както бяхме притиснати рамо до рамо, нямах голям избор, освен да се движа заедно с тях. Каруцата продължи покрай катедралата и спря пред голяма триетажна къща, чиито прозорци бяха разделени с вертикални колони. Предположих, че това е презвитерс-твото - домът на свещениците - и че пленниците ще бъдат съдени там.

Свалиха ги от каруцата и ги завлякоха вътре, но бях прекалено далече, за да видя ясно Алис. Не можех да сторя нищо, но щеше да се наложи бързо да измисля нещо преди изгарянето, което със сигурност щеше да се състои скоро.

Печално се извърнах и започнах да си пробивам път през тълпата към катедралата и погребението на отец Грегъри. Постройката имаше големи контрафорси и високи заострени прозорци от цветно стъкло. После, спомняйки си какво ми бе казал Прогонващия духове, погледнах нагоре към големия каменен гаргойл над главната врата.

Това беше изображение на първоначалния облик на Изчадието, формата, към която то бавно се опитваше да се върне, докато събираше сили долу в катакомбите. Тялото, покрито с люспи, беше приведено, с напрегнати, възлести мускули, дълги, остри, хищни нокти се бяха вкопчили в каменния трегер над вратата. Изглеждаше готово да скочи.

Бях виждал някои ужасяващи неща през живота си, но никога нещо по-грозно от огромната глава на създанието. Имаше издължена брадичка, която се извиваше нагоре почти до дългия му нос, и злобни очи, които сякаш ме следяха, докато вървях към него. Ушите му също бяха странни и нямаше да са неуместни върху главата на едро куче или дори вълк. Не беше създание, срещу което да се изправиш в мрака на катакомбите!

Преди да вляза, отчаяно хвърлих поглед назад към презвитерството още веднъж, питайки се дали има някаква истинска надежда да спася Алис.

Катедралата беше почти празна, така че намерих място близо до дъното. Наблизо две стари дами бяха коленичили за молитва със сведени глави, а един от помощниците на свещеника беше зает да пали свещи.

Имах много време да се огледам наоколо. Отвътре катедралата изглеждаше още по-голяма, с висок покрив и грамадни дървени греди; дори най-лекото кашляне сякаш отекваше цяла вечност. Между скамейките имаше три пътеки - средната, която водеше право нагоре до стъпалата на олтара, бе достатъчно широка да побере кон и каруца. Не ще и дума, беше величествена: всички статуи, които се виждаха, бяха позлатени и дори стените бяха облицовани с мрамор. Беше неимоверно различна от малката църква в Хоршоу, където бе служил братът на Прогонващия духове.

В предния край на централната пътека стоеше отвореният ковчег на отец Грегъри, с по една свещ във всеки ъгъл. Никога през живота си не бях виждал такива свещи. Всяка, сложена в голяма месингова поставка, беше по-висока от човешки ръст.

Хората започнаха да изпълват църквата. Влизаха по един и по двама и подобно на мен си избираха скамейки близо до дъното. Неспирно се оглеждах за Прогонващия духове, но още нямаше и следа от него.

Не се сдържах и хвърлих поглед наоколо за някаква следа от Изчадието. Със сигурност не чувствах присъствието му, но може би едно толкова могъщо създание щеше да е способно да почувства моето. Ами ако слуховете бяха верни? Ами ако то наистина имаше силата да приеме физически облик и седеше тук сред паството! Огледах се нервно наоколо, но после се отпуснах, когато си спомних какво ми беше казал Прогонващия духове. Изчадието беше затворено в катакомбите далече отдолу, така че засега със сигурност бях в безопасност.

А дали наистина бях? Господарят ми бе казал, че умът на създанието е много силен и то може да достигне в презвитерството или катедралата, за да повлияе на свещениците и да ги поквари. Може би точно в този момент се опитваше да влезе в главата ми!

Вдигнах очи, ужасен, и улових погледа на една жена, която се връщаше на мястото си, след като бе поднесла последните си почитания на отец Грегъри. Мигновено разпознах в нейно лице плачещата му икономка, а тя ме позна в същия момент. Спря в края на скамейката ми.

