Глава 19 Каменните гробове


Беше ден и бе светло, така че не съществуваше непосредствена заплаха от Изчадието. Като повечето създания на мрака, то сигурно се криеше под земята. А при положение, че очите на Алис бяха завързани, а ушите й - запушени, то вече не можеше да гледа или да слуша онова, което казвахме. Нямаше да знае къде сме.

Очаквах поредния ден на усилено ходене и се чудех дали ще стигнем в Хейшам, преди да падне нощта. За моя изненада обаче Прогонващия духове ни поведе нагоре по един изровен път към голяма ферма и зачакахме на портата, с кучетата, лаещи така, че можеха да разбудят и мъртвите, докато един стар фермер се приближи, куцукайки, към нас, като се подпираше на бастун. Изражението му бе разтревожено.

- Съжалявам - започна той с дрезгав, подобен на грачене глас. -Много съжалявам, но нищо не се е променило. Ако ги имах у себе си, за да ги дам някому, щяха да са ваши.

Оказа се, че пет години по-рано Прогонващия духове бе отървал фермата му от досаден богърт и още не му беше платено. Господарят ми искаше заплащане сега, но не под формата на пари.

След по-малко от половин час пътувахме в каруца, теглена от един от най-едрите впрегатни коне, които някога бях виждал; фермерският син караше каруцата. Отначало, преди да потеглим, той се беше вторачил с озадачено изражение в Алис, чиито очи бяха вързани.

- Стига си зяпал момичето, съсредоточи се върху собствената си работа! - процеди Прогонващия духове и момчето бързо извърна очи. Изглеждаше доста доволен да ни вземе, радостен, че ще се махне от задълженията си за няколко часа, и скоро пътувахме по почти пустите селски пътища, минавайки на изток от Кастър. Прогонващия духове накара

Алис да легне в каруцата и я покри със слама, за да не я виждат другите пътници.

Несъмнено конят бе свикнал да тегли тежък товар и сега, когато отзад бяхме само ние тримата, бързо се носеше в тръс напред. В далечината различихме града Кастър с крепостта. Много магьосници бяха загинали там след дълъг съдебен процес, но в Кастър не горяха магьосниците - бесеха ги. Затова да си послужа с един от моряшките изрази на татко, „си дадохме място за маневриране“, и скоро го отминахме. Пресякохме един мост над река Луун, преди да сменим посоката, за да се отправим на югозапад към Хейшам.

Казахме на момчето на фермера да чака в края на пътя в покрайнините на селото.

- Ще се върнем на разсъмване - каза Прогонващия духове. - Не се тревожи, добре ще ти платя за чакането.

Изкачихме се по тясна пътека до един хълм, със стара църква и гробище от дясната ни страна. Там, на намиращия се на завет склон на хълма, всичко бе неподвижно и тихо, а високи вековни дървета обвиваха с клоните си надгробните камъни. Но когато се изкатерихме през една порта върху зъбера, ни посрещна остър бриз и тръпчивият мирис на морето. Пред нас се появиха руините на малък каменен параклис, от който бяха останали само три от стените. Бяхме доста нависоко и можах да видя отдолу залив, с песъчлив бряг, почти залят от прилива, и морето, разбиващо се в скалите на малък нос в далечината.

- Бреговете на запад са повечето равни - каза Прогонващия духове - и това е най-високият, който може да се види в Графството. Казват, че именно тук слезли на суша първите хора в Графството. Дошли от някаква страна далече на запад и корабът им заседнал на скалите отдолу. Техните потомци построили този параклис.

Той посочи и там, точно под руините, видях каменните гробове.

- Никъде в Графството няма нищо подобно на това - каза Прогонващия духове.

Издълбани в огромен каменен блок, точно досами стръмен хълм, имаше редица от шест ковчега, всеки - във формата на човешко тяло и с каменен капак, вместен в улей. Бяха с различни размери и форми, но като цяло малки, сякаш изработени за деца; но това бяха гробовете на шестима от Малките хора. Шестима от синовете на крал Хейс.

Прогонващия духове коленичи до най-близкия гроб. Над горния край на всеки имаше квадратна вдлъбнатина и той проследи формата й с пръст. После изпъна пръстите на лявата си ръка. Разперената му длан покри точно вдлъбнатината.

- А за какво ли са били използвани тези? - промърмори си под нос.

- Какви са били на ръст Малките хора? - попитах. Всички гробове бяха различно големи и сега, когато погледнах по-внимателно, видях, че съвсем не бяха толкова малки, колкото ми се беше сторило отначало.

Вместо отговор Прогонващия духове отвори торбата си и измъкна сгънат аршин. Разтвори го и измери гроба.

- Този е дълъг около пет фута - обяви той - и около тринайсет инча и половина широк в средата. Но с Малките хора сигурно са били погребани и някои вещи, които да използват в отвъдния свят. Малцина са били високи над пет фута, а мнозина - много по-дребни. С течение на годините всяко поколение ставало по-едро, защото имало бракове между тях и нашествениците от морето. Така че всъщност не са изчезнали. Тяхната кръв още тече във вените ни.

Прогонващия духове се обърна към Алис и за моя изненада развърза превръзката на очите й. След това махна запушалките от ушите й, прибирайки всичко на сигурно място обратно в торбата си. Алис премигна и се огледа наоколо. Не изглеждаше доволна.

- Не ми харесва тук - оплака се тя. - Нещо не е както трябва. Струва ми се лошо.

- Така ли, момиче? - рече Прогонващия духове. - Е, това е най-интересното нещо, което си казала през целия ден. Странно е, защото аз намирам това място за доста приятно. Няма нищо по-хубаво от малко освежаващ морски въздух!

На мен не ми се струваше освежаващ. Бризът беше утихнал и сега тънки като пипала нишки мъгла се промъкваха откъм морето и започваше да застудява. След по-малко от час щеше да е тъмно. Знаех какво искаше да каже Алис. Това място трябваше да бъде избягвано след залез-слънце. Можех да усетя нещо и не мисля, че бе особено дружелюбно.

- Нещо се спотайва наблизо - казах на Прогонващия духове.

- Да седнем ей там и да му дадем време да свикне с нас - отвърна Прогонващия духове. - Не бихме искали да го уплашим и да побегне...

- Това призракът на Нейз ли е? - попитах.

- Надявам се, момче! Определено се надявам да е така. Но ще разберем съвсем скоро. Просто бъди търпелив.

Седнахме на тревист насип малко по-надалече, докато светлината бавно гаснеше. Тревожех се все повече и повече.

- Ами когато се стъмни? - попитах Прогонващия духове. - Няма ли да се появи Изчадието? Сега, когато свалихте превръзката от очите на Алис, то ще узнае къде сме!

- Мисля, че тук ще сме в достатъчно голяма безопасност, момче -каза Прогонващия духове. - Това е може би единственото място в цялото Графство, от което то трябва да стои надалече. Нещо е било сторено тук и ако не греша, Изчадието няма да се приближи на повече от миля до това място. Може и да знае къде сме, но не може да направи много по въпроса. Прав ли съм, момиче?

Алис потръпна и кимна:

- Той се опитва да говори с мен. Но гласът му е много слаб и далечен. Дори не може да влезе в ума ми.

- Точно на това се надявах - каза Прогонващия духове. - Това означава, че пътуването ни дотук не е било напразно.

- Той иска веднага да се махна оттук. Иска да отида при него...

- А ти това ли искаш?

Алис поклати глава и потрепери.

- Радвам се да го чуя, момиче, защото след следващия път, както ти казах, никой няма да може да ти помогне. Къде е то сега?

- Той е дълбоко под земята. В тъмна, влажна пещера. Намерил си е малко кости, но е гладен и те не са достатъчни.

- Добре! Сега е моментът да се залавяме за работа - каза Прогонващия духове. - Вие двамата се настанете на завет сред тези стени. - Той посочи към развалините на параклиса. - Опитайте се да поспите, докато аз стоя на пост тук край гробовете.

Не възразихме и се настанихме на тревата в руините на параклиса. Заради липсващата стена все още виждахме Прогонващия духове и гробовете. Помислих си, че може да е седнал, но той остана прав, подпирайки се с лявата ръка върху тоягата си.

Бях изтощен и не след дълго заспах. Но се събудих внезапно. Алис ме разтърсваше за рамото.

- Какво има? - попитах.

- Той си губи времето там - Алис сочеше натам, където сега Прогонващия духове беше приклекнал до гробовете. - Наблизо има нещо, но е там назад, близо до живия плет.

- Сигурна ли си?

Алис кимна:

- Но иди ти да му кажеш. Няма да го приеме много добре, ако го чуе от мен.

Приближих се до Прогонващия духове и го повиках: „Господин Гре-гъри?“. Той не помръдна и се запитах дали бе заспал, както бе коленичил. Но той бавно се изправи и извърна към мен горната част на тялото си, като задържа краката си точно в същата поза.

В облака имаше няколко пролуки, но тези кръпки звездна светлина не бяха достатъчни, за да ми позволят да видя лицето на Прогонващия духове. То беше само тъмна сянка под качулката му.

- Алис казва, че там някъде назад близо до живия плет има нещо -казах му.

- Виж ти, така ли? - промърмори Прогонващия духове. - Тогава по-добре да идем да погледнем.

Тръгнахме обратно към живия плет. Докато се приближавахме към него, сякаш ставаше по-студено, затова разбрах, че Алис беше права. Наблизо се спотайваше някакъв дух.

Прогонващия духове посочи надолу, после внезапно се смъкна на колене, дърпайки дългите треви. Аз също коленичих и започнах да му помагам. Открихме още два каменни гроба. Единият беше дълъг около пет фута, но другият беше само наполовина на този размер. Най-малкият от всички гробове.

- Някой, в чиито вени тече чистата стара кръв, е бил погребан тук - каза Прогонващия духове. - А тя е придружена от сила. Това е гробът, който търсим. Това безспорно ще е призракът на Нейз! Върни се малко назад, момче. Стой на разстояние.

- Не мога ли да остана и да слушам? - попитах.

Прогонващия духове поклати глава:

- Нямате ли ми доверие? - попитах.

- А ти имаш ли доверие на себе си? - беше отговорът му. - Запитай се това! Като за начало, по-вероятно е той да се появи, ако тук има само един от нас. Във всеки случай по-добре е да не чуеш това. Изчадието може да прониква в умовете, помниш ли? Достатъчно силен ли си да го възпреш да проникне в твоя?

Не можем да му позволим да узнае, че сме по следите му; че имаме план; че знаем слабостите му. Когато е в сънищата ти, тършувайки из мозъка ти за насоки и планове, вярваш ли си, че няма да издадеш нищо?

Не бях сигурен.

- Ти си смел младеж, най-смелият, който някога е чиракувал при мен. Но си тъкмо това, чирак, и не трябва да си позволяваме да пренебрегваме това. Така че хайде, веднага се връщай там! - той ме отпрати с махване на ръка.

Подчиних се и унило се запътих обратно към порутения параклис. Алис беше заспала, затова седнах до нея за няколко мига, но не можах да се успокоя. Бях неспокоен, защото наистина исках да узная какво има да каже от свое име призракът на Нейз. Колкото до предупреждението на Прогонващия духове, че Изчадието ще се разрови из ума ми, докато спя, то не ме безпокоеше чак толкова. Тук бяхме в безопасност от Изчадието, а ако Прогонващия духове научеше каквото трябваше да узнае, до утре вечер за Изчадието всичко щеше да е свършило.

