Проклятието над Прогонващия духове

Глава 11 Процесът срещу Прогонващия духове

Вратата се отвори със скърцане и светлина от свещ изпълни стаята. За мое облекчение се оказа Андрю.

- Помислих си, че ще те намеря тук долу - каза той. Носеше малък вързоп. Докато го оставяше и слагаше свещта до моята, кимна към Алис, която още спеше дълбоко, но сега лежеше на една страна с гръб към нас, с лице, отпуснато върху ръцете.

- Е, в такъв случай, кой е това? - попита той.

- Тя живееше близо до Чипъндън - отвърнах. - Казва се Алис. Господин Грегъри не беше там. Бяха го отвели горе за разпит.

Андрю поклати печално глава:

- Брат Питър каза поне това. Имал си невероятно лош късмет. Половин час по-късно Джон щеше да е обратно в килията с останалите. Всъщност единайсет са се измъкнали, но петима били заловени отново скоро след това. Но има и още лоши новини. Хората на Инквизитора арестуваха брат Питър на улицата точно след като си тръгна от работилницата ми. Видях го от прозореца на горния етаж. Така че аз приключих с този град. Сега вероятно ще дойдат за мен, но няма да се задържа наоколо, за да отговарям на въпроси. Вече затворих магазина. Сечивата ми са в каруцата и потеглям на юг, обратно към Адлингтън, където работех едно време.

- Съжалявам, Андрю.

- Е, недей. Кой не би се опитал да помогне на родния си брат? Освен това, за мен не е толкова зле. Помещенията на работилницата бяха само под наем и си имам занаят, който владея добре. Винаги ще си намеря работа. Ето - каза той, като отвори вързопа, - донесох ти малко храна.

- Кое време е? - попитах.

- Около два часа преди зазоряване. Поех риск, идвайки тук. След целия смут половината град е буден. Много хора отидоха в голямата зала долу до Фишъргейт. След случилото се нощес Инквизиторът провежда бърз съдебен процес за всички пленници, с които още разполага.

- Защо не изчака, докато се развидели? - попитах.

- Тогава ще присъстват още повече хора - отговори Андрю. - Иска да приключи с това, преди да възникне някаква истинска съпротива. Някои от гражданите са против това, което прави. Колкото до изгарянето, то ще е довечера, след като се стъмни, на хълма, където палят сигналните огньове в Уортъм, южно от реката. Инквизиторът ще води със себе си много въоръжени мъже, в случай че възникнат проблеми, така че, ако имаш някакъв разум, ще останеш тук, докато се стъмни, после ще хванеш пътя и ще си заминеш.

Още преди той да успее да развие вързопа, Алис се претърколи към нас, надигна се и седна. Може би беше подушила храната или беше слушала през цялото време, само преструвайки се на заспала. Имаше резени шунка, пресен хляб и два големи домата.

Без да благодари на Андрю дори с една дума, Алис се залови веднага за работа и само след миг колебание аз се присъединих към нея. Бях много гладен, а сега явно нямаше особен смисъл да постя.

- Е, аз ще тръгвам - каза Андрю. - Жалко за Джон, но сега не можем да сторим нищо.

- Не си ли струва да направим един последен опит да го спасим? -попитах.

- Не, ти направи достатъчно. Твърде опасно е да се приближаваш до мястото на процеса. А скоро клетият Джон ще бъде под въоръжена охрана заедно с останалите и на път за Уортъм, за да бъде изгорен жив заедно с всички онези други нещастници.

- Ами проклятието? - попитах. - Сам казахте, че е прокълнат да умре сам под земята, а не на хълм със сигнални огньове.

- О, проклятието. Вярвам в това не повече, отколкото Джон. Просто отчаяно исках да го възпра да тръгне да преследва Изчадието, когато Инквизиторът е в града. Не, боя се, че съдбата на брат ми е решена, така че просто се махай. Джон ми каза веднъж, че има един гонител на духове, който работи някъде близо до Кастър. Той отговаря за границите на Графството на север. Спомени името на Джон и той може и да те приеме. Някога му беше чирак.

Кимвайки, Андрю се обърна да си върви.

- Ще ти оставя свещта - каза той. - Късмет по пътя. А ако някога ти потрябва добър ключар, ще знаеш къде да дойдеш.

С тези думи си тръгна. Заслушах се как се качва по стълбите на избата и затваря задната врата. Няколко мига по-късно Алис ближеше доматен сок от пръстите си. Бяхме изяли всичко - не беше останала дори троха.

- Алис - казах, - искам да отида на процеса. Може би има шанс да успея да направя нещо, за да помогна на Прогонващия духове. Ще дойдеш ли с мен?

