Проклятието над Прогонващия духове

Глава 2 Миналото на Прогонващия духове

Дни по-късно, обратно в Чипъндън, Прогонващия духове ме накара да му разкажа всичко, което се бе случило. След като свърших, ме накара да го повторя. Когато го сторих, той се почеса по брадата и издаде силна, тежка въздишка.

- Какво каза докторът за онзи мой глупав брат? - попита Прогонващия духове. - Очаква ли, че той ще се възстанови?

- Каза, че изглежда е преодолял най-лошото, но е твърде рано да се каже.

Прогонващия духове кимна замислено:

- Е, момче, добре се справи - рече. - Не се сещам дори за едно нещо, което си можел да направиш по-добре. Така че през остатъка от деня можеш да си вземеш почивка. Но не оставяй това да ти замае главата. Утре имаме работа, както обикновено. След цялото това вълнение имаш нужда да се върнеш към стабилен установен ред.

На следващия ден ме накара да работя два пъти по-усърдно от обикновено. Уроците започнаха скоро след зазоряване и включваха онова, което той наричаше „практически упражнения“. Макар че вече наистина бях успял да обвържа богърт, това означаваше упражнения в копаене на ями.

- Трябва ли наистина да копая нова яма за богърт? - попитах уморено.

Прогонващия духове ми отправи унищожителен поглед, докато сведох очи, чувствайки се много неудобно.

- Мислиш, че вече си над всичко това, момче? - попита той.

Е, не си, така че не ставай самодоволен! Още имаш много да учиш. Може и да си обуздал първия си богърт, но си имал добри помощници. Един ден може да ти се наложи да изкопаеш ямата сам и да го направиш бързо, за да спасиш нечий живот.

След като изкопах ямата и я покрих със сол и желязо, трябваше да се упражнявам да вкарам блюдото за примамка вътре, без да разлея нито една капка кръв. Разбира се, тъй като това беше само част от обучението ми, използвахме вода, вместо кръв, но Прогонващия духове го приемаше много сериозно и обикновено се дразнеше, ако не успеех да го направя от първия път. В този случай обаче не му се удаде такъв шанс. Бях се справил в Хоршоу и бях също толкова добър и в упражненията, успявайки десет поредни пъти. Въпреки това Прогонващия духове не ми каза дори една похвална дума и започвах да се чувствам леко подразнен.

Последва едно практическо упражнение, което наистина ми хареса - да използвам сребърната верига на Прогонващия духове. В западната градина беше забит висок шест фута стълб и идеята беше да хвърля веригата над него. Прогонващия духове ме накара да стоя на различни разстояния от стълба и да се упражнявам по повече от час, с идеята, че в някакъв момент може да се изправя пред истинска вещица и ако не улуча тогава, няма да имам друг шанс. Имаше специален начин за използване на веригата. Трябваше да я навиеш около дясната си ръка и да я хвърлиш с рязко движение на китката, така че да се завърти обратно на часовниковата стрелка, падайки в спирала наляво, да обвие стълба и да се затегне около него. От осем крачки разстояние вече можех да прехвърля веригата над стълба девет от десет пъти, но, както обикновено, Прогонващия духове бе твърде пестелив с похвалите.

-Не е зле, предполагам - рече той. - Но не ставай самодоволен, момче. Една истинска вещица няма да ти направи услугата да стои неподвижно, докато хвърляш веригата. Към края на годината ще очаквам десет от десет и нищо по-малко!

При тези думи се почувствах леко подразнен. Работех усърдно и бях станал доста по-добър. Не само това - току-що бях обуздал първия си богърт и го бях сторил без никаква помощ от Прогонващия духове. Това ме накара да се запитам дали той се е справял по-добре по време на чиракуването си!

Следобед Прогонващия духове ме пускаше в библиотеката си да работя сам, да чета и да си водя бележки, като ми позволяваше да чета само определени книги. Беше изключително строг по отношение на това. Все още карах първата си година и богъртите бяха главната област, която изучавах. Понякога обаче, когато той отсъстваше, за да прави нещо друго, не можех да се сдържа и хвърлях поглед и на някои от другите му книги.

