Проклятието над Прогонващия духове

Глава 12 Сребърната порта

Щом се върнахме в избата, Алис се обърна към мен с пламтящи от гняв очи.

- Не е честно, Том! Бедната Маги. Тя не заслужава да изгори. Никой от тях не заслужава. Нещо трябва да се направи.

Свих рамене и просто се втренчих в пространството, с вцепенен ум. След малко Алис се отпусна назад и заспа. Опитах се да направя същото, но започнах отново да мисля за Прогонващия духове. Макар да изглеждаше безнадеждно, не беше ли редно все пак да отида на изгарянето и да видя дали не мога да направя нещо, за да помогна? След като преобръщах този вариант в ума си известно време, най-сетне реших, че, щом падне нощта, ще напусна Прийстаун и ще си отида у дома да говоря с мама.

Тя щеше да знае какво е най-добре да направя. Тук не бях в свои води и се нуждаех от помощ. Щях да вървя цяла нощ и после нямаше да спя, така че беше най-добре да си открадна колкото мога сега. Отне ми известно време да се унеса, но когато успях, почти веднага започнах да сънувам, и следващото нещо, което осъзнах, беше, че съм обратно в ка-такомбите.

В повечето сънища не знаеш, че сънуваш. Но когато знаеш, обикновено се случва едното от две неща. Или се събуждаш веднага, или оставаш в съня и правиш каквото искаш. Във всеки случай, така е било с мен винаги.

Но този сън беше различен. Сякаш нещо контролираше движенията ми. Вървях надолу по тесния тунел с угарка от свещ в лявата си ръка и наближавах тъмния вход към една от криптите, където се съхраняваха костите на Малките хора. Не исках дори да се приближавам до нея, но краката ми просто продължаваха да вървят.

Спрях при отворената врата, потрепващата светлина на свещта освети костите. Повечето бяха върху лавици в задната част на криптата, но няколко счупени бяха разпръснати по калдъръмения под и лежаха на купчина в ъгъла. Не исках да влизам там, наистина не исках, но изглежда, че нямах избор. Пристъпих в криптата, чувайки как парченца кости хрущят под краката ми, когато изведнъж почувствах силен студ.

Една зима, когато бях малък, брат ми Джеймс ме подгони и ми напълни ушите със сняг. Опитах се да му се противя, но той беше само с една година по-малък от най-големия ми брат Джак и точно толкова едър и силен, дотолкова, че татко накрая го даде да чиракува при един ковач. Освен това той имаше същото чувство за хумор като Джак. Снегът в ушите беше глупавата представа за шега на Джеймс, но наистина ме беше заболяло и цялото ми лице се беше вкочанило и ме боля в продължение на почти час след това. В съня беше точно така. Изключително студено. Това означаваше, че се приближава някакво създание от мрака. Студът започна в главата ми, докато взех да я усещам замръзнала и вкочанена, сякаш вече не беше моя.

Нещо проговори от тъмнината зад мен. Нещо, което стоеше близо до гърба ми и между мен и вратата. Гласът беше груб и плътен и не беше нужно да питам кой говори. Макар да не бях с лице към него, можех да помириша вонящия му дъх.

- Обуздан съм - изрече Изчадието. - Окован съм. Това е всичко, с което разполагам.

Не казах нищо и се възцари дълго мълчание. Това беше кошмар и аз се опитах да се събудя. Полагах огромни усилия, но безполезно.

- Приятна е тази стая - продължи Изчадието. - Едно от любимите ми места. Пълна със стари кости. Но това, което искам, е прясна кръв, а кръвта на младите е най-хубава. Но ако не мога да получа кръв, тогава ще трябва да се задоволя с кости. Новите кости са най-добри. Давайте ми нови кости всеки път, пресни и сладки, и пълни с костен мозък. Ето това ми харесва. Обичам да разцепвам млади кости и да изсмуквам мозъка. Но старите кости са по-добри от нищо. Стари кости като тези. По-добри са от глада, който гложди вътрешностите ми. Такъв болезнен глад.

В старите кости няма мозък. Но пък старите кости все още имат спомени, виждаш ли. Милвам старите кости, наистина, галя ги, бавно, така че да издадат всичките си тайни. Виждам плътта, покривала ги някога, надеждите и амбициите, завършили в тази суха, мъртва чупливост. И това ме засища. Това облекчава глада.

Изчадието беше много близо до лявото ми ухо: сега гласът му бе съвсем малко по-висок от шепот. Внезапно изпитах порив да се обърна и да го погледна, но то трябва да бе прочело мислите ми.

- Не се обръщай, момче - предупреди то. - Или това, което ще видиш, няма да ти хареса. Само ми отговори на този въпрос...

Настъпи дълга пауза и можех да чуя как сърцето ми блъска като чук в гърдите. Най-после Изчадието зададе въпроса си:

- Какво се случва след смъртта?

Не знаех отговора. Прогонващия духове никога не говореше за такива неща. Всичко, което знаех, беше, че има призраци, които все още мислят и говорят. И отломки, наречени привидения, изоставени, когато душата бе продължила нататък. Но продължила към какво? Не знаех. Само Бог знае. Ако има Бог.

Поклатих глава. Не говорех и бях твърде уплашен, за да се обърна. Усещах зад гърба си нещо огромно и ужасяващо.

- След смъртта няма нищо! Нищо! Нищичко! - изрева Изчадието близо до ухото ми. - Има само черна тъмнина и празнота. Няма мислене. Няма чувства. Само забвение. Това е всичко, което те чака от другата страна на смъртта. Но стори каквото ти нареждам, момче, и мога да ти даря дълъг, дълъг живот! Седемдесет години са най-доброто, на което повечето слаби човешки създания могат да се надяват. Но аз бих могъл да ти подаря десет или двайсет пъти по толкова! И всичко, което трябва да направиш, е да отвориш портата и да ме пуснеш на свобода! Само отвори портата, а аз ще свърша останалото. Господарят ти също може да излезе на свобода. Знам, че тъкмо това искаш. Можеш да се върнеш към живота, който някога си имал.

Част от мен копнееше да каже „да“. Заплашваше ме вероятността Прогонващия духове да бъде изгорен и да тръгна на самотно пътуване на север към Кастър, без да съм сигурен, че ще мога да продължа чиракуването си. Само да можеха нещата да станат пак същите като преди! Но макар че се изкушавах да кажа „да“, знаех, че просто не беше възможно. Дори ако Изчадието удържеше на думата си, не можех да го оставя да броди на свобода из Графството, способно да върши колкото си иска зли-ни. Знаех, че Прогонващия духове по-скоро би умрял, отколкото да допусне това да се случи.

Отворих уста да кажа „не“, но още преди да успея да изрека думата, Изчадието проговори отново:

- Момичето щеше да е лесно! - рече то. - Всичко, което иска, е топъл огън. Дом, в който да живее. Чисти дрехи. Но помисли си какво ти предлагам! А искам единствено кръвта ти. Не много, нали разбираш. И няма да боли толкова много. Просто достатъчно, ето колко искам. А после ще сключим договор помежду си. Само ми дай да посмуча от кръвта ти, за да си върна силата. Само ме пусни да мина през портата и ми дай свободата. Три пъти след това ще изпълня волята ти и ще живееш дълъг, дълъг живот. Кръвта на момичето е по-добра от нищо, но ти си това, от което имам нужда наистина. Седем пъти по седем, това си ти. Само веднъж преди съм опитвал сладка кръв като твоята. И още я помня добре, о, да. Сладката кръв на някой, който е седем пъти по седем. Колко силен би ме направила тя! Колко голяма ще е наградата ти! Това не е ли по-добре от небитието на смъртта?

Ах, смъртта ще дойде за теб някой ден. Със сигурност ще дойде, независимо от всичко, което правя, ще пропълзи към теб като мъглата по речен бряг в студена влажна нощ. Но аз мога да отложа този миг. Да го забавя с безброй години. Ще мине дълго време, преди да си принуден да се срещнеш с онази тъмнина. Онази чернота. Онова небитие! Така че какво ще кажеш, момче? Аз съм опитомен. Окован съм. Но ти можеш да помогнеш!

Бях уплашен и отново се опитах да се събудя. Но изведнъж думите се изляха като водопад от устата ми, сякаш бяха изречени от някой друг:

- Не вярвам, че не съществува нищо след смъртта - казах. - Имам душа и ако изживея живота си правилно, ще продължа да живея по някакъв начин. Ще има нещо. Не вярвам в небитието. Не вярвам в това!

