Проклятието на Шалион

6.

На тържественото храмово шествие по случай настъпването на лятото Изел не беше поканена да повтори ролята си на Пролетната дама, защото тя по традиция се изпълняваше от наскоро венчана жена. Една много срамежлива и скромна млада булка предаде трона на властващата богиня на една също толкова благовъзпитана жена в напреднала бременност. Казарил видя как свещеният на Светото семейство въздъхва с облекчение при края на церемонията, която този път премина без изненади.

Животът забави темпото си. Ученичките на Казарил въздишаха и се прозяваха в задушната учебна стая, когато следобедното слънце напечеше каменните зидове на кулата, прозявките не отминаваха и учителя им. В един такъв потен следобед той се предаде и отмени всички уроци след дванайсет часа, докато горещниците не отминат. Както беше казала Бетриз, царина Иста наистина изглеждаше все по-добре с удължаването на дните. Сядаше по-често на трапезата със семейството и почти всеки следобед седеше с придворните си дами в сянката на чворестите плодни дръвчета в дъното на цветната градина. Не й беше позволено обаче да се качва при брулените от вятъра бойници на покрива на замъка, така любими на Изел и Бетриз, където двечките бягаха както от жегата, така и от неодобрението на разни възрастни хора, които не си падаха по изкачването на многобройните стъпала дотам.

Прогонен от собствената си стая, нетърпимо задушна в морния ден след необичайно силния дъжд предната нощ, Казарил пое към градината в търсене на прохлада. Книгата под мишницата му беше една от малкото в бедната библиотека на замъка, които не беше чел, не че трактатът на Ордол „Петорната пътека на душата или Истинските методи на квинтарианската теология“ беше точно по вкуса му. Може пък като я отвореше напосоки на коленете си, евентуалната му дрямка да изглеждаше по-интелектуално занимание за случайни наблюдатели. Заобиколи обраслите с рози решетки и се закова на място — видя, че царината, придружена от една придворна дама с гергеф, е заела пейката, към която се беше отправил. Когато жените вдигнаха поглед към него, той сви глава между раменете си да избегне две замаяни от жегата пчели и се поклони извинително на дамите, задето, без да иска, им се е натрапил.

— Останете, кастилар ди… Казарил, нали? — промълви Иста, когато той се обърна да си ходи. — Как се справя дъщеря ми с учението?

— Много добре, милейди — каза Казарил, като се обърна и сведе глава. — Много е бърза в аритметиката и геометрията и много, хм, упорита в изучаването на дартакийски.

— Добре — каза Иста. — Това е добре. — Погледът й се плъзна за миг по нажежената от слънцето градина.

Компаньонката й се наведе над гергефа да разплете някакъв завързал се конец. Лейди Иста не бродираше. Казарил беше чул прислугата да шепне, че царината и придворните й дами работили половин година върху олтарна покривка със сложна бродерия за храма. Оставали само последните бодове, когато царината изневиделица грабнала везмото и го изгорила в камината в стаята си, където придворните й дами я били оставили сама само за няколко минути. Дали историята беше вярна, или не, Казарил не знаеше, но днес ръцете й не държаха игла и гергеф, а само една роза.

Казарил потърси по лицето й някакъв знак, че го е познала.

— Чудех се… исках да ви питам, милейди, дали ме помните от дните, когато служех тук като паж при благородния ви баща. Беше преди двайсетина години, така че няма да е чудно, ако сте ме забравили. — Позволи си една усмивка. — Тогава нямах брада. — И закри с ръка долната част на лицето си да й помогне.

Иста отвърна на усмивката му, но веждите й се смъкнаха надолу в усилие да си го спомни, което очевидно не даваше резултат.

— Съжалявам. Покойният ми баща имаше много пажове, които се сменяха с годините.

— Да, наистина, той беше чудесен господар. Е, няма значение. — Казарил прехвърли книгата от едната в другата си ръка да прикрие разочарованието си и се усмихна още по-извинително. Боеше се, че този пропуск на паметта й няма нищо общо със състоянието на нервите й. По-вероятно беше въобще да не го е забелязала — нетърпелива млада жена, която гледа напред и нагоре, а не надолу и назад.