- Защо закъсняхте толкова? - запита тя с висок шепот. - Ако бяхте дошли, когато най-напред ви повиках, днес той щеше да е още жив.

- Направих най-доброто, което можах - казах, опитвайки се да не привличам твърде много внимание към нас.

- В такъв случай понякога най-доброто, на което си способен, не е достатъчно, нали? - рече тя. - Инквизиторът е прав за вашата пасмина -само беди навличате и заслужавате всичко, което ви сполита.

При името на Инквизитора се сепнах, но вътре бяха започнали да се стичат много хора, всичките с черни раса и палта. Свещеници - цели дузини! Никога не бях мислил, че ще видя толкова много едновременно на едно място. Сякаш всички духовници в целия свят се бяха събрали за погребението на стария отец Грегъри. Знаех обаче, че това не е вярно и че те бяха само онези, които живееха в Прийстаун - и може би няколко от околните села и градчета. Икономката не каза нищо повече и забързано се върна на скамейката си.

Сега наистина се изплаших. Ето ме, седнал в катедралата, точно над катакомбите, дом на най-страховитото създание в Графството, по време, когато Инквизиторът е на посещение в града - и ме бяха познали. Отчаяно исках да се махна колкото се може по-далече от това място и се огледах тревожно наоколо за някаква следа от господаря си, но не можах да го видя. Тъкмо решавах, че вероятно е най-добре да си тръгна, когато изведнъж големите двери на църквата се разтвориха широко и влезе дълга процесия. Нямаше измъкване.

Отначало си помислих, че мъжът начело е Инквизиторът, защото имаше подобни черти. Но беше по-възрастен и си спомних как Прогонващия духове каза, че Инквизиторът имал чичо, който бил епископът на Прийстаун; осъзнах, че това трябва да е той.

Церемонията започна. Имаше много песнопения и се изправяхме, сядахме и коленичехме до безкрай. Едва заели някоя поза, се налагаше да се раздвижим отново. Е, ако погребалната литургия беше на гръцки, може би щях да разбера малко повече от това, което ставаше, защото мама ме беше учила на този език, когато бях малък. Но по-голямата част от погребалната служба за отец Грегъри бе на латински. Успях да схвана част от нея, но това ме накара да осъзная, че щеше да се наложи да се старая много повече с уроците си.

Епископът говореше как отец Грегъри бил в Рая, казваше, че той заслужавал да бъде там след всички добри дела, които бил извършил. Бях малко изненадан, че не спомена как умря отец Грегъри, но предположих, че свещениците искаха да си мълчат за това. Вероятно изпитваха неохота да признаят, че екзорсизмът му се бе провалил.

Най-накрая, след почти час, погребалната служба приключи и процесията излезе от църквата, този път с шестима свещеници, носещи ковчега. Четиримата едри свещеници, които държаха свещите, имаха по-тежка задача, защото залитаха под тежестта им. Едва когато покрай мен мина последният, вървящ зад ковчега, забелязах триъгълната основа на голямата месингова поставка на свещта.

Върху всяка от трите и страни имаше ярко изображение на грозния гаргойл, който бях видял над вратата на катедралата. И макар че причината вероятно беше в потрепването на пламъка, отново ми се стори, че очите му ме следят, докато свещеникът бавно носеше свещта покрай него.

Всички свещеници излязоха един по един да се включат в процесията и повечето хора отзад ги последваха, но аз останах в църквата дълго време, понеже исках да съм далече от икономката.

Чудех се какво да правя. Не бях видял Прогонващия духове и нямах представа къде е отседнал или как се предполагаше да се срещна отново с него. Трябваше да го предупредя за Инквизитора - а сега и за икономката.

Навън дъждът беше спрял и дворът пред катедралата бе пуст. Когато хвърлих поглед надясно, едва различих края на шествието, изчезващ покрай задната страна на катедралата, където предположих, че трябва да е гробището.

Реших да тръгна в другата посока, през предната порта и навън на улицата, но ме очакваше шок. От другата страна на пътя двама души разговаряха разгорещено. По-точно, по-голямата част от разгорещеност-та идваше от разгневен, червендалест свещеник с превързана ръка. Другият беше Прогонващия духове.

