Проклятието на Шалион

8.

Тържественият банкет от първата им вечер в Зангре твърде скоро бе последван от закуската, обяда и официалната вечеря, която включваше и театрално представление. Богатите трапези се заредиха една след друга и през следващите дни, докато Казарил, вместо да съжалява наедрелия царин Орико, не започна да се чуди как той въобще е в състояние да се движи. Поне първоначалното изобилие от подаръци за царевича и царевната понамаля. Казарил най-сетне успя да попълни инвентарния си списък и започна да се замисля къде и по какви поводи Изел може на свой ред да подари част от насъбраното. От една царевна се очакваше да проявява щедрост.

На четвъртата сутрин се събуди, замаян от объркания си сън, в който търчеше из Зангре, награбил в шепи бижута, които не успяваше да връчи навреме на получателите им, и в който незнайно как присъстваше и един голям говорещ плъх, който му даваше невъзможни указания за посоките. Разтърка очи да прогони утайката от съня и се замисли от кое ще е по-разумно да се откаже — от силните вина на Орико или от тортите, в които имаше твърде много бадемов крем. Зачуди се с какви ли ястия ще трябва да се справи днес. А после се изсмя на глас, спомнил си дажбите по време на обсадата. Измъкна се от леглото, като продължаваше да се хили.

Изтърси туниката, която бе носил предния следобед, и разкопча маншета й, за да извади поизсъхналия половин самун хляб, който Бетриз настоятелно го бе помолила да скрие в широкия си ръкав, когато пикникът край реката бе прекъснат без време от изсипалия се проливен дъжд. Казарил се замисли с усмивка дали съхраняването на храна е било едно от предназначенията на широко скроените ръкави по времето, когато са излезли на мода в двора на Кардегос. Съблече нощната си риза, нахлузи панталоните, стегна връзките им и отиде при умивалника да се измие.

Неравномерен плясък прозвуча откъм отворения му прозорец и Казарил погледна натам, стреснат от шума. Един от гарваните, гнездящи в замъка, кацна на широкия каменен перваз и го изгледа, кривнал глава. Изграчи два пъти, после издаде някакъв странен мърморещ звук. Развеселен, Казарил изтри лице с пешкира, взе половинката хляб и направи няколко бавни крачки към птицата. Ако беше от опитомените, може би щеше да приеме храна от ръката му.

Гарванът, изглежда, забеляза хляба, защото не излетя при приближаването на Казарил. Той отчупи съвсем малко парченце и го протегна напред. Лъскавата птица го погледна напрегнато за миг, после бързо клъвна трохата от пръстите му. Казарил овладя инстинктивното си желание да се дръпне, когато острата черна човка го боцна по ръката, без да го нарани. Птицата се премести леко встрани и отърси крила, после разпери опашката си, от която липсваха две пера. Промърмори още нещо, сетне изграчи отново пронизителен звук, който проехтя силно в малката стая.

— Не „кау, кау“ — рече й Казарил. — Трябва да кажеш „Каз, Каз!“ — През следващите няколко минути забавлява себе си, а очевидно и птицата, като се опитваше да я научи на новата дума, дори я улесни, като изграчи няколко пъти „Казарил! Казарил!“ с акцент и тоналност, за които реши, че наподобяват птичето произношение, но въпреки щедрите подкупи от трохи гарванът, изглежда, беше по-неподатлив и от Изел с нейния дартакийски.

Урокът бе прекъснат от почукване на вратата и той извика разсеяно:

— Да?

Вратата се отвори. Гарванът изпляска с криле и отлетя. Казарил се надвеси през прозореца, загледан след него. Пернатият му приятел се сниши, после разпери рязко крила и пое отново нагоре, понесъл се в полукръг върху възглавницата на някакво въздушно течение, издигащо се от стръмната клисура.

— Милорд ди Казарил, царе… — Гласът внезапно млъкна. Казарил се отблъсна от перваза и се обърна. На прага на стаята му стоеше паж и го гледаше потресено. Казарил изстина от смущение, усетил, че още не си е облякъл ризата.

— Кажи, момче? — Като си даваше вид, че не бърза, той посегна небрежно към туниката си, изтръска я още веднъж и я навлече. — Какво има? — Провлачените му думи не предразполагаха към коментар или въпроси относно миш-маша от белези с различна давност по гърба му.

Пажът преглътна и рече задавено:

— Милорд ди Казарил, царевна Изел моли да се явите при нея в зелената стая веднага след закуска.

— Благодаря — хладно рече Казарил и кимна отсечено. Пажът не чака втора подкана, а хукна презглава по коридора.