Компаньонката на царината, която от известно време ровеше в кутията си с конци, измърмори:

— Проклета работа. — После вдигна очи и изгледа преценяващо Казарил. — Милорд ди Казарил — рече, като се усмихна приканящо. — Ако няма да ви затрудни, бихте ли останали да правите компания на милейди, докато изтичам до стаята си да намеря тъмнозеленото си копринено чиле?

— Няма да ме затрудни ни най-малко, мадам — без да се замисли, отговори Казарил. — Тоест, хм… — Хвърли поглед към Иста, която го погледна право в очите със смущаваща ирония. Е, царината все пак не получаваше пристъпи на истерия. Дори и сълзите, които понякога бе виждал в очите й, блестяха мълчаливо. Казарил се поклони на придворната дама, когато тя се надигна от пейката. Тя го хвана под ръка и го поведе встрани покрай решетката с розите.

Изправи се на пръсти и прошепна в ухото му:

— Всичко ще бъде наред. Само не споменавайте лорд ди Лютез. И стойте до нея, докато се върна. Ако започне отново старата песен за ди Лютез, просто… не я оставяйте сама. — И забърза към замъка.

Казарил обмисли опасността.

Великолепният лорд ди Лютез цели трийсет години беше най-довереният съветник на покойния царин Иас — приятели от детството, двамата бяха останали неразделни и в зрелите си години, както във война, така и на маса. С течение на времето Иас го беше наградил с всички възможни почести, направил го беше провинкар на два окръга, канцлер на Шалион, маршал на личната си гвардия и генерал на богатия рицарски орден на Сина. Както сред враговете, така и сред верните му поддръжници се говореше, че ди Лютез е царин на Шалион по всичко, освен по име. И че Иас е негова царина…

Понякога Казарил се беше чудил дали е било признак на слабост, или на хитрост от страна на Иас да натовари ди Лютез с мръсната работа и да го направи прицел за недоволството на висшите лордове, а самият той да остане в историята с прозвището Иас Добрия. Макар и не, трябваше да признае, Иас Силния, нито Иас Мъдрия, дори не и, боговете му бяха свидетели, Иас Щастливия. Именно ди Лютез беше уредил втория му брак с лейди Иста, опровергавайки по този начин упоритите слухове сред високопоставените фамилии в Кардегос за някаква противоестествена любов между царина и дългогодишния му приятел. И все пак…

Пет години след сватбата ди Лютез беше загубил благоразположението на царина, а заедно с него всичките си постове, внезапно и окончателно. Обвинен в държавна измяна, той беше умрял по време на изтезания в тъмниците на Зангре, огромната царска крепост на Кардегос. Извън двора на Шалион се шушукаше, че истинската му измяна била любовта му към младата царина Иста. В по-тесни кръгове циркулираше много по-приглушената мълва, че Иста най-сетне била убедила съпруга си да унищожи омразния й съперник за любовта му.

Във всички случаи триъгълникът беше налице, после смъртта отне единия участник, а накрая, когато Иас се затвори в себе си и умря няма и година след ди Лютез, и втория, като остави само един. Иста пък беше взела децата си и беше избягала от Зангре… или пък бе пратена в изгнание.

Ди Лютез. „Не споменавайте ди Лютез“. Което на практика означаваше да не споменава повечето от събитията в Шалион за последното поколение и половина. Така да е.

Казарил се върна при Иста и, леко нащрек, седна на мястото, освободено от придворната дама. Иста късаше листенцата на розата, не ожесточено, а нежно и систематично — откъсваше ги и ги подреждаше до себе си на пейката, имитирайки първоначалната им подредба — концентрични кръгове във възходяща спирала.

— Изгубените мъртви ме посетиха в сънищата ми снощи — подхвана бодро Иста. — Макар че сънищата не бяха от истинните. Вашите мъртъвци посещават ли ви насън, Казарил?

Казарил примигна и реши, че тя изглежда твърде бодра, за да е в някакъв унес, макар да говореше странни неща. А и не му беше трудно да долови смисъла в думите й, което определено нямаше да е така, ако беше луда.

— Понякога сънувам майка си и баща си. Вървят и говорят, сякаш са живи… така че ми става мъчно, когато се събудя и ги изгубя отново.

Иста кимна.

— Неистинните сънища носят тази тъга. Но истинните сънища са жестоки. Боговете са ви пощадили, щом никога не сънувате истинските им сънища, Казарил.