Изглежда, че и двамата ме забелязаха едновременно. Прогонващия духове посочи с палец, давайки ми знак веднага да си тръгвам. Направих каквото ми нареди, и господарят ми ме последва, като се придържаше към отсрещната страна на пътя.

Свещеникът се провикна след него:

- Помисли си добре, Джон, преди да е твърде късно!

Рискувах да хвърля поглед назад и видях, че свещеникът не ни последва, а, изглежда, се бе втренчил в мен. Беше трудно да съм сигурен, но ми се стори, че изведнъж като че ли се заинтересува повече от мен, от-колкото от Прогонващия духове.

Вървяхме надолу по склона няколко минути, преди теренът да стане равен. Отначало наоколо нямаше много хора, но улиците скоро станаха по-тесни и много по-оживени, и след като сменихме посоката два пъти, стигнахме до настлания с каменни плочи пазар. Беше голям, оживен и шумен площад, пълен със сергии, заслонени от дървени рамки, с окачени на тях сиви непромокаеми навеси. Последвах Прогонващия духове в тълпата, на моменти почти по петите му. Какво друго можех да сторя? Лесно би било да го изгубя на подобно място.

В северния край на пазарния площад имаше голяма кръчма с празни пейки отвън и Прогонващия духове се запъти право към нея. Отначало си помислих, че ще влезе, и се зачудих дали ще си купим обяд. Ако възнамеряваше да си тръгне заради Инквизитора, нямаше да е нужно да постим. Вместо това обаче той свърна в тясна, настлана с калдъръм сляпа уличка, отведе ме до нисък каменен зид и избърса най-близката част с ръкава си. След като махна повечето капчици вода, той седна и ми направи знак да сторя същото.

Седнах и се огледах наоколо. Уличката беше пуста, а от три страни бяхме оградени от стени на складове. Имаше малко прозорци, напукани и зацапани, така че поне бяхме далече от любопитни очи.

Прогонващия духове беше останал без дъх от ходенето и това ми даде шанс да вметна първата дума.

- Инквизиторът е тук - рекох.

Прогонващия духове кимна.

- Да, момче, тук е и още как. Стоях от отсрещната страна на пътя, но ти беше твърде зает да зяпаш каруцата, за да ме забележиш.

- Нима не я видяхте? Алис беше в каруцата...

- Алис? Коя Алис?

- Племенницата на Костеливата Лизи. Трябва да й помогнем.

Както споменах преди, Костеливата Лизи беше вещица, с която се

бяхме справили през пролетта. Сега Прогонващия духове я държеше пленена в една яма, в градината си в Чипъндън.

- О, онази Алис. Е, най-добре да я забравиш, момче, защото нищо не може да се направи. Инквизиторът води със себе си поне четирийсет въоръжени мъже.

- Не е честно - възроптах, почти неспособен да повярвам, че може да остане толкова спокоен. - Алис не е магьосница.

- Малко неща в този живот са честни - отвърна Прогонващия духове. - Истината е, че никой от тях не беше вещица или магьосник. Както добре знаеш, една истинска вещица щеше да подуши идването на Инквизитора от километри.

- Но Алис ми е приятелка. Не мога да я оставя да умре! - вече чувствах как гневът се надига в мен.

- Сега не е време за разчувстване. Работата ни е да закриляме хората от тъмните сили, не да се разсейваме от красиви момичета.

Бях бесен - особено понеже знаех, че и сам Прогонващия духове веднъж бе позволил едно красиво момиче да го разсее - момиче, което наистина е било вещица.

- Алис ми помогна да спася семейството си от Майка Молкин, не забравяйте!

- А защо, преди всичко, Майка Молкин беше на свобода, момче, отговори ми на този въпрос!

Наведох засрамено глава.

- Защото ти се замеси с онова момиче - продължи той, - и не искам това да се случи отново. Особено не и тук в Прийстаун, докато Инквизиторът ни диша във врата. Ще изложиш на опасност собствения си живот - и моя. И говори по-тихо. Не искаме да привличаме излишно внимание.

Огледах се наоколо. С изключение на нас уличката бе пуста. Можеше да се види как няколко души минават покрай входа, но те бяха доста далече и дори не погледнаха в нашата посока. Зад тях виждах покривите в далечния край на пазарния площад и издигащата се над върховете на комините камбанария на катедралата. Но когато проговорих отново, наистина сниших глас.

