Проклятието над Прогонващия духове

Глава 14 Разказът на татко

Наближихме фермата около час преди залез-слънце. Знаех, че татко и Джак щяха тъкмо да почват с доенето, така че това бе добър момент за пристигане. Трябваше ми шанс да говоря с мама насаме.

Не се бях връщал у дома от пролетта, когато старата вещица, Майка Молкин, бе навестила семейството ми. Благодарение на смелостта на Алис я унищожихме, но инцидентът бе разстроил Джак и жена му Ели и знаех, че нямаше много да им хареса да оставам след като се стъмни. Работата на гонителите на духове ги плашеше и се тревожеха, че нещо може да се случи на детето им. Така че просто исках да помогна на Прогонващия духове, а после да тръгна отново на път възможно най-бързо.

Освен това си давах сметка, че рискувам живота на всички, като водя Прогонващия духове и Алис във фермата. Ако хората на Инквизитора ни проследяха дотук, нямаше да имат милост към хора, дали подслон на магьосница и гонител на духове. Не исках да излагам семейството си на по-голяма опасност, отколкото трябва, затова реших да оставя Алис и Прогонващия духове точно извън границите на фермата. Имаше една стара овчарска колиба, принадлежаща към най-близката до нас ферма. Бяха се отказали от овцете и бяха почнали вместо това да отглеждат говеда, така че тя не беше използвана от години. Помогнах на Алис да въведе Прогонващия духове вътре и й казах да чака там. След това прекосих полето, запътвайки се право към оградата, която бележеше границите на нашето стопанство.

Когато отворих вратата към кухнята, мама беше на обичайното си място в ъгъла до огъня, седнала в своя люлеещ се стол. Столът беше съвсем неподвижен и тя само се взря в мен, когато влязох. Завесите вече бяха затворени, а свещта в месинговата поставка беше запалена.

- Седни, синко - подкани ме тя с нисък и кротък глас. - Придърпай си един стол и ми разкажи всичко. - Ни най-малко не изглеждаше изненадана да ме види.

Точно с това бях свикнал. Често търсеха мама, когато акушерките се сблъскваха с проблеми при някое трудно раждане и тя по някакъв стряскащ начин винаги знаеше кога някой има нужда от помощта й, дълго преди съобщението да пристигне във фермата. Тя долавяше тези неща, точно както беше доловила приближаването ми. У мама имаше нещо специално. Тя притежаваше дарби, които някой като Инквизитора би искал да унищожи.

- Случило се е нещо лошо, нали? - рече мама. - И какво ти е на ръката?

- Няма нищо, мамо. Само едно изгаряне. Алис го оправи. Сега въобще не боли.

Мама повдигна вежди при споменаването на Алис:

- Разкажи ми всичко за това, синко.

Кимнах, чувствайки как в гърлото ми се надига буца. Опитах три пъти, преди да успея да изрека първото си изречение. Когато все пак успях да проговоря, всичко се изля наведнъж.

- Насмалко не изгориха господин Грегъри, мамо. Инквизиторът го залови в Прийстаун. Измъкнахме се, но ще ни подгонят, а Прогонващия духове не е добре. Има нужда от помощ. Всички имаме.

Сълзите започнаха да се стичат по лицето ми, когато признах пред себе си онова, което сега ме тревожеше най-много от всичко. Главната причина, поради която не бях искал да отида на хълма за сигналните огньове, беше, защото бях уплашен. Бях се страхувал, че ще ме заловят и че аз също ще изгоря.

- Какво, за Бога, сте правили в Прийстаун? - попита мама.

-Братът на господин Грегъри умря и погребението му беше там.

Трябваше да отидем.

- Не ми казваш всичко - рече мама. - Как се измъкнахте от Инквизитора?

Не исках мама да узнае какво беше направила Алис. Разбирате ли, мама се беше опитала да помогне на Алис веднъж и не исках да узнае какво бе станало с нея накрая; че се бе обърнала към тъмната страна, как-то Прогонващия духове винаги се бе опасявал.

