Проклятието над Прогонващия духове

Глава 20 Писмото на мама

Изчаках, докато каруцата почти се изгуби от поглед, преди да я последвам, с пресекващ в гърлото дъх. Не знаех какво да правя, но не можех да понеса мисълта за онова, което предстоеше. Прогонващия духове изглеждаше примирен със смъртта си, а бедната Алис дори не знаеше какво щеше да й се случи.

Не би трябвало да съществува твърде голям риск да ме видят - дъждът се лееше на силни прави струи, а заради черните надвиснали облаци беше тъмно като в полунощ. Но сетивата на Прогонващия духове бяха остри и ако се приближах твърде много, щеше веднага да разбере. Затова ту тичах, ту вървях, като се държах на разстояние, но все пак успявах да зърна каруцата от време на време. Улиците на Прийстаун бяха пусти и въпреки дъжда, дори когато каруцата беше далече напред, все още можех да чуя далечното потракване на копитата и тътренето на колелата по камъните на калдъръма.

Скоро шпилът от бял варовик започна да се издига над покривите, потвърждавайки посоката, в която се бе отправил Прогонващия духове, и целта му. Както очаквах, беше се запътил към обитаваната от призраци къща с избата, през която се слизаше в катакомбите.

В този момент почувствах нещо много странно. Не беше обичайното вцепеняващо усещане за студ, което оповестяваше приближаването на някое създание от мрака. Не, това беше повече като внезапно забил се мъничък леден шип право в главата ми. Никога преди не бях изпитвал нещо подобно, но това беше цялото предупреждение, което ми трябваше. Досетих се какво беше и успях да проясня ума си, точно преди Изчадието да проговори:

- Ето че те намерих най-сетне!

Инстинктивно се заковах на място и затворих очи. Когато осъзнах, че нямаше да е в състояние да вижда през тях, все пак ги задържах затворени. Прогонващия духове ми беше казал, че Изчадието не вижда света, както го виждаме ние. Макар че може да те намери, точно както паяк, свързан с плячката си чрез копринена нишка, то пак няма да знае къде си. Така че трябваше да задържа нещата по този начин. Всичко, което очите ми виждаха, щеше да прониква в мислите ми, и скоро Изчадието щеше да започне да се опитва да ги пресее. Можеше да успее да се добере до нещо, което да му подскаже, че съм в Прийстаун.

- Къде си, момче? Със същия успех можеш и дами кажеш. Рано или късно ще го сториш. Може да е по лесния или по трудния начин. Ти избираш...

Леденият къс нарастваше и цялата ми глава се вкочаняваше. Това ми напомни пак за брат ми Джеймс и фермата. За това как ме бе подгонил през онази зима и ми беше напълнил ушите със сняг.

- Тръгнал съм обратно към вкъщи - казах. - Обратно у дома да си почина.

Докато говорех, си представих как влизам в стопанския двор, с Хълма на палача, едва очертан на хоризонта, през мрака. Кучетата започваха да лаят и се приближавах към задната врата, шляпайки през локвите, до-като вятърът навяваше силни струи дъжд в лицето ми.

- Къде е кокалестият дъртак? Кажи ми това. Къде отива с момичето?

- Обратно в Чипъндън - казах. - Ще затвори Алис в яма. Опитах се да го разубедя, но той не пожела да ме изслуша. Винаги постъпва така с вещиците.

Представих си как отварям рязко задната врата и влизам в кухнята. Завесите бяха затворени и в месинговия свещник на масата беше запалена восъчната свещ. Мама седеше в своя люлеещ се стол. Когато влязох, вдигна поглед и се усмихна.

Изчадието мигновено се изпари и студът започна да изчезва. Не му бях попречил да прочете мислите ми, но го бях измамил. Успях! Секунди по-късно въодушевлението ми се изпари. Дали то щеше да ме навести отново? Или още по-лошо, дали щеше да навести семейството ми?

Отворих очи и затичах колкото можех по-бързо към обитаваната от призраци къща. След няколко минути чух шума от каруцата и отново започнах да редувам ходене и тичане.

Най-после каруцата спря, но почти веднага потегли отново и аз се сниших в една уличка, докато тя идваше с тропот обратно към мен. Момчето на фермера се прегърби ниско и дръпна бързо поводите, при което копитата на едрия впрегатен кон изтракаха по мокрите камъни на калдъръма. С всички сили бързаше да се прибере у дома и не мога да кажа, че го винях.

Изчаках около пет минути, за да оставя Алис и Прогонващия духове да влязат в къщата, преди да изтичам по улицата и да вдигна резето на дворната врата. Както и очаквах, Прогонващия духове беше заключил задната врата, но у мен все още беше ключът от Андрю и миг по-късно стоях в кухнята. Извадих от джоба си угарката от свещта, запалих я и след това не ми отне много време да сляза в катакомбите.

Чух писък някъде напред и предположих какво е. Прогонващия духове пренасяше Алис през реката. Дори с превръзката на очите и запушалките за уши тя сигурно беше в състояние да усети течащата вода.

Скоро самият аз прекосявах брода през реката и стигнах до Сребърната порта точно навреме. Алис и Прогонващия духове вече бяха от другата страна и той беше на колене, точно готвещ се да я затвори.

Той вдигна гневно поглед, когато затичах към него.

- Трябваше да се сетя! - изкрещя с глас, изпълнен с ярост. - Майка ти на никакво покорство ли не те е научила?

Поглеждайки назад, сега виждам, че Прогонващия духове беше прав, че просто искаше да ме опази, но се втурнах напред, вкопчих се в портата и понечих да я отворя. Прогонващия духове се възпротиви за миг, но после просто я пусна и мина да застане до мен, понесъл тоягата си.

Не знаех какво да кажа. Не мислех ясно. Във всеки случай нямах представа какво се надявах да постигна, като отида с тях. Но внезапно си спомних отново проклятието.

- Искам да помогна - заявих. - Андрю ми разказа за проклятието. Че ще умрете сам в тъмното, без приятел до себе си. Алис не ви е приятел, но аз съм. Ако съм там, то не може да се сбъдне...

Той вдигна тоягата над главата си, сякаш се готвеше да ме удари с нея. Ръстът му сякаш се увеличи, докато се извиси над мен. Никога не го бях виждал толкова разгневен. След това, за моя изненада и удивление, той свали тоягата си, пристъпи към мен и ме зашлеви през лицето. Препънах се назад, почти неспособен да повярвам какво се бе случило.

Ударът не беше силен, но в очите ми избиха сълзи и се стекоха по бузите ми. Татко никога не ме беше зашлевявал така. Не можех да повярвам, че Прогонващия духове го направи, и се чувствах наранен отвътре. Наранен много повече, отколкото от всякаква физическа болка.

Той се взря настоятелно в мен за няколко мига и поклати глава, сякаш се бях оказал голямо разочарование за него. После влезе обратно през портата, като я затвори и заключи след себе си.

- Направи, каквото казвам! - нареди той. - Роден си на този свят по определена причина. Не я захвърляй заради нещо, което не можеш да промениш. Ако не го направиш заради себе си, то направи го заради майка си. Върни се в Чипъндън. После иди в Кастър и направи каквото поисках от теб. Тъкмо това би искала тя. Накарай я да се гордее с теб.

С тези думи Прогонващия духове се обърна на пети и, хванал Алис за левия лакът, я поведе по протежение на тунела. Гледах, докато завиха зад ъгъла и се изгубиха от поглед.

Сигурно съм чакал там към половин час, просто взирайки се в заключената порта, с вцепенен ум.

Накрая, изгубил всяка надежда, се обърнах и почнах да се връщам назад по стъпките си. Не знаех какво да правя. Предполагах, че просто щях да се подчиня на Прогонващия духове. Да отида обратно в Чипъндън, а после - в Кастър. Какъв друг избор имах? Но не можех да си избия от ума факта, че Прогонващия духове ме беше зашлевил. Че това вероятно бе последният път, когато се срещахме, а се бяхме разделили сред гняв и разочарование.

Прекосих реката, минах по калдъръмената пътека и се качих в избата. Веднъж озовал се там, седнах на плесенясалия стар килим, опитвайки се да реша как да постъпя. Внезапно си спомних и един друг път за слизане в катакомбите, който щеше да ме изведе отвъд Сребърната порта. Капакът в пода, който водеше надолу към избата за вино, онзи, през който се бяха измъкнали някои от затворниците! Можех ли да се добера до него, без да ме видят? Беше възможно само ако всички бяха в катедралата.

Но дори и ако успеех да сляза в катакомбите, не знаех какво мога да направя, за да помогна. Струваше ли си да проявя отново неподчинение към Прогонващия духове и всичко това - напразно? Дали щях просто да похабя живота си, когато мой дълг беше да отида в Кастър и да продължа да уча занаята си? Беше ли прав Прогонващия духове? Дали мама щеше да се съгласи, че това е правилната постъпка? Мислите просто продължаваха да се въртят като вихър в главата ми, но не ме отведоха до ясен отговор.

Беше трудно да съм сигурен в каквото и да е, но Прогонващия духове винаги ми казваше да се доверявам на инстинктите си, а те, изглежда, ми подсказваха, че трябва да се опитам да направя нещо, за да помогна. Мислейки си за това, внезапно си спомних писмото на мама, защото тя беше казала тъкмо това:

Отвори го само в миг на силна нужда. Довери се на инстинктите си.

Това безспорно беше миг на силна нужда, така че, много нервно, измъкнах плика от джоба на жакета си. Взрях се в него за няколко мига, после го разкъсах и измъкнах писмото. Приближавайки го до свещта, зачетох.

Спомних си какво ми беше казал Прогонващия духове веднъж скоро след като ме прие за свой чирак. Беше го изрекъл толкова убедено, че се бе запечатало в паметта ми:

Преди всичко, ние не вярваме в пророчества. Не вярваме, че бъдещето е определено.

Отчаяно исках да повярвам на казаното от Прогонващия духове, за-щото, ако мама беше права, един от нас - Прогонващия духове, Алис или аз - щеше да умре долу в тъмното. Но писмото в ръката ми ме убеждаваше отвъд всякаква сянка на съмнение, че пророкуването е възможно. Откъде иначе е знаела мама, че сега Прогонващия духове и Алис ще бъдат долу в погребалната камера, за да се изправят срещу Изчадието? И как бе станало така, че бях прочел писмото й точно в правилния момент?

Инстинкт? Това беше ли достатъчно да обясни станалото? Потръпнах и се почувствах по-уплашен, отколкото в който и да е миг, откак бях започнал да работя за Прогонващия духове. Чувствах се, сякаш вървя в кошмар, където всичко бе решено предварително и не можех да сторя нищо, и нямах никакъв избор. Как можеше да съществува избор, когато, ако оставех Алис и Прогонващия духове и си тръгнех, това щеше да доведе до смъртта им?

А имаше и друга причина, поради която трябваше да сляза в ката-комбите отново. Проклятието. Затова ли ме беше зашлевил Прогонващия духове? Дали беше ядосан, защото тайно вярваше в него и се страхуваше? Още по-голяма причина да помогна. Мама ми бе казала веднъж, че той ще бъде мой учител, а в крайна сметка ще ми стане приятел. Трудно беше да се каже дали този момент е настъпил, или не, но определено му бях приятел до много по-голяма степен, отколкото Алис, и Прогонващия духове имаше нужда от мен!

Когато излязох от двора и влязох в алеята, още валеше, но небесата бяха тихи. Усещах, че щяха да дойдат още гръмотевици и че се намирахме в онова, което татко нарича „окото на бурята“. Точно тогава, в относителната тишина, чух камбаната на катедралата. Не беше скръбният звук, който бях чул от къщата на Андрю, в памет на самоубилия се свещеник. Беше ясен, изпълнен с надежда камбанен звън, призоваващ паството на вечерната служба.

Затова зачаках в алеята, облегнат на една стена, за да избегна най-силните струи на дъжда. Не знам защо си правех труда, тъй като вече бях целият наквасен. Най-после камбаната спря да звъни, което, надявах се, означаваше, че вече всички са в катедралата и нямаше да ми се пречкат на пътя. Така че и аз бавно се отправих към нея.

Свърнах зад ъгъла и тръгнах надолу към портата. Светлината започваше да гасне, а черните облаци още бяха струпани над главата ми. После небето внезапно се освети от ярки мълнии и видях, че пространството пред катедралата е напълно пусто. Можех да видя външната страна на постройката с нейните големи контрафорси и високите й заострени прозорци. Светлина от свещи осветяваше рисуваното стъкло, а в прозореца вляво от вратата се виждаше образът на свети Георги, облечен в доспехи, който държеше меч и щит с червен кръст. Отдясно беше Свети Петър, застанал пред рибарска лодка. А в центъра, над вратата, беше злокобно-то издълбано изображение на Изчадието, с главата на гаргойла, гледаща гневно към мен.

Светецът, на когото бях кръстен, не беше там. Тома Съмняващият се. Тома Неверни. Не знаех кой бе избрал това име - мама или татко, - но го беше избрал добре. Не вярвах на онова, което вярваше Църквата; един ден щях да бъда погребан извън границите на някой църковен двор, а не вътре в него. Станех ли гонител на духове, костите ми никога нямаше да почиват в осветена земя. Но това не ме притесняваше ни най-малко. Как-то Прогонващия духове казваше често, свещениците не знаеха нищо.

Можех да дочуя пеене от вътрешността на катедралата. Вероятно хорът, който бях чул да се упражнява, след като посетих отец Кеърнс в изповедалнята му. За миг им завидях за тяхната религия. Късметлии бяха, че имат нещо, в което още можеха да вярват заедно. По-лесно беше да си вътре в катедралата с всички онези хора, отколкото да слезеш във влажните, студени катакомби сам.

Тръгнах през големите каменни плочи и излязох на широката чакъ-лена пътека, която се спускаше успоредно на северната стена на църквата. В един миг, докато се готвех да свърна зад ъгъла, сърцето ми сякаш скочи в устата. Някой седеше срещу капака в пода с гръб, опрян в стената, на завет от дъжда. До него имаше яка дървена тояга. Беше един от църковните настоятели.

Едва не изстенах гласно. Трябваше да очаквам това. След като всички онези затворници бяха избягали, в катедралата безспорно се тревожеха за сигурността - и за пълната си с вино изба.

Бях изпълнен с отчаяние и насмалко не се отказах още там, в този миг, но точно когато се обърнах, готов да се изнижа на пръсти, чух звук и се заслушах отново, докато се уверя. Но не бях сбъркал. Беше хъркане. Настоятелят спеше! Как, за Бога, беше успял да заспи при всичките тези гръмотевици?

Почти неспособен да повярвам на късмета си, тръгнах към капака в пода съвсем бавно, като се опитвах да не позволя на ботушите си да хрущят по чакъла, тревожейки се, че настоятелят може да се събуди всеки момент и да ми се наложи да бягам, за да се спася.

Почувствах се много по-добре, когато се приближих. Наблизо имаше две празни бутилки от вино. Той вероятно беше пиян и нямаше изгледи да се събуди доста време. Обаче въпреки това не можех да рискувам. Коленичих и пъхнах ключа на Андрю в ключалката много внимателно. Миг по-късно бях отворил капака и се спуснах сред бъчвите отдолу, преди внимателно да го върна на мястото му.

У мен все още бяха кутийката с прахан и огниво и една угарка от свещ, която винаги носех със себе си. Не ми отне дълго време да я запаля. Сега можех да виждам - но все още не знаех как да открия погребалната камера.