Така че, след като ми втръсна да чета за богъртите, отидох до трите дълги лавици до прозореца и избрах един от големите подвързани с кожа тефтери от най-горната полица. Бяха дневници, някои от тях - написани от гонители на духове преди стотици години. Всеки обхващаше период от около пет години.

Този път знаех точно какво търся. Избрах един от най-ранните дневници на Прогонващия духове, любопитен да видя как се е справял с работата като млад и дали е напредвал по-добре от мен. Разбира се, той бил свещеник, преди да се обучи за Прогонващ духове, така че сигурно е бил твърде стар за чирак.

Избрах няколко страници напосоки и започнах да чета. Разпознах почерка му, разбира се, но чужд човек, четящ някой откъс за първи път, нямаше да се досети, че това е писано от Прогонващия духове. Когато говори, гласът му е типичен за Графството, груб и обикновен, и без следа от онова, което татко нарича „превземки“. Когато пише, е различно. Сякаш всички онези книги, които е чел, са променили гласа му, докато аз в пове-чето случаи пиша така, както говоря: ако татко някога прочете бележките ми, ще се гордее с мен и ще знае, че все още съм негов син.

Отначало написаното не ми се струваше особено различно от по-скорошните писания на Прогонващия духове, ако не се брои фактът, че бе допуснал повече грешки. Както обикновено, беше много честен и всеки път обясняваше точно какво е сбъркал. Както винаги ми казваше: важно бе да записваш всичко и така да се учиш от миналото.

Той описваше как една седмица бил прекарал безброй часове, упражнявайки се с блюдото за стръв, и господарят му се ядосал, защото той не можел да постигне по-добър среден резултат от осем на десет! Това ме накара да се почувствам много по-добре. А после стигнах до нещо, което повдигна духа ми още повече. Прогонващия духове беше обуздал първия си богърт едва след почти осемнайсет месеца чиракуване. И нещо повече - беше само космат богърт, а не опасен разкъсвач!

Това беше най-хубавото, което можех да намеря, за да се ободря: явно Прогонващия духове е бил добър, усърден чирак. Голяма част от написаното бяха обичайни неща, така че прелиствах бързо страниците, докато стигнах до момента, когато той беше станал Прогонващ духове, работещ сам. Бях видял всичко, което наистина имах нужда да видя, и точно се канех да затворя книгата, когато нещо привлече погледа ми. Прелистих назад към началото на бележката просто за да се уверя, и ето какво прочетох. Не го цитирам буквално дума по дума, но имам добра памет и е доста точно. А след като прочетох написаното, със сигурност няма да го забравя.

В късната есен заминах далече на север от Графството, повикан там да се справя с едно нечовешко същество, създание, което всяваше ужас в областта от твърде отдавна. Много семейства в околността бяха пострадали от жестоките му лапи и мнозина бяха убити и осакатени.

Слязох в гората по здрач. Всички листа бяха опадали и лежаха, прогнили и кафяви, по земята, а кулата приличаше на черен показалец на демон, насочен към небето. Бяха видели едно момиче да маха от самотния е прозорец, трескаво зовейки за помощ. Създанието я беше отвлякло и сега я държеше като своя играчка, затваряйки я в плен зад онези влажни каменни стени.

Първо запалих огън и седнах, загледан в пламъците му, докато събирах кураж. Изваждайки точиларския камък от торбата си, острих ножа си, докато пръстите ми вече не можеха да докоснат острието му, без да се разкървавят. Най-сетне, в полунощ, отидох до кулата и заблъсках предизвикателно по вратата с тоягата си.

Създанието излезе напред, размахвайки голяма сопа, и изрева гневно. Беше отвратително същество, облечено в животински кожи, вонящо на кръв и животинска лой, и ме нападна ужасно яростно.

Отначало отстъпих, очаквайки шанса си, но следващия път, ко-гато то се хвърли към мен, освободих ножа от скривалището му в тоягата ми и, използвайки цялата си сила, го забих дълбоко в главата на съществото. То падна мъртво в краката ми, но не съжалявах, задето съм му отнел живота, защото то щеше да убива отново и отново и никога нямаше да се насити.