Но нямах избор. Разказах й цялата история. След като свърших, мама въздъхна дълбоко.

- Лошо е, наистина лошо - каза тя. - Това, че Изчадието е на свобода, не вещае нищо добро за никого в Графството - и то с млада вещица, обвързана с волята му. Е, боя се за всички ни. Но просто ще трябва да се задоволим с това, с което разполагаме. Това е всичко, което можем да сторим. Ще си взема торбата и ще отида да видя какво мога да направя за клетия господин Грегъри.

- Благодаря, мамо - казах й, внезапно осъзнавайки, че бях говорил само за собствените си неприятности. - Но как е положението тук? Как е бебето на Ели? - попитах.

Мама се усмихна, но долових нотка на тъга в очите й.

- О, бебето се чувства чудесно, а Ели и Джак са по-щастливи от всякога. Но, синко - каза тя, като докосна леко ръката ми, - имам за теб и лоши новини. Става дума за татко ти. Много е болен.

Изправих се, почти неспособен да повярвам на това, което казваше. Изражението на лицето й ми подсказа, че положението е сериозно.

- Седни, синко - каза тя, - и слушай внимателно, преди да се разстроиш. Зле е, но можеше да е много по-лошо. Започна като тежка простуда, но после стигна до гърдите му и се превърна в пневмония, и едва не го изгубихме. Надявам се, че сега се подобрява, но ще трябва добре да се увива тази зима. Страхувам се, че вече няма да може да върши кой знае какво във фермата. Джак просто ще трябва да се оправя без него.

- Аз мога да помагам, мамо.

- Не, синко, ти си имаш собствена работа за вършене. При положение, че Изчадието е свободно, а господарят ти е отслабен, Графството се нуждае от теб повече от всякога. Виж, нека просто да се кача първа и да кажа на татко ти, че си тук. И не бих казвала нищо за неприятностите, които си имал. Не бива да го товарим с повече лоши вести или неприятни шокове. Просто ще си мълчим за това.

Зачаках в кухнята, но няколко минути по-късно мама се върна долу, носейки торбата си.

- Е, качи се да видиш баща си, докато аз отида да помогна на господаря ти. Баща ти се радва, че си се върнал, но не го оставяй да говори твърде дълго. Още е много слаб.

Татко седеше в леглото, подпрян на няколко възглавници. Усмихна се немощно, когато влязох в стаята. Лицето му беше изпито и уморено, а по челюстта му бе набола сива четина, която го правеше да изглежда много по-стар.

- Каква приятна изненада, Том. Седни - каза той, като кимна към стола до леглото.

- Съжалявам - казах. - Ако знаех, че си болен, щях да се прибера у дома по-скоро, за да те видя.

Татко вдигна ръка, сякаш да каже, че няма значение. После закашля ужасно силно. Очакваше се, че се подобрява, така че не ми се щеше да го чуя, когато е бил наистина зле. В стаята се носеше мирис на болест. Полъх на нещо, което човек никога не може да помирише навън. Нещо, което витае само в стаите на болни хора.

- Как върви работата? - попита гой, след като най-сетне спря да се дави.

- Не е зле. Вече свиквам с нея и я предпочитам пред фермерската работа - казах, изтласквайки всичко лошо, което се беше случило, в дъното на ума си.

- Фермерският труд е твърде скучен за теб, а? - попита той със слаба усмивка. - Имай предвид, че невинаги съм бил фермер.

Кимнах. В младостта си татко бил моряк. Беше разправял много истории за местата, които бе посещавал. Те бяха забавни истории, цветисти и вълнуващи. Очите му винаги блестяха със замечтано, отнесено изражение, когато си припомняше онези времена. Исках да видя как онази искра на живота се връща в тях.

- Да, татко - казах, - разправи ми някоя от твоите истории. Онази за грамадния кит.

