Проклятието на Шалион

14.

Казарил трябваше да признае на Умегатовото вино поне едно — че се погрижи през първите няколко часа на следващата сутрин той да си мечтае за смърт, вместо да се ужасява от нея. Разбра, че махмурлукът му се разнася, когато страхът отново започна да надига глава.

В сърцето си обаче откри твърде малко съжаление за собствения си обречен живот. Беше видял от света повече от много други хора, беше имал своите възможности, макар боговете да му бяха свидетели, че малко се беше възползвал от тях. Докато лежеше на топло под юргана и подреждаше мислите си, с известно учудване осъзна, че най-много се тревожи за работата, която би бил принуден да остави недовършена.

Страхове, за които не му беше останало време през деня, когато беше дебнал Дондо отдалеч, сега се блъскаха в главата му. Кой щеше да пази дамите му, ако той се гътнеше сега? С колко време щеше да разполага, за да им намери някое по-добро убежище? Но кого би могъл да ги повери? Бетриз навярно можеше да си осигури защита като съпруга на, да речем, някой стабилен провинциален лорд като марш ди Палиар. Но Изел? Баба й и майка й бяха твърде слаба защита и бяха твърде далеч. Теидез беше твърде млад, а Орико очевидно беше изцяло зависим от своя канцлер. Единственият начин да осигури безопасност на Изел беше да я изведе от този прокълнат двор.

Нов спазъм прикова вниманието му към смъртоносния малък ад в собствения му корем и той надникна разтревожено под юргана. Колко ли болка щеше да му донесе това бавно умиране? Тази сутрин в гърнето нямаше много кръв. Той огледа примижал стаята си, обляна от светлината на ранния следобед. Странните халюцинации — бледи размити петна по краищата на периферното му зрение, които по-рано беше отдал на снощното вино — още си бяха тук. Дали не бяха някакъв нов симптом?

Някой почука отсечено на вратата. Казарил изпълзя от топлото си леговище и леко превит в кръста, отиде да отключи. Умегат, с кана в ръка, го поздрави с добър ден, влезе и затвори вратата. Все още излъчваше леко сияние — уви, вчерашният ден явно не бе просто чудноват кошмар.

— Ама че работа — каза конярят и се огледа удивено, после размаха ръка. — Къш! Къш!

Бледите размазани петна се завихриха из стаята и потънаха в стените.

— Какви са тези неща? — попита Казарил, докато пак си лягаше. — И ти ли ги виждаш?

— Призраци. Ето, изпийте това. — Умегат наля от стомната в гледжосаната чаша от комплекта за миене на Казарил и му я подаде. — Ще успокои стомаха ви и ще ви прочисти главата.

Казарил тъкмо се канеше да откаже с отвращение, когато откри, че течността не е вино, а някакъв студен билков чай. Опита го подозрително. Приятно горчивият, стипчив чай отми гадния лепкав вкус от устата му. Умегат придърпа едно столче до леглото му и се настани жизнерадостно. Казарил стисна силно очи, после ги отвори.

— Призраци?

— Не бях виждал толкова много от призраците на Зангре, събрани на едно място. Изглежда, ги привличате точно както привличате и свещените животни.

— Някой друг може ли да ги види?

— Всеки, който притежава вътрешното зрение. Което означава трима души в Кардегос, доколкото знам.

„И двама от тях са в тази стая“.

— Винаги ли се мотаят тук?

— Зървам ги от време на време. Обикновено са по-срамежливи. Не трябва да се боите от тях. Безвредни са и не могат да ви наранят. Стари изгубени души. — В отговор на объркания му поглед Умегат добави: — Когато, както се случва от време на време, нито един от боговете не припознае отделената от тялото душа, тя остава да скита по света, като бавно губи съзнанието за себе си и изтънява, докато не се разтвори във въздуха. Новите призраци най-напред заемат формата, която са имали приживе, но отчаянието и самотата им са толкова големи, че не могат да я задържат дълго.

Казарил обви корема си с ръце.

