Проклятието над Прогонващия духове

Глава 15 Сребърната верига

Когато слязох долу, мама вече се беше върнала. Бях нетърпелив да попитам как е Прогонващия духове и какво бе направила за него, но не ми се удаде шанс. През кухненския прозорец зърнах Джак да прекосява двора заедно с Ели, гушнала в прегръдките си бебето им.

- Направих каквото можах за господаря ти, синко - прошепна мама, точно преди Джак да отвори вратата. - Ще говорим след вечеря.

За момент Джак замръзна на прага, загледан в мен; по лицето му бързо премина смесица от изражения. Най-после се усмихна и тръгна напред да преметне ръка през раменете ми.

- Хубаво е да те видя, Том - рече.

- Просто минавах на път обратно към Чипъндън - казах му. - Хрумна ми да се отбия и да видя как сте всичките. Щях да ви посетя по-рано, ако знаех, че татко е толкова болен...

- Вече се оправя - рече Джак. - Това е важното.

- О, да, Том, сега той е много по-добре - съгласи се Ели. - След няколко седмици ще е напълно здрав.

Виждах, че тъжното изражение върху лицето на мама говори друго. Истината бе, че татко щеше да има късмет, ако изкара до пролетта. Тя го знаеше, а също и аз.

На вечеря всички изглеждаха унили, дори мама. Не можех да преценя дали присъствието ми там, или болестта на татко правеше всички толкова мълчаливи, но докато се хранехме, Джак едва успя да ми кимне, а когато все пак проговори, беше за да каже нещо саркастично.

- Изглеждаш блед, Том - рече той. - Трябва да е заради всичкото това свиране из тъмното. Едва ли ти се отразява добре.

- Не бъди жесток, Джак! - сгълча го Ели. - Както и да е, какво мислиш за нашата Мери? Кръстихме я миналия месец. Доста е пораснала, откак я видя за последно, нали?

Усмихнах се и кимнах. Бях удивен да видя колко много е пораснало бебето. Вместо мъничко същество с червено, сбръчкано личице, тя бе пълничка и закръглена, със здрави крайници и бдително, будно изражение. Изглеждаше готова да слезе от коляното на Ели и да започне да лази по кухненския под.

Не бях особено гладен, но в мига, щом мама натрупа грамадна порция димящо месо със зеленчуци върху чинията ми, веднага му се нахвърлих.

Едва бяхме приключили, когато тя се усмихна на Джак и Ели:

- Имам да обсъдя нещо с Том - каза тя. - Така че защо вие двамата не се качите горе и поне веднъж не си легнете рано? И не се тревожи за миенето на съдовете, Ели. Аз ще се погрижа за това.

В чинията още беше останало малко месо със зеленчуци и видях как очите на Джак бързо се стрелват към него, после обратно към мама. Но Ели се изправи и Джак я последва бавно. Забелязах, че не изглеждаше твърде доволен.

- Мисля, че просто ще взема кучетата и първо ще обходя оградата на имота - каза той. - Снощи наблизо обикаляше лисица.

Щом те излязоха от стаята, изрекох на един дъх въпроса, който си умирах да задам.

- Как е той, мамо? Ще се оправи ли господин Грегъри?

- Направих за него каквото мога - каза мама. - Но нараняванията по главата обикновено заздравяват така или иначе. Само времето ще покаже. Мисля, че колкото по-скоро го върнеш в Чипъндън, толкова по-добре. Тук ще е добре дошъл, но трябва да уважавам желанията на Джак и Ели.

Кимнах и тъжно се загледах надолу в масата.

- Можеш ли да се справиш с втора порция, Том? - попита мама.

Нямах нужда от втора покана и мама се усмихна, когато започнах да

лапам лакомо.

- Само ще се кача да видя как е баща ти - каза тя.

Скоро се върна долу.

- Добре е - каза. - Просто е заспал отново.

Тя седна срещу мен и ме загледа как се храня със сериозно лице.

- Раните, които видях по пръстите на Алис - оттам ли Изчадието е смукало кръв от нея?

Кимнах.

- Имаш ли й доверие сега, след всичко случило се? - попита внезапно тя.

Свих рамене:

- Не знам какво да правя. Тя е преминала на страната на мрака, но без нея Прогонващия духове и мнозина други невинни хора щяха да умрат.