Той помълча за миг, после хвана ръката ми, притегляйки ме по-близо.

- Мисля, че има една история, която трябва да ти разкажа, синко, преди да е твърде късно.

- Не говори глупости - казах, стреснат от този обрат в разговора.

- Не, Том, надявам се да видя още една пролет и лято, но не мисля, че ще съм още дълго на този свят. Напоследък мислих много и смятам, че е време да ти разкажа каквото знам. Не очаквах да те видя доста време, но сега си тук и кой знае кога ще те видя пак? - Той направи пауза, а после каза: - Става дума за майка ти - как се запознахме и неща от този род.

- Ще видиш много пролети, татко - казах, но бях изненадан. При всичките прекрасни истории на татко, имаше една, която никога не беше разказал както трябва: как се е запознал с мама. Досещахме се, че всъщност не му се говори за това. Той или сменяше темата, или ни казваше да идем да питаме нея. Така и не го сторихме. Когато си дете, има неща, които не разбираш, но за които просто не питаш. Знаеш, че майка ти и баща ти не искат да ти кажат. Но днес беше различно.

Той поклати уморено глава, после я сведе ниско, сякаш огромно бреме притискаше раменете му. Когато се изправи отново, слабата усмивка се беше върнала на лицето му.

- Не съм сигурен, че тя ще ми благодари, задето ти разказвам, имай го предвид, така че нека си остане между нас. Няма да разказвам и на братята ти и ще те помоля да сториш същото, синко. Но мисля, че в твоя занаят и заради това, че си седми син на седми син, ами...

Татко отново направи пауза и затвори очи. Вгледах се в него и почувствах да ме залива тъга, когато си дадох сметка колко стар и болен изглеждаше. Той отново отвори очи и започна да говори:

- Спряхме в малко пристанище, за да вземем вода - каза, започвайки разказа си, сякаш трябваше да се залови с това бързо, преди да размисли. - Мястото беше самотно, с надвиснали над него високи, скалисти хълмове, само с къщата на пристанищния управител и няколко малки рибарски хижи, построени от бял камък.

Бяхме в морето от седмици и капитанът, понеже беше добър човек, каза, че заслужаваме да си отдъхнем. Така че пусна всички ни да идем на брега. Слязохме на две смени и на мен се падна втората, която започваше доста след мръкване.

Бяхме дузина души и когато най-сетне се добрахме до най-близката кръчма, в покрайнините на едно село почти на половината път нагоре по един планински връх, тя беше на път да затвори. Така че пиехме бързо, изливайки силни спиртни напитки в гърлата си, сякаш нямаше утрешен ден, а после си купихме по една гарафа червено вино на човек, за да пием на връщане към кораба.

Трябва да съм изпил твърде много, защото се събудих сам край стръмната пътека, която водеше надолу към пристанището. Слънцето точно се готвеше да изгрее, но не се разтревожих особено, защото щяхме да отплаваме чак по пладне. С мъка се изправих на крака и се изтупах от прахта. Именно тогава чух звук от далечно ридание.

Слушах почти минута, преди да взема решение. Искам да кажа, звучеше точно като жена, но как можех да бъда сигурен? От тези места произлизат всевъзможни странни разкази за създания, които подмамват и дебнат пътешествениците. Бях сам и нямам нищо против да ти кажа, че бях уплашен, но ако не бях отишъл да видя кой плаче, никога нямаше да срещна майка ти и ти нямаше да си тук сега.

Изкатерих се по стръмния хълм край пътеката и с усилие се спуснах по другата страна, докато пътят ме доведе право до ръба на скалист бряг. Брегът беше висок, вълните се разбиваха върху скалите отдолу и можех да видя кораба, закотвен в залива. Бе толкова малък, че изглеждаше сякаш може да се побере в дланта ми.

Тясна скала се издаваше нагоре от брега като зъб на плъх, а с гръб към нея седеше млада жена, загледана нататък към морето. Беше прикована към онази скала с верига. Не само това, а и беше гола както в деня, когато се бе родила.

С тези думи татко се изчерви толкова силно, че лицето му заприлича почти на глава червено цвекло.

- Тогава тя започна да се опитва да ми каже нещо. Нещо, от което се боеше. Нещо далеч по-лошо, отколкото просто да е завързана за онази скала. Но говореше на собствения си език и аз не разбирах нито дума от него - все още не разбирам, но теб тя те научи доста добре и, знаеш ли, ти беше единственият, за когото тя си даде този труд. Тя е добра майка, но никой от братята ти не е чувал дори думичка на гръцки.

Кимнах. Някои от братята ми не бяха твърде доволни от това, особено Джак, и това понякога ми бе утежнявало живота.

- Не, тя не можеше да обясни с думи какво става, но там някъде в морето имаше нещо, което я ужасяваше. Не можех да си представя какво ли можеше да бъде, но после върхът на слънцето се подаде над хоризонта и тя изпищя.

Взрях се в нея, но не можех да повярвам какво виждам: мънички мехурчета взеха да избиват по кожата й, докато след по-малко от минута тя беше цялата във възпалени места. Беше от слънцето. И до ден-днешен, както вероятно си забелязал, за нея е трудно да се излага дори на слънцето в Графството, но слънчевата светлина в онази земя беше ужасно силна и без помощ тя щеше да умре.

Той направи пауза, за да си поеме дъх, а аз си помислих за мама. Винаги бях знаел, че избягва слънчевата светлина - но това беше нещо, което просто бях приемал за даденост.

- Какво можех да сторя? - продължи татко. - Трябваше да мисля бързо, затова свалих ризата си и я покрих с нея. Тя не бе достатъчно голяма, така че не ми оставаше нищо друго, освен да използвам и панталоните си. После приклекнах там с гръб към слънцето, така че сянката ми падна върху нея, предпазвайки я от силната светлина.

Останах така до късно след пладне, когато слънцето най-сетне се изгуби зад хълма. Дотогава моят кораб беше отплавал без мен, а гърбът ми беше болезнено зачервен от слънчево изгаряне, но майка ти беше жива, а мехурите вече бяха изчезнали. Помъчих се да я освободя от веригата, но който и да я беше завързал, разбираше от възли дори повече от мен, а аз бях моряк. Едва когато най-накрая свалих веригата от нея, забелязах нещо толкова жестоко, че едва можах да го повярвам. Искам да кажа, тя, майка ти, е добра жена - как бе могъл някой да стори такова нещо, и то на жена?

Татко млъкна и заби поглед надолу в ръцете си; забелязах, че те трепереха от спомена за онова, което беше видял. Изчаках почти минута, а после внимателно го подтикнах.

- Какво беше, татко? - попитах. - Какво бяха направили?

Когато вдигна поглед, очите му бяха пълни със сълзи.

- Бяха приковали лявата й ръка към скалата - каза той. - Гвоздеят беше дебел, с широка глава, и изобщо не можех да си представя как щях да освободя ръката й, без да я нараня още повече. Но тя само се усмихна и отскубна ръката си, оставяйки гвоздея все още в скалата. По земята в краката й капеше кръв, но тя се изправи и тръгна към мен, сякаш нищо не бе станало.

Отстъпих крачка назад и едва не паднах през зъбера, но тя сложи дясната си ръка на рамото ми да ме закрепи, а после се целунахме. Понеже бях моряк, който посещаваше десетки пристанища всяка година, бях целувал доста жени преди, но обикновено това ставаше, след като бях изпил цял мех бира и бях вцепенен, понякога дори почти в несвяст. Никога не бях целувал жена трезвен и със сигурност не и посред бял ден. Не мога да го обясня, но веднага разбрах, че тя е жената за мен. Жената, с която да прекарам остатъка от живота си.

После той започна да кашля и това продължи дълго време. Кашлицата го остави без дъх и минаха още две минути, преди да проговоря отново. Трябваше да го оставя да си почива, но знаех, че може и да не получа друг шанс. Умът ми препускаше. Някои неща в разказа на татко ми напомняха за онова, което Прогонващия духове беше написал за Мег. Тя също била окована с верига. Когато бе освободена, тя бе целунала Прогонващия духове точно както мама беше целунала татко. Зачудих се дали веригата е била сребърна, но не можех да попитам. Част от мен не искаше да знае отговора. Ако татко искаше да знам, щеше да ми каже.

- Какво стана после, татко? Как успя да се прибереш у дома?

- Майка ти имаше пари, синко. Живееше сама в голяма къща, разположена в една градина, оградена с висока стена. Беше на не повече от около миля от мястото, където я бях намерил, така че се върнахме там и аз останах. Ръката й заздравя бързо, без да остане дори най-малък белег, а аз я научих на нашия език. Или, за да съм честен, тя ми показа как да я науча. Посочвах предмети и произнасях имената им на глас. След като тя повтореше каквото бях казал, аз просто кимвах, за да потвърдя, че звучи правилно. За всяка дума бе достатъчен по един път. Майка ти има остър ум, синко. Наистина остър. Тя е умна жена и никога не забравя нищичко.

Както и да е, останах в онази къща със седмици и бях достатъчно щастлив, ако не се брояха онези нощи от време на време, когато сестрите й идваха на гости. Бяха две - високи, свирепо изглеждащи жени, и имаха навика да стъкват огън отвън зад къщата и да остават там до зори, говорейки с майка ти. Понякога и трите танцуваха около огъня; в други нощи играеха на зарове. Но всеки път, когато идваха, имаше спорове и те постепенно се влошаваха.

Знаех, че това имаше нещо общо с мен, защото сестрите й ме гледаха през прозореца с гняв в очите и майка ти ми махваше с ръка да се върна в стаята. Не, те не ме харесваха особено и мисля, че главно заради това напуснахме онази къща и се върнахме в Графството.

Бях отплавал като наемник, като обикновен моряк, но се върнах като джентълмен. Майка ти плати за пътуването ни до дома и имахме каюта само на наше разположение. После тя купи тази ферма и се оженихме в малката църква в Мелор, където са погребани собствените ми майка и баща. Майка ти не вярва в каквото вярваме ние, но го направи заради мен, за да не приказват съседите, а преди края на годината се роди брат ти Джак. Имах добър живот, синко, а най-добрата част от него започна в деня, когато срещнах майка ти. Но ти разказвам това, защото искам да разбереш. Нали осъзнаваш, че един ден, когато си отида, тя ще се върне у дома, обратно там, където й е мястото?

Зяпнах от удивление, когато татко каза това.

- Ами семейството й? - попитах. - Нима би изоставила внуците си?

Татко поклати печално глава.

- Не мисля, че тя има някакъв избор, синко. Веднъж тя ми каза, че има там нещо, което нарече „недовършена работа“. Не знам какво е, а тя никога не ми каза защо е била прикована към скалата, за да умре. Тя си има свой собствен свят и собствен живот и когато му дойде времето, ще се върне към него, затова не прави нещата трудни за нея. Погледни ме, момче. Какво виждаш?

Не знаех какво да кажа.

- Това, което виждаш, е един стар човек, на когото не му остава много от този живот. Виждам истинността на това всеки път, щом погледна в някое огледало, та не се опитвай да ми казваш, че греша. Колкото до майка ти, тя е още в разцвета на живота. Може и да не е момичето, което беше някога, но все още й предстоят години добър живот. Но заради онова, което сторих в онзи ден, майка ти не би ме погледнала втори път. Тя заслужава свободата си, така че я пусии да си иде с усмивка. Ще го сториш ли, синко?

Кимнах, а после останах с него, докато се успокои и се унесе в сън.