Очите на Алис се разшириха:

- Да направиш нещо? Чу какво каза той. Няма какво да се направи, Том! Какво можеш да сториш срещу въоръжени мъже? Не, бъди разумен. Не си заслужава риска, нали? Освен това, защо да се опитвам да помогна? Старият Грегъри не би направил същото за мен. Щеше да ме остави да изгоря и това е вярно!

Не знаех как да отговоря. В известен смисъл беше вярно. Бях помолил Прогонващия духове да помогне на Алис и той беше отказал. Така че с въздишка се изправих на крака.

- Въпреки това отивам - казах й.

- Не, Том, не ме оставяй тук. Не и с призрака...

- Мислех, че не се боиш.

- Не се боя. Но последния път, когато заспах, почувствах как започва да ме стиска за гърлото, наистина. Може да направи и нещо по-лошо, ако не си тук.

- Ела с мен тогава. Няма да е толкова опасно, защото ще е още тъмно. А най-доброто място да се скриеш, е в голяма тълпа. Хайде, моля те. Какво ще кажеш?

- Имаш ли план? - попита тя. - Нещо, за което не си ми казал?

Поклатих глава.

- И аз така си помислих - рече тя.

- Виж, Алис, просто искам да отида да видя. Ако не мога да помогна, ще си тръгнем. Но никога не бих си простил, ако поне не опитам.

Алис неохотно се изправи.

- Ще дойда да видя какво става - каза тя. - Но трябва да ми обещаеш, че ако е прекалено опасно, ще си тръгнем веднага. Познавам Инквизитора по-добре, отколкото ти. Повярвай ми, не ни трябва да се навъртаме в близост до него.

- Обещавам - казах й.

Оставих торбата и тоягата на Прогонващия духове в избата и се отправихме към Фишъргейт, където се провеждаше процесът.

Андрю беше казал, че половината град е буден. Бе преувеличил, но за толкова рано сутринта твърде много свещи потрепваха зад завесите, а доста хора, изглежда, бързаха през тъмните улици в същата посока като нас.

Почти очаквах, че няма да можем дори да се доближим до сградата, мислейки си, че от двете страни на пътя отпред ще са се подредили стражи, но за моя изненада никъде не се виждаше никой от хората на Инквизитора. Големите дървени врати бяха широко отворени и тълпа от хора изпълваше входа, разливайки се на пътя отвън, сякаш вътре нямаше място за всички.

Тръгнах предпазливо напред, благодарен за тъмнината. Когато стигнах задните редици на тълпата, осъзнах, че тя не е толкова гъста, колкото ми се бе сторила отначало. Вътре в залата във въздуха се долавяше лек полъх на сладникав, противен мирис. Мястото беше просто една голяма стая с настлан с каменни плочи под, по който неравномерно бяха разпръснати дървени стърготини. Не можех да виждам както трябва над гърбовете на тълпата, защото повечето хора бяха по-високи от мен, но изглежда, че напред имаше голямо пространство, в което никой не искаше да пристъпи напред. Сграбчих ръката на Алис и започнах да се провирам в гмежта от хора, теглейки я зад себе си.

Към дъното на залата беше тъмно, но предната част бе осветена от две огромни факли във всеки ъгъл на една дървена платформа. Инквизиторът стоеше в предния й край, гледайки надолу. Казваше нещо, но гласът му звучеше приглушено.

Погледнах към онези около мен и видях разнообразието от изражения върху лицата им: гняв, тъга, горчивина и примирение. Някои имаха открито враждебен вид. Тази тълпа вероятно се състоеше главно от онези, които се противопоставяха на работата на Инквизитора. Някои от тях можеше дори да са роднини и приятели на обвинените. За миг тази мисъл ми даде надежда, че може да се направи опит за някакво спасяване.

Но после надеждите ми бяха покосени: видях защо никой не е излязъл напред. Под платформата имаше пет дълги скамейки със свещеници с гръб към нас, но зад тях и срещу нас имаше двойна редица от въоръжени стражи със сурови изражения. Някои бяха скръстили ръце; други -отпуснали ръце върху ръкохватките на сабите си, сякаш нямаха търпение да ги измъкнат от ножниците. Никой не искаше да се приближава твърде много до тях.

Хвърлих поглед нагоре към тавана и видях, че по протежение на страните на залата минава висок балкон; надолу надзъртаха лица, бледи бели овали, които до едно изглеждаха еднакви от земята. Това сигурно беше най-безопасното място, където да бъда, и щеше да ми предостави много по-добър изглед. Отляво имаше стъпала и аз затеглих Алис към тях. Миг по-късно вървяхме по широкия балкон.