Точно тогава момичето ме повика: гласът й на сирена ме мамеше да се кача по каменните стъпала. Там, в най-горната стая на кулата, я открих върху един сламеник, вързана здраво с дълга сребърна верига. С кожа като мляко и дълга руса коса, тя безспорно беше най-красивата жена, която очите ми бяха виждали някога. Името й бе Мег и тя умоляваше да бъде освободена от веригата, а гласът й беше толкова убедителен, че разумът ме напусна и светът се завъртя около мен.

Едва я бях освободил от брънките на веригата, когато тя притисна силно устни върху моите. И тъй сладки бяха целувките й, че почти се унесох в прегръдките й.

Събудих се от слънчева светлина, струяща през прозореца, и я видях ясно за първи път. Тя беше една от вещиците-ламия¹ и носеше върху себе си знака на змията. Макар да беше с прекрасно лице, гърбът е беше покрит със зелени и жълти люспи.

Изпълнен с гняв заради измамата й, аз я вързах отново с веригата и най-сетне я отнесох до ямата в Чипъндън. Когато я пуснах, тя започна да се бори толкова силно, че едва я надвих и бях принуден да я тегля за дългата й коса през дърветата, докато тя беснееше и пищеше така, че можеше да събуди и мъртвите. Валеше силно и тя се подхлъзваше по мократа трева, но аз продължих да я влача по земята, макар че къпиновите храсти дращеха голите й ръце и крака. Беше жестоко, но трябваше да се направи.

Когато посегнах да я бутна през ръба в ямата, тя сграбчи коленете ми и зарида жално. Стоях там дълго време, изпълнен с мъка, готов сам да падна през ръба, докато най-сетне взех решение, за което можеше после да съжалявам.

Помогнах й да се изправи на крака, обвих ръце около нея и заплакахме и двамата. Как можех да я затворя в ямата, когато осъзнавах, че я обичам повече от собствената си душа?

Помолих я за прошка, а после се обърнахме заедно и, ръка за ръка, се отдалечихме от ямата.

От тази среща се сдобих със сребърна верига - скъп инструмент, за чието придобиване иначе щяха да са ми нужни много месеци усърден труд. Какво изгубих или все още мога да изгубя, не смея да мисля. Красотата е ужасно нещо; тя обвързва мъжа по-здраво, от-колкото сребърната верига приковава вещица.

Не можех да повярвам какво бях прочел току-що! Прогонващия духове неведнъж ме беше предупреждавал за красивите жени, но тук бе нарушил собственото си правило! Мег беше вещица, а той не я беше затворил в ямата!

Бързо прелистих останалата част от тефтера, очаквайки да намеря други нейни споменавания, но нямаше нищо - нищичко! Сякаш бе престанала да съществува.

Знаех доста за вещиците, но никога преди не бях чувал за вещица-ламия, затова прибрах тефтера и претърсих следващата лавица от горе надолу, където книгите бяха подредени по азбучен ред. Отворих книгата с означение „Вещици", но не се споменаваше никаква Мег. Защо Прогонващия духове не беше писал за нея? Какво й се беше случило? Беше ли още жива? Все още някъде там навън, някъде в Графството?

Бях много любопитен и ми хрумна друга идея: измъкнах една голяма книга от най-ниската лавица. Тази беше озаглавена „Бестиарий" и представляваше изброяване по азбучен ред на всевъзможни създания, включително вещици. Най-сетне открих записката, която търсех: „Вещици ла-миЯ".

Изглеждаше, че вещиците ламия не бяха типични за Графството, а идваха от земи отвъд морето. Избягваха слънчевата светлина, но нощем нападаха мъже и пиеха кръвта им. Умееха да променят облика си и принадлежаха към две различни категории: необуздани и питомни.

Необузданите бяха вещици-ламия в естественото им състояние, опасни и непредсказуеми, и без особени физически прилики с човеците. Всичките имаха люспи вместо кожа и хищни вместо обикновени нокти. Някои тичаха по земята на четири крака, докато други имаха криле и пера по горната част на телата и можеха да летят на кратки разстояния.

Една дива ламия обаче можеше да стане питомна чрез близко общуване с човеците. Много бавно и постепенно, тя приемаше облик на жена и изглеждаше като човешко същество, ако не се брои тясна ивица от жълти и зелени люспи, която още можеше да се открие на гърба й, простираща се по цялата дължила на гръбнака. За питомните ламии дори се знаеше, че започват да споделят вярванията на човеците. Често преставаха да бъдат злонамерени и ставаха добронамерени, работейки за доброто на другите.

В такъв случай, дали Мег в крайна сметка беше станала добронамерена? Дали Прогонващия духове се бе оказал прав да не я затваря в ямата?

Внезапно осъзнах колко е късно и изтичах от библиотеката за урока си, със замаяна глава. С господаря ми седнахме в края на западната градина, под дърветата, откъдето ясно се виждаха възвишенията; есенното слънце се спускаше към хоризонта. Седнах на пейката както обикновено, зает да си водя бележки, докато Прогонващия духове крачеше напред-на-зад, диктувайки. Но не можех да се съсредоточа.

Започнахме с урок по латински. Имах специална тетрадка, за да записвам граматичните правила и новите думи, на които ме учеше Прогонващия духове. Имаше много списъци и тетрадката беше почти пълна.

Исках да спомена пред Прогонващия духове това, което бях прочел току-що, но как? Самият аз бях нарушил едно правило, като не се придържах към книгите, които изрично беше посочил. От мен не се очакваше да чета дневниците му и сега ми се дощя да не бях. Знаех, че ако му призная, ще се ядоса.

Заради прочетеното в библиотеката намирах за все по-трудно и по-трудно да задържа ума си върху думите му. Освен това бях гладен и нямах търпение да дойде време за вечеря. Обикновено вечерите бяха на мое разположение и бях свободен да правя каквото искам, но днес той ме накара да работя много усърдно. И въпреки това оставаше по-малко от час преди слънцето да залезе и най-трудните уроци да приключат.

И тогава чух звук, който ме накара да изстена вътрешно.

Камбанен звън. Не черковна камбана. Не, тази имаше по-високия, по-тънък звук на много по-малка камбана - онази, която използваха нашите посетители. На никого не беше позволено да идва до къщата на Прогонващия духове, така че хората трябваше да ходят до кръстопътя и да звънят с камбаната там, за да съобщят на господаря ми, че се нуждаят от помощ.

- Върви да се погрижиш за това, момче - кимна Прогонващия духове по посока на камбаната. Обикновено щяхме да идем двамата, но той беше все още доста слаб от боледуването си.

Не се забързах. Щом подминах къщата и градините, намалих до бавен ход. До здрач оставаше твърде малко време, за да направим нещо тази вечер, особено след като Прогонващия духове още не се бе съвзел напълно, така че и бездруго нямаше да направим нищо до сутринта. Кога-то се върнех, щях да разкажа за проблема и да съобщя подробностите на Прогонващия духове по време на вечерята. Колкото по-късно се върнех, толкова по-малко писане щеше да има. Бях писал достатъчно за един ден и китката ме наболяваше.

С надвиснали върби, които ние в Графството наричаме „повет“, кръстопътят беше мрачно място дори по пладне и винаги ме изнервяше. Първо, човек никога не знаеше кой може да го чака там; освен това, чакащите почти винаги носеха лоши новини, защото тъкмо затова бяха дошли. Имаха нужда от помощта на Прогонващия духове.

Този път там чакаше едно момче. Носеше големи миньорски ботуши, а ноктите му бяха мръсни. На вид още по-нервен, отколкото се чувствах аз, той заразправя историята си толкова бързо, че не смогнах да го разбера и трябваше да го помоля да повтори разказа си. Когато си тръгна, аз се отправих обратно към къщата.

Не вървях бавно и лениво; тичах.

Прогонващия духове стоеше до пейката с наведена глава. Когато се приближих, той вдигна поглед и на лицето му се изписа тъжно изражение. Някак се досетих, че знае какво ще кажа, по въпреки това му разказах.

- Лоши новини от Хоршоу - казах, опитвайки се да си поема дъх. -Съжалявам, но става дума за брат ви. Докторът не могъл да го спаси. Умрял вчера сутринта точно преди зазоряване. Погребението е в петък сутринта.

Прогонващия духове отрони дълга, дълбока въздишка и не проговори няколко минути. Не знаех какво да кажа, така че просто си мълчах. Трудно беше да се предположи какво чувства той. Тъй като не си бяха говорили с години, едва ли са били толкова близки, но свещеникът все пак бе негов брат и той сигурно бе имал някакви щастливи спомени за него -може би от времето преди да се скарат или когато са били деца.