Мама въздъхна:

- Това е неприятна работа и още не съм сигурна, че отговорът е ясен. Иска ми се да можех да дойда с теб и да ти помогна да върнеш господаря си в Чипъндън, защото пътуването няма да е лесно, но не мога да оставя баща ти. Без внимателни грижи болестта може да го повтори, а не мога да рискувам това да се случи.

Обрах чинията си със залък хляб, после бутнах стола си назад.

- Мисля, че е по-добре да тръгвам, мамо. Колкото по-дълго съм тук, на толкова по-голяма опасност излагам всички ви. Няма начин Инквизиторът да ни остави да се измъкнем без преследване. А сега, когато Изчадието е свободно и се е хранило с кръвта на Алис, не мога да рискувам да го доведа тук.

- Не бързай още - каза мама. - Ще ти нарежа малко шунка и хляб за из път.

- Благодаря, мамо.

Тя се залови да реже хляба, докато аз гледах и ми се щеше да можех да остана по-дълго. Щеше да е хубаво да съм отново у дома, пък било то и само за една нощ.

- Том, в уроците ти за вещиците господин Грегъри разказвал ли ти е за онези, които използват фамилиари?

Кимнах. Различните видове вещици се сдобиваха със сили по различни начини. Някои използваха магия с кости, други - магия с кръв; наскоро ми беше разказал за трети, още по-опасен вид. Те използваха нещо, което се наричаше „магия с фамилиар“. Даваха кръвта си на някакво създание - можеше да е котка, крастава жаба или дори прилеп. В отплата то се превръщаше в техни „очи и уши“ и изпълняваше волята им. Понякога ставаше толкова силно, че те попадаха изцяло под властта му и имаха малко или никаква собствена воля.

- Е, това си мисли Алис, че прави сега, Том - че използва магия чрез фамилиар. Сключила е договор с онова създание и го използва, за да получи каквото иска. Но тя играе опасна игра, синко. Ако не внимава, накрая ще му принадлежи и ти няма да можеш отново да й имаш истинско доверие. Поне не и докато Изчадието е още живо.

- Господин Грегъри каза, че то става по-силно, мамо. Че скоро ще може да приеме първоначалния си образ. Видях го долу в катакомбите - беше се преобразило в Прогонващия духове и се опита да ме измами. Значи очевидно е събирало сили там долу.

- Това е съвсем вярно, но случилото се току-що сигурно го е забавило малко. Разбираш ли, Изчадието сигурно е изразходило много енергия, за да литне и да се освободи от място, на което е било оковано толкова дълго. Така че засега ще е смутено и объркано, вероятно отново във вид на дух, съвсем не достатъчно силно, за да се облече отново в плът. Вероятно няма да е в състояние да си върне пълната сила, докато кръвният договор с Алис не бъде изпълнен.

- Може ли да вижда през очите на Алис? - попитах.

Мисълта беше ужасяваща. Готвех се да потегля с Алис през мрака. Спомних си усещането от тежестта на Изчадието върху главата и раменете ми, очакването, че всеки момент ще бъда смазан и че е настъпил сетният ми миг. Може би беше по-безопасно да изчакам до развиделяване...

- Не, още не, синко. Тя му е дала кръвта си и свободата му. В отплата то сигурно е обещало да й се подчини три пъти, но всеки път ще иска още от кръвта й. След като го е нахранила отново по време на изгарянето в Уортъм, тя ще е отслабена и ще й е все по-трудно и по-трудно да се съпротивлява. Нахрани ли го още веднъж, то ще е способно да вижда през очите й. Най-накрая, при последното хранене, тя ще му принадлежи, а то ще има силата да се върне към истинския си образ. И тогава никой няма да може да стори нищо, за да спаси Алис - каза мама.

- Така че където и да се намира, то ще търси Алис?

- Да, синко, но за кратко време, освен ако тя не го повика при себе си, шансовете то да я открие ще са много малки. Особено когато тя се движи. Ако остане на едно място по-дълго време, Изчадието ще има по-голям шанс да я открие. Обаче то всяка нощ ще става малко по-силно, особено ако случайно си намери някоя друга жертва. Всякаква кръв би му помогнала - животинска или човешка. Някой сам в тъмнината ще е лесен за измъчване. Ще е лесно Изчадието да го пречупи и подчини на волята си. След известно време то ще намери Алис, а след това винаги ще е някъде близо до нея, освен през светлите часове на деня, когато вероятно ще стои под земята. Създанията на мрака рядко се осмеляват да се покажат, когато е светло. Но при положение, че Изчадието е на свобода, събирайки сили, всички в Графството би трябвало да се страхуват, щом падне нощта.

- Как е започнало всичко, мамо? Господин Грегъри ми разказа, че Хейс, кралят на Малките хора, трябвало да принесе синовете си в жертва на Изчадието и че по някакъв начин последният син успял да го обуздае.

- Това е тъжна и ужасна история - каза мама. - Мисълта за случилото се със синовете на краля е непоносима. Но мисля, че е по-добре да знаеш, за да разбереш точно с какво си имаш работа. Изчадието живеело в дългите изровени тунели в Хейшам, сред костите на мъртвите. Първо отвело там най-големия син да го използва като своя играчка, изтръгвайки мислите и сънищата от ума му, докато не останало много, освен нещастие и черно отчаяние. И така продължило с всичките синове, един след друг. Помисли си как ли трябва да се е чувствал баща им! Бил крал, а въпреки това не можел да помогне с нищо.

Мама въздъхна тъжно:

- Никой от синовете на Хейс не оцелял повече от месец при тези изтезания. Трима се хвърлили от зъберите наблизо и се разбили на парчета върху скалите отдолу. Двама отказали да се хранят и излинели до смърт. Шестият заплувал надалече в морето, докато силите го напуснали и се удавил - пролетните приливи изхвърлили тялото му обратно на брега. И шестимата са погребани в каменните гробове, издълбани в скалите. В един друг гроб по-нататък е тялото на баща им, който умрял скоро след шестимата си синове от сломено сърце. Така че единствено Нейз, последният от децата му, неговият седми син, го надживял.

Кралят също бил седми син, така че Нейз бил като теб и притежавал дарбата. Бил дребен, дори по мерките на собствения си народ, а старата кръв течала силно и уверено във вените му. Някак успял да обуздае Изчадието, но никой не знае как, дори господарят ти. След това създанието убило Нейз на място, размазвайки го върху камъните. После, години по-късно, тъй като те напомняли на Изчадието как е било измамено, то натрошило костите му на малки късчета и ги избутало през Сребърната порта, така че най-после народът на Нейз успял да го погребе подобаващо. Останките му са при другите в каменните гробове в Хейшам, който е наречен на името на древния крал.

В продължение на няколко мига не казахме нищо. Това беше ужасен разказ.

- Тогава как можем да го спрем сега, когато е отново на свобода, мамо? - попитах, нарушавайки мълчанието. - Как можем да го убием?

- Остави това на господин Грегъри, Том. Само му помогни да се върне в Чипъндън и отново да закрепне и оздравее. Той ще измисли какво да прави нататък. Най-лесният начин ще бъде да го окове отново, но дори тогава то още ще може да върши злините си, които е вършило все повече и повече в последните години. Ако е успяло да се облече в плът преди, там долу в катакомбите, тогава ще го направи отново и не след дълго, ко-гато силата му нарасне, ще се върне към истинския си образ, покварявай-ки Прийстаун и Графството оттатък. Така че, макар че ще сме в по-голяма безопасност, когато е оковано, това не е окончателно разрешение. Господарят ти трябва да научи как да го убие, за доброто на всички ни.

- Но ако той не се възстанови?

- Нека просто да се надяваме, че ще се възстанови, защото има повече за вършене, отколкото може би си готов да се справиш все още. Разбираш ли, синко, където и да отиде Алис, това създание ще я използва, за да наранява другите, така че господарят ти може да няма избор, освен да я затвори в ямата.

Мама придоби затормозено изражение, после внезапно направи пауза и допря ръка до челото си, като стисна очи, сякаш я бе връхлетяло внезапно мъчително главоболие.

- Добре ли си, мамо? - попитах тревожно.

Тя кимна и се усмихна немощно.

- Виж, синко, седни за малко. Трябва да напиша едно писмо, което да вземеш.

- Писмо? За кого?

- Ще говорим повече, след като свърша.

Седнах в стола до огъня, загледан в жаравата, докато мама пишеше на масата. Чудех се какво ли пише. След като свърши, тя седна в своя люлеещ се стол и ми подаде плика. Беше запечатан, а върху него беше написано:

Изненадах се. Бях си представял, че сигурно е писмо, което Прогонващия духове да прочете, когато състоянието му се подобри.

- Защо ми пишеш, мамо? Защо просто не ми кажеш сега каквото имаш за казване?

- Защото всяка наша дребна постъпка променя нещата, синко - мама положи леко длан върху лявата ми ръка. - Да виждаш бъдещето е опасно, а да съобщаваш онова, което виждаш - двойно по-опасно. Господарят ти трябва да следва собствения си път. Трябва сам да намери пътя си. Всички ние имаме свободна воля. Но се задава смрачаване и аз трябва да сторя всичко по силите си, за да предотвратя най-лошото, което може да се случи. Отвори това писмо само в миг на силна нужда, когато бъдещето изглежда безнадеждно. Довери се на инстинктите си. Ще разбереш, кога-то дойде този момент - макар да се моля заради всички ви той никога да не настъпи. Дотогава го пази на сигурно място.

Послушно го пъхнах в джоба си.

- Сега ме последвай - каза мама. - Имам и друго за теб.

От тона на гласа й и странното й държание се досетих накъде сме се запътили. Оказах се прав. Носейки месинговата поставка със свещта, тя ме отведе горе в личния си склад, заключената стая точно под таванското помещение. Сега в тази стая не ходеше никой, освен мама. Дори и татко. Бях ходил с нея няколко пъти като малък, макар че вече почти не го помнех.

Изваждайки един ключ от джоба си, тя отключи вратата и аз я последвах вътре. Стаята беше пълна с кутии и сандъци. Знаех, че тя идва тук веднъж месечно. Не можех да предположа какво прави.

Мама влезе в стаята и спря пред големия сандък най-близо до прозореца. После се взря настойчиво в мен, докато се почувствах доста смутен. Тя ми беше майка и я обичах, но със сигурност не бих искал да съм неин враг.

- Ти си чирак на господин Грегъри от близо шест месеца, така че си имал достатъчно дълго време да видиш сам разни неща - каза тя. - А досега мракът те е забелязал и ще се опитва да те открие и обсеби. Така че си в опасност, синко, и за известно време тази опасност ще продължи да расте. Но запомни това. Ти също растеш. Растеш бързо. Всеки дъх, всеки удар на сърцето ти те прави по-силен, по-смел, по-добър. Джон Грегъри се бори срещу мрака от години, подготвяйки пътя за теб. Защото, синко, когато станеш мъж, тогава ще е ред на нечестивия мрак да се страхува. Тогава ти ще бъдеш ловецът, а не плячката. Именно затова ти дадох живот.

Тя ми се усмихна за пръв път, откакто бях влязъл в стаята, но това беше тъжна усмивка. После, като повдигна капака на сандъка, вдигна нагоре свещта, за да видя какво лежи вътре.

Дълга сребърна верига с изящни брънки проблесна ярко на светлината на свещта.

- Измъкни я - рече мама. - Аз не мога да я докосна.

Потръпнах при думите й, защото нещо ми подсказа, че това е същата верига, която бе приковавала мама към скалата. Татко не беше споменал, че е била сребърна - изключително важен пропуск, защото сребърната верига се използва за оковаване на вещици. Тя е важен инструмент в занаята на един гонител на духове. Нима това значи, че мама е вещица?

Може би вещица-ламия като Мег? Сребърната верига, начинът, по който беше целунала татко - всичко звучеше много познато.

Измъкнах веригата и я претеглих в ръцете си. Беше фина и лека, по-качествена от веригата на Прогонващия духове, с много повече сребро в сплавта.

Сякаш досетила се какво си мисля, мама каза:

- Знам, че баща ти е разказал как се срещнахме. Но винаги помни това, синко. Никой от нас не е нито изцяло добър, нито изцяло лош - всички сме някъде по средата, - но във всеки живот идва момент, когато правим важна стъпка, било то към светлината или към мрака. Понякога това е решение, което вземаме в ума си. Или може би е заради някой специален човек, когото срещаме. Заради това, което баща ти направи за мен, аз стъпих в правилната посока и затова съм тук днес. Тази верига сега принадлежи на теб. Така че я прибери и я пази на сигурно място, докато ти потрябва.

Намотах веригата около китката си, после я пъхнах във вътрешния си джоб, до писмото. След като свършихме с това, мама затвори капака и аз я последвах навън от стаята, като изчаках, докато заключи вратата.

Долу взех пакета със сандвичи и се приготвих да си вървя.

- Дай да погледна тази ръка, преди да тръгнеш!

Протегнах я и мама внимателно развърза конците и дръпна листата. Изгарянето, изглежда, вече зарастваше.

- Това момиче си разбира от работата - каза тя. - Това й го признавам. Сега остави раната да се проветрява и след няколко дни ще заздравее напълно.

Мама ме прегърна и след като й благодарих още веднъж, отворих задната врата и излязох навън в нощта. Почти бях прекосил полето, отправяйки се към оградата на имота, когато чух някакво куче да лае и видях една фигура да се отправя към мен през мрака.

Беше Джак и когато се приближих, видях на светлината на звездите, че лицето му е разкривено от гняв.

- За глупав ли ме мислиш? - изкрещя той. - А? На кучетата не им отне и пет минути да ги намерят!

Погледнах кучетата, и двете - свили се страхливо зад краката на Джак. Те бяха кучета за работа и не бяха мекушави, но ме познаваха и бях очаквал някакъв поздрав. Нещо ги беше изплашило здравата.

- Да, гледай ги и се чуди - рече Джак. - Онова момиче взе да съска и да плюе по тях, и те търтиха да бягат, все едно сам Дяволът ги е дръпнал за опашките. Като й казах да се омита, тя имаше безочието да ми каже, че била на нечия друга земя и това нямало нищо общо с мен.

- Господин Грегъри е болен, Джак. Нямах избор, освен да се отбия и да поискам помощ от мама. Задържах него и Алис извън границите на фермата. Знам как се чувстваш, затова направих най-доброто, което можах.

- Бас държа, че си. Аз съм голям човек, но мама ме изкомандва да си лягам, все едно съм дете. Как мислиш, че ме кара да се чувствам това? И то пред собствената ми жена. От време на време се чудя дали фермата някога ще ми принадлежи наистина.

Дотогава вече и самият аз бях ядосан и ми се прищя да му кажа, че тя вероятно ще стане негова, и то много по-скоро, отколкото си мисли. Щеше да е изцяло негова, щом татко умре, а мама се върне у дома в родната си земя. Но прехапах устна и не казах нищо по въпроса.

- Съжалявам, Джак, но трябва да тръгвам - казах му, отправяйки се към колибата, където бях оставил Алис и Прогонващия духове. След около дузина стъпки се обърнах, но Джак вече ми беше обърнал гръб и вървеше към вкъщи.

Потеглихме, без да кажем и дума. Имах да мисля за много неща и усещах, че Алис знае това. Прогонващия духове просто се взираше в пространството, но все пак май вървеше по-добре и вече нямаше нужда да се обляга на нас.

Около час преди да се покаже слънцето, аз пръв наруших мълчанието.

- Гладни ли сте? - попитах. - Мама ни е приготвила закуска.

Алис кимна и седнахме на един обрасъл с трева бряг, и се заловихме с храната. Предложих на Прогонващия духове, но той отблъсна грубо ръката ми. След няколко мига се поотдалечи и седна на прелеза на една ограда, сякаш изобщо не искаше да е близо до нас. Или поне до Алис.

- Изглежда по-силен. Какво направи мама? - попитах.

- Накваси челото му с вода и непрекъснато го гледаше в очите. После му даде да изпие някаква отвара. Аз стоях надалече и тя дори не поглеждаше в моята посока.

- Това е защото знае какво си направила. Трябваше да й кажа. Не мога да лъжа мама.

- Каквото сторих, го сторих за добро. Платих си и спасих всички онези хора. Направих го и заради теб, Том. За да можеш да върнеш стария

Грегъри и да продължиш с учението. Това искаш, нали? Не постъпих ли правилно?

Не отвърнах. Алис беше попречила на Инквизитора да изгори невинни хора. Беше спасила много животи, включително този на Прогонващия духове. Беше направила всички тези неща и те бяха все добри. Не, проблемът не бе в това какво бе направила, а как го бе направила. Исках да й помогна, но не знаех как.

Сега Алис принадлежеше на мрака и щом станеше достатъчно силен, Прогонващия духове щеше да поиска да я затвори в яма. Тя знаеше това, а също и аз.