Не беше пълен и скоро си намерихме място, подпирайки се на парапета горе-долу на половината път между вратите и платформата. Във въздуха все още витаеше същата сладникава воня, много по-силна сега, от-колкото когато стояхме на каменните плочи долу. Внезапно осъзнах какво беше. Залата почти със сигурност се използваше като пазар за месо. Това бе мирис на кръв.

Инквизиторът не беше единственият човек на платформата. Точно отзад, в сенките, скупчена групичка пазачи бе обкръжила пленниците, които очакваха съдебен процес, но непосредствено зад Инквизитора имаше двама стражи, които стискаха за ръцете плачеща затворничка. Беше високо момиче с дълга тъмна коса. Носеше опърпана рокля и нямаше обувки.

- Това е Маги! - изсъска Алис в ухото ми. - Онази, в която непрекъснато забиваха карфици. Клетата Маги, не е честно. Мислех, че се е измъкнала...

Тук горе звукът беше много по-добър и можех да чуя всяка дума, която Инквизиторът изрича.

- Тази жена е осъдена от собствените си устни! - провикна се той с висок и надменен глас. - Тя призна всичко, а знакът на Дявола беше намерен върху плътта й. Осъждам я да бъде завързана на кладата и изгорена жива. И нека Бог се смили над душата й.

Маги зарида още по-силно, но един от похитителите й я сграбчи за косата и тя беше повлечена към една врата в задния край на платформата. Едва беше изчезнала през нея, когато друг затворник в черно расо и с оковани зад гърба ръце беше издърпан напред в светлината на факлите. За миг си помислих, че съм сгрешил, но нямаше съмнение.

Брат Питър. Познах го по тънката ивица бяла коса, която обкръжаваше плешивата му глава, и по извивката на гърба и раменете. Но лицето му бе толкова пребито и окървавено, че едва го разпознах. Носът му беше счупен, смачкан и размазан в лицето, а едното око беше затворено, превърнато се в подута червена цепка.

Когато го видях в това състояние, се почувствах ужасно. Всичко беше заради мен. Първо, беше ме оставил да избягам; по-късно ми каза как да стигна до килията, за да спася Прогонващия духове и Алис. Подложен на изтезания, сигурно им беше разказал всичко. Всичко беше заради мен и се разкъсвах от чувство за вина.

- Някога това беше брат, предан служител на Църквата! - извика Инквизиторът. - Но погледнете го сега! Погледнете този изменник! Човек, който помогна на враговете ни и се съюзи със силите на мрака. Имаме признанията му, написани със собствената му ръка. Ето ги! - изкрещя той и вдигна парче хартия високо, за да го видят всички.

Никой не успя да го прочете - там можеше да пише какво ли не. Дори и да беше признание, един поглед към лицето на горкия брат Питър ми подсказа, че е било изтръгнато от него с мъчения. Не беше честно. Тук нямаше справедливост. Това изобщо не беше съдебен процес. Прогонващия духове ми беше казал веднъж, че когато хората били изправяни на съд в замъка в Кастър, поне им осигурявали изслушване - съдия, обвинител и някой, който да ги защитава. Но тук Инквизиторът вършеше всичко сам!

- Виновен е. Виновен отвъд всяко съмнение - продължи той. - Затова го осъждам да бъде отведен долу в катакомбите и оставен там. И дано Бог се смили над душата му!

От тълпата се разнесе високо ужасено ахване, но най-силно се чу откъм свещениците, седнали отпред. Те знаеха точно каква щеше да бъде участта на брат Питър. Щеше да бъде премазан до смърт от Изчадието.

Брат Питър се опита да проговори, но устните му бяха прекалено подути. Един от пазачите го удари с юмрук по главата; Инквизиторът се усмихна жестоко. Задърпаха го към вратата в задния край на платформата и едва го бяха извели от сградата, когато напред от мрака беше изведен друг затворник. Сърцето ми се смъкна в петите. Беше Прогонващия духове.

На пръв поглед, ако не се брояха няколко синини по лицето, Прогонващия духове нямаше вид да е толкова изпатил като брат Питър. Но после забелязах нещо по-смразяващо. Беше примижал в светлината на факлите и изглеждаше объркан, с празно изражение в зелените очи. Изглеждаше изгубен. Сякаш паметта му си бе отишла и дори не знаеше кой е. Започнах да се чудя точно колко зле е пребит.

-Пред вас е Джон Грегъри! - изкрещя Инквизиторът и гласът му отекна от стена до стена. - Не какъв да е, а ученик на Дявола, който от много години упражнява нечестивия си занаят в това графство, вземайки пари от клетите лековерни хорица. Но разкайва ли се този човек? Приема ли греховете си и моли ли за прошка? Не, той е упорит и отказва да признае. Сега единствено чрез огъня може да бъде пречистен и да получи надежда за избавление. Но освен това, незадоволен от злото, което може да стори, той е обучил и други и все още продължава да го върши. Отец Кеърнс, моля ви да се изправите и да дадете показания!