— О! — Мозъкът му направи опит да хукне в три посоки едновременно. А каква беше съдбата на онези души, които боговете приемаха? И какво точно се случваше с разгневения дух, който така чудотворно и зловещо му бяха натресли? И… внезапно си спомни за думите на царина Иста. „В Зангре бродят призраци, между другото“. Излизаше, че не е било метафора, нито лудост, а най-обикновено наблюдение. Каква част, тогава, от зловещите неща, които царината му беше наговорила, можеше да се окаже не умопомрачение, а чистата истина — видяна от по-различен ъгъл?

Вдигна очи и видя, че Умегат го гледа замислено. Рокнариецът запита учтиво:

— Как се чувствате днес?

— По-добре от сутринта. — Добави с известна неохота: — По-добре от вчера.

— Ядохте ли?

— Още не съм. По-късно може би. — Прокара ръка по брадата си. — Какво става навън?

Умегат сви рамене.

— Канцлер ди Жиронал, след като не откри подходящи кандидатури в Кардегос, замина извън града да търси трупа на братовия си убиец и евентуални живи съучастници.

— Надявам се да не обвини някой невинен човек по погрешка.

— С него е тръгнал и един опитен следовател от храма, което би трябвало да е достатъчно, за да предотврати подобни грешки.

Казарил не каза нищо. След миг Умегат добави:

— Освен това от рицарския орден на Дъщерята са разпратили куриери до всички посветени лордове, призовават ги на общ съвет. Решили са да не позволят царин Орико да им натресе друг командир като лорд Дондо.

— И как ще му попречат? Бунт ли ще вдигат?

Умегат побърза да отхвърли с жест това предположение, от което намирисваше на държавна измяна.

— Категорично не. Чрез петиция. Молба.

— Мм. Те май и миналия път протестираха, без успех. Ди Жиронал едва ли ще се откаже с лека ръка от контрола над този орден.

— Този път рицарският орден е подкрепен от целия дом.

— Аха. Ами… ами ти какво прави днес?

— Молих се за напътствия.

— И получи ли отговор?

Умеган му се усмихна двусмислено.

— Може би.

Казарил се замисли за миг как най-добре да облече в думи следващия си въпрос.

— Интересни клюки си научил. Значи да разбирам, че е излишно да сляза до храма и да си призная пред архисвещен Менденал за убийството на Дондо?

Веждите на Умегат се вдигнаха.

— Предполагам — каза той след малко, — не бива да се изненадвам, че Пролетната дама си е избрала добре наточен инструмент.

— Ти си свещен, опитен следовател. Не съм си и помислял, че би могъл да се отклониш от клетвите и задълженията си. Напи ме до безсъзнание, за да си осигуриш време да докладваш и да се консултираш. — Казарил се поколеба. — Фактът, че още не са ме арестували, би трябвало да ми подскаже нещо за тези консултации, но нямам и най-малката представа какво.

Умегат се загледа в ръцете си, опрени в коленете му.

— Като свещен, аз съм длъжен да се отчитам пред висшестоящите от ордена си. Като светец, отговарям пред своя бог. Сам. Щом той се доверява на преценката ми, то същото съм длъжен да правя и аз. Както и моите началници. — Вдигна очи и този път погледът му беше обезпокоително прям. — Това, че богинята е насочила стъпките ви в някаква своя си посока, превръщайки ви в свой куриер, става пределно ясно от самия факт, че поддържа живота ви час след час. Храмът е на… не на вашите услуги, а на Нейните. Мисля, че мога да ви обещая едно — никой да не ви се бърка.

Казарил подскочи като ужилен.

— Но какво трябва да направя?

Гласът на Умегат стана почти извинителен.

— От гледна точка на собствения си опит, бих предположил… да си гледате нормалните задължения, ден след ден, и толкоз.

— Не ми помагаш много.

— Да. Знам. — Устните на Умегат потрепнаха в нещо като горчива усмивка. — По този начин боговете учат мъдрите на смирение, така мисля. — След миг добави: — Като говорим за нормалните задължения, аз трябва да се върна към своите. Орико не е добре днес. Чувствайте се добре дошъл в менажерията всеки път, когато ви се прииска, милорд ди Казарил.