Така че излязох отново от руините и се промъкнах покрай стената до Прогонващия духове. Не за първи път престъпвах заповедите на господаря си, но това беше първият път, в който залогът беше толкова голям. Седнах с гръб, опрян в стената, и зачаках. Но не задълго. Дори при това разстояние започнах да изпитвам силен студ и непрекъснато треперех. Приближаваше се някой от мъртвите, но дали бе призракът на Нейз?

Слаб проблясък на светлина започна да се оформя над по-малкия от двата гроба. По форма не напомняше особено много на човек; беше просто светъл стълб, който стигаше едва до коленете на Прогонващия духове. Веднага чух как той започна да го разпитва. Въздухът бе неподвижен и макар че Прогонващия духове не повиши глас, чувах всяка дума, която изричаше.

- Говори! - изрече Прогонващия духове. - Заповядвам ти: говори!

- Остави ме на мира! Остави ме да си почивам! - дойде отговорът.

Макар че Нейз беше умрял, когато бе млад и в разцвета на живота,

гласът на призрака звучеше като този на много стар човек. Хриплив и дрезгав, и изпълнен с огромна умора. Това обаче не означаваше непременно, че не е неговият призрак. Прогонващия духове ми беше казал, че призраците не говорят както са говорели приживе. Те общуваха пряко с ума на човек и затова беше възможно да разбереш някой, живял преди много години; някой, който можеше да говори съвсем различен език.

- Името ми е Джон Грегъри и съм седми син на седми син - Прогонващия духове повиши тон. - Дошъл съм да сторя онова, което е трябвало да бъде сторено отдавна: да сложа край на злините на Изчадието и да ти даря най-сетне покой. Но има неща, които имам нужда да узная. Първо, трябва да ми кажеш името си.

Настъпи дълга пауза и си помислих, че призракът няма да отговори, но гой най-сетне отвърна:

- Аз съм Нейз, седмият син на Хейс. Какво желаеш да узнаеш?

- Време е да приключим с това веднъж завинаги - каза Прогонващия духове. - Изчадието е свободно и скоро ще придобие пълната си сила и ще застраши цялата страна. Трябва да бъде унищожено. Затова дойдох при теб за познание. Как го плени в катакомбите? Как може да бъде погубено? Можеш ли да ми кажеш това?

- Силен ли си? - изрече хрипливо гласът на Нейз. - Можеш ли да затвориш ума си и да попречиш на Изчадието да прочете мислите ти?

- Да, мога да сторя това - каза Прогонващия духове.

- Тогава може би има надежда. Ще ти кажа какво направих. Как плених Изчадието. Първо, сключих с него договор, давайки му да пие от кръвта ми. То можеше да пие още три пъти след това, а в замяна три пъти трябваше да се подчинява на заповедите ми. В най-дълбоката част на катакомби те на Прийстаун има погребална камера, в която се намират урните с праха на нашите древни покойници, бащите на нашия народ. Тъкмо в тази камера призовавах Изчадието и му давах да пие от кръвта ми. В замяна се оказах суров господар.

Първия път поисках Изчадието никога повече да не се връща в тунелите и да стои достатъчно надалече от това място, където са погребани баща ми и братята ми, защото исках да почиват в мир. Изчадието изпъшка слисано, защото тунелите бяха любимото му обиталище, където лежеше денем, прегръщайки костите на мъртвите и изсмуквайки последните спомени, съдържащи се в тях. Но договорът си беше договор и на него не му оставаше друго, освен да се подчини. Когато го призовах за втори път, го изпратих да обходи цялата земя в търсене на познание и то бе надалече в продължение на един месец и един ден, давайки ми цялото време, което ми бе нужно.