От предния ред скамейки един свещеник пристъпи напред в светлината на факлите по-близо до платформата. Беше с гръб към мен, така че не можех да видя лицето му, но забелязах превързаната му ръка и когато проговори, чух същия глас, който бях слушал в изповедалнята.

- Лорд Инквизиторе, Джон Грегъри доведе със себе си при посещението си в този град чирак, момче, което вече е покварил. Името му е Томас Уорд.

Чух Алис да ахва приглушено, а собствените ми колене се разтрепе-риха. Внезапно си дадох ясна сметка колко опасно е да съм тук в залата, толкова близо до Инквизитора и въоръжените му стражи.

- По Божия милост момчето попадна в моите ръце - продължи отец Кеърнс - и, ако не беше намесата на брат Питър, който го остави да се измъкне от правосъдието, щях да го представя пред вас за разпит. Но аз все пак го разпитах сам, господарю, и открих, че е закоравял далеч повече, отколкото предполагат годините му, и далеч повече, че да може да бъде убеден само с думи. Въпреки най-старателните ми усилия, той не съумя да види погрешността на поведението си и за това трябва да виним Джон Грегъри, човек, който не се задоволява да упражнява нечестивия си занаят, човек, който усърдно покварява младите. Доколкото зная, повече от двайсет чираци са минали през ръцете му и някои, на свой ред, сега упражняват същото занятие и самите са приели чираци. По този начин злото се разпространява като чума из Графството.

- Благодаря ви, отче. Можете да седнете. Дори само вашите показания са достатъчни да осъдят Джон Грегъри.

Когато отец Кеърнс си седна отново на мястото, Алис стисна ръката ми.

- Хайде - прошепна тя в ухото ми. - Прекалено опасно е да оставаме!

- Не, моля те - прошепнах в отговор. - Само още малко.

Споменаването на името ми ме беше изплашило, но исках да остана още няколко минути, за да видя какво ще стане с господаря ми.

- Джон Грегъри, за теб може да има само едно наказание - изрева Инквизиторът. - Ще бъдеш завързан на кладата и изгорен жив. Ще се моля за теб. Ще се моля болката да научи колко грешно е поведението ти. Ще се моля да поискаш прошка от Бог, така че, докато тялото ти гори, душата ти да бъде спасена.

Инквизиторът се взираше в Прогонващия духове през цялото време, докато редеше гневната си тирада, но със същия успех можеше да крещи и на каменна стена. Зад очите на Прогонващия духове нямаше разбиране. В известен смисъл това бе милостиво, защото той явно не знаеше какво се случва. Но ме накара да осъзная, че, дори ако по някакъв начин успеех да го спася, той можеше никога повече да не е същият.

В гърлото ми заседна буца. Къщата на Прогонващия духове се беше превърнала в моя нов дом и си спомнях уроците, разговорите с него и дори плашещите моменти, когато трябваше да се справяме с нечестивото. Всичко това щеше да ми липсва, а мисълта, че господарят ми ще бъде изгорен жив, извика парещи сълзи в очите ми.

Мама се беше оказала права. Отначало имах колебания относно това да бъда чирак на Прогонващия духове. Страхувах се от самотата. Но тя ми беше казала, че ще мога да си говоря с Прогонващия духове; че макар да беше мой учител, в крайна сметка той ще ми стане приятел. Е, не знаех дали това вече се бе случило, защото той все още често беше строг и гневен, но безспорно щеше да ми липсва.

Когато стражите го повлякоха към вратата, кимнах на Алис и като държах главата си наведена и не поглеждах никого в очите, тръгнах начело покрай балкона и надолу по стъпалата. Навън забелязах, че небето започва да просветлява. Скоро нямаше да разполагаме с прикритието на тъмнината и някой можеше да разпознае един от нас. Улиците вече бяха по-оживени, а тълпата отвън пред залата се беше увеличила повече от два пъти, откакто влязохме вътре. Проврях се през множеството, за да мога да погледна надолу над стената на балкона, към вратата, през която бяха извели затворниците.

Един поглед ми подсказа, че положението е безнадеждно. Не можех да видя никакви затворници, но това не беше изненадващо, защото близо до входа сигурно имаше поне двайсет пазачи. Какъв шанс имахме срещу толкова много? Със сърце, слязло в петите, се обърнах към Алис.

- Да се връщаме - казах. - Тук нищо не може да се направи.

Бях нетърпелив да стигна на сигурно място в избата, затова тръгнахме бързо. Алис ме последва, без да каже и дума.