Най-после Прогонващия духове въздъхна отново и след това проговори.

- Хайде, момче. Може да подраним с вечерята.

Ядохме мълчаливо. Прогонващия духове чоплеше храната си и аз се зачудих дали защото бе получил лоши новини за брат си, или защото все още не си беше възвърнал апетита след боледуването. Обикновено казваше по няколко думи, дори и само да ме попита как е храната. Това си беше почти ритуал, защото трябваше постоянно да хвалим домашния бо-гърт на Прогонващия духове, който приготвяше всички яденета, или той почваше да се цупи. Похвалите по време на вечеря бяха много важни, иначе на другата сутрин беконът щеше да е препържен.

- Това блюдо с месо и зеленчуци наистина си го бива - продумах най-сетне. - Не помня кога за последно съм опитвал толкова вкусно нещо.

През повечето време богъртът беше невидим, но понякога приемаше формата на едра рижа котка; ако беше истински доволен, се потъркваше в краката ми под кухненската маса. Този път нямаше дори слабо мъркане.

Или не бях прозвучал особено убедително, или богъртът си мълчеше заради лошите новини.

Прогонващия духове внезапно избута чинията си и се почеса по брадата с лявата ръка.

- Отиваме в Прийстаун² - рече той изведнъж. - Тръгваме утре на ранина.

Прийстаун? Не можех да повярвам на това, което чувах. Прогонващия духове бягаше от това място като от чума и веднъж ми беше казал, че кракът му никога нямало да стъпи в пределите на града. Не беше обяснил причината, а аз никога не бях питал, защото винаги беше ясно кога той не желае да обяснява нещо. Но когато бяхме съвсем близо до крайбрежието и трябваше да пресечем река Рибъл, омразата на Прогонващия духове към града се беше оказала истински проблем. Вместо да използваме моста в Прийстаун, се бе наложило да навлезем на цели мили във вътрешността на сушата до следващия, за да се махнем оттам.

- Защо? - попитах с глас, съвсем малко по-силен от шепот, чудейки се дали това, което казвах, може да го ядоса. - Мислех си, че може би отиваме в Хоршоу, за погребението.

- Наистина отиваме на погребението, момче - каза Прогонващия духове с много спокоен и търпелив глас. - Глупавият ми брат само работеше в Хоршоу, но беше свещеник: когато в графството умре свещеник, отнасят тялото му в Прийстаун и провеждат погребална служба в голямата катедрала там, преди да положат костите му в черковния двор.

Така че отиваме там да поднесем последните си почитания. Но това не е единствената причина. Имам недовършена работа в онзи забравен от Бога град. Вземи си тефтера, момче. Обърни на чиста страница и запиши следното заглавие...

Не бях довършил месото и зеленчуците си, но веднага направих как-вото поиска. Когато каза „недовършена работа“, разбрах, че има предвид работа, с каквато се занимават Прогонващите духове, затова извадих шишенцето с мастило от джоба си и го сложих на масата до чинията.

Нещо прищрака в ума ми.

- Богърта, който оковах, ли имате предвид? Мислите ли, че е избягал? Просто нямаше време да изкопаем девет фута. Мислите ли, че е отишъл в Прийстаун?

- Не, момче, ти се справи чудесно. Там има нещо далеч по-ужасно. Онзи град е прокълнат! Прокълнат с нещо, срещу което се изправих за последен път преди повече от двайсет години. Тогава то ме надви и ме принуди да остана на легло за почти шест месеца. Всъщност насмалко не умрях. Оттогава изобщо не съм се връщал, но тъй като се налага да посетим мястото, няма да е зле да се погрижа и за тази недовършена работа. Не, не е някой обикновен богърт-разкъсвач, който тормози онзи прокълнат град. Това е древен зъл дух, наречен „Изчадието“, и е единствен по рода си. Става по-силен и по-силен, така че трябва да се направи нещо и не мога да отлагам повече.

Написах „Изчадие“ най-горе на една нова страница, но тогава, за мое разочарование, Прогонващия духове внезапно поклати глава и се прози-на широко.

- Като се замисля, това може да почака до утре, момче. По-добре си довърши вечерята. Ще потеглим рано сутринта, така че най-добре да вървим да си лягаме.