— Чакай… — Казарил протегна ръка, когато Умегат се надигна да си ходи. — Можеш ли да ми кажеш… Орико знае ли за чудото на менажерията? Разбира ли… подозира ли въобще, че е прокълнат? Мога да се закълна, че Изел няма и представа за това, нито Теидез. — „Царина Иста, от друга страна…“ — Или знае само, че се чувства по-добре от контакта с животните?

Умегат кимна.

— Орико знае. Баща му Иас му е казал, на смъртния си одър. Храмът е правил много тайни опити да развали проклятието. Засега единствено от менажерията има някаква полза.

— А вдовстващата царина Иста? И тя ли е опетнена от сянката като Сара?

Умегат подръпна опашката си и сбърчи замислено чело.

— Щях да кажа с по-голяма сигурност, ако я бях виждал лице в лице. Семейство ди Баошия я е извело от Кардегос преди да дойда тук.

— Канцлер ди Жиронал знае ли?

Рокнариецът се навъси ощи повече.

— И да знае, не го е научил от мен. Често съм предупреждавал Орико да не говори за това, но…

— Орико казва всичко на ди Жиронал.

Умегат сви рамене в знак на съгласие, но добави:

— Заради неуспехите, застигнали го в началото на неговото управление, Орико вярва, че всяко негово действие ще нанесе вреда на Шалион. Канцлерът е машата, чрез която царинът се опитва да ръководи държавата, без да я зарази с отровата на проклятието.

— Човек би се запитал дали ди Жиронал е начин да се избегне проклятието, или е част от него.

— Делегирането на права в началото изглеждаше успешно.

— А по-късно?

— По-късно… удвоихме молбите си към боговете за помощ.

— И как ви отговарят боговете?

— Изглежда… като изпратиха вас.

Казарил подскочи с подновен ужас, стиснал юргана.

— Никой не ме е изпращал! Озовах се тук случайно.

— Бих искал в някой от близките дни да ми разкажете за тези ваши случайности. Когато ви е удобно, милорд. — И Умегат, с неприкрита надежда в погледа, която уплаши Казарил не по-малко от приказките му за призраци и демони, се оттегли с поклон.

След като се кри още няколко часа под юргана, Казарил реши, че освен ако човек не може да се мотка до смърт, то едва ли ще умре точно този следобед. А и да умреше, едва ли би могъл да направи нещо по въпроса. Пък и стомахът му стържеше по определено несвръхестествен начин. Когато студената есенна светлина започна да гасне, той изпълзя от леглото, протегна схванатите си мускули, облече се и слезе за вечеря.

Замъкът беше потънал в необичайно мълчание. Целият двор беше в траур, затова тази вечер нямаше да има нито пиршества, нито музика. Банкетната зала беше полупразна — нито Теидез, нито Изел бяха тук с придворните си, царина Сара също я нямаше, а царин Орико, все така в компанията на черната си сянка, хапна набързо и си тръгна веднага след това.

Причината за отсъствието на Теидез, както скоро научи Казарил, беше, че канцлер ди Жиронал го беше взел със себе си за разследването извън града. При тази вест Казарил примигна и се умълча. Ди Жиронал едва ли би се опитал да продължи да промива мозъка на царевича с разврат и пиянство, с което брат му се беше справял толкова добре. Направо аскетичен в сравнение с Дондо, той нямаше вкус към такива пубертетски забавления. Невъзможно беше да си го представиш как лудува с един подрастващ. Беше ли прекалено смело да се надява, че канцлерът би променил стратегията си за подчиняване волята на Теидез, като се заеме с момчето по бащински, обучавайки го на държавническо изкуство? Младият царевич беше като болен от леност, притурена към развалата, и почти всеки допир с истинско мъжко занимание би му дошъл като лекарство. По-вероятно беше, уморено си помисли Казарил, канцлерът просто да не смее да изпусне и за миг от погледа си своята бъдеща марионетка в управлението на Шалион.

Лорд ди Ринал, седнал на масата срещу Казарил, изкриви устни при вида на полупразната зала и рече:

— Всички дезертират. В провинциалните си имения, ако имат такива, преди да е паднал снегът. Денят на Бащата ще е скучен празник тази година, гарантирам ви. Само шивачите и шивачките са заети да преправят траурни одежди.