- Какво изобщо прави Инквизиторът тук? - попитах. - Не казахте ли, че си върши работата долу на юг и идва на север само когато го повикат?

- Това в общи линии е вярно, но понякога той организира експедиция на север до Графството и дори отвъд. Оказва се, че през последните няколко седмици е сновал из крайбрежието, събирайки бедните утайки на човечеството, които беше оковал в онази каруца.

Ядосах се, задето каза, че Алис е една от „утайките“, защото знаех, че не е вярно. Сега обаче не беше подходящият момент да продължа спора, така че запазих спокойствие.

- Но в Чипъндън ще сме в достатъчно голяма безопасност - продължи Прогонващия духове. - Никога досега не се е осмелявал да се изкачи до възвишенията.

- В такъв случай у дома ли си отиваме сега? - попитах.

- Не, момче, не още. Казах ти преди - имам недовършена работа в този град.

Сърцето ми се сви и погледнах тревожно към входа на уличката. Покрай нас все още забързано минаваха хора, отиващи да си вършат работата, и чувах как някои продавачи от сергиите обявяват на висок глас цените на стоките си. Но макар да цареше голям шум и оживление, за щастие, никой не можеше да ни види. Въпреки това все още се чувствах смутен. Препоръчително беше да стоим далече един от друг. Свещеникът пред катедралата беше познал Прогонващия духове. Икономката позна мен. Ами ако някой друг се зададе по уличката и ни познае, и арестуват и двама ни? Много свещеници от енории в Графството щяха да са в града и щяха да познаят Прогонващия духове начаса. Единствената добра новина беше, че в момента всички те вероятно бяха още в черковния двор.

- Онзи свещеник, с когото говорехте преди, кой беше? Той явно ви позна, така че няма ли да каже на Инквизитора, че сте тук? - попитах, чудейки се дали изобщо някъде има наистина безопасно място. Доколко-то знаех, онзи червендалест свещеник пред катедралата можеше дори да упъти Инквизитора за Чипъндън. - О, има и още нещо. Икономката на брат ви ме позна на погребението. Беше много ядосана. Може да каже на някого, че сме тук.

Струваше ми се, че поемаме сериозен риск, като оставаме в Прийс-таун, докато Инквизиторът е по тези места.

- Успокой се, момче. Икономката няма да каже на никого. Тя и брат ми също не бяха точно безгрешни. А колкото до онзи свещеник - рече Прогонващия духове със слаба усмивка, - това е отец Кеърнс. Той ми е роднина, братовчед. Братовчед, който се меси където не трябва и понякога доста се вълнува, но въпреки това е добронамерен. Вечно се опитва да ме спаси от самия мен и да ме вкара в „правия“ път. Но само си хаби дъха. Аз избрах пътя си - и правилен или погрешен, това е пътят, по който вървя.

В този момент чух стъпки и сърцето ми сякаш падна в корема. Някой беше завил в уличката и вървеше право към нас!

- Във всеки случай, като говорим за семейство - каза Прогонващия духове, напълно спокоен, - ето че идва още един негов член. Това е брат ми Андрю.

Висок мъж със слабо тяло и тъжно, костеливо лице се приближаваше към нас по калдъръма. Изглеждаше още по-стар от Прогонващия духове и ми напомни за добре облечено плашило, защото макар да носеше качествени ботуши и чисти дрехи, облеклото му се развяваше на вятъра. Повече от мен имаше вид сякаш има нужда от една хубава закуска.

Без да си прави труда да избърше капчиците вода, той седна на зида от другата страна на Прогонващия духове.

- Помислих си, че ще те намеря тук. Тъжна работа, братко - рече той мрачно.

- Да - отвърна Прогонващия духове. - Вече останахме само ние двамата. Петима братя, мъртви и погребани.

- Джон, трябва да ти кажа, че Инквизитор...

- Да, знам - каза Прогонващия духове с нотка на нетърпение в гласа.

- Тогава трябва да си вървите. Тук не е безопасно за никого от двама ви - каза брат му, посочвайки ме с кимване.