Казарил застина и наклони глава.

— Всичките ми сънища са объркани и се разнасят като мъгла, щом отворя очи.

Иста сведе глава към разголената си роза — сега подреждаше златистите, покрити с прашец тичинки, нежни като нарязан копринен конец, в миниатюрно ветрило в центъра на кръга от венчелистчета.

— Истинните сънища тежат като олово в сърцето и стомаха, достатъчно тежки са да… да удавят душите ни в скръб. Истинните сънища бродят посред бял ден. И въпреки това ни предават, също както всеки човек от плът и кръв може да глътне обратно повърнатите си обещания като куче повърнатата си вечеря. Не се доверявайте на сънищата, кастиларю. Или на хорските обещания. — Тя вдигна лице от цветната подредба; в очите й се беше появило напрежение.

Казарил се прокашля неспокойно.

— Така е, милейди, обратното би било глупаво. Но ми е приятно от време на време да зърна отново баща си. Защото вече няма друг начин да го срещна.

Тя му отправи странна, кривната усмивка.

— Не се страхувате от своите мъртви?

— Не, милейди. Когато ги сънувам.

— Може би вашите мъртви не са много страшни.

— Повечето не са, мадам — съгласи се той.

Един прозорец на горните етажи на кулата се отвори и компаньонката на царината се наведе от него и погледна към градината. Очевидно успокоена да види господарката си, заета с тих разговор, тя махна с ръка и се скри отново.

Казарил се зачуди как ли Иста си прекарва времето. Явно не бродираше, а не изглеждаше и много запалена по книгите, нито пък държеше придворни музиканти. Казарил я беше виждал няколко пъти да се моли, случваше се да прекарва часове наред в залата на предците или пред малкия преносим олтар, който държеше в стаите си, или, много по-рядко, придружена от дамите си и ди Ферей, слизаше до градския храм, в часове, когато поклонниците бяха малко. Друг път минаваха седмици, през които тя като че ли не се и сещаше за боговете.

— Намирате ли голямо утешение в молитвите, милейди? — попита я той.

Тя вдигна очи и усмивката й като че ли застина.

— Аз ли? Никъде не намирам голямо утешение. Боговете със сигурност са си направили лоша шега с мен. Бих им го върнала тъпкано, но те държат сърцето и дъха ми заложници на своите капризи. Децата ми са затворници на съдбата. А съдбата е полудяла в Шалион.

Той рече колебливо:

— Мисля, че има и по-лоши затвори от този слънчев замък, милейди.

Веждите й се вдигнаха и тя се облегна назад.

— О, да. Ходили ли сте някога в Зангре, в Кардегос?

— Да, когато бях по-млад. Отдавна. Помня, че крепостта беше огромна и пренаселена. Губих се неведнъж.

— Странно. И аз бях изгубена там… в Зангре бродят призраци, между другото.

Казарил се замисли над този делови коментар.

— Не бих се изненадал. Такова е естеството на големите крепости — толкова хора умират в тях, колкото са ги строили, завземали, губили… хора от Шалион, прословутите рокнарийски зидари преди нас, първите крале, както и хората преди тях, които са долазили в пещерите, много отдавна, в мъглите на времето. Това са места със забележителна история. — Зангре бе дом на поколения царини и благородници, толкова бележити мъже и жени бяха срещнали смъртта си там, някои драматично… други мистериозно. — Крепостта Зангре е по-стара от самия Шалион. Със сигурност там се… там се натрупват най-различни неща.

Иста се зае да отчупва внимателно бодлите от стеблото на розата и да ги реди в редичка като зъбци на трион.

— Да. Натрупват се. Това е най-точната дума. Крепостта събира бедствия като резервоар, така както улуците и канавките й събират дъждовната вода. На ваше място бих избягвала Зангре, Казарил.

— Дворът не ме привлича, милейди.

— А мен ме привличаше, някога. Беше съкровеното ми желание да ида там. Най-жестоките проклятия на боговете ни застигат в отговор на собствените ни молитви, нали знаете. Молитвите са опасно нещо. Мисля, че трябва да ги поставят извън закона. — Тя започна да бели стеблото на розата, тънки зелени ивици се отделяха от нежната бяла сърцевина.

Казарил нямаше представа как да отвърне на последното, затова само се усмихна колебливо.

Иста вече разкъсваше по дължина меката вътрешност на стеблото.

— Един прорицател казал на лорд ди Лютез, че не ще се удави, освен на планински връх. Оттогава той не се боял да плува и в най-бурно море или река, защото всички знаят, че по планинските върхове няма вода — тя всичката се оттича към долините.

Казарил преглътна, обзет от паника, и се огледа скришом с надеждата, че придворната дама най-после се връща. Тя обаче не се виждаше никаква. Говореше се, че лорд ди Лютез е умрял по време на изтезание с вода в тъмниците на Зангре. Под стените на крепостта, но все пак високо над град Кардегос. Казарил облиза изтръпналите си устни и рече предпазливо:

— Не съм чувал тази история, докато той беше жив. Според мен някой бард я е измислил по-късно, за да впечатли публиката си. Подобни „предсказания“… обикновено се появяват посмъртно, при драматични падения като неговото.

Устните й се извиха в най-странната усмивка до този момент. Тя отдели последните нишки от сърцевината на стеблото, нареди ги на коляното си и ги приглади с длан.

— Горкият Казарил! Откъде сте събрали толкова мъдрост?

На Казарил му беше спестено усилието да измисли някакъв смислен отговор, защото придворната на Иста най-после се появи на вратата към кулата с конците в ръка. Казарил скочи и кимна на царината:

— Компаньонката ви се връща…

Поклони се в движение на придворната, която му прошепна тревожно:

— Разумно ли се държа царината, милорд?

— Да, напълно. — „По своя си начин…“

— Нищо ли не каза за ди Лютез?

— Нищо… съществено. — Нищо, което той би коментирал, във всеки случай.

Придворната дама въздъхна облекчено и продължи към пейката, като нагласяваше на лицето си дежурна усмивка. Иста я погледна с отегчено търпение, когато тя се разбъбри колко неща трябвало да обърне и колко чекмеджета да прерови, докато намери конците. На Казарил му мина през ума, че като дъщеря на провинкарата и майка на Изел, Иста няма начин да е глупава.

Ако Иста говореше на повечето от по-непретенциозните си в интелектуално отношение придворни със същата недоизказаност и рязка смяна на темите, на които беше подложила и него, нищо чудно, че се носеха слухове за лудостта й, и все пак… мъглявостта, с която се изразяваше, му приличаше по-скоро на шифър, отколкото на безсмислено бръщолевене. В думите й прозираше трудно доловима вътрешна логика, която би се разкрила, стига да имаш ключа към нея. Който той, разбира се, не притежаваше. Не че това не се отнасяше и за някои видове умствено помрачение, които се бе случвало да наблюдава…

Казарил стисна книгата си под мишница и тръгна да търси някоя по-спокойна сянка.

Лятото се влачеше с ленива стъпка, която носеше облекчение както за ума, така и за тялото на Казарил. Само горкият Теидез мърмореше против лятното бездействие, сега, когато ловуването бе възпрепятствано от жегата, сезона и неговия учител. Стреляше единствено по зайци с дългия си лък, рано сутрин по поляните около замъка — дейност, която му печелеше искрените аплодисменти и одобрение на градинарите. Момчето беше толкова непригодно за този сезон — пълно с енергия, неспокойно и трътлесто, — че ако някога бе имало родено въплъщение на Сина на есента, бога на лова, войната и по-хладното време, то това със сигурност беше Теидез.

Казарил малко се изненада, когато един ден момчето и учителят му се приближиха към него на път за лекия обяд. Ако се съдеше по зачервените им лица, явно бяха в разгара на поредния си ожесточен спор.

— Лорд Каз! — поздрави го задъхано Теидез. — Нали и мечемайсторът на стария провинкар също е водил пажовете в кланицата да убиват младите бикове — за да ги учи на храброст в истински бой, а не това, това, танцуване насам-натам из ринга за дуели!

— Ами, да…

— Видяхте ли, какво ви казвах аз! — извика Теидез на ди Санда.

— Ние се упражнявахме и в ринга — незабавно допълни Казарил, от солидарност, в случай че ди Санда имаше нужда от такава.

Учителят на Теидез изкриви лице в гримаса.

— Бикоборството се е практикувало по селата, царевич. И е неподобаващо занимание за младежите от знатни семейства. Вие сте роден, за да бъдете джентълмен — най-малко! — а не чирак на някой касапин.

През последните години провинкарата не държеше мечемайстор в замъка, така че се беше погрижила учителят на царевича да разбира и от изкуството на меча. Казарил, който бе наблюдавал от време на време тренировките им, беше останал приятно изненадан от прецизността на ди Санда. Човекът владееше меча доста добре, макар да бе далеч от истинското майсторство. Мечът като спорт. Като джентълменско занимание. Дори освен изброеното да познаваше и отчаяните, брутални трикове, които запазваха човешкия живот на бойното поле, то не ги беше показал на повереника си.

Казарил се усмихна криво.

— Мечемайсторът не ни обучаваше за джентълмени. Учеше ни да бъдем войници. В полза на този стар метод мога да кажа следното — не съм виждал досега бойно поле, което да не прилича много повече на кланица, отколкото на ринг за фехтовка. Беше грозна картинка, но ни научи на занаята ни. А и нищо не се губеше. Не мисля, че за биковете е било от значение как ги е застигала смъртта, дали след едночасова гонитба с някой глупав хлапак с меч в ръка, или от удар с чук по главата. — Самият Казарил се беше стремил да не протака излишно процедурата, за разлика от други младежи, които се впускаха в опасна и грозна игра с подлуделите животни. След известна практика се беше научил да убива добичето си с един удар на меча, почти толкова бързо и чисто, колкото би го направил и опитен касапин. — Признавам все пак, че на бойното поле не ядяхме убитото от нас, освен конете понякога.

Ди Санда изсумтя неодобрително на опита му за остроумие.

— Утре сутрин може да изкараме соколите, милорд, ако времето се задържи хубаво. И ако най-после се справите със задачите си по картография.

— Женски спорт — соколи и гълъби. Гълъби! Какво ме е еня мене за някакви си гълъби! — С неприкрит копнеж в гласа Теидез добави: — В царския двор в Кардегос ходят на лов за диви прасета в дъбовите гори наесен. Това се казва истински спорт, мъжки спорт. Казват, че прасетата били опасни!

— Съвсем вярно — съгласи се Казарил. — Някои имат големи бивни, с които могат да изкормят куче и дори кон. Или човек. Много по-бързи са, отколкото изглеждат.

— Ходили ли сте някога на лов в Кардегос? — развълнувано го попита Теидез.

— Бил съм няколко пъти там със свитата на лорд ди Гуарида.

— Във Валенда няма диви прасета. — Теидез въздъхна. — Но пък имаме бикове! Това поне е нещо. По-добре от гълъби — или зайци!

— О, стрелбата по зайци също е полезно занимание за един бъдещ войник — увери го Казарил. — В случай, че някога му се наложи да лови плъхове за трапезата си. Изискват се почти същите умения.

Ди Санда се опули злобно насреща му. Казарил се усмихна и се оттегли с поклон от спора, като остави Теидез да тормози наставника си.

По време на обяда Изел поде същата песен на нов глас, макар атаката да беше насочена не срещу наставника й, а срещу баба й.

— Бабо, толкова е горещо. Не можем ли и ние да плуваме в реката като Теидез?

С напредването на лятото следобедната езда на царевича с учителя му, конярчетата и пажовете бе заменена от следобедно плацикане в един тих вир нагоре по течението на реката — същия вир, където ходеха да се разхладят живеещите в замъка по времето, когато Казарил беше паж. Разбира се, дамите бяха изключени от тези разходки. Казарил учтиво бе отхвърлил поканите да се присъедини към групата на царевича, позовавайки се на задълженията си като учител и секретар на Изел. Истинската причина беше, че трябваше да се съблече гол, за да плува във вира, а това би извадило на показ всички стари злощастия, изписани върху плътта му — история, върху която не би искал да се разпростира пред други хора. Недоразумението със собственика на банята все още го тормозеше, сетеше ли се за него.

— Категорично не! — отсече провинкарата. — Това би било абсолютно неприлично.

— Не със него — каза Изел. — Ще си направим наша си групичка, дамска. — Обърна се към Казарил. — Нали казахте, че дамите от замъка са ходели да плуват в реката, когато сте били паж тук!

— Слугините, Изел — уморено я поправи баба й. — Жени от по-долно потекло. Не е подходящо забавление за теб.

Изел прегърби рамене, ядосана, зачервена и нацупена. Бетриз, чиято мургава кожа не се изчервяваше толкова лесно, оклюма на стола си, бледа и повяхнала като препикано мушкато. Сервираха супата. Всички седяха и гледаха с омерзение вдигащите пара паници пред себе си. В името на стандартите и дисциплината — както винаги, — провинкарата взе лъжицата си и загреба решително.

Казарил внезапно рече:

— Но лейди Изел може да плува, нали, ваша милост? Искам да кажа, най-вероятно са я научили, когато е била малка?

— Определено не — отвърна провинкарата.

— Ооо — проточи Казарил. После още веднъж: — Ооо. — Плъзна поглед по сътрапезниците си. Този път царина Иста не беше сред тях и понеже това му спестяваше притеснението да не засегне болезнена за нея тема, реши да опита: — Това ме подсеща за една ужасна трагедия.

Провинкарата присви очи, но не захапа стръвта. За разлика от Бетриз:

— О, каква?

— Беше по времето, когато служех като куриер при провинкара на Гуарида, в една битка с рокнарийския княз Олус. Войските на Олус прекосиха границата под прикритието на нощта, а се беше извила и буря. Изпратиха ме да евакуирам дамите от домакинството на ди Гуарида, преди градът да бъде обкръжен. Малко преди съмване, след като бяхме яздили половината нощ, прекосихме придошъл поток. Една от придворните дами на провинкарата има нещастието конят й да се подхлъзне и водата я повлече заедно с пажа, който се опита да я спаси. Докато успея да обърна коня си, вече не се виждаха никъде… На следващата сутрин открихме телата им надолу по течението. Реката всъщност не беше дълбока, но жената бе изпаднала в паника, защото не можела да плува. Едно елементарно обучение можеше да превърне този фатален инцидент в обикновено премеждие и да спаси три живота.

— Три живота? — попита Изел. — Дамата, пажът…

— Тя чакаше дете.

— О!

Възцари се тъжно мълчание.

Провинкарата потърка брадичката си и изгледа Казарил.

— Истинска история ли ни разказа, кастиларю?

— Да. — Казарил въздъхна. Плътта й беше насинена, отекла от ударите, ледена и синкава, безжизнена като глина под пръстите му, докато я издърпваше на брега, прогизналите й дрехи тежаха, но не колкото сърцето му. — На мен се падна да съобщя на съпруга й.

— Хм — изсумтя ди Ферей. Макар да беше най-сладкодумният разказвач сред сътрапезниците, кастеланът не направи опит да надмине историята на Казарил с друга.

— Такова нещо не бих искал да преживея отново — добави Казарил.

Провинкарата изсумтя и погледна встрани. След миг каза:

— Не може внучка ми да плува гола в реката като някоя змиорка.

Изел изправи гръб.

— Ами ако сме облечени със, ъъъ, с ленени долни ризи?

— В интерес на истината, ако на човек му се наложи да спасява живота си с плуване, най-вероятно ще е с дрехи — услужливо допълни Казарил.

Бетриз добави замечтано под сурдинка:

— А и така ще се разхлаждаме два пъти. Веднъж, докато плуваме, и още веднъж, докато чакаме ризите ни да изсъхнат.

— Не може ли някоя дама от замъка да я научи? — подсказа Казарил.

— Те също не могат да плуват — твърдо рече провинкарата.

Бетриз кимна в знак на потвърждение.

— Само газят. — Сетне вдигна поглед. — Не бихте ли могли вие да ни научите да плуваме, лорд Каз?

Изел плесна с ръце.

— Ами да!

— Аз… ъъъ… — запъна се Казарил. От друга страна… в тяхната компания можеше да си остане с ризата на гърба, без да се налага да дава обяснения. — Не виждам защо не… стига вие, дами, да ме слушате. — Премести поглед върху провинкарата. — И ако баба ви разреши.

След дълго мълчание провинкарата изръмжа сърдито:

— Само гледайте всичките да не ми изстинете.

Изел и Бетриз, като добри момичета, се въздържаха от победоносни възклицания, затова пък метнаха по един признателен поглед на Казарил. Той се зачуди дали не бяха сметнали, че си е измислил тъжната история за онази нощна езда.

Уроците започнаха същия следобед — Казарил стоеше в средата на вира и се опитваше да убеди двете бая поуплашени млади жени, че няма да се удавят моментално, ако си намокрят косите. Опасенията му, че може да е прекалил с предварителния инструктаж за безопасност, постепенно преминаха, когато девойките най-после се отпуснаха и се научиха как да се оставят на водата да ги носи. Жените по принцип потъваха по-трудно от мъжете, особено от кокалест представител на силния пол като Казарил, макар че през тези няколко месеца богатата трапеза на провинкарата беше загладила до голяма степен вълчата изпосталялост на брадатото му лице.

Търпението му се оправда. В края на лятото двечките вече пляскаха и се гмуркаха като видри в попресъхналия от жегите вир. Казарил трябваше само да си седи в плитчините до кръста във водата и да им подвиква от време на време.

Изборът му на позиция бе само отчасти продиктуван от хладната свежест на водата. Провинкарата се беше оказала права — плуването наистина беше неприлично. А и тези свободни ленени ризи, подгизнали и прилепващи към налетите млади тела, имаха диаметрално противоположен ефект на скромността, която уж трябваше да съхраняват — факт, който той внимаваше да не натрапи на вниманието на двете си безгрижни поверенички. И нещо още по-лошо — ефектът беше двустранен. Мокрите ленени гащи, прилепнали към неговите слабини, разкриваха едно състояние на ума… ъъъ, на тялото… ъъъ, на укрепващото му здраве, което той искрено се надяваше двете девойки да не забележат. На Изел май и без това не й хрумваше да забележи. Не беше толкова сигурен за Бетриз. Придворната им дама Нан ди Врит, матрона на средна възраст, която беше отказала да се включи в уроците и газеше в плитчините напълно облечена, с поли вдигнати до под коленете, не изпускаше нищо от острия си поглед и определено имаше проблем с поддържането на сериозна физиономия. За щастие, тя, изглежда, му имаше доверие, а и не му се смееше в лицето, нито го клеветеше на провинкарата. Поне… той мислеше, че не го клевети.

Казарил все по-ясно си даваше сметка, и това му докарваше остри конфликти с будната му съвест, че отношението му към Бетриз от ден да ден приема все по-личен характер. Все още не до степен да пуска листчета с анонимни и ужасни любовни стихове под вратата й, слава на боговете за тези останки на здрав разум. Да свири на лютня под прозореца й вече не беше, и може би по-добре, по възможностите му. И все пак… в дългата лятна тишина на Валенда той неусетно беше събрал смелост да се размечтае за живот, измерващ се с интервали от време по-дълги от еднократното обръщане на пясъчен часовник.

Бетриз определено му се усмихваше и това си беше чистата истина, а не някаква негова самозаблуда. И се държеше мило. Но тя се усмихваше и се държеше мило и с коня си. Приятелското й държане определено не беше основа, върху която да гради пясъчни кули, още по-малко да си донесе креват и спално бельо и да тръгне да се нанася. И все пак… тя определено му се усмихваше.

Той редовно потискаше тези си пориви, но те продължаваха да се надигат — както и други неща, уви, особено по време на уроците по плуване. Но той се беше отказал от амбициите — повече нямаше да се прави на глупак, и толкова. Възбудата, която го караше да се чувства толкова неловко, може и да беше признак за укрепващото му здраве, но с какво му помагаше това? Беше точно толкова безимотен и безпаричен, колкото по времето, когато служеше като паж в същия този замък, само надеждите му бяха много по-малко. Сигурно беше луд, за да храни въображението си с надежди за страст или любов, и все пак… бащата на Бетриз беше безимотен човек от добро потекло и си изкарваше прехраната от служба. Едва ли би се отнесъл с пренебрежение към свой себеподобен.

Че не би презирал Казарил, беше повече от ясно — ди Ферей бе твърде мъдър, за да храни такива чувства към него. Но беше и достатъчно мъдър, за да знае, че красотата на дъщеря му и близостта й с царевната са зестра, която би могла да й спечели за съпруг някой много по-добър от злощастния Казарил, та дори и от синовете на местните дребни аристократи, които служеха като пажове в домакинството на провинкарата. Бетриз и без това смяташе въпросните момчета за досадни паленца. Но някои от тях имаха по-големи братя, наследници на скромни, но все пак съществуващи имения…

Днес Казарил се потопи във водата до брадичката и се престори, че не гледа през полупритворените си клепачи как Бетриз се катери по един голям камък, обгърната от мокрия, прозиращ под слънчевите лъчи лен; черната й коса бе полепнала по тръпнещите й форми. Девойката разпери ръце към слънцето преди да се пльосне по корем, за да опръска Изел, която се гмурна под водата, после изскочи с крясъци и я оплиска на свой ред. Дните вече се смаляваха, нощите ставаха по-хладни, а с тях и следобедите. Празникът за възкачването на Сина на есента наближаваше. Цялата предишна седмица времето се бе задържало твърде студено, за да плуват във вира — едва ли оставаха повече от няколко топли дни за разходките им до реката. Бързата езда и ловът скоро щяха да отвлекат дамите му към по-сухи забавления. И здравият му разум щеше да се върне при него като блудно куче. Или не?

Косите лъчи на слънцето и захладнелият въздух изкараха позакъснялата групичка от водата и плувците седнаха да изсъхнат на каменистия бряг. Казарил се беше пропил до такава степен с тихо доволство, че дори не ги накара да водят ленивия си разговор на дартакийски или рокнарийски, както правеше обикновено. Най-накрая навлече тежките си панталони за езда, нахлузи ботушите — хубавите си нови ботуши, подарък от провинкарата — и стегна колана с меча на кръста си. Притегна подпръзите на конете, свали им букаите и помогна на дамите да ги яхнат. Неохотно, с многобройни погледи назад към отдалечаващата се горска полянка край речния вир, малката кавалкада пое по възвишението към замъка.

В пристъп на безразсъдство Казарил смуши коня си, за да се изравни с този на Бетриз. Тя му хвърли бърз поглед и трапчинката на бузата й му намигна. Дали загуби смелост, или ума и дума, но езикът внезапно окаменя в устата му. И от двете ще да е, реши той. Двамата с лейди Бетриз ежедневно правеха компания на царевната. Ако някой негов несръчен опит да пофлиртува бъдеше отблъснат, можеше ли това да навреди на ценната лекота, която бяха постигнали в отношенията си на служба при царевната? Не — той трябваше, непременно трябваше да каже нещо… но в този момент конят й препусна напред при вида на портата на замъка и усилията на Казарил станаха безпредметни.

Когато минаха през портите и копитата на конете изстъргаха по калдъръма на двора, Теидез изскочи от една странична врата с викове: „Изел! Изел!“

Ръката на Казарил се стрелна моментално към дръжката на меча — туниката и панталоните на момчето бяха опръскани с кръв, — после се отпусна при вида на прашния и навъсен ди Санда, който крачеше зад повереника си. Страховитата външност на Теидез беше резултат от следобедната му тренировка при касапина на Валенда. Не ужас се криеше зад възбудените му крясъци, а възторг. Кръглото лице, което вдигна към сестра си, грееше от щастие.

— Изел, случи се нещо страхотно! Познай, познай!

— Как бих могла да позная… — започна през смях тя.

Той махна нетърпеливо с ръка и новината сама изскочи от устата му:

— Току-що пристигна куриер от царин Орико. На двама ни е наредено да се явим при него тази есен в двора в Кардегос! А мама и баба не са поканени! Изел, ще се измъкнем от Валенда, представяш ли си!

— Отиваме в Зангре? — Изел изписка възбудено и се смъкна от седлото, после грабна окървавените ръце на брат си и двамата се завъртяха из двора. Бетриз се наведе напред, както си беше на седлото, и ги загледа, полуотворила устни в радостно очакване.

Придворната им дама сви устни далеч не толкова доволно. Казарил улови погледа на сер ди Санда. Учителят на царевича бе стиснал устни в мрачна гримаса.

Стомахът на Казарил се обърна, когато парчетата се подредиха по местата си и картинката се разкри пред вътрешния му поглед в цялостния си вид. Царевна Изел беше призована да се яви в двора, следователно малобройното й домакинство щеше да я придружи в Кардегос. Включително първата й придворна дама, лейди Бетриз.

И секретарят й.