Казарил се пресегна през петното-призрак, което се мотаеше до чинията му, и прокара последната хапка от вечерята си с глътка разредено вино. Четири или пет от изгубените души го бяха последвали в залата и сега се трупаха край него като измръзнали дечурлига край огнище. Самият той, без да се замисля, също се беше спрял на тъмни дрехи тази вечер. Зачуди се дали не следва и той да си направи труда и да се сдобие с пълния траурен комплект в черно и лавандулено като ди Ринал, който неизменно беше в крак с последната мода. Дали гадостта, заключена в корема му, би сметнала това за двуличие, или за жест на уважение? Би ли разбрала въобще? Новоотделена от тялото му, колко ли от гнусната си природа беше запазила душата на Дондо? Изхабените стари духове го наблюдаваха отвън. По същия начин ли го наблюдаваше и Дондо, само че отвътре? Ухили се — алтернативата беше да уплаши бедния ди Ринал, като изпадне в истерия. Успя да се поинтересува учтиво:

— Вие оставате ли, или също ще напуснете двора?

— Ще си вървя май. Ще тръгна с маршеса ди Херон, а след Херон ще мина напряко през ниските проходи към дома. Старата дама може толкова да се зарадва на още един меч в ескорта си, че току-виж ме поканила и да остана. — Отпи от виното си и сниши глас: — Щом дори и Копелето не щя да ни отърве от лорд Дондо, той трябва още да е тук някъде, нали? На теория би следвало да се ограничи до резиденцията на Жиронал, където е умрял, но на практика може да е къде ли не в Кардегос. А той си беше голям подляр и приживе — сега няма начин да не потърси отмъщение. Убит в нощта преди сватбата си, богове!

Казарил изхъмка неутрално.

— Канцлерът упорито твърди, че е било магия за смърт, но аз не бих се изненадал, ако излезе най-обикновено отровителство. Няма как да се разбере вече, нали изгориха трупа. Доста удобно за някои, бих казал.

— Но нали е бил в компанията на приятелите си. Едва ли някой от тях би го… вие бяхте ли там?

Ди Ринал направи гримаса.

— След госпожица Праска? Не. Благословено да е квиченето й, по време на убийството не бях там. — Ди Ринал се огледа, сякаш се боеше, че някой войнствен дух може и в момента да го дебне отнякъде. Фактът, че половин дузина призраци се бяха настанили на има-няма две педи от него, изглежда, му убягваше. Казарил бръсна един от лицето си, като се постара да не фокусира погледа си върху — в очите на сътрапезника му — празния въздух пред себе си.

Сер ди Марок, главният гардеробиер на царина, се приближи до масата им и каза:

— Ди Ринал! Чухте ли новините от Ибра? — Чак сега забеляза Казарил, който се беше подпрял на лакти срещу младия лорд, поколеба се, дори леко се изчерви.

Казарил се усмихна сурово.

— Да се надяваме, че напоследък подбирате по-добре източниците си на информация от Ибра, Марок.

Ди Марок сви устни.

— Чух го от личния куриер на канцлера. Влетя, докато главният ми шивач преправяше траурните одежди на Орико, които трябваше да се отпуснат с четири пръста… както и да е, информацията е официална. Наследникът на Ибра починал внзапно миналата седмица, от кашлящата треска, която върлува из Южна Ибра. Фракцията му се разпаднала и в момента бившите му поддръжници се надпреварват да сключат примирие със старата Лисица или да си спасят кожата, като се предадат един друг. Войната в Южна Ибра свърши.

— Я виж ти! — Ди Ринал поглади брадата си. — Това за добра новина ли да го смятаме, или за лоша? Добра е за бедната, изстрадала Ибра, това и боговете го знаят. Но нашият Орико отново заложи на губещата страна.

Ди Марок кимна.

— Говори се, че Лисицата е много ядосан на Шалион, задето наля масло в огъня, не че Наследникът имаше нужда от помощ, за да го поддържа.

— Може би войнственият дух на стария царин ще бъде погребан заедно с първородния му син — каза Казарил, не много обнадеждено.