-Не, Андрю, никъде няма да вървим, докато не направя каквото трябва да се направи. Така че бих искал отново да ми направиш специален ключ - каза му Прогонващия духове. - За портата.

Андрю се сепна:

- Не, Джон, не ставай глупак - той поклати глава. - Нямаше да дойда тук, ако знаех, че искаш това. Забрави ли проклятието?

- Тихо - рече Прогонващия духове. - Не пред момчето. Дръж си глупавите суеверни измислици за себе си.

- Проклятие ли? - попитах с внезапно любопитство.

- Виждаш ли какво направи? - изсъска гневно господарят ми на брат си. - Няма нищо - обърна се към мен. - Не вярвам в подобни измишльотини, както и ти не бива да вярваш.

- Е, днес погребах един брат - каза Андрю. - Прибирай се у дома сега, преди да ми се наложи да погреба още един. Инквизиторът ще е ужасно доволен да се докопа до Прогонващия духове на Графството. Върни се в Чипъндън, докато още можеш.

- Няма да си тръгна, Андрю, и това е последната ми дума. Имам работа за вършене тук, независимо от Инквизитора - отсече твърдо Прогонващия духове. - Така че ще помогнеш ли, или не?

- Въпросът не е в това и ти го знаеш! - настоя Андрю. - Винаги съм ти помагал преди, нали? Кога съм те изоставял? Но това е лудост. Рискуваш да те изгорят на клада само задето си тук. Сега не е времето да се замесваш отново с онова създание - и той посочи към входа на уличката и вдигна очи към камбанарията. - И помисли за момчето - не можеш да го въвличаш в това. Не и сега. Върни се отново през пролетта, когато Инквизиторът си е отишъл, и ще говорим отново. Ще си глупак да опитваш каквото и да било сега. Не можеш да се бориш с Изчадието и Инквизитора - не си млад, нито пък здрав, като те гледам.

Докато говореха, самият аз погледнах нагоре към камбанарията. Подозирах, че се вижда от почти всяка точка на града и че целият град също се вижда от камбанарията. Съвсем близо до върха имаше четири малки прозореца, точно под кръста. Оттам човек можеше да види всеки покрив в Прийстаун, повечето улици и много от хората, включително и нас.

Прогонващия духове ми беше казал, че Изчадието може да използва хората, да влиза в умовете им и да надзърта през очите им. Потръпнах, питайки се дали някой от свещениците беше там горе сега и Изчадието го използваше да ни наблюдава от тъмнината във вътрешността на камбанарията.

Но Прогонващия духове не беше склонен да размисли.

- Хайде, Андрю, помисли си отново! Колко пъти си ми казвал, че нечестивото в този град набира сили? Че свещениците стават по-покварени, че хората се страхуват? И помисли за двойните десятъци и как Инквизиторът краде земя и изгаря невинни жени и момичета. Какво е променило свещениците и ги е покварило толкова много? Каква ужасна сила кара добри мъже да вършат такива чудовищни неща или да стоят безучастно отстрани и да позволяват те да се случват?

Та, същия този ден, днес, това момче тук е видяло да откарват приятелката му на сигурна смърт. Да, вината е на Изчадието и то трябва да бъде спряно сега. Наистина ли мислиш, че мога да позволя това да продължи още половин година? Още колко невинни хора ще бъдат изгорени на клада дотогава, или ще загинат тази зима от нищета, глад и студ, ако не направя нещо? Градът кипи от слухове, че са виждали разни неща долу в катакомбите. Ако са верни, значи Изчадието набира сила и власт, превръщайки се от дух в създание, облечено в плът. Скоро може да се върне към първоначалния си образ - проявление на злия дух, който потискаше Малките хора. И тогава къде ще сме всички? Колко лесно ще му бъде тогава да ужаси или измами някого и да го накара да отвори онази порта. Не, съвсем ясно и просто е. Трябва да действам сега, за да отърва Прийс-таун от нечестивата сила, преди Изчадието да стане по-силно. Затова ще те попитам още веднъж. Ще ми направиш ли ключ?

За момент братът на Прогонващия духове зарови лице в дланите си точно като някоя от стариците, молещи се в църква. Най-сетне вдигна поглед и кимна:

- Все още имам калъпа от миналия път. Първата ми работа утре сутринта ще е да направя ключа. Сигурно съм по-глупав от теб - рече той.

- Добър човек - отвърна Прогонващия духове. - Знаех си, че няма да ме изоставиш. Ще дойда да го взема на разсъмване.

- Този път се надявам да знаеш какво правиш, когато слезеш там долу!

Лицето на Прогонващия духове почервеня от гняв:

- Ти си върши твоята работа, братко, а аз ще си върша моята! - тросна се той.

При тези думи Андрю се изправи, въздъхна уморено и си тръгна, без дори да погледне назад.

- И така, момче - каза Прогонващия духове, - ти тръгни пръв. Върни се в стаята си и остани там до утре. Работилницата на Андрю е надолу по Фрайъргейт. Аз ще съм взел ключа и ще съм готов да се срещна с теб двайсетина минути след зазоряване. Толкова рано не би трябвало да има твърде много хора по улиците. Помниш ли къде стоеше по-рано, когато мина Инквизиторът?

Кимнах.

- Бъди на най-близкия ъгъл, момче. Не закъснявай. И помни - трябва да продължаваме да постим. О, и още нещо: не забравяй торбата ми. Мисля, че може да ни потрябва.

На връщане към хана ми се виеше свят. От какво трябваше да се боя най-много: един човек с власт, готов да ме залови и да ме изгори на кладата? Или от едно страховито създание, победило господаря ми в разцвета му, и което може би ме наблюдаваше в същия този миг от прозорците високо в камбанарията, през очите на някой свещеник?

Когато хвърлих поглед нагоре към катедралата, зърнах черно свещеническо расо. Извърнах поглед, но не и преди да забележа кой бе свещеникът: отец Кеърнс. За късмет, улицата бе оживена, а той се взираше право напред и дори не погледна в моята посока. Изпитах облекчение, защо-то ако ме беше видял тук, толкова близо до хана, в който бях отседнал, нямаше да му трябва много, за да разбере къде може да съм се настанил. Прогонващия духове бе казал, че той е безобиден, но не можех да не си помисля, че колкото по-малко хора знаеха кои сме и къде сме отседнали, толкова по-добре. Но облекчението ми бе краткотрайно, защото когато се върнах в стаята си, на вратата бе забодена бележка:

Обзе ме тревога, от която ми призля. Откъде беше разбрал отец Кеърнс къде съм отседнал? Следеше ли ме някой? Икономката на отец Гре-гъри? Или ханджията? Никак не ми хареса видът му. Дали беше изпратил съобщение до катедралата? Или Изчадието? Дали онова създание знаеше всяко мое движение? То ли беше казало на отец Кеърнс къде да ме намери? Каквото и да се бе случило, свещениците знаеха къде съм отседнал и ако кажеха на Инквизитора, той можеше да дойде за мен всеки момент.

Припряно отворих вратата на спалнята си и я заключих след себе си. После затворих капаците, отчаяно надявайки се да се предпазя от любопитните очи на Прийстаун. Уверих се, че торбата на Прогонващия духове е там, където я бях оставил, после седнах на леглото, без да зная какво да правя. Прогонващия духове ми беше казал да остана в стаята си до сутринта. Знаех, че нямаше да е особено доволен, ако отида да се видя с братовчед му. Беше казал, че той е свещеник, който се бърка в чуждите работи. Дали просто щеше да се намеси отново? От друга страна, той ми бе казал, че отец Кеърнс е добронамерен. Но какво, ако свещеникът наистина знаеше нещо, което застрашаваше Прогонващия духове? Ако останех, господарят ми можеше в крайна сметка да попадне в ръцете на Инквизитора. И въпреки това, ако отидех в катедралата, влизах право в бърлогата на Инквизитора и Изчадието! Погребението беше достатъчно опасно. Можех ли наистина да насиля отново късмета си?

Това, което наистина трябваше да направя, бе да кажа на Прогонващия духове за съобщението. Но не можех. Та той не ми беше казал къде е отседнал.

„Довери се на инстинктите си“, винаги ме бе учил Прогонващия духове, така че най-накрая взех решение. Реших да отида и да говоря с отец Кеърнс.