Проклятието на Шалион

20.

Очите на Изел, макар почервенели от умори и скръб, бяха сухи. Бетриз се спусна да я подкрепи и изтри сълзите от своите очи. Трудно беше да се каже коя от двете млади жени подкрепя другата.

Канцлер ди Жиронал се прокашля и каза:

— Ще отнеса тази скръбна вест на Орико. — И със закъснение добави: — Позволете ми да ви отменя в тази задача, царевна.

— Да… — Изел огледа стаята, сякаш беше сляпа. — Нека всички тези добри хора се върнат към делата си.

Веждите на ди Жиронал се смъкнаха, сякаш десетки мисли пробягваха пред очите му и той не знаеше коя да сграбчи по-напред. Погледна към Бетриз, после и към Казарил.

— Домакинството ви… домакинството ви трябва да се увеличи пропорционално на новия ви ранг. Ще имам грижата за това.

— Не мога да мисля за такива неща в момента. И утре няма да е късно. А сега, милорд канцлер, ще ви помоля да ме оставите насаме със скръбта ми.

— Разбира се, царевна. — Ди Жиронал се поклони и се обърна към вратата.

— О — добави Изел, — моля, не изпращайте куриер при майка ми, преди да съм й написала писмо, което да замине заедно с официалното съобщение.

Ди Жиронал спря на прага и отново се поклони в знак, че е разбрал. Придружена от Бетриз, Изел тръгна към вратата и когато мина покрай Казарил, му прошепна:

— Явете се при мен след половин час. Трябва да помисля.

Казарил сведе глава в поклон.

Тълпата царедворци в преддверието и дневната се разпръсна, с изключение на секретаря на Теидез, който остана на мястото си, съкрушен и безполезен. Останаха и дяконите и слугите, които трябваше да измият и приготвят тялото на царевича. Разстроеният и потресен хор на певците изпя една последна молитва; гласовете им звучаха задавено и треперливо, а после и те си тръгнаха.

Казарил не можеше да прецени кое го боли повече — главата или коремът. Избяга в стаята си в дъното на коридора, затвори вратата и се приготви за еженощната атака на Дондо, която щеше да се развихри всеки момент, ако можеше да се вярва на спазмите, овързали червата му.

Познатата болка го преви на две както обикновено, но, за негова изненада, тази нощ Дондо не наруши мълчанието си. Дали и той беше потресен от смъртта на Теидез? Ако в плановете му бе влизало кончината на момчето да настъпи вследствие унищожението на Орико, то целта му беше постигната — твърде късно обаче, за да му послужи.

Казарил не намери покой в това мълчание. Повишената му чувствителност към злокачественото образувание в корема му несъмнено показваше, че Дондо все още е в капана на собственото му тяло. Гладен. Гневен. Мислещ? Интелигентността не се бе числяла към характеристиките на Дондовите излияния досега. Може би шокът от собствената му смърт вече отшумяваше. За да остави… какво? Изчакване. Дебнене? Приживе Дондо си беше спечелил славата на опитен ловец.

Хрумна му, че докато демонът най-вероятно се стреми само да напълни двете си ведра за души и да се върне при своя господар, Дондо едва ли споделя стремежа му. Коремът на омразния му враг сигурно му се струваше непоносим затвор, но нито огненият ад на Копелето, нито студената забрава на отхвърлените от боговете призраци бяха за предпочитане. Какви алтернативи биха могли да съществуват, Казарил не знаеше, но изпитваше натрапчивата увереност, че ако Дондо търси физическа форма, чрез която да се върне в света на живите, то неговото тяло най му беше подръка. По един или друг начин. Заопипва корема си и се опита да прецени, за стотен път, колко бързо нараства всъщност туморът му.

Спазмите и страхът го раздираха около четвърт час и отминаха. Казарил си спомни за молбата на Изел. Написването на писмото, уведомяващо Иста за смъртта на сина й, щеше да е истинско мъчение, и нищо чудно, че Изел го молеше за помощ. Колкото и недостоен за тази задача да се чувстваше Казарил, длъжен беше да се отзове на молбата й, каквото и да поискаше от него тя в този час на скръб и отчаяние. Измъкна се някак от леглото и тръгна към горния етаж.

Завари Изел седнала на писалището му в преддверието, наредила пред себе си най-хубавия му пергамент, перата и восъка за печати. Допълнителни свещи бяха запалени из цялата стая и изтикваха мрака в ъглите. Бетриз също беше тук — постлала беше квадратно парче коприна и редеше отгоре му странна сбирка от бижута — брошки, пръстени и дългия наниз перли на Дондо, който Казарил така и не беше успял досега да занесе в храма.

Изел гледаше смръщено празния лист пред себе си и въртеше пръстена с печата около палеца си. Вдигна очи и рече с тих глас:

— Така, вече сте тук. Затворете вратата.

Той тихо изпълни нареждането й.

— На вашите услуги, царевна.

— Дано да е така, Казарил. Дано да е така. — Очите й се впиха изпитателно в лицето му.

Бетриз се обади разтревожено:

— Той е толкова болен, Изел. Сигурна ли си?

— Знам само, че не ми остава много време. Нито възможности за избор. — Пое си продължително дъх. — Казарил, утре сутрин искам да потеглиш за Ибра като мой пратеник и да уговориш женитбата ми с царевия Бергон.

Казарил примигна, напрягайки се да настигне керван от планове, който очевидно беше поел вече на път.

— Канцлер ди Жиронал никога няма да ме пусне да замина.

— Не говоря за явно заминаване. — Изел махна нетърпеливо с ръка. — Ще потеглите за Валенда, която ви е кажи-речи на път, като мои личен куриер, за да отнесете вестта за смъртта на брат ми. Ди Жиронал ще се съгласи, даже ще се зарадва, че ви вижда гърба — а сигурно ще ви даде и куриерски жезъл, така че да сменяте без проблем конете в пощенските постове, които поддържа канцлерството. До утре по обяд вече ще е натъпкал домакинството ми със свои шпиони, знаете го.

— Знам го, милейди.

— Но след като предадете писмото ми във Валенда, няма да потеглите обратно към Кардегос, а ще продължите към Загосур, или където се намира в момента царевич Бергон. Междувременно аз ще настоявам Теидез да бъде погребан във Валенда, неговия обичан дом.

— Теидез нямаше търпение да се махне от Валенда — посочи Казарил с усещането, че му се завива свят.

— Да, но ди Жиронал не го знае, нали? Не би ме пуснал отвъд стените на Кардегос и далеч от очите си по никаква друга причина, но не би могъл да отхвърли молбата на едно опечалено семейство. Ще помоля и Сара да ме подкрепи, още рано сутринта ще говоря с нея

— Сега сте в двоен траур, за вашия брат и за неговия. Не би могъл да ви натресе нов годеник поне няколко месеца.

Тя поклати глава.

— Преди един час се превърнах в бъдещето на Шалион. Ди Жиронал няма друг избор, освен да държи здраво юздите ми, ако иска да контролира това бъдеще. Критичният момент не е началото на траура ми заради Теидез, а началото на траура ми заради Орико. Защото в този момент — а не преди това — минавам изцяло под контрола на ди Жиронал. Освен ако вече не съм омъжена. Изляза ли от Кардегос, не смятам да се връщам повече. При това лошо време кортежът с тялото на Теидез ще се влачи по пътищата със седмици. А ако времето не ни съдейства, ще намеря друг начин да забавя пътуването. Докато вие се върнете с царевич Бергон, аз още ще съм на сигурно място във Валенда.

— Чакайте, какво… да се върна с царевич Бергон?

— Ами да, разбира се, че трябва да го доведете при мен. Помислете. Ако напусна Шалион, за да се омъжа в Ибра, ди Жиронал ще ме обвини в измяна и ще ме принуди да се върна начело на чужда войска. Но ако спечеля терена от самото начало, после няма да ми се налага да си го отвоювам. Вие ме научихте на това!

„Аз ли!“

Изел се приведе напред, съсредоточена до крайност.

— Ще получа царевич Бергон, да, но не с цената на Шалион, не, и педя от земята му няма да отстъпя. Нито на ди Жиронал, нито на Лисицата. Това са моите условия. Както Бергон, така и аз ще наследим всеки своята корона. В Шалион Бергон ще има властта на царин-консорт, а в Ибра аз ще имам властта на царина-консорт, всеки чрез другия, взаимно и равно. Бъдещият ни син — ако дадат Майката и Бащата — ще наследи и обедини двете царства под една корона, когато му дойде времето. Но бъдещата ми власт над Шалион ще си бъде моя, а няма да премине като зестра към съпруга ми. Няме да ме превърнат във втора Сара, нещастна и пренебрегвана съпруга, която няма думата за нищо!

— Лисицата няма да се съгласи на толкова малко.

Брадичката й се вирна предизвикателно.

— Точно затова трябва вие да заминете като мой пратеник и никой друг. Ако не успеете да ми осигурите царевич Бергон при условия, които ще гарантират бъдещия ми суверенитет, яхнете коня си и го пришпорете по обратния път към дома. А след смъртта на Орико аз лично ще развея знамето си срещу ди Жиронал. — Устните й се свиха решително. Черната й сянка възвря. — Със или без проклятие, не ще се превърна в обяздена кобила, която ди Жиронал да пришпорва по свой вкус.

Да… Изел притежаваше куража, волята и интелигентността да се опълчи на ди Жиронал, каквито липсваха на Орико, а Теидез никога не би имал. Казарил го виждаше в очите й, виждаше армии с нейния флаг да се гърчат в чернотата, обгърнала я като плащаница от дим над горящ град. Това беше формата, която проклятието над нейния род щеше да приеме през следващото поколение — не лична покруса, а гражданска война между две фракции, царската и благородническата, която да разкъса страната на две.

Освен ако тя не успееше да се отърси от проклятието и от рода си едновременно и не преминеше под покровителството на Бергон…

— Ще препусна с коня си за вас, царевна.

— Добре. — Тя се облегна назад и прокара ръка по празните пергаменти. — А сега трябва да напишем няколко писма. Първото ще е пълномощното ви за пред Лисицата и мисля, че трябва да е написано лично от мен. Вие сте чели и писали договори за примирие. Трябва да ми кажете правилните фрази, така че да не ме помисли за неуко момиченце.

— Ще направя всичко по силите си, но не съм адвокат, Изел.

Тя вдигна рамене.

— Ако успеем, ще разполагам с мечове, които да подсилят думите ми. Ако ли не — никакви правни увъртания няма да ми помогнат. Нека писмото бъде кратко и ясно. Започвайте…

След близо час в изтощителна концентрация се сдобиха с белова, която Изел подписа със замах и подпечата с пръстена си. Междувременно, Бетриз беше приключила с инвентаризацията на купчината монети и бижута.

— Това ли са всичките ни пари? — попита Изел.

— За жалост, да — въздъхна Бетриз.

— Е, значи ще трябва да заложи бижутата, когато стигне във Валенда или на някое друго безопасно място. — Изел стегна краищата на копринената кърпа и бутна вързопчето през масата към Казарил.

— Кесията ви, милорд. Дъщерята да даде да ви стигне за пътя дотам и обратно.

— Повече от достатъчно е, ако не се лъжа.

— И помнете, че е за харчене, а не за икономисване. Трябва да изглеждате подобаващо като мой представител в Ибра. Издокарайте се. А царевич Бергон трябва да пътува по начин, подобаващ на неговия и моя ранг и да не срами Шалион.

— Това може да се окаже проблем. Без армията, имам предвид. Ще помисля по въпроса. Много ще зависи от, ами, от няколкото неизвестни величини в уравнението. Което ми напомня нещо. Ще ни трябва сигурен начин да си пращаме съобщения. Ди Жиронал и шпионите му ще направят всичко възможно да прихващат всички писма, които получавате.

— О!

— Има един много простичък код, който обаче е почти невъзможно да се дешифрира от непосветен. Необходими са само две копия от една и съща книга. Едното ще взема аз, другото ще остане тук. Комбинация от три цифри показва коя е думата — номера на страницата, на реда и поредността на думата на реда. И не е нужно за една и съща дума да се използва същата комбинация повече от веднъж — може да се намери същата дума на друга страница, ред и така нататък. Има и по-добри кодове, но няма да имам време да ви науча на тях. Аз обаче, хм… нямам две копия от една и съща книга.

— Аз ще намеря две копия, преди да тръгнете утре — решително рече Бетриз.

— Благодаря. — Казарил потърка челото си. Лудост беше да тръгва на това пътуване, болен и кървящ може би, през планинските проходи посред зима. Щеше да падне от коня в снежните преспи и да замръзне, а после и той, и конят му, заедно с пълномощните му писма, щяха да станат храна за вълците.

— Изел. Сърцето ми иска да тръгне. Но тялото ми е окупирана територия, наполовина мъртва земя. Боя се, че няма да стигна доникъде. Приятелят ми марш ди Палиар е добър ездач и ръката му е силна да върти меча. Мога ли да предложа него за ваш пратеник вместо себе си?

Изел се намръщи замислено.

— Мисля, че с Лисицата ще е дуел на умове за ръката на Бергон, а не на стомана. По-добре да изпратя ума в Ибра, а мечът да остане в Шалион.

Примамлива мисъл беше тази, да остави Изел и Бетриз под опеката на силен приятел, а не съвсем беззащитни, както се беше страхувал… силен приятел, който сам имаше силни приятели, дааа.

— Каквото и да решите, мога ли да го доведа утре, за да го посветим в плановете ни?

Изел погледна Бетриз. Казарил не забеляза никакъв видим сигнал да преминава между двете, но Изел кимна, взела решение.

— Да. Доведете го при мен възможно най-скоро.

Царевната придърпа друг лист и взе ново перо.

— Сега ще напиша лично писмо до царевич Бергон, което ще вземете запечатано и ще му предадете неотворено. А след това — тя въздъхна — ще напиша и писмото до майка ми. Мисля, че не ще ми бъдете от помощ за нито едно от двете. Идете да поспите, докато все още е възможно.

Той стана и се поклони.

Беше стигнал до вратата, когато тя добави тихо:

— Радвам се, че вие ще й съобщите новината, Казарил, а не някой случаен канцлерски куриер. Макар че за вас ще е по-трудно. — Пое си дълбоко дъх и се наведе над листа. От светлината на свещите кехлибарената й коса засия като ореол около вглъбеното й лице. Казарил я остави сред кръга от светлина и пристъпи в мрака на студения коридор.

Настоятелно тропане на вратата го събуди на разсъмване. Казарил се измъкна от леглото и отиде да отвори. На прага не стоеше паж с някаква поръчка, както беше очаквал, а Пали.

Приятелят му обикновено се обличаше добре, но сега имаше вид, сякаш е грабнал първите му попаднали дрехи в тъмното, а косата му, сплъстена от съня, стърчеше в странни посоки. Очите му бяха мрачни и разтворени широко. Прозяващите се братя ди Гура, сънени, но жизнерадостни на вид, се усмихнаха на Казарил от поста си в коридора, докато Пали се вмъкваше с рамото напред покрай домакина. Казарил подаде свещта от нощното си шкафче на Ферда, по-високия от двамата, да я запали от аплика в коридора; младежът изпълни мълчаливата му молба и я върна на своя лорд и командир Пали, който я взе с треперещи ръце. Не каза и дума, преди вратата да се е затворила зад двамата.

— Демони на Копелето, Каз! Каква е тази работа?

— Каква работа? — объркано попита Казарил.

Маршалът запали още две свещи и се обърна към него.

— Да съм се молел за напътствие, така каза. В съня ми, моля ви се. Пет пъти ме убиваха насън тази нощ, ако искаш да знаеш. Яздех нанякъде. Всеки път по по-ужасяващ начин. В последния сън ме изядоха собствените ми коне. Не ща да преметна крак на гърба ни на кон, ни на муле, ни на дървено конче, поне за една седмица!

— О! — Казарил примигна. Казаното изглеждаше повече от ясно. — В такъв случай няма да те карам да тръгваш наникъде.

— Какво облекчение!

— Ще трябва да ида аз.

— Да идеш къде? В това време? Вали сняг, ако не знаеш.

— Уф, само това ми липсваше. Не си ли чул още? Царевич Теидез почина около полунощ, от инфектираната рана.

Пали го погледна втренчено.

— О! Това променя много неща в Шалион.

— И още как. Само да се облека и ще се качим горе. — Казарил се наплиска със студена вода и бързо намъкна вчерашните си дрехи.

В стаите на горния етаж Бетриз също беше със снощната си траурна рокля в черно и лавандулено. Очевидно беше, че не е лягала. Понеже не искаше двамата братя ди Гура да щръкнат в коридора пред очите на всички, Казарил ги подкани да влязат в преддверието и ги затвори там, а двамата с Пали влязоха в дневната.

Бетриз протегна ръка към едно запечатано пакетче, което чакаше на една малка масичка.

— Всички писма са готови да тръгнат за… — погледна към Пали и се поколеба — за Валенда.

— Изел спи ли? — тихо попита Казарил.

— Легна си, но не спи. Ще иска да ви види. И двамата. — Бетриз се скри за миг в спалнята, чуха се няколко разменени на тих глас реплики, после тя се върна с две книги под мишница.

— Промъкнах се в библиотеката и намерих две еднакви книги. Нямаше много идентични копия, между другото. Реших да взема най-дебелите, така че да има по-голям избор на думи.

— Добре — рече Казарил и взе едната. Погледна я и едва успя да сдържи напушилия го горчив смях. „Ордол“, гласяха златните букви на гръбчето. „Петорната пътека“ — Идеално. И без това трябва да опресня знанията си по теология. — Остави книгата върху пакетчето с писмата.

Появи се Изел, наметната с халат от тежко синьо кадифе, под който надничаше бялата дантела на нощницата й. Кехлибарената й коса се спускаше на вълни по раменете й. Лицето й беше бледо и подпухнало от недоспиване също като на Бетриз. Кимна на Казарил, после и на Пали.

— Милорд ди Палиар. Благодаря ви, че откликнахте на молбата ми за помощ.

— Аз, ъъъ… — заекна Пали и хвърли на приятеля си доста отчаян поглед, който казваше: „В какво по-точно се набърквам?“.

— Съгласи ли се да тръгне вместо вас, Казарил? — тревожно попита Бетриз. — Не бива да тръгвате, знаете, че не бива.

— Ами… не. Пали, моля те да се закълнеш в името на боговете и особено в името на Пролетната дама, да служиш на царевна Изел и да я пазиш с цената на живота си. Няма никаква измяна в това, тя сега е законната Наследница на Шалион. Което значи, че ще имаш честта пръв от царедворците да положиш тази клетва.

— Аз, аз, аз… мога да ви се закълна във вярност в добавка към клетвата, която съм положил пред брат ви Орико, милейди. Не бих могъл обаче да заменя клетвата си пред него със същата клетва пред вас.

— Не ви моля да поставите дълга си към мен пред този, който дължите на Орико. Моля ви само да поставите службата си към мен над тази, която дължите на канцлера му.

— Виж, това мога да направя — рече Пали значително по-бодро. — С удоволствие при това. — Целуна челото на Изел, после ръцете и пантофите й и, без да се изправя, изрече клетвите, полагани от шалионските лордове, като призова Бетриз и Казарил да му бъдат свидетели. Все така на колене добави: — Какво бихте казали, царевна, ако лорд ди Ярин бъде предложен за следващия свещен водач на ордена на Дъщерята?

— Бих казала, че… нямам още думата по въпроси от такава величина. Но той със сигурност би бил много по-приемлив за мен от всеки кандидат, излъчен от клана на ди Жиронал.

Пали бавно кимна, в знак че е оценил премерените й думи, и се изправи.

— Ще го уведомя.

— Изел ще има нужда от всяка подкрепа, която успееш да й осигуриш около погребението на Теидез — обърна се към него Казарил. — Ще бъде погребан във Валенда. Предлагам тя да избере твоята войска от Палиар като част от кортежа на царевича, какво ще кажеш? Така ще имате правдоподобен предлог да се срещате често, а и ще бъдеш до нея, когато напусне Кардегос.

— О, бързо съобразявате, Казарил — похвали го царевната.

Казарил изобщо не се чувстваше съобразителен. Напротив, имаше чувството, че мозъкът му се пъне да настигне Изелиния, сякаш крачи с ботуши, по които са полепнали десет килограма кал. По всеки. Отговорността, стоварила се върху плещите й снощи, изглежда, беше освободила у Изел някаква задрямала енергия и сега тя гореше с нея, вътре в какавидата си от мрак. Беше го страх да затвори очи, да не би и тогава сиянието й да прогори клепачите му.

— Наистина ли се налага да тръгнете сам, Казарил? — омърлушено настоя Бетриз. — Това не ми харесва.

Изел нацупи устни.

— Поне до Валенда, мисля, че трябва да е сам. Не виждам на кого в Кардегос бих се доверила да тръгне с него. — Огледа колебливо Казарил. — Като стигне във Валенда, може би баба ще му осигури ескорт, с който да продължи. В интерес на истината, не бива да пристигате в двора на Лисицата сам. Не ми се ще да изглеждаме отчаяни в очите му. — После добави с известна горчивина: — Макар че сме точно такива.

Бетриз подръпна кадифените поли на роклята си.

— Ами ако се разболеете, докато сте на път? Ако туморът ви се влоши? А и кой ще изгори тялото ви, ако умрете?

Главата на Пали се завъртя рязко.

— Тумор? Казарил! Какво е пък това сега?

— Казарил, не сте ли му казали? Мислех, че ви е приятел! — Бетриз се обърна към Пали. — Иска да скочи на коня и да язди — да язди! — чак до Ибра с огромен, нечестив, смъртоносен тумор в корема си, и то сам-самичък. Не мисля, че това е смело, мисля, че е глупаво. В Ибра трябва да отиде, защото няма друг достоен да го свърши, но не и сам!

Пали се облегна назад, потри с палец устните си и огледа Казарил с присвити очи. Най-накрая каза:

— Помислих си аз, че не изглеждаш добре.

— Е, нищо не може да се направи по въпроса.

— Хм… много ли е сериозно… тоест, ъъъ, ти няма да…

— Дали умирам ли питаш? Да. Колко скоро ще е? Никой не знае. Което, както отбеляза просветеният Умегат, не прави живота ми с нищо по-различен от твоя. Пък и кой иска да си умре в леглото?

— Ти нали винаги така казваше. На сто години, в леглото, с нечия съпруга.

— С моята, по възможност — въздъхна Казарил. — Е, добре де. — Успя да не погледне към Бетриз. — Смъртта ми е проблем на боговете. Колкото до мен, ще тръгна веднага щом ми оседлаят коня. — Изправи се с пъшкане и взе книгата и пакета с писмата.

Пали погледна Бетриз, която стисна ръце до болка и впери умолителен поглед в него. Той изруга под нос, стана, тръгна с бърза крачка към вратата към преддверието и я отвори със замах. Фойкс ди Гура, долепил ухо към другата й страна, се изправи със залитане, примигна и се усмихна на командира си. Брат му Ферда, облегнал рамене на отсрещната стена, изсумтя презрително.

— Момчета — спокойно рече Пали. — Имам една задачка за вас.

Казарил, с Пали по петите, излезе от портите на Зангре, облечен за зимна езда, преметнал през рамо дисагите, натъпкани с втори кат дрехи, малко състояние, теология и писма, които намирисваха на държавна измяна.

Братята ди Гура ги бяха изпреварили и вече го чакаха пред конюшните. Пратени по спешност в градската къща на ди Ярин, те също се бяха преоблекли с дрехи, по-подходящи за езда от царедворските одежди в синьо и бяло, плюс високи и доста износени ботуши.

Бетриз беше с тях, увита в бяло вълнено наметало. Бяха сбрали глави и Бетриз жестикулираше енергично. Фойкс вдигна поглед, видя Казарил и на широкото му лице се изписа сериозно и бая поуплашено изражение. Махна леко с ръка и каза нещо, при което Бетриз хвърли поглед през рамо и разговорът им внезапно замря. Братята се обърнаха и се поклониха на Казарил. Бетриз го погледна право в очите, сякаш лицето му беше някакъв урок, който той й е поставил за задача да запомни наизуст.

— Ферда! — обърна се Пали към момъка. Кавалеристът тракна с токове и застана мирно. Пали извади две писма от вътрешния джоб на плаща си, едното запечатано, другото само сгънато на две. — Това… — той подаде сгънатото писмо на Ферда — е пълномощно от мое име, в качеството ми на лорд-посветен от ордена на Дъщерята, което при нужда ще ти осигури съдействието на сестринските ни палати. Евентуалните разходи да бъдат препращани към мен, в Палиар. Другото… — той му връчи и запечатаното писмо — е за теб да го отвориш във Валенда.

Ферда кимна и прибра двете писма под дрехите си. Второто, написано на ръка, поставяше братята ди Гура под командването на Казарил в името на Дъщерята, без повече подробности. Пътуването им до Ибра щеше да е интересна изненада за тях.

Пали ги обиколи и ги огледа с окото на командир.

— Достатъчно топли дрехи ли си взехте? И сте се въоръжили като за срещи с разбойници, нали? — Те му показаха излъсканите си мечове и дългите си лъкове, с достатъчно стрели в колчаните. Снегът почти беше спрял, само по някоя и друга снежинка се завърташе във влажния въздух, кацаше върху вълна, кожа или коса и се стопяваше в малка капчица. Тук, в града, падналият на зазоряване сняг дори не беше успял да покрие земята. Сред хълмовете сигурно щеше да е повече.

Бетриз извади изпод наметалото си някакво пухкаво бяло нещо. Казарил примигна озадачено, после позна какво е — кожена шапка, като онези, които носеха коравите планинци от Южен Шалион, с козината навътре и с уши, които се стягаха под брадичката. Макар че и жените, и мъжете носеха почти еднакви модели, тази очевидно беше шита за дама — от бяла заешка кожа и с бродирани по края златни цветчета.

— Казарил, реших, че това може да ви свърши работа във високите проходи.

Фойкс вдигна вежди и се ухили, а Ферда се изкиска в шепа.

— Прелестно — рече той.

Бетриз се изчерви.

— Само това успях да намеря за малкото време, с което разполагах — оправда се тя. — По-добре, отколкото да ви измръзнат ушите!

— Правилно — сериозно рече Казарил. — Нямам такава хубава шапка. Благодаря ви от сърце. — Без да обръща внимание на ухилените младежи, той взе шапката и коленичи да я прибере в дисагите си. Не беше само жест, с който да зарадва Бетриз, макар че се усмихна вътрешно, когато девойката изсумтя победоносно по посока на Ферда — забрулеше ли ги зимният вятър в планините по границата, братята бързо щяха да запеят друга песен.

Изел се появи откъм портите, увита с наметало, което беше толкова тъмновиолетово, че изглеждаше черно, придружена от един треперещ писар от канцлерството, който предаде на Казарил номериран куриерски жезъл срещу подписа му в инвентарния си тефтер. После го затвори и пое с подтичване обратно към подвижния мост, за да се скрие от студа.

— Успяхте ли да получите заповедите на ди Жиронал? — попита Казарил, като прибра жезъла на сигурно място в един от вътрешните джобове на палтото си. Той щеше да осигури на приносителя си отпочинали коне за смяна, храна и чисти, пък макар тесни и твърди легла във всяка от пощенските станции, които канцлерството поддържаше по основните пътища из цял Шалион.

— Не. Получих заповедите на Орико. Орико все още е царин на Шалион, въпреки че се наложи да го напомня на канцлерския писар. — Изел изсумтя. — Нека боговете бъдат с вас, Казарил.

— Уви, вече са — въздъхна той. Сведе глава да целуне студените й ръце. Бетриз го изгледа косо. Той се поколеба, после се изкашля и хвана и нейните ръце. Пръстите й стиснаха неговите, когато устните му ги докоснаха, и тя си пое рязко дъх, но очите й гледаха някъде над главата му. Когато Казарил се изправи, видя, че двамата ди Гура пристъпват от крак на крак пред свирепия й поглед.

Един от конярите на Зангре изведе три оседлани куриерски коня от конюшните. Пали си взе довиждане с братовчедите си. Ферда хвана юздите на коня, който се оказа предназначен за Казарил — дългокрак дорест жребец, подходящ за ръста му. Мускулестият Фойкс побърза да му помогне и когато Казарил се покатери на седлото с тихо изпъшкване, попита загрижено:

— Добре ли сте, сър?

А дори не бяха тръгнали още… какво толкова им беше наговорила Бетриз?

— Да, всичко е наред — увери го Казарил. — Благодаря. — Ферда му подаде юздите, а Фойкс му помогна да пристегне дисагите с ценното им съдържание. Ферда се метна с лекота на коня си, брат му яхна своя малко по-тромаво и тримата поеха към изхода от двора. Казарил се обърна да погледне Изел и Бетриз, които минаваха по подвижния мост към огромните порти на Зангре. Бетриз погледна назад и вдигна високо ръка. Казарил отвърна на поздрава й. После конете завиха зад първия ъгъл и сградите на Кардегос скриха портите от погледа му. Един самотен гарван ги последва, като се стрелкаше ту към покривите, ту към канавките.

Още не бяха поели по втората улица, когато срещнаха канцлер ди Жиронал, който яздеше бавно откъм градската си резиденция, следван пешком от двама свои приближени. Явно се беше прибрал у дома да се измие, да хапне, да си смени дрехите и да се погрижи за нетърпящата отлагане кореспонденция. Ако се съдеше по сивкавото му лице и кръвясалите очи, едва ли беше спал повече от Изел през изминалата нощ.

Ди Жиронал дръпна юздите и поздрави Казарил с леко кимване.

— Накъде сте тръгнали, лорд Казарил — очите му се спряха на леките куриерски седла с емблемата на Шалион, — с моите канцлерски коне?

Казарил отвърна на поздрава с лек поклон от седлото.

— Към Валенда, милорд. Царевна Изел реши, че не би искала някой непознат да съобщи лошата вест на майка й и баба й, и ме прати като свой куриер.

— Лудата Иста, а? — Ди Жиронал сви презрително устни. — Не ви завиждам за задачата.

— И с право. — Казарил вложи надежда в гласа си. — Заповядайте да се върна при Изел и ще ви се подчиня незабавно.

— Не, не. — Устните на канцлера се извиха съвсем лекичко от задоволство. — Не се сещам за някой по-подходящ от вас да изпълни тази скръбна задача. Няма да ви бавя повече. О… кога смятате да се върнете?

— Не знам със сигурност. Изел пожела да изчакам там, докато майка й се пооправи от шока. А не ми се вярва Иста да се възстанови бързо.

— Така е. Е, ще ви чакаме.

„Ще ме чакаш, и още как“. Двамата си размениха сдържани кимвания и двете групички продължиха по пътя си в противоположни посоки. Казарил хвърли поглед назад в мига, когато същото направи и ди Жиронал, тъкмо преди да завие зад ъгъла към портите на Зангре. Ди Жиронал сигурно вече си беше дал сметка, че няма да му стигне времето да организира някоя засада, докато Казарил лети на бързите куриерски коне към Валенда. Оставаше, разбира се, завръщането му. „Само дето аз няма да се върна по този път“.

Или въобще? Беше премислил неведнъж всички беди, които можеха да произлязат от неуспеха му. Каква щеше да е обаче съдбата му, ако успееше? Какво правеха боговете с употребените светци? Не беше срещал такъв през живота си, освен може би Умегат… мисъл, която не изглеждаше особено утешителна.

Стигнаха до градската порта и минаха моста към пътя покрай реката. Гарванът на Фонса не продължи с тях, а кацна върху назъбената арка на портата и проточи няколко скръбни крясъка — ехото ги повтаряше, докато тримата конници се спускаха в клисурата. Скалната стена на Зангре, съблякла за през зимата зелената си одежда, се издигаше висока и сурова над тъмните забързани води на реката. Казарил се зачуди дали Бетриз не наднича през някой от високите прозорци на замъка, да ги види как минават по пътя. Не би могъл да я зърне там горе, толкова високо и в сенките на кулите.

Тъжните му мисли се пръснаха уплашено от тропота и плясъка на копита. Един куриер профуча покрай тях към крепостта, конят му препускаше с всички сили, покрит с пяна и с разширени ноздри. Той… не, тя им махна на минаване. Някои конемайстори от канцлерството предпочитаха жените куриери, поне по по-безопасните маршрути — твърдяха, че по-малкото им тегло и по-нежната им ръка щадели животните. Фойкс й махна в отговор и се обърна в седлото си, загледан след разветите й черни плитки. Ако питаха Казарил, момчето не се възхищаваше само на ездаческите й умения.

Ферда пришпори коня си и се изравни с Казарил.

— Може ли да препуснем вече, милорд? — попита той с надежда. — Денят е кратък, а конете са свежи.

„Аз обаче не съм, боговете са ми свидетели“. Казарил си пое дъх в очакване на неприятната езда.

— Може.

Пришпори дорестия си кон и животното охотно премина в лек галоп. Пътят се отвори пред тях през поръсения със сняг мрачен пейзаж и се заизвива напред към сивите мъгли, натежали от леката, сладникава миризма на гниеща зимна растителност. И чезнеше в неизвестността.