- Не! Не! - изрева Изчадието. - Ти не знаеш каквото знам аз! Не можеш да видиш каквото виждам аз! Аз виждам отвъд смъртта. Виждам празнотата. Нищото. Аз знам! Виждам какво ужасно състояние е това - да бъдеш нищо. Няма нищо, нищичко! Нищичко!

Сърцето ми започна да забавя ритъма си и внезапно се почувствах много спокоен. Изчадието все още беше зад мен, но в криптата започваше да става по-топло. Сега разбрах. Узнах болката на Изчадието. Разбрах защо трябваше да се храни от хората, от кръвта им, от надеждите и мечтите им...

- Аз имам душа и ще продължа да живея - казах на Изчадието, запазвайки тона си съвсем спокоен. - И това е разликата. Аз имам душа, а ти - не! За теб няма нищо след смъртта! Абсолютно нищо!

Нещо блъсна силно главата ми в близката стена на криптата, а зад мен се разнесе гневно съскане. Съскане, което премина в яростен рев.

- Глупак! - изкрещя Изчадието; гласът му прогърмя, изпълни криптата и отекна отвъд нея надолу по дългите, тъмни тунели на катакомбите. То свирепо перна главата ми настрани, ожулвайки челото ми в твърдите, студени камъни. С крайчеца на лявото си око можах да видя размера на грамадната ръка, която беше сграбчила главата ми. Вместо с обикновени нокти, пръстите му завършваха с грамадни жълти хищни нокти.

- Ти имаше своя шанс, но сега той е изгубен завинаги! - изрева Изчадието. - Но има още някой, който може да ми помогне. Така че, щом не мога да имам теб, ще се задоволя с нея!

Бях блъснат надолу в купчината кости в ъгъла. Почувствах как падам през тях. Падах все по-надолу и по-надолу, дълбоко в бездънна яма, пълна с кости. Свещта беше угаснала, но костите сякаш сияеха в тъмнината: ухилени черепи, гръдни кошове, кости от крака и кости от ръце, парчета от китки, пръсти и палци, и през цялото време сухият прах на смъртта покриваше лицето ми, пълзеше нагоре по носа и влизаше в устата и гърлото ми, докато започнах да се задушавам и едва можех да дишам.

- Такъв е вкусът на смъртта! - изкрещя Изчадието. - И ето така изглежда смъртта!

Костите изчезнаха от погледа ми и не виждах нищо. Абсолютно нищо. Просто падах през чернотата. Падах в мрака. Бях ужасен, че Изчадието някак ме е убило в съня ми, но неспирно се борех да се събудя. По някакъв начин Изчадието ми беше говорило, докато спях, и знаех кого щеше да убеждава сега да направи онова, което аз бях отказал.

Алис!

Най-сетне успях да се разбудя, но твърде късно. Близо до мен гореше свещ, но беше само угарка. Бях спал с часове! Другата свещ беше изчезнала, а също и Алис!

Затърсих опипом в джобовете си, но само се уверих в онова, което вече бях предположил. Алис беше взела ключа за Сребърната порта...

Когато се изправих със залитане на крака, ми се виеше свят и ме болеше главата. Допрях опакото на дланта си до челото и когато я отдръпнах, по нея имаше кръв. По някакъв начин Изчадието ми беше причинило това насън. Освен това можеше да прониква в умовете. Как да победиш едно създание, когато то знае какво възнамеряваш, още преди да си успял да помръднеш или дори да проговориш? Прогонващия духове беше прав - това създание беше най-опасната твар, срещу която се бяхме изправяли някога.

Алис беше оставила капака в пода отворен и като улових здраво свещта, слязох по стъпалата в катакомбите, без да губя време. Няколко минути по-късно стигнах до реката, която ми се стори доста по-дълбока от преди. Водата, образуваща водовъртеж надолу по течението, почти покриваше три от деветте камъка на брода, онези точно в средата, и почувствах как течението дърпа ботушите ми.

Пресякох бързо, надявайки се, че по някакво чудо няма да съм твърде закъснял. Но когато свърнах зад ъгъла, видях Алис да седи, опряла гръб в стената. Лявата й ръка беше отпусната на калдъръма, пръстите й -покрити с кръв.

А Сребърната порта беше широко отворена!