Защото тогава накарах хората от моя народ да се заловят за работа, да изковат и поставят Сребърната порта. Но дори при завръщането си Изчадието не узна нищо за това, защото умът ми бе силен и държах мислите си скрити.

След като му дадох кръвта си за последен път, казах на Изчадието какво искам, извиквайки на висок глас цената, която трябваше да плати.

- Прикован си към това място! - наредих му. - Затворен във вътрешните катакомби, без изход. Но понеже не бих искал никое същество, колкото и отвратително и нечестиво да е, да страда без поне някаква искрица надежда, построих Сребърна порта. Ако някой някога е достатъчно лекомислен да отвори тази порта в твое присъствие, можеш да минеш през нея и да стигнеш до свободата. След това обаче, върнеш ли се някога на това място, ще бъдеш пленен тук завинаги!

Така ми продиктува моето меко сърце и обуздаването не беше толкова силно и сигурно, колкото можеше да бъде. Цял живот съм бил изпълнен със съчувствие към другите. Някои смятаха това за слабост и в този случай се оказаха прави. Защото не можех да обрека дори Изчадието на вечно пленничество, без да му предложа макар и нищожен шанс за измъкване.

- Направил си достатъчно - каза Прогонващия духове. - А сега аз ще довърша работата. Само да можем да се върнем там, то ще бъде оковано завинаги! Това е някакво начало. Но как може да бъде убито? Можеш ли да ми кажеш това? Сега това създание е толкова зло и коварно, че вече не е достатъчно да го пленя. Трябва да го унищожа.

- Първо, трябва да е приело образ от плът и кръв. Второ, трябва да е дълбоко навътре в катакомбите. Трето, сърцето му трябва да бъде пронизано със сребро. Само ако бъдат изпълнени и трите условия, то най-сетне ще умре. Но съществува огромен риск за онзи, който се опита да стори това. В предсмъртната си агония Изчадието ще освободи толкова много енергия, че убиецът му почти със сигурност ще умре.

Прогонващия духове въздъхна дълбоко:

- Благодаря ти за това познание - каза той на призрака. - Ще бъде трудно, но трябва да се направи, каквото и да ми струва. Но твоята задача е вече изпълнена. Върви си в мир. Премини от другата страна.

В отговор призракът на Нейз нададе такъв дълбок стон, че косъмчетата на тила ми се раздвижиха. Беше стон, изпълнен с агония.

- Няма да има покой за мен - изстена призракът уморено. - Няма да има покой, докато Изчадието не е най-сетне мъртво...

И с тези думи малкият стълб от светлина изчезна. Без да губя време, тръгнах обратно покрай стената и отново се скрих в руините. Няколко мига по-късно Прогонващия духове пристигна, легна на земята и затвори очи.

- Предстои ми сериозно мислене - прошепна той.

Не казах нищо. Внезапно се почувствах виновен, че съм подслушал разговора му с призрака на Нейз. Сега знаех твърде много. Боях се, че ако му кажех, щеше да ме отпрати и да се изправи срещу Изчадието сам.

- Ще ти обясня на разсъмване - прошепна той. - Но засега поспи. Не е безопасно да напускаме това място, докато не се покаже слънцето!

За моя изненада спах доста добре. Точно преди зазоряване ме разбуди странен стържещ звук. Беше Прогонващия духове, който остреше прибиращия се в тоягата му нож с точиларски камък, който бе извадил от торбата си. Работеше методично, като от време на време опитваше острието с пръст. Накрая остана доволен и се чу щракване, когато острието се прибра в тоягата.

Изправих се тромаво на крака и се поразтъпках за няколко минути, докато Прогонващия духове посегна надолу, развърза отново торбата си и затършува из нея.

- Знам точно какво да правя сега - каза той. - Можем да победим Изчадието. Това може да бъде сторено, но ще бъде най-трудната задача, която ми се е налагало да върша. Ако се проваля, тежки времена чакат всички ни.