— И сега Лисицата има нов Наследник, онова дете, което му се роди на стари години… как му беше името на момчето? — попита ди Ринал.

— Царевич Бергон — подсети го Казарил.

— Да — каза ди Марок. — Съвсем млад, наистина. А Лисицата може да се гътне всеки момент и да остави трона на едно неопитно момче.

— Не е чак толкова неопитен — възрази Казарил. — Видял е удържането на една обсада и падането на друга, докато е яздил с войската на покойната си майка, оцелял е и в условията на гражданска война. А и един син на Лисицата не може да е глупав.

— Първият обаче беше — заинати се ди Ринал. — Да остави поддръжниците си на произвола на съдбата.

— Смъртта от кашляща треска трудно може да се припише на нечия глупост — възрази Казарил.

— В случай, че наистина е умрял от това — отвърна ди Ринал и сви устни при това ново подозрение.

— Какво, да не би да мислите, че Лисицата би отровил собствения си син? — възкликна ди Марок.

— Шпионите му, човече.

— Щом е така, можеше да го направи по-рано и да спести на страната си много мъки…

Казарил се усмихна и стана от масата, като остави ди Ринал и ди Марок да разтягат локуми. Махмурлукът му беше преминал и след вечерята се чувстваше по-сносно, но крайното изтощение, изцедило силата от мускулите му, не се вместваше в обичайната му представа за добро здраве. Понеже царевната не беше пратила да го повикат, той се отправи обратно към леглото си.

Умората беше взела връх над страха и той скоро заспа. Но около полунощ внезапно се събуди. Нечии писъци ехтяха далечно в главата му. Писъци, накъсано хлипане и задавен, гневен вой. Той седна като ужилен в леглото; сърцето му препускаше, а главата му се въртеше да определи посоката на звука. Беше слаб и звучеше странно — отвъд клисурата ли идваше, или откъм реката под прозореца? Като че ли никой в замъка не беше обезпокоен от крясъците — не се чуваха забързани стъпки, нито стражите си подвикваха въпросително… След няколко секунди Казарил осъзна, че не чува измъчения вой с ушите си, точно както не виждаше бледите петна, поклащащи се до кревата му, с очите си. Позна и гласа.

Отпусна се назад, като си поемаше трудно дъх, сви се на топка и изтърпя още десет минути гневния рев. Какво беше намислила прокълнатата душа на Дондо — да се освободи от чудото на Дамата и да повлече Казарил със себе си към ада? Тъкмо се канеше да скочи от леглото и да хукне към менажерията, както си беше по нощница, да затропа по вратите, да събуди Умегат и да го помоли за помощ — можеше ли Умегат да направи нещо въобще? — когато писъците утихнаха.

Долу-горе в този час на нощта беше умрял Дондо, осъзна той. Може би духът придобиваше някаква по-особена сила по това време? Не можеше да каже дали и предната нощ е станало същото, толкова беше пиян тогава. Кошмарите му се бяха слели в миш-маш от фрагменти.

„Можеше да е и по-лошо“, каза си той. Сърцето му лека-полека се успокояваше. Гласът на Дондо можеше да е членоразделен. Мисълта как духът на Дондо му проговаря всяка нощ, било в пристъп на бяс, било за да го засипва с обиди или да му нашепва гадни предложения, пречупи куража му много повече от воя преди малко и той се разплака, надвит от ужаса на собственото си въображение.

„Вярвай на Дамата. Вярвай на Дамата!“ Зашепна някакви объркани молитви и бавно се овладя. Щом богинята го беше довела толкова далеч за някаква своя цел, едва ли щеше да го зареже точно сега.

Нова ужасна мисъл се настани в главата му, докато си повтаряше наум разясненията на Умегат. Щом богинята можеше да въздейства на света едва след като Казарил й е предоставил свободно волята си, можеше ли отчаяното желание да живее, само по себе си най-възвишен акт на човешката воля, да затвори прохода и да сложи край на чудото? Защитната капсула можеше да се пукне като сапунен мехур, освобождавайки един парадокс от смърт и проклятие… Мислите му се блъскаха в този омагьосан кръг и го държаха буден с часове, докато нощта бавно вървеше към края си. Квадратът на прозореца вече започваше да изсветлява, когато той най-сетне отново потъна в благословената безсъзнателност на съня.

На следващата сутрин, придружен по фланговете от призрачния си ескорт, Казарил изкачи стълбите до кабинета си в преддверието. Чувстваше се оглупял и изхабен от липсата на сън и никак не му се занимаваше с изостаналата кореспонденция и счетоводните книги, които се бяха трупали хаотично на купчини върху бюрото му от деня на злополучния Изелин годеж.

Дамите вече бяха станали и всичките им учебни карти бяха разтворени на една маса в дневната. Изел се беше навела и ги разглеждаше съсредоточено. Бетриз, скръстила ръце под гърдите си, гледаше над рамото й и се мръщеше. Както двете млади жени, така и Нан ди Врит, която седеше и шиеше кротко, носеха черното и лавандуленото на официалния придворен траур, благоразумно лицемерие, което Казарил одобри.

Влезе и погледът му попадна на някакви листчета със списъци до ръката на Изел: някои от нещата бяха задраскани, други бяха оградени с кръгчета или отбелязани с чавки. Изел навъси чело и посочи един участък на картата, отбелязан с дебела игла за шапка, после каза през рамо на Бетриз:

— Но това не е по-добро от… — Млъкна, щом видя Казарил. Тъмната невидима мантия все така я обгръщаше, само тук-там по някоя тънка нишка синя светлина проблясваше сред тежките й дипли. Петната-призраци се стрелнаха трескаво по-далеч от мантията и само отчасти за Казарилово облекчение, изчезнаха от вътрешното му зрение.

— Добре ли сте, лорд Каз? — попита Изел и го огледа с присвити вежди. — Не изглеждате добре.

Казарил поздрави с лек поклон.

— Моля да ме извините за отсъствието ми вчера, царевна. Бях повален от… колики. Вече съм добре.

Нан ди Врит вдигна очи от ръкоделието си, изгледа го недружелюбно и подхвърли:

— Според камериерката сте били повален от тежко главоболие след пиянски гуляй с конярите. Каза, че ви видяла да се прибирате толкова пиян след погребението на лорд Дондо, че едва сте се държали на крака.

Предвид нещастния поглед на Бетриз той рече извинително:

— Пиян — да. Гуляй обаче не е имало. Няма да се повтори, милейди. — После добави сухо: — И без това не ми помогна да намеря отговорите.

— Злепоставяте царевната. Как може секретарят й да се напие като някой…

— Млъкни, Нан — нетърпеливо я прекъсна Изел. — Било, каквото било.

— Какво е това, царевна? — Казарил махна към прободената с иглата карта.

Изел си пое дъх.

— Премислих всичко. От няколко дни си блъскам главата. Докато не се омъжа, все ще се намира някой да плете интриги около мен. Не се и съмнявам, че ди Жиронал ще изнамери някой друг кандидат, за да ни обвърже, мен и Теидез, към клана си. А и другите фракции — след като стана ясно, че Орико с охота би ме дал на някой по-дребен лорд, всички лордчета в Шалион ще започнат да му досаждат за ръката ми. Единствената ми защита, единственият сигурен път към спокойствие е да се омъжа възможно най-скоро. И то не за някой по-нископоставен от мен.

Казарил вдигна вежди.

— Трябва да призная, царевна, че и собствените ми разсъждения клоняха в тази посока.

— И то скоро, възможно най-скоро, Казарил. Преди да са намерили някой по-противен и от Дондо. — Гласът й потрепваше от умора и напрежение.

— Това би затруднило дори нашия скъп канцлер — промърмори той и се подсмихна доволно, когато думите му я накараха да се засмее, макар и за миг. Той сви замислено устни. — Въпросът е сериозен, признавам, но не чак толкова неотложен, колкото смятате. Самият ди Жиронал ще се погрижи да потисне апетитите на по-дребните лордове, това ви го гарантирам. Първата ви линия на отбрана трябва да е изградена срещу следващия кандидат на ди Жиронал. Макар че, като се има предвид семейството му, не се сещам кого може да предложи за ваш жених. И двамата му сина са женени, в противен случай щеше да предложи някой от тях вместо Дондо. Или да предложи самия себе си, ако не беше женен.

— Съпругите не са безсмъртни — мрачно отбеляза Бетриз. — Понякога дори успяват да се споминат в най-подходящия момент.

Казарил поклати глава.

— Ди Жиронал е планирал грижливо сродяванията на семейството си. Снахите му — а и собствената му съпруга — му осигуряват подкрепата на някои от най-влиятелните фамилии в Шалион: и трите са дъщери или сестри на силни провинкари. Не казвам, че не би се възползвал от подобно овакантяване, но не би посмял да го заподозрат в уреждането му. А внуците му са още пеленачета. Не. Ди Жиронал няма друг избор, освен да заложи на изчакване.

— Ами племенниците му? — подсети го Бетриз.

След кратък размисъл Казарил отново поклати глава.

— Твърде хлабава връзка, с предпоставки за недостатъчен контрол. Той иска да си осигури подчинен, не съперник.

— Нямам никакво намерение — процеди през зъби Изел — да чакам цяло десетилетие и накрая да ме омъжат за момченце с петнайсет години по-малко от мене.

Казарил отправи несъзнателно поглед към лейди Бетриз. Самият той беше петнайсет години по-голям от… прогони ядосано тази мисъл от главата си. Пропастта помежду им сега беше още по-непреодолима от обикновената разлика във възрастта. „Животът не се венчава за смъртта“.

— Забодохме по една карфица върху картата за всеки неженен владетел или наследник между Шалион и Дартака — каза Бетриз.

Казарил се приближи и огледа картата.

— Даже и рокнарийските княжества, така ли?

— Исках картинката да е пълна — каза Изел. — Без тях, ами… нямаше много други възможности. Признавам, че идеята за рокнарийски княз не ми допада особено. Дори да оставим настрана ужасната им, осакатена религия, обичаят им да определят за наследник син по свой избор, без значение дали е роден от законната съпруга или от някоя наложница, означава да се омъжа на сляпо, без да знам дали взимам бъдещ владетел, или бъдещ търтей.

— Или бъдещ труп — допълни Казарил. — Половината от победите, които Шалион е печелил над рокнарийците, са били в резултат от намесата на някой огорчен отхвърлен кандидат, който забива нож в гърба на предпочетения си природен брат.

— Това обаче означава, че ни остават само четирима достатъчно високопоставени квинтарианци — намеси се Бетриз. — Царинът на Бражар, Бергон от Ибра и близнаците на висшия маршал Ийс от пограничния район на Дартака. Които са на дванайсет години.

— Не е невъзможно — разсъдливо отбеляза Изел, — само че марш ди Ийс няма причина да търси съюз с Теидез, по-късно, срещу рокнарийците. Няма общи граници с княжествата и земите му не страдат от безобразията им. Освен това дължи васална вярност на Дартака, която няма интерес от създаването на силен, единен съюз от ибрийски държави, който да сложи край на постоянната война по северните граници.

Казарил се зарадва да чуе собствения си анализ от устата на царевната — явно беше внимавала повече по време на уроците им, отколкото той си беше мислил. Усмихна се насърчително.

— Пък и — сърдито добави Изел — Ийс също няма излаз на море. — Ръката й се плъзна обезкуражено по картата в източна посока. — Братовчед ми, царинът на Бражар, е твърде стар, а и казват, че пие много, така че едва ли ще иска да тръгне на война. Внукът му пък е твърде малък.

— Бражар обаче има добри пристанища — каза Бетриз. После добави не толкова уверено, макар и с тона на човек, който сочи някакво предимство: — Предполагам, че няма да живее много дълго.

— Да, но от каква полза ще съм на Теидез като обикновена овдовяла царина? Не е като да нареждам на… на заварения си внук какво да прави с войските си! — Ръката на Изел се плъзна към срещуположното крайбрежие. — По-големият син на Лисицата от Ибра е женен, а по-малкият не е Наследник, пък и страната се гърчи в лапите на гражданска война.

— Вече не — внезапно рече Казарил. — Никой ли не ви каза новината, дошла вчера от Ибра? Наследникът е мъртъв. Разболял се тежко и починал в Южна Ибра — кашлящата треска. Никой не се съмнява, че младият царевич Бергон ще заеме мястото му. Той остана верен на баща си през всичките тези размирни години.

Изел обърна рязко глава и впи разширяващи се очи в него.

— Наистина? На колко казахме, че е Бергон? На петнайсет, нали?

— Трябва да кара шестнайсет вече, царевна.

— По-добре е от петдесет и седем! — Пръстите й пробягаха по крайбрежието на Ибра, по наниза от морски градове до голямото пристанище Загосур и се заковаха върху една игла с главичка от гравирана перла. — Какво знаете за царевич Бергон, Казарил? Хубав ли е? Видяхте ли го въобще, когато бяхте в Ибра?

— Лично — не. Но казват, че е красиво момче.

Изел сви нетърпеливо рамене.

— Царевичите винаги ги описват като красавци, стига да не са пълни изроди. Тогава казват, че имали „характер“.

— Доколкото знам, Бергон е атлетичен в границите на разумното, което ако не друго, гарантира приятна външност на здрав млад човек. Говори се, че бил обучен в морско дело. — Казарил видя как в очите й се събужда пламъче на младежки ентусиазъм и се почувства задължен да добави: — Но брат ви Орико вече седем години е в действителна, макар и необявена война с царина на Ибра. Лисицата не храни добри чувства към Шалион.

Изел допря длани до гърдите си.

— Нима има по-добър начин да се сложи край на една война от мирен договор, скрепен с брак между две царски фамилии?

— Канцлер ди Жиронал със сигурност ще се противопостави. Като оставим настрана факта, че ви иска в собственото си семейство, той не би искал Теидез да има по-силен съюзник от самия него, било сега, било в бъдеще.

— По тази логика той ще се противопостави на всяка добра партия, която предложа. — Изел отново се наведе над картата и изписа с ръката си дъга, обхващайки Шалион и Ибра — две трети от сушата между моретата. — Но ако успея да обединя Теидез и Бергон… — Дланта й легна плътно върху картата и бавно се плъзна по северния бряг през петте рокнарийски княжества. Карфиците се пръснаха пред устрема й. — Да — прошепна царевната. Очите й се присвиха, челюстта й се стегна. Когато отново вдигна очи към Казарил, в тях гореше огън. — Ще поставя въпроса пред брат си още сега, преди ди Жиронал да се е върнал. Ако успея да изтръгна съгласието му, и то публично, дори и ди Жиронал не би могъл да го разубеди, нали така?

— Най-напред го премислете внимателно, царевна. Обмислете го от всички страни. Един несъмнен недостатък например е отвратителният свекър. — Челото на Казарил се набръчка. — Макар че времето най-вероятно ще се погрижи за това. А не познавам друг, по-способен да надмогва емоциите си в полза на политиката от старата Лисица.

Изел обърна гръб на масата и закрачи из стаята. Тежките поли на роклята й изшумоляваха при всяка решителна крачка.

Царина Сара понасяше резултатите от проклятието на Орико наравно с него — най-вероятно се беше заразила след брака си. Ако Изел се омъжеше извън Шалион, възможно ли беше, по същата логика, да се отърси от проклятието, както змията сваля старата си кожа, и да го остави зад себе си? Беше ли това начин да избяга от ориста си? Предпазливостта спря нарастващото му вълнение. Ами ако старата мрачна съдба на Златния генерал я последваше през границите в новата й родина? Трябваше да го обсъди с Умегат, и то възможно най-скоро.

Изел спря и впери поглед през високия прозорец, където бе седяла и понасяла зловещото ухажване на Дондо. Очите й се присвиха. Накрая каза решително:

— Трябва да опитам. Няма да оставя живота си да се влачи по течението към поредния разрушителен водопад, без да натисна веслата, за да обърна посоката му. Ще говоря с царина, и то незабавно.

Закрачи към вратата и извика високо, като генерал, който призовава войските си:

— Бетриз, Казарил, след мен!