Сутрешната екскурзия, на която трябваше да придружи Изел по нейно настояване, се оказа съвсем кратка — обещаната обиколка из менажерията на Орико. Царинът лично щеше да разведе сестра си. Когато влезе в зелената стая, Казарил го завари отпуснат на един стол, потънал в обичайната дрямка след закуска. Едно гръмко изхъркване стресна царина и той потри чело, сякаш го болеше главата. Бръсна няколко полепнали по широката му туника трохи, взе някакъв увит в ленена кърпа пакет и поведе сестра си, Бетриз и Казарил към менажерията.

В двора пред конюшните завариха ловната дружинка на Теидез, която се събираше за сутрешния лов. Царевичът им беше надул главите за този лов буквално откакто бяха стъпили в Зангре. По всичко личеше, че лорд Дондо си е направил труда да удовлетвори желанието на момчето, и сега водеше дружинката, в която се бяха включили няколко други царедворци, конярчета и викачи, пет-шест кучета и сер ди Санда. Теидез, кацнал на черния си кон, поздрави бодро сестра си и брат си, царина.

— Лорд Дондо казва, че е малко вероятно да вдигнем диво прасе — уведоми ги той, — понеже листата на дърветата не са окапали още. Но може пък да ни излезе късметът. — Конярят на Теидез се беше превил под товара на най-разнообразен арсенал оръжия, сред които новият лък и копието за диви свине. Изел, която очевидно не беше поканена, изгледа завистливо дружинката.

Ди Санда се усмихна, доколкото усмивките му въобще можеха да се нарекат усмивки, доволен от този благороден спорт, после лорд Дондо изсвири силно и поведе кавалкадата в галоп към изхода на двора. Казарил ги гледаше как се отдалечават и се опитваше да установи какво в тази приятна есенна картина го тревожи толкова. Хрумна му, че нито един от мъжете около Теидез не е под трийсет. Нито един не следваше момчето от приятелство, нито дори от предчувствие за приятелство. Всички бяха дошли, водени от личния си интерес. Ако някой от тези царедворци мислеше с главата си, реши Казарил, сега му беше времето да доведе синовете си тук, да ги пусне на воля и да остави природата да си свърши своето. Това също криеше своите опасности, но…

Орико закрачи тежко покрай конюшните, следван от Казарил и двете млади дами. Завариха главния коняр Умегат, явно предупреден предварително, да ги чака почтително пред вратите на менажерията, отворени широко да пропуснат утринното слънце и лекия вятър. Той сведе сплетената си глава пред господаря си и неговите гости.

— Това е Умегат — представи го Орико на сестра си. — Грижи се за менажерията. Рокнариец е, но въпреки това е добър човек.

Изел се постара да овладее тревожното си трепване и кимна грациозно. На приемлив литературен рокнарийски, макар и с неправилната граматическа конструкция, използвана от господар към воин, вместо от господар към слуга, тя каза:

— Благословен да сте от Светите на този ден, Умегат.

Очите на Умегат се разшириха и поклонът му стана мънично по-дълбок.

— Благословена да сте и вие от Висшите, м’хенди — върна й поздрава той на най-чистия език на Архипелага, в учтивата граматична форма, използвана от роб към господар.

Казарил вдигна вежди. В крайна сметка Умегат, изглежда, не беше от шалонийците със смесена кръв. Зачуди се по какъв ли странен каприз на съдбата рокнариецът се е озовал тук. Искрено заинтригуван, той подхвана:

— Далеч сте от дома, Умегат. — Каза го във формата, използвана от слуга към по-низш слуга.

Бегла усмивка изви устните на коняря.

— Имате ухо за езиците, м’хенди. Това се среща рядко в Шалион.

— Лорд ди Казарил ме учи — обясни Изел.

— Значи ви учат добре, милейди. Но — като се обърна към Казарил, той промени формата, преминавайки към използваната от роб към учен, дори по-изискано учтива от тази на роб към господар: — Шалион сега е мой дом, Мъдри.

— Хайде да покажем моите животинки на сестра ми — намеси се Орико, явно отегчен от чуждоезичната размяна на любезности. Потупа ленената салфетка, която държеше, и се ухили съучастнически. — Откраднах една медна пита за мечките от масата на закуска и медът скоро ще прокапе, ако не се отърва от него.

Умегат се усмихна и ги поведе навътре в хладната каменна сграда.

Тази сутрин беше по-чисто от първия път, когато Казарил бе идвал тук, много по-чисто от банкетните зали на Орико. Орико се извини и свърна в една от клетките на мечките си. Мечката се събуди и седна на хълбок. Орико седна по същия начин на светлата слама и двамата се загледаха. Като цяло, Орико твърде много й приличаше по фигура. Разгъна салфетката и отчупи парче от медната пита; мечката подуши доволно въздуха и започна да облизва пръстите му с дългия си розов език. Изел и Бетриз се възхитиха на меката и красива меча козина, но не се осмелиха да се присъединят към царина в клетката.

Умегат ги поведе към тревопасните същества, които приличаха на кози, и този път дамите се осмелиха да влязат в отделенията, да погалят животните и да ги похвалят завистливо за големите им кафяви очи и предългите мигли. Умегат обясни, че се наричат вели и живеят чак от другата страна на Архипелага, после извади отнякъде моркови, с които двете дами нахраниха велите сред смях и взаимно задоволство. След това последваха Умегат към птичарника. Орико още се занимаваше с мечката и им махна да продължат без него.

Тъмна сянка се стрелна откъм слънцето в пътечката между клетките и се настани с плясък и мърморене на рамото на Казарил, който подскочи стреснато. После погледна и позна гарвана от прозореца, поне ако се съдеше по липсващите пера на опашката. Птицата заби ноктестите си крачка в рамото му и изграчи:

— Каз, Каз!

Казарил избухна в смях.

— Крайно време беше, глупава птицо такава! Само дето сега няма да ти свърши работа — свърши ми се хлябът. — Размърда рамо, но птицата впи ноктите си още по-силно и отново изграчи „Каз, Каз!“ право в ухото му, при това толкова силно, че го заболя.

Бетриз се засмя; устните й бяха полуотворени от изумление.

— Кое е приятелчето ви, лорд Каз?

— Тази сутрин кацна на прозореца ми и се опитах да го науча на, хм, на някоя и друга дума. Мислех, че не съм успял…

— Каз, Каз! — настояваше на своето си птицата.

— Вземете пример, милейди, и го приложете относно дартакийския си! — завърши Казарил. — Хайде, сер ди Птицо, изчезвайте. Нямам хляб. Иди да си намериш някоя зашеметена риба под водопадите или вкусна вмирисана умряла овца, или нещо друго… къш! — Размърда отново рамо, но птицата се заинати. — Големи лакомници са тези птици, гарваните от замъка. Другите им събратя трябва сами да си търсят храната. Тези мързеливи същества очакват да им я пъхнеш в човките.

— Така е — каза Умегат с лукава усмивка. — Птиците на Зангре са истински царедворци сред гарваните.

Казарил не успя да преглътне съвсем напушилия го смях и отново огледа крадешком безукорния рокнариец… бивш рокнариец. Е, ако отдавна работеше тук, значи бе имал достатъчно време да опознае царедворците.

— Почитта, която ми оказваш, щеше да е по-ласкателна, ако ти беше по-достойна птица. Къш! — Избута гарвана от рамото си, но той само се премести върху главата му и заби нокти в темето му. — Ох!

— Казарил! — кресна пискливо птицата от новото си място.

— Явно наистина сте умел учител по езиците, милорд ди Казарил. — Умегат се усмихна по-широко. — Чувам те — увери той птицата. — Ако си наведете главата, милорд, ще се опитам да отстраня пътника ви.

Казарил го направи. Като мърмореше нещо на рокнарийски, Умегат убеди птицата да се премести върху неговата ръка, занесе я до вратата и я подметна във въздуха. Тя отлетя с плясък и крясъци, които, за облекчение на Казарил, бяха на нормалния птичи език.

Групичката им продължи към птичарника, където Изел се оказа толкова популярна сред шарените птички, колкото Казарил беше за проскубания гарван. Те подскачаха по ръкава й и Умегат й показа как да ги примами да кълват зрънца между зъбите й.

После дойде ред на по-големите птици, които си стояха спокойно на дългите пръти. Бетриз най-много си хареса една яркозелена с жълти пера по гърдите и рубинена гушка. Птицата изтрака с голямата си жълта човка, завъртя глава наляво-надясно и изплези тънък черен език.

— Тази е отскоро при нас — обясни Умегат. — Според мен е имала труден живот, изпълнен със странствания. Достатъчно питомна е, но ни отне доста време и търпение да я успокоим.

— Може ли да говори? — попита Бетриз.

— Да — каза Умегат, — но само цинизми. На рокнарийски, за щастие. Предполагам, че някога е принадлежала на моряк. Марш ди Жиронал я донесе от север тази пролет като военна плячка.

Доклади и слухове за тази неуспешна кампания бяха стигнали и до Валенда. Казарил се зачуди дали и Умегат не е бил в един момент военна плячка — като самия него — и дали именно така не се е озовал в Шалион. Каза сухо:

— Хубава птица, но ми се струва лоша сделка за три града и контрола над един проход.

— Лорд ди Жиронал трябва да се е сдобил и с много други неща — каза Умегат. — На връщане в Кардегос обозът с плячката му се точи през портите цял час.

— И аз съм си имал работа с такива бавни мулета — промърмори Казарил, невпечатлен. — Шалион изгуби повече, отколкото спечели ди Жиронал от тази обречена авантюра.

Изел свъси вежди.

— Не победихме ли тогава?

— По чие определение? От десетилетия воюваме с рокнарийските княжества за този граничен район. Навремето това беше плодородна земя, сега се е превърнала в пустош. Опожарени овощни градини, маслинови горички и лозя, изоставени ферми, добитъкът — натирен да подивее или да умре от глад. Не войната, а мирът е предпоставка за добруването на една страна. Войната само прехвърля собствеността върху отломките от по-слабия на по-силния. И още по-лошо, купеното с кръв се продава срещу монети, а после пак бива откраднато. — Замисли се, после добави горчиво: — Вашият дядо, царин Фонса, откупи Готоргет с живота на синовете си. Марш ди Жиронал го продаде за триста хиляди рояла. Чудна трансформация е това, когато кръвта на един човек се превръща в парите на друг. Превръщането на олово в злато е нищо пред нея.

— Няма ли начин да се сложи край на войните по северната граница? — попита Бетриз, стресната от нетипичния плам в думите му.

Казарил вдигна рамене.

— Докато се извлича печалба от войната — не. Рокнарийските князе играят същата игра. Един вид всеобща корумпираност.

— Една окончателна победа би сложила край на войната — замислено рече Изел.

— Трудно изпълнимо — въздъхна Казарил. — Ако царинът успее да прокара подобно решение, без царедворците му да се усетят, че губят бъдещите си приходи. Не, няма как да стане. Просто не е възможно. Без подкрепа Шалион не е в състояние да надвие всичките пет княжества, а дори и да го направи по някакво чудо, му липсва опит в морските дела, за да удържи крайбрежието задълго. Ако всички квинтариански царства се обединят и водят тежки сражения години наред, някой изключително силен и решителен царин би могъл да наложи волята си и да обедини цялата земя. Но цената в човешки жертви, издръжливост и пари би била огромна.

Изел рече бавно:

— По-голяма от цената на това безкрайно кръвопускане по северната граница? Ако се направи веднъж — ако се направи както трябва веднъж — ще се свърши завинаги.

— Но няма кой да го направи. Необходим е човек решителен, далновиден и волеви, а такъв няма. Царинът на Бражар е застаряващ пияница, чието единствено бойно поле е царското ложе, а противниците — дамите от двора му. Ибрийската Лисица е зает да води гражданска война, а Шалион… — Казарил се поколеба, осъзнал, че разгорещените му емоции го подвеждат към нелюбезна откровеност.

— Теидез — започна Изел и си пое дъх. — Може пък да е писано на Теидез, когато порасне достатъчно.

Подобна участ Казарил не би пожелал никому, макар момчето като че ли наистина притежаваше някакви зачатъци на талант в тази насока, стига образованието му през следващите няколко години да го изостреше и фокусираше.

— Завоеванието не е еднственият начин да се обединят народите — посочи Бетриз. — Да не забравяме браковете.

— Да, но никой не може да се сроди с три царства и пет княжества — каза Изел и сбърчи нос. — Едновременно поне.

Зелената птица, изглежда, се подразни, че е загубила вниманието на публиката си, и избра точно този момент да изстреля една забележително нецензурна фраза на простонароден рокнарийски. Моряшка птица, наистина — при това от галерите, прецени Казарил. Умегат се усмихна сухо при неволното изсумтяване на Казарил, после вдигна леко вежди при вида на Бетриз и Изел, които стиснаха силно устни и се изчервиха, спогледаха се и със сетни усилия удържаха сериозните си физиономии. Посегна спокойно към една качулка и я нахлузи върху главата на птицата.

— Лека нощ, зелени ми приятелю — каза й той. — Мисля, че още не си съвсем готов за отбрана компания. Може би лорд ди Казарил трябва и на тебе да даде някой и друг урок по литературен рокнарийски, а?

Казарил тъкмо си мислеше, че Умегат изглежда съвсем способен сам да преподава литературен рокнарийски, когато към вратата на птичарника с изненадващо бодри стъпки се приближи Орико — бършеше в панталоните си полепналата по ръцете му меча слюнка и се усмихваше широко. Казарил реши, че думите на кастелана от деня на пристигането им тук са верни — царинът, изглежда, наистина намираше утеха в менажерията си. Погледът му беше бистър, лицето му си беше върнало цвета, въобще изглеждаше много по-добре в сравнение с вялостта и изтощението, на които Казарил бе станал свидетел веднага след закуска.

— Трябва да видите котките ми — обърна се той към дамите. Гостите го последваха по настланата с каменни плочи пътечка и той гордо им показа клетките, приютили две красиви златисти котки със снопчета косми по върха на ушите — бяха от планините на Южен Шалион, и една рядка котка-албинос със сини очи от същата порода, чиито черни снопчета по ушите се открояваха в стряскащ контраст. В този край на менажерията имаше и клетка с пясъчни лисици от Архипелага, както ги нарече Умегат — приличаха на кльощави дребни вълци, с огромни триъгълни уши и предизвикателни изражения.

Най-накрая Орико им представи своя безспорен любимец, леопарда. Пуснаха го от клетката и задържано от сребърната си верига, животното се заотрива в краката на царина, като издаваше странни ръмжащи звуци. Казарил затаи дъх, когато, насърчена от брат си, Изел клекна да погали леопарда, лицето й бе само на педя от страховитите му челюсти. Кръглите бистри жълти очи на звяра никак не му изглеждаха приятелски, но клепачите им бяха полупритворени от очевидно доволство, а широкият му нос с цвят на тухла потрепна, когато Изел го почеса под брадичката и прокара разперените си пръсти по прекрасното му петнисто палтенце. Когато Казарил коленичи обаче, в ръмженето на котката се появи несъмнено враждебна нотка и надменният жълт поглед с нищо не предразполагаше към подобни волности. Казарил благоразумно стисна ръце в скута си.

Царинът каза, че ще остане да уточни нещо с главния си коняр, и Казарил придружи сам дамите до Зангре. Двете се дърлеха приятелски по пътя кое е било най-интересното животно в менажерията.

— Според вас кое беше най-интересното там? — натовари го с отсъждането Бетриз.

Казарил не отговори веднага, но накрая реши да заложи на истината.

— Умегат.

Тя отвори уста да възрази на тази привидна лекомисленост, но после пак я затвори, когато видя Изел да го поглежда заинтригувано изпод вежди. Възцари се замислено мълчание и остана да царува чак до портите на замъка.

Все по-късите дни на настъпващата есен не натъжаваха обитателите на Зангре, защото все по-дългите нощи продължаваха да минават неусетно под блясъка на свещите, в ритъма на танцувалната музика и с насладата от богатите трапези. Царедворците се надпреварваха да измислят и организират забавления, като не жалеха пари и остроумие. Теидез и Изел ходеха като замаяни, Изел, за щастие, не напълно — с помощта на прошепвани от Казарил наставления тя започна да настройва слуха си за скрити значения и послания, да си отваря очите за чуждите намерения и да пресмята разходи, сегашни и бъдещи.

Теидез, доколкото можеше да прецени Казарил, поглъщаше всичко, без да подбира. Признаците за затруднено храносмилане не закъсняха. Двамата с ди Санда все по-често и открито влизаха в конфликт, заради обречената битка, която наставникът водеше в стремежа си да поддържа дисциплината, която бе наложил на момчето в почтения дом на провинкарата. Дори Изел беше започнала да се безпокои от нарастващото напрежение между брат й и неговия наставник, както подразбра Казарил една сутрин, когато Бетриз го притисна, уж случайно, в една прозоречна ниша, гледаща към сливането на двете реки и половината земя на Кардегос.

След няколко изречения за времето, което си беше съвсем според сезона, и за лова, за който важеше същото, тя внезапно подхвана въпроса, довел я при него, като сниши глас и попита:

— За какво се скараха така Теидез и ди Санда в коридора ви снощи? Виковете им се чуваха през прозорците, че даже и през пода.

— Ъъъ… — Богове пет, как сега да се оправи с това? „Девойки!“ Прищя му се Изел да беше пратила Нан ди Врит вместо Бетриз. Е, разумната вдовица със сигурност участваше в каквито там женски дискусии се провеждаха на горния етаж. Да, по-добре беше да е откровен, отколкото да не го разберат. И много по-добре беше да е откровен пред Бетриз, отколкото пред самата Изел. Бетриз не беше дете и преди всичко не беше единствената сестра на Теидез, така че можеше да реши по-добре от него какво да каже на Изел и какво да премълчи. — Снощи Дондо ди Жиронал доведе на Теидез проститутка. Ди Санда я изхвърли. Теидез побесня. — Бесен, засрамен, вероятно и тайничко облекчен, а по-късно пиян като свиня. Ах, този прекрасен царедворски живот!

— О! — възкликна тихо Бетриз. Думите му я бяха шокирали донякъде, но не прекалено, забеляза той с облекчение. — О. — Помълча замислено, загледана в златните равнини от другата страна на реката. Реколтата беше прибрана почти напълно. Бетриз прехапа долната си устна и го погледна, присвила разтревожено очи. — Не е… определено не е… има нещо много странно в това четирийсетгодишен мъж като лорд Дондо да се мъкне непрестанно по петите на едно четиринайсетгодишно момче.

— На едно момче? Би било странно наистина. Но да се мъкне по петите на един царевич, бъдещ царин, бъдещ източник на високи постове, богатство, предимства, възможности за военни подвизи… ето ви разковничето. Трябва да признаем обаче, че ако Дондо освободи мястото, то моментално ще бъде заето от трима други. Въпросът… въпросът е в начина, по който го прави.

Устните й се сгърчиха отвратено.

— Наистина. Проститутка, фу! А лорд Дондо… нали на това се казва „сводник“?

— Мм, има и по-груби думи. Не че… не че Теидез не е на прага на зрелостта си като мъж, а всеки мъж трябва в един момент да се научи на…

— Първата брачна нощ не е достатъчна, така ли? Значи ние също трябва да научим всичко.

— Мъжете… обикновено се женят по-късно — пробва той, решил, че този аргумент ще е най-трудно да се оспори, а и смутен от спомена колко късно сам беше научил някои неща. — Нормално е някой приятел, брат или поне бащата или чичото да запознаят един млад мъж с начините да, хм. Какво се прави. С дамите. Но Дондо ди Жиронал не е никакъв на Теидез.

Бетриз се намръщи.

— Теидез си няма нито баща, нито някой от другите, които изброихте. Е, освен… освен царин Орико, който му е едновременно и баща, и брат, в известен смисъл.

Погледите им се срещнаха и Казарил осъзна, че не е нужно да добавя на глас: „В смисъл, който не му е особено от полза“. След като помълча замислено, тя добави:

— А не мога да си представя сер ди Санда…

Казарил изсумтя тихичко.

— Бедният Теидез. И аз не мога да си го представя. — Поколеба се, после добави: — Трудна възраст. Ако Теидез беше живял в двора досега, щеше да е свикнал с атмосферата му и нямаше да е толкова… впечатлен. Или ако го бяха довели тук след някоя и друга година, характерът му можеше вече да е поулегнал. Не че дворът не заслепява хора на всякаква възраст, особено ако изведнъж са те хвърлили право в дълбокото. И все пак, ако гласят Теидез за наследник на Орико, време е да се започне обучението му. Което включва и умереност във всичко, а тя се учи трудно.

— Учат ли го на това? Не съм забелязала. Ди Санда се опитва всячески, но…

— Противникът го превъзхожда числено — довърши вместо нея Казарил. — В това е коренът на проблема. — Челото му се сбърчи, докато премисляше казаното. — В дома на провинкарата ди Санда се ползваше с пълната й подкрепа, като авторитетът й допълваше неговия. Тук, в Кардегос, царин Орико би трябвало да поеме нейната роля, но той сякаш въобще не се интересува от това. Ди Санда е оставен да се бори самичък в една обречена битка.

— Този двор… — Бетриз се намръщи; очевидно се опитваше да облече в думи неща, за които не беше свикнала да мисли. — Този двор има ли център?

Казарил въздъхна. Беше нащрек.

— В дворовете, където цари добър ред, винаги има човек, който се явява нещо като морален стожер за останалите. Ако не царинът, то неговата съпруга, някой като провинкарата, който да дава тон, да поддържа високи стандарти на поведение. Орико е… — не можеше да каже „слаб“, не смееше да каже „болен“, — Орико не го прави, а царина Сара… — Царина Сара му приличаше на призрак, бледа и вяла, почти невидима. — И за нея важи същото. С което стигаме до канцлер ди Жиронал. Който е твърде зает с държавни работи и не си прави труда да озаптява брат си.

Бетриз присви очи.

— Да не би да казвате, че насъсква Дондо?

Казарил допря предупредително пръст до устните си.

— Спомняте ли си шегата на Умегат относно гарваните от Зангре, които били царедворци сред събратята си? А сега сменете ролите на гарваните и царедворците. Виждали ли сте как ято гарвани се обединява, за да ограби гнездото на друга птица? Един от гарваните увлича родителите след себе си, в това време друг се стрелва към гнездото да грабне яйцата или новоизлюпените птичета… — Гласът му изстина. — За щастие, повечето царедворци в Кардегос не мелят толкова добре заедно, колкото ято гарвани.

Бетриз въздъхна.

— Не съм сигурна дали Теидез си дава сметка доколко искрени са новите му „приятели“.

— Боя се, че ди Санда, въпреки искрената си загриженост, не му е обяснил докрай всичко. А е трябвало да бъде крайно откровен, за да пробие през мъглата от ласкателства, сред която плува Теидез в момента.

— Но вие го правите за Изел, непрекъснато — възрази Бетриз. — Казвате й: наблюдавайте онзи мъж, вижте какво ще направи сега, вижте защо го прави, и когато се окажете прав за седми или осми път, ние няма начин да не започнем да се вслушваме в думите ви, а на десетия или дванайсетия и на нас започват да ни се отварят очите. Не може ли ди Санда да прави същото за Теидез?

— По-лесно е да видиш петното на чуждото лице, отколкото на своето. Това ято от царедворци не притиска Изел толкова, колкото Теидез. Слава на боговете. На всички им е ясно, че нея ще я продадат извън двора, навярно извън Шалион дори, следователно тя не представлява интерес за тях. Теидез обаче е бъдещата им прехрана.

С тези неокончателни и незадоволителни разсъждения прекъснаха временно разговора си, но Казарил беше доволен, че Бетриз и Изел явно са започнали да усещат по-недоловимите опасности на дворцовия живот. Царящото в Зангре веселие замайваше, изкушаваше, беше пир за очите, който можеше да опияни разума не по-малко от тялото. За част от царедворците и дамите този начин на живот може би наистина беше толкова забавен и невинен — макар и доста скъп, — колкото и изглеждаше. За други той беше танц на привидности, послания с премерен подтекст, удари и контраудари също толкова сериозни, ако не и толкова смъртоносни, колкото при истински дуел. Ако искаше да си остане стъпил здраво на краката, човек трябваше да умее да разпознава играчите от пионките. Дондо ди Жиронал беше основен играч сам по себе си, и в същото време… може би не всеки негов ход бе насочван от по-големия му брат, но със сигурност можеше да се каже, че всеки негов ход биваше позволен от него.

Не. Не „да се каже“. Само „да се помисли“.

Колкото и смътна представа да имаше Орико за морала на своя двор, трябваше да му се признае, че поне музикантите му са много добри, реши Казарил, докато ги слушаше с наслада на танците следващата вечер. Ако царина Сара си имаше своя утеха, подобна на тази, която съпругът й намираше в менажерията, това определено бяха менестрелите и певците на Зангре. Никога не танцуваше, усмихваше се рядко, но не пропускаше нито една вечер с музикално изпълнение, седнала до потния си задрямал съпруг, или, ако Орико се потътреше рано към леглото, оставаше да послуша с придворните си дами в галерията срещу музикантите. Докато подпираше с гръб стената на залата, което започваше да се превръща в обичайното му място тук, тактуваше с крак и доволно следеше с поглед своите дами, които се въртяха във вихъра на танците по полирания дървен под, Казарил си помисли, че не му е трудно да разбере глада й за тази утеха.

След едно бързо изпълнение музикантите и танцуващите спряха да си поемат дъх и Казарил се присъедини към аплодисментите, подети от царината. Един напълно неочакван глас проговори току до ухото му:

— Е, кастиларю. Направо си заприличал отново на себе си!

— Пали! — Казарил овладя порива си да се хвърли да го прегърне и вместо това го превърна в пищен поклон. Пали, официално облечен в сините панталони и туника и бялото елече на Ордена на Дъщерята, с излъскани ботуши и меч на хълбока, се засмя и на свой ред се поклони също толкова церемониално, позволи си и да стисне крепко, макар и само за миг, ръцете на Казарил. — Какво те води в Кардегос? — развълнувано попита Казарил.

— Справедливостта, богинята ми е свидетел! Свършихме чудесна работа, от една година работим по случая. Дойдох с лорд-посветения провинкар ди Ярин, който е тук по една богоугодна работа. Ще ти разкажа по-подробно, но, хм — Пали огледа претъпканата зала и танцуващите, които се подреждаха за нова фигура, — може би не тук. Ти, изглежда, си оцелял след пътуването до Кардегос — да разбирам ли, че си преодолял опасенията си?

Казарил изви устни.

— Засега. Ще ти разкажа по-подробно, но не тук. — Един бърз поглед го увери, че нито лорд Дондо, нито по-големият му брат са удостоили с присъствието си вечерта, макар че близо половин дузина мъже от техния кръг бяха тук и със сигурност щяха да им докладват за радушната му среща с Пали. Така да е. — Хайде да намерим някое по-спокойно място.

Тръгнаха небрежно към съседната зала и Казарил заведе Пали при една прозоречна ниша, от която се откриваше гледка към обления от лунна светлина вътрешен двор. Мъж и жена седяха близо един до друг в другия край на двора, но Казарил прецени, че са твърде далеч да ги чуят, а и по всичко личеше, че вниманието им е заангажирано с друго.

— Та каква толкова спешна работа има старият Ярин в двора? — заинтригувано попита той. Провинкарът на Ярин беше най-високопоставеният лорд на Шалион, избрал да служи на свещения рицарски орден на Дъщерята. Повечето млади мъже с войнствени наклонности се посвещаваха на далеч по-привлекателния Орден на Сина, с бляскавите му традиции във войните срещу рокнарийските нашественици. Дори и Казарил се бе заклел за посветен на Сина, когато беше съвсем млад — и се беше отказал от клетвата си, когато… „Няма значение.“ Много по-малкият рицарски орден на Дъщерята се занимаваше предимно с предизвикателства от вътрешен характер, охраняваше храмовете, патрулираше по пътищата към посещаваните от поклонници светилища и, в добавка към това, се бореше с разбойничеството, преследваше крадци на коне и добитък, съдействаше в залавянето на убийци. Трябваше да им се признае обаче, че малочислеността на рицарите на богинята често се компенсираше от романтичната им вярност към нея. На Пали това му идваше отвътре, помисли си с широка усмивка Казарил. Приятелят му със сигурност бе открил най-накрая истинското си призвание.

— Пролетно почистване. — Пали се ухили и за миг му напомни за пясъчните лисици на Умегат. — Една мръсна историйка, омирисала стените на храма, най-после ще бъде изрината. От известно време ди Ярин подозираше, че някой се е възползвал от болестта на стария ни генерал, докато той вехнеше на смъртно легло. И по-точно, че ревизорът на ордена тук, в Кардегос, е отклонявал част от фондовете, които минават през ръцете му. — Пали потърка пръсти за илюстрация. — В собствената си кесия.

Казарил изсумтя.

— Лошо.

Пали го погледна изпод вежди.

— Май не си изненадан?

Казарил сви рамене.

— Принципно не. Такива неща се случват от време на време, когато изкушението стане твърде голямо. Но не съм чул да се говори нещо по-конкретно за вашия ревизор, нищо освен обичайните злословия срещу всеки чиновник в Кардегос, бил той честен или продажен.

Пали кимна.

— Ди Ярин се ослушва повече от година и без много шум събра доказателства и откри свидетели. Прибрахме изненадващо ревизора — и книгите му — преди има-няма два часа. В момента е заключен под стража в мазето на Палатата на Дъщерята. Ди Ярин ще представи случая пред съвета на ордена утре сутринта. До обяд на ревизора ще му отнемат поста и званието, а до вечерта ще са го предали на канцлерството за наказание. Ха! — Юмрукът му се стисна в предчувствие за триумфа.

— Браво! Ще поостанеш ли тук след това?

— Надявам се да остана седмица-две, за лова.

— О, чудесно! — Щяха да имат време да си поговорят, при това да си поговори с умен и почтен човек, което правеше удоволствието от разговорите двойно.

— Отседнал съм в резиденцията на Ярин в града, но не мога да се мотая дълго тук тази вечер. Дойдох в замъка с ди Ярин, но той отиде да се поклони и да докладва на царин Орико и на лорд Дондо ди Жиронал. — Пали замълча за миг. — Ако съдя по добрия ти вид, притесненията ти относно братята Жиронал са се оказали безпочвени, прав ли съм?

Казарил се умълча. Вятърът, нахлуващ през отворения прозорец, започваше да захладнява. Дори влюбените отсреща се бяха прибрали. Най-накрая каза:

— Внимавам да не се навирам в краката им.

Пали се намръщи, сякаш с мъка удържаше напиращите на устните му думи.

Двама слуги бутаха през преддверието към балната зала количка с глинена делва, пълна с греяно вино, от което се разнасяше аромат на подправки и захар. От залата изтича кискаща се млада дама, следвана по петите от смеещ се млад царедворец; двамата се скриха в коридора от другата страна, само смехът им продължи да се чува още известно време. Музикантите засвириха отново и мелодията се понесе откъм галерията като цветя по водата.

Челото на Пали се изглади.

— Лейди Бетриз ди Ферей дойде ли с царевна Изел от Валенда?

— Не я ли видя сред танцуващите?

— Не, най-напред зърнах теб, нали стърчиш над всички и вечно подпираш стените. Когато чух, че царевната е тук, дойдох да огледам с надеждата, че и ти си дошъл, макар че каквито ми ги наговори последния път, не знаех дали ще те намеря. Дали ще имам време да си открадна един танц преди ди Ярин да приключи при Орико, как мислиш?

— Ако смяташ, че ще ти стигнат силите да си пробиеш път през тълпата около нея, може би — сухо рече Казарил и му махна да върви. — Аз обикновено не успявам.

Пали се справи без видимо усилие и скоро танцуваше с изненаданата и засмяна Бетриз — водеше я във фигурите с жизнерадостен замах. После танцува и с царевна Изел. Двете дами, изглежда, се зарадваха да го видят отново. Докато си поемаше дъх след танците, четирима или петима лордове, с които явно се познаваше от по-рано, дойдоха да го поздравят, после един паж се приближи, докосна го по лакътя и му предаде някакво съобщение на ухо. Пали се поклони и си тръгна, най-вероятно да се присъедини към спътника си, лорд-посветения ди Ярин, и да го придружи до палатата на ордена.

Казарил се надяваше новият генерал на Ордена на Дъщерята, лорд Дондо ди Жиронал, да е доволен и благодарен, задето са му почистили къщата вместо него. Горещо се надяваше.