- Какво трябва да се направи? - попитах, чувствайки угризения, за-щото вече знаех. Той не отговори и мина право покрай мен, вървейки към Алис, която се беше надигнала и седеше, обгърнала коленете си.

Той сложи превръзката на очите й и пъхна първата восъчна запушалка в ухото й.

- Сега другата, но преди да я сложа, чуй ме добре, момиче, защото това е важно - започна той. - Когато измъкна това довечера, ще говоря с теб направо и трябва да направиш каквото казвам, незабавно и без да задаваш въпроси. Разбираш ли?

Алис кимна и той сложи втората запушалка. Алис отново не можеше да вижда и не можеше да чува. И Изчадието нямаше да узнае какво сме намислили или къде отиваме. Освен ако някак не успееше да прочете мислите ми. Започнах да се чувствам много неспокоен заради онова, което бях сторил. Знаех твърде много.

- Сега - Прогонващия духове се обърна към мен. - Ще ти кажа нещо, което няма да ти хареса. Трябва да се върнем в Прийстаун. Обратно в катакомбите.

После се завъртя на пети и като хвана здраво Алис за левия лакът, я поведе обратно към коня и каруцата, където още чакаше момчето на фермера.

- Трябва да стигнем до Прийстаун толкова бързо, колкото е по силите на този кон - каза Прогонващия духове.

- Не знам дали ще стане - поколеба се момчето. - Моят старец ме очаква да се върна преди пладне. Има работа за вършене.

Прогонващия духове му подаде сребърна монета:

- Ето, вземи това. Откарай ни там преди да се е стъмнило и ще получиш още една. Не мисля, че татко ти ще възрази особено. Той обича да си брои парите.

Прогонващия духове накара Алис да легне в краката ни и отново я покри със слама, така че да не я вижда никой, покрай когото минавахме, и скоро бяхме на път. Отначало заобиколихме Кастър, но после, вместо да поемем обратно към възвишенията, се отправихме към главния път, който водеше право към Прийстаун.

- Няма ли да е опасно да се върнем посред бял ден? - попитах нервно. Пътят беше много оживен и непрекъснато подминавахме друг и каруци и хора, вървящи пеша. - Ами ако хората на Инквизитора ни забележат?

- Няма да кажа, че не е рисковано - рече Прогонващия духове. - Но онези, които са ни търсили, вероятно сега са заети да свалят тялото надолу по склона на възвишението. Несъмнено ще го отнесат в Прийстаун за погребение, но то ще се състои едва утре; дотогава всичко ще е свършило и ние ще сме на път. Разбира се, трябва да помислим и за бурята. Хората, които имат някакъв разум, ще са вътре, подслонявайки се от дъжда.

Погледнах към небето. На юг се трупаха облаци, но не ми изглеждаше толкова зле. Когато го казах, Прогонващия духове се усмихна.

- Още имаш много да учиш, момче - каза той. - Това ще бъде една от най-големите бури, които си виждал.

- След всичкия този дъжд си мислех, че ни се полагат няколко дни хубаво време - оплаках се.

- Несъмнено ни се полагат, момче. Но това далеч не е природна стихия. Освен ако не греша много, призовало я е Изчадието, точно както призова вятъра да блъска къщата ми. Това е поредният признак точно колко могъщо е станало. Сигурно предизвиква бурята, за да покаже гнева и раздразнението си от това, че не може да използва Алис както иска. Е, това е добре за нас: докато се съсредоточава върху това, то не се интересува твърде от мен и теб. И това ще ни помогне да влезем в града без проблеми.

- Защо трябва да отиваме в катакомбите, за да убием Изчадието? -попитах, надявайки се, че ще ми каже онова, което вече знаех. Така нямаше да се налага да поддържам повече преструвката.

- В случай че не успея да го унищожа, момче. Поне, озовало се веднъж обратно там, при положение, че Сребърната порта е заключена, Изчадието отново ще е хванато в капан. Този път завинаги. Това ми каза призракът на Нейз. Тогава, дори да не успея да го погубя, поне ще съм върнал нещата към предишното им състояние. А сега стига с тези твои въпроси. Имам нужда от малко спокойствие да се подготвя за онова, което ще правя...

Не проговорихме отново, докато не стигнахме покрайнините на Прийстаун. Дотогава небето вече беше черно като катран и раздирано от огромни зигзаговидни мълнии; гръмотевици трещяха точно над главите ни. Дъждът валеше право надолу, просмукваше се в дрехите ни и аз бях мокър и се чувствах неудобно. Беше ми жал за Алис, защото тя още лежеше в каруцата, където сега имаше почти цял инч вода. Сигурно беше доста тежко да не може да вижда и чува и да не знае къде отива или кога ще свърши пътуването.

Моето собствено пътуване свърши много по-скоро, отколкото бях очаквал. В покрайнините на Прийстаун, когато стигнахме до последния кръстопът, Прогонващия духове се провикна към момчето на фермера да спре каруцата.

- Ти слизаш тук - изгледа ме сурово той.

Втренчих се удивено в него. Дъждът капеше от крайчеца на носа му и се стичаше в брадата му, но той дори не мигна, докато се взираше в мен и изражението му беше много напрегнато.

- Искам да се върнеш в Чипъндън - и той посочи към тесния път, който отиваше приблизително в североизточна посока. - Иди в кухнята и кажи на онзи мой богърт, че може и да не се върна. Кажи му, че ако стане така, трябва да пази къщата за момента, когато си готов. Безопасна и сигурна, докато завършиш чиракуването си и най-сетне си готов да поемеш занаята.

След като свършиш с това, иди северно от Кастър и потърси Бил Ар-крайт, местния Прогонващ духове. Малко е муден, но е достатъчно честен и ще те обучава през следващите четири години и нещо. Накрая ще трябва да се върнеш в Чипъндън и да учиш още много. Трябва да се заровиш в онези книги и да ги изучиш из основи, за да наваксаш задето не съм бил там да те обучавам!

- Защо? Какво не е наред? Защо няма да се върнете? - попитах. Това беше поредният въпрос, чийто отговор вече знаех.

Прогонващия духове поклати печално глава:

- Защото има само един сигурен начин да се справя с Изчадието и той вероятно ще ми коства живота. Също и този на момичето, ако не греша. Трудно е, момче, но трябва да се направи. Може би един ден, след години, самият ти ще се изправиш пред такава задача. Надявам се, че не, но понякога се случва. Собственият ми господар загина, вършейки нещо подобно, а сега е мой ред. Историята може да се повтори и ако това стане, трябва да сме готови да пожертваме живота си. Това е просто нещо, което си върви с работата, така че по-добре да свикнеш с него.

Запитах се дали Прогонващия духове мислеше за проклятието. Дали очакваше да умре заради него? Ако умреше, тогава нямаше да има никой, който да защити Алис там долу, оставена на милостта на Изчадието.

- Но какво ще стане с Алис? - възроптах. - Вие не казахте на Алис какво ще се случи! Измамихте я!

- Това трябваше да се направи. Момичето вероятно и без друго вече е стигнало твърде далеч, за да бъде спасено. Така е най-добре. Поне духът й ще бъде свободен. По-добре е, отколкото да е обвързана с онова нечестиво създание.

- Моля ви - изрекох умолително. - Нека да дойда с вас. Нека да помогна.

- Най-добрият начин, по който можеш да помогнеш, е да направиш каквото казвам! - рече нетърпеливо Прогонващия духове и като хвана здраво ръката ми над лакътя, ме избута грубо от каруцата. Приземих се непохватно и паднах на колене.

Когато се изправих с усилие на крака, каруцата вече се отдалечаваше, а Прогонващия духове не поглеждаше назад.


Загрузка...