Проклятието на Шалион

26.

Потресен, Казарил остана в стаята си целия предобед. Следобед един паж почука на вратата с неприятната новина, че царевичът и царевната желаят да се яви при тях в покоите им. Казарил се замисли дали да не се направи на болен, макар че едва ли имаше нужда да се преструва. Не, защото Изел без съмнение щеше да му прати лечители, цяла глутница даже — спомни си за последния път, с Рожерас, и потръпна. С безкрайна неохота той опъна дрехите си, за да се приведе в приличен вид, и тръгна по галерията към царския апартамент.

Високите прозорци на дневната бяха отворени и хладната пролетна светлина обливаше щедро стаята. Изел и Бергон, все още с официалните си дрехи от банкета в резиденцията на марш ди Хюеста, го чакаха. Седяха от двете страни на ъгъла на една маса, върху която бяха приготвени хартия, пергамент и пера, а трети стол чакаше подканящо в другия й край. Главите им, едната кестенява, другата кехлибарена, бяха сбрани в тих разговор. Сянката все така се завихряше около тях, отровна като горещ катран. При звука от стъпките на Казарил двамата вдигнаха погледи и му се усмихнаха. Той навлажни устни и се поклони с вдървено лице.

Изел посочи листовете.

— Следващата ни най-неотложна задача е да напишем писмо до брат ми Орико, за да го запознаем с предприетите стъпки и да го уверим във верността си към него като към наш сюзерен. Мисля, че трябва да приложим и част от най-изгодните за Шалион клаузи от брачния ни договор, за да му помогнем да приеме по-лесно новината. Какво ще кажеш, Каз?

Казарил се изкашля и преглътна. Бергон свъси вежди.

— Каз, блед си като… хм. Наред ли е всичко? Седни, моля те!

Казарил успя да поклати леко глава. Отново се изкуши да се скрие зад някоя симулантска лъжа — или полуистина всъщност, защото се чувстваше достатъчно зле.

— Нищо не е наред — прошепна той. Падна на едно коляно пред царевича. — Направих огромна грешка. Съжалявам. Съжалявам.

Напрегнатото, уплашено лице на Изел се премрежи пред очите му.

— Лорд Каз…

— Женитбата ви… — преглътна отново и насили безчувствените си устни да продължат — не е вдигнала проклятието от Изел, както се надявах. Заразило е и Бергон.

— Какво?! — промълви царевичът.

Сълзи свиха гърлото на Казарил.

— И сега не знам какво да правя…

— Как разбра? — тревожно попита Изел.

— Виждам го. Виждам го как обвива и двама ви. Сега даже е по-тъмно и плътно. По-силно.

Устните на Бергон се отвориха объркано.

— Аз ли… ние ли сме направили нещо не както трябва? Объркали сме някак…

— Не, не! Но и Сара и Иста са се омъжили в дома Шалион и са се венчали не само за съпрузите си, но и за проклятието. Мислех, че понеже мъжете и жените са различни, проклятието по някакъв начин се предава по мъжка линия, на потомците на Фонса, заедно с името.

— Но аз също съм потомка на Фонса — бавно рече Изел. — А кръвната връзка е нещо по-силно от някакво си име. Когато двама души се оженят, това не означава, че единият изчезва и остава само другият. Жената се съединява със съпруга си, а не е погълната от него. О, нищо ли не можем да направим? Трябва да има нещо!

— Иста каза… — започна Казарил и млъкна. Никак не беше сигурен, че иска да каже на тези двама решителни млади хора какво е казала Иста. Току-виж Изел си наумила нещо…

„Неосведомеността не е глупост, но може да бъде също толкова опасна“, беше извикала ядно тя преди. Беше твърде късно да я предпазва сега. По гнева на боговете, тя щеше да е следващата царина на Шалион. С правото да управляваш вървеше задължението да защитаваш — привилегията да те предпазват трябваше да бъде оставена назад заедно с другите детски играчки. Дори и предпазването от горчиво знание. „Особено от знанието“.

Казарил преглътна да очисти гърлото си.

— Иста каза, че имало и друг начин.

Отиде при стола и се отпусна тежко. С прекършен глас и с думи толкова прости и ясни, че звучаха почти брутално, Казарил повтори историята, разказана му от Иста — за лорд ди Лютез, царин Иас и нейното видение за богинята. За двете ужасни нощи в тъмницата на Зангре с овързания мъж и ледената вода. Когато завърши разказа си, двамата го гледаха с широко отворени очи и пребледнели лица.

— Мислех… страхувах се… че може би аз съм избраният — продължи Казарил. — Заради нощта, когато се опитах да разменя живота си за смъртта на Дондо. Ужасен бях, че може аз да съм избраният. Изелиният ди Лютез, както ме нарече Иста. Но се кълна пред всички богове, че ако вярвах, че ще проработи, щях сам да ви накарам да ме изведете навън още сега и да ме удавите във фонтана на двора. Два пъти. Но сега вече не мога да се превърна в жертвения агнец. Втората ми смърт ще бъде и последна, защото демонът на смъртта ще отлети с душите ни, моята и на Дондо, и не виждам какво би могло да ме върне в тялото ми след това. — Отри мокрите си очи с опакото на ръката си.

Бергон погледна невястата си, сякаш можеше да я погълне с очи. Накрая рече дрезгаво:

— Ами аз?

— Какво? — възкликна Изел.

— Дойдох тук, за да те спася от това нещо. Нищо не се е променило, само методът е станал по-грубичък, това е. Аз не се боя от водата. Дали да не удавите мен?

Казарил и Изел едновременно отвориха уста да възразят. Казарил махна леко с ръка в знак, че й отстъпва правото да говори.

— Вече са го опитали веднъж. Опитали са и не се е получило. Не смятам да давя никого от двама ви, благодаря! Нито да ви беся, нито някое друго ужасно нещо, което току-виж сте измислили. Не!

— Освен това — вметна Казарил — думите на богинята са били, че един човек трябва да пожертва живота си три пъти за дома Шалион. А не от дома Шалион. — Поне според Иста. Беше ли му повторила тя дословно думите на Пролетната дама? Или бе допуснала някаква коварна грешка в разказа си? Нямаше значение, стига да откажеха Бергон от ужасната му идея. — Не мисля, че проклятието може да се развали отвътре, иначе Иас, а не ди Лютез щеше да се озове във водата. А, боговете да ми простят, Бергон, сега и ти си от вътрешната страна.

— И без това ми звучи някак погрешно — каза Изел и присви очи. — Като някаква измама. Какво ти беше казал светец Умегат, когато си го попитал какво да правиш? Нещо за нормалните задължения?

— Каза, че трябвало да си гледам нормалните задължения, ден след ден, и толкова.

— Значи така и ще правиш. Боговете определено още не са приключили с нас. — Тя потропа с пръсти по масата. — Сега се сещам… майка ми е раждала два пъти за дома Шалион. Така и не е успяла да мине трети път през това изпитание. А раждането определено е нормално задължение, пратено от боговете.

Казарил се замисли за поразиите, които проклятието можеше да сътвори в добавка към естествените рискове на една бременност и раждане, така както беше повлияло на битките, водени от Иас и Орико, и потръпна. Бездетието на Сара беше най-малката от потенциалните беди.

— Богове пет, Изел, май ще е по-добре да ме напъхате в някоя каца с вода.

— Освен това — рече Бергон — богинята е казала „мъж“. Казала е „мъж“, нали, Каз?

— Ъъъ… ако лейди Иста е цитирала правилно думите й, да.

— Свещените казват, че когато боговете говорят за благочестивите задължения на хората, те имат предвид и мъжете, и жените — изръмжа Изел. — Пък и аз съм живяла шестнайсет години с проклятието, без да подозирам. И съм оцеляла някак.

„Но сега то става по-лошо. По-силно“. Смъртта на Теидез му се струваше добър пример за начина, по който действаше проклятието — добродетелите и силните страни на момчето, колкото и да бяха малобройни, се бяха изродили до степен да вършат зло. Изел и Бергон, взети заедно, имаха много добродетели и силни страни. Възможностите на проклятието да извращава нарастваха неимоверно.

Изел и Бергон си стискаха ръцете. Изел потърка ядно очите си със свободната си ръка и вдиша дълбоко.

— Проклятие или не — каза тя, — трябва да напишем писмото до Орико, и то веднага. Така че ди Жиронал да не може да ме обвини в бунт. Ако бях при Орико, знам, че бих могла да го убедя в ползата от този брак за Шалион!

— Орико се поддава на убеждение — сухо призна Казарил. — Трудното е да опазиш убежденията му от поредната промяна.

— Да, а аз и за миг не забравям, че ди Жиронал е с него в Кардегос. Най-големият ми страх е, че когато разбере новината, канцлерът може и да убеди някак Орико да внесе поправки в завещанието си.

— Привлечете достатъчно от провинкарите на Шалион към своята кауза, царевна, и те може би ще ви подкрепят, когато решите да оборите такива късни поправки.

Изел се намръщи.

— Ще ми се да можехме да идем в Кардегос. Редно е да съм до Орико, ако се окаже, че е на смъртно легло. Би трябвало да сме в столицата, когато нещата се променят.

Казарил помълча, после каза:

— Трудна работа. Не трябва да се оставяте в ръцете на ди Жиронал.

— Не смятам да ида там сама. — Усмивката й проблесна мрачно, като лунни лъчи по острието на нож. — Но трябва да се възползваме от всяка законова възможност, както и от всяко тактическо предимство. Добре би било да припомним на шалионските лордове, че цялата законна власт на канцлера му е дадена от царина. И само от него.

Бергон каза притеснено:

— Ти го познаваш по-добре от мен. Смяташ ли, че ди Жиронал просто ще си седи така, когато чуе новината?

— Колкото по-дълго го принудим да си седи и да не прави нищо, толкова по-добре. С всеки изминал ден подкрепата, която получаваме, се увеличава.

— Чули ли сте нещо за реакцията на ди Жиронал? — попита Казарил.

— Не още — отвърна Бергон.

Забавянето заради разстоянията важеше и за двете страни, уви.

— Уведомете ме веднага, ако чуете нещо. — Казарил си пое дъх, приглади един празен лист хартия и взе едно перо. — Така. В какъв стил предпочитате да е писмото?

Проблемът как да се достави това жизненоважно от политическа гледна точка послание беше деликатен, помисли си Казарил, докато пресичаше двора под царските покои с подписания и подпечатан документ в ръка. Не вървеше да го пъхне в чантата на някой куриер, който да го предаде в канцлерството на Зангре. Нужна беше делегация от високопоставени мъже, които да придадат необходимата тежест както на самото послание, така и на Изел и Бергон, а и за да е сигурно, че писмото ще попадне директно в ръцете на Орико, а не в тези на ди Жиронал. Доверените пратеници трябваше да прочетат писмото на умиращия сляп царин дословно, без да променят и една дума, и да дадат политически грамотни отговори на въпросите, които Орико би могъл да зададе за набързо уредената сватба на сестра си. Лордове и свещени — по няколко от двете съсловия, реши Казарил. Вуйчото на Изел би могъл да препоръча подходящи хора, които да потеглят още тази вечер и да не жалят конете. Крачката му се удължи, когато тръгна да търси някой паж или слуга, който да му каже къде да намери ди Баошия.

Под облицованата с декоративни плочи арка, през която се влизаше в двора, Казарил едва не се сблъска с Пали и със самия ди Баошия. Явно и те не се бяха преобличали след банкета.

— Здрасти, Каз! — поздрави го Пали. — Защо те нямаше на обяда?

— Почивах си. Изкарах тежка нощ.

— Хайде де, пък аз можех да се закълна, че от всинца ни само ти си си легнал трезвен снощи.

Казарил остави закачката му без коментар, като вместо това попита:

— Какво е това?

Пали размаха писмата, които стискаше в ръката си.

— Новини от Кардегос, от ди Ярин. Пратил ги е спешно по храмов куриер. Реших, че царевичът и царевната трябва да ги видят веднага. Вчера сутринта ди Жиронал се е метнал на коня си и е напуснал Зангре. Никой не знае накъде е тръгнал.

— Взел ли е войници… не, по-добре да го разкажеш само веднъж. Елате. — Казарил се обърна и ги поведе към стълбите на галерията и оттам в царските покои. Една от слугините на Изел ги въведе и отиде да повика младата двойка в дневната. Докато чакаха, Казарил им показа писмото до Орико и им обясни съдържанието му. Провинкарът кимна замислено и назова неколцина подходящи лордове, които да го отнесат в Кардегос.

Изел и Бергон влязоха — Изел още оправяше разрошената си коса — и тримата мъже им се поклониха. Очите на царевич Бергон се спряха върху писмата в ръката на Пали и той им даде знак да седнат около масата.

Пали повтори новината за ди Жиронал.

— Взел е само част от личната си кавалерия. Ди Ярин смята, че или целта му е близо до Кардегос, или е искал да се придвижи с възможно най-голямата бързина.

— Какви са новините за брат ми Орико? — попита Изел.

— Ами, ето тук… — Пали й подаде писмото да го прочете. — След като ди Жиронал сам се махнал от пътя му, ди Ярин веднага се опитал да влезе при царина, но Сара казала, че Орико спи, и отказала да наруши почивката му. И понеже била обещала да уреди на ди Ярин среща с царина още преди ди Жиронал да замине, той се опасява, че състоянието на Орико може да се е влошило рязко.

— Другото писмо какво е? — попита Бергон.

— Стари новини, но въпреки това интересни — каза Пали. — Казарил, какви са тези небивалици, дето ги разправя за теб старият архисвещен? Командирът на тарионската военна част към ордена на Сина дойде при мен разтреперан — изглежда, смята, че си докоснат от боговете, и не смее да се обърне директно към теб. Искал да поговори с човек, дал клетви към храма като самия него. Получил е копие на заповед, изпратена от канцлерството до всички рицарски постове на ордена на Сина в Западен Шалион — за задържането ти, моля ти се, по обвинение в държавна измяна. Оклеветен си…

— Пак ли? — промърмори Казарил и посегна да вземе писмото.

— И си обвинен, че си се промъкнал в Ибра, за да продадеш Шалион на Лисицата. Което сега, когато целият свят знае истината, звучи доста неубедително.

Казарил плъзна поглед по заповедта.

— Ясно. Това е бил планът му да ме залови, ако наемните му убийци се провалят на границата. Само че е позакъснял малко с хвърлянето на мрежата. Както каза, стара новина.

— Да, ама си има продължение. Онзи послушен глупак, командирът на военната част, пратил писмо на ди Жиронал, в което потвърдил, че те е видял тук, и се извинява, задето не те е арестувал, понеже заповедта за арест очевидно била някакво недоразумение. Че си действал по заповед на царевна Изел и си направил голяма добрина на Шалион, така че за измяна и дума не можело да става, а сватбата се посрещала с всеобщо одобрение от хората в Тарион. Както и че по всеобщо мнение царевната била много красива. И че всички виждали в новата Наследница мъдрост и доброта, както и огромно облекчение и надежда след катастрофалното управление на Орико.

Ди Баошия изсумтя.

— Което си е чиста обида, макар и неволна, понеже въпросното катастрофално управление съвпада със службата на ди Жиронал като канцлер на Орико. Била ли е неволна всъщност?

— Склонен съм да смятам, че да. Човекът е, как да кажа, простоват, и в мисленето, и в говоренето. Казва, че е искал да убеди ди Жиронал колко добре би било и той да подкрепи царевната.

— По-вероятно е да постигне обратното — бавно рече Казарил. — Писмото му само ще убеди ди Жиронал, че подкрепата за самия него намалява с бързи темпове и че е крайно време да предприеме нещо, за да обърне нещата. Кога според теб е получил ди Жиронал този мъдър съвет от подчинения си?

Пали изкриви устни.

— Рано сутринта вчера.

— Е… в посланието няма нещо, което да не е бил научил вече от други източници, предполагам. — Казарил подаде заповедта на Бергон, който чакаше реда си да й хвърли един поглед.

— И така, значи ди Жиронал не е в Кардегос — замислено рече Изел.

— Да, но къде е отишъл? — попита Пали.

Ди Баошия щипна с два пръста долната си устна.

— Щом е тръгнал с толкова малко хора, значи отива някъде, където войската му вече се е събрала. Някъде, откъдето да може да удари Тарион. Което означава или при зет си, провинкара на Тистан, или във Валенда, на северозапад от нас.

— Тистан е по-близо — рече Казарил.

— Затова пък във Валенда държи заложници — майка ми и сестра ми — мрачно отбеляза ди Баошия.

— Тях и преди ги държеше — каза Изел; гласът й бе напрегнат от потискана тревога. — Те ме заклеха да тръгна, вуйчо…

Бергон напрегнато слушаше разговора. Ибрийският царевич беше израснал сред гражданска война, напомни си Казарил. Може и да беше разтревожен, но не показваше признаци на паника.

— Мисля, че трябва да тръгнем към Кардегос и да поемем властта, докато ди Жиронал не е там — каза Изел.

— Ако ще предприемаме такава кампания — възрази вуйчо й, — първо трябва да превземем Валенда, да освободим роднините си и да си подсигурим тила. Но ако ди Жиронал събира войска, за да нападне Тарион, не бих искал да го оставям без защита.

Изел махна нетърпеливо.

— Ако двамата с Бергон не сме в Тарион, ди Жиронал не би имал причина да го напада. Нито Валенда. Мен иска той… на всяка цена.

— Мисълта как ди Жиронал напада из засада колоната ви, докато сте на път, където ще сте на открито и уязвими, също не ми допада особено — рече Казарил.

— Колко хора можеш да отделиш, за да ни придружат до Кардегос, вуйчо? — попита Изел. — Конници. И пешаци, които да ни следват възможно най-бързо. И колко време ще ти е необходимо да ги събереш?

— До утре вечер мога да ти осигуря петстотин души кавалерия и още хиляда пехота на следващия ден — призна доста неохотно ди Баошия. — Двамата ми благонадеждни съседи също биха могли да ти пратят по толкова, но не толкова бързо.

Ди Баошия лесно би могъл да й даде два пъти повече войници, помисли си Казарил, ако не се подсигуряваше срещу евентуално нападение. Прекомерната предпазливост можеше да е не по-малко фатална от прекомерното безразсъдство, когато настъпеше моментът всичко да се постави на карта.

Изел преплете пръсти в скута си и се намръщи сърдито.

— Дай заповед да се приготвят тогава. Ще изкараме утринното молитвено бдение за Деня на Дъщерята и ще участваме в процесията, както бяхме планирали. Вуйчо, лорд ди Палиар, бъдете така добри да пратите колкото е възможно повече мъже, които да препуснат във всички посоки и да съберат новини за придвижването на ди Жиронал. Утре вечер ще видим с каква нова информация разполагаме и след това ще вземем окончателното решение.

Двамата мъже се поклониха и излязоха забързано от стаята. Изел помоли Казарил да остане още малко.

— Не исках да споря с вуйчо — със съмнение в гласа му довери тя, — но според мен Валенда ще ни забави излишно. Ти какво мислиш, Казарил?

— От гледната точка на царина и царината на Шалион-Ибра… Валенда няма ключово географско положение. Който и да я държи.

— Тогава нека войските на ди Жиронал потънат там, а не нашите. Но не мисля, че вуйчо лесно ще се съгласи с това.

Бергон се изкашля.

— Пътят за Валенда и пътят за Кардегос съвпадат в първия етап. Можем да кажем, че се придвижваме към Валенда, а на разклона да поемем към Кардегос.

— Да кажем на кого?

— На всички. Почти. Тогава каквито и шпиони да има ди Жиронал тук, те ще го пратят в грешната посока.

Да, Бергон май наистина беше син на баща си, Лисицата на Ибра… Веждите на Казарил се вдигнаха одобрително.

Изел обмисли предложението, после се намръщи.

— Ще се получи само ако хората на вуйчо ми склонят да ни последват към столицата.

— Ако водим, няма да имат друг избор, освен да ни последват, така мисля.

— Надявам се да избегна една война, а не да я започвам — каза Изел.

— Отклоняването на войската ни от един град, който е пълен със силите на канцлера, служи на същата кауза, не смяташ ли?

Изел се усмихна тайнствено, наведе се и го целуна по бузата, а той притисна в тиха почуда ръка към мястото, където го бяха докоснали устните й.

— И двамата имаме време да го обмислим до утре — заяви тя. — Казарил, ти се погрижи писмото до брат ми да потегли, все едно смятаме да си стоим тук, в Тарион. С малко повече късмет може да застигнем пратениците по пътя и да му го връчим лично.

Със съдействието на ди Баошия и архисвещения Казарил откри, че не страда от липса на ентусиазирани доброволци и от града, и от храма, които да отнесат писмото на царевната в Кардегос. Мъжете направо се стичаха около царската двойка. Онези, които бяха пропуснали самата сватба, сега пристигаха в града за тържествата по случай утрешния Ден на Дъщерята. Цялата тази младост и красота действаше на хората като мощен талисман, а сезонът на обновление на Пролетната дама до голяма степен се свързваше с предстоящото управление на Изел. Номерът беше да подсигурят основата на това управление, докато настроението още е силно, така че властта й да не се разклати върху гнили темели, когато настъпят по-трудни времена. Със сигурност никой от хората тук, в Тарион, нямаше да забрави тези времена на надежда, която все така щеше да се помайва в очите им, когато погледнеха остарелите вече Изел и Бергон.

Така Казарил събра група от дузина мъже, които се метнаха със сериозни лица на конете си в час, когато повечето хора се мятаха вече в леглата си. Връчи официалния документ в ръцете на един свещен с висок сан, достолепен лорд, издигнал се високо в ордена на Бащата. Марш ди Сулд щеше да тръгне с тях в качеството си на свидетел и говорител на Бергон. Посланическата група потегли сред тропот на копита от храмовия комплекс, а Пали изпрати Казарил до двореца на ди Баошия и му пожела лека нощ.

Спешната задача, разсейвала го досега, отпадна от мислите му и краката му отново натежаха, докато се качваше по стълбите към галерията над двора. Тежестта на проклятието беше тайно бреме, което дърпаше надолу всички добри надежди. Преди десетина години младият Орико беше поел управлението със същия хъс и желание като Изел. Сякаш беше вярвал, че ако положи достатъчно усилия, ако впрегне волята си и не отстъпва от добродетелите, ще успее да надвие черното проклятие. Но всичко се беше объркало…

Имаше и по-лоши съдби от това да се превърнеш в Изелиния ди Лютез, замисли се Казарил. Можеше да се превърне в Изелиния ди Жиронал. Колко тревоги и корозия можеше да издържи един лоялен помощник преди да полудее, гледайки как младостта и надеждата постепенно се израждат в старост и отчаяние? И все пак, каквито и грешки да беше допускал Орико, поне беше издържал достатъчно дълго, за да даде шанс на следващото поколение. Като някакъв обречен малък герой, който подпира с гърба си дигата и сам се удавя във водовъртежи от тъга, докато другите се измъкват на брега.

Казарил се приготви да си легне и да посрещне тазнощната атака, но Дондо беше необичайно спокоен. Изтощен ли беше? Или прегрупираше силите си? Или изчакваше… Въпреки това злокачествено присъствие Казарил най-накрая заспа.

Един слуга го събуди час преди съмване и го поведе със свещник в ръка към двора, където приближените на царската двойка щяха да участват в религиозното бдение. Въздухът беше студен и мъглив, но няколкото бледи звезди точно над главите им обещаваха денят да е хубав. Молитвени килимчета бяха наредени около фонтана по ибрийски обичай и всеки зае мястото си, на колене или проснат по очи. Изел и Бергон коленичиха един до друг. Лейди Бетриз се настани между царевната и Казарил. Ди Тажил и ди Самбюер се присъединиха с прозявки — заеха места във външния кръг от килимчета заедно с още неколцина членове на домакинството от по-нисък ранг. Един свещен от храма изрече кратка молитва, после подкани всички да отворят умовете си за благословията на настъпващия сезон. Из цял Тарион зимните огньове бяха загасени. Когато всичко беше готово, духнаха и последните свещи. Пълен мрак и тишина се спуснаха над двора.

Казарил се отпусна на килимчето си с разперени ръце. Изрече три пъти наум двете пролетни молитви, които знаеше, но после се отказа да пълни ума си с механично запомнени думи, които да държат мислите му под похлупак. Ако ги оставеше да следват курса си, може пък след тях да настъпеше тишина. В която да чуе… какво?

Сменял бил темата, обвинила го беше Бетриз, когато отговорите му се стрували прекалено трудни. Беше се опитвал да прави същото и с боговете. Но явно и тях не беше успял да заблуди.

На Иста й бил даден шанс да развали проклятието и тя се беше провалила, и провалът й, изглежда, се отнасяше до цялото нейно поколение. Подозираше, че ако и той се провали, няма да му позволят да направи кръгом и да опита отново. Щяха ли тогава Изел или Бергон, или и двамата заедно, да се превърнат в един нов Орико и да удържат потопа с цената на живота си, за да създадат шанс за следващото поколение?

„Голяма мъка ще имат с децата си“. Знаеше го, ей така, изведнъж и без капка съмнение. Целият смисъл на плановете им за мир и ред почиваше върху надеждата за един силен, светъл наследник, който да наследи и двамата. Щяха да излеят всичко от себе си, докато се опразнят, в деца пометнати, мъртви, луди, прогонени, предадени…

„Бих щурмувала рая заради теб, ако знаех къде е“.

Той знаеше къде е. Беше от другата страна на всеки човек, на всяко живо същество, толкова близо, колкото обратната страна на монета, като външната страна на врата. Всяка душа беше потенциален портал за боговете. „Какво ли би станало, ако всички се отворим едновременно?“ Щеше ли светът да плувне в чудеса, а небесата да се опразнят? Внезапно му хрумна, че светците са нещо като напоителната система на боговете, като онази край Загосур — ефективно и грижливо отваряне и затваряне на шлюзове, което да достави на всяка душа-ферма необходимото й количество благодат. Само дето го усещаше повече като пропукана дига, удържаща разбесняло се наводнение.

Призраците бяха изгнаници от погрешната страна на границата, хора, обърнати с хастара навън. Защо не действаше в обратната посока? Какви би било да си антипризрак от плът и кръв, пуснат на воля в света на духовете? Щеше ли тогава да е невидим за повечето призраци, безсилен и объркан, както призраците бяха невидими за повечето хора?

„И щом мога да виждам душите, откъснати от телата им, защо не ги виждам, когато са все още в телесните си обвивки?“ Беше ли се опитвал всъщност? Колко хора имаше около него в момента? Затвори очи и се опита да ги съзре в мрака с вътрешното си зрение. Сетивата му все така бяха объркани от материята. Някъде във външния кръг от килимчета някой захърка, после изгрухтя стреснато, когато ухиленият му съсед го смушка с лакът. Ако действаше по този начин, щеше да е като да погледне през прозорец към рая.

Ако боговете виждаха душите на хората, но не и телата им, огледално на хората, които виждаха телата, но не и душите, това би обяснило защо боговете са толкова небрежни към неща като външния вид и другите телесни функции. Като болката? Болката илюзия ли беше, от гледната точка на боговете? Може би раят не беше място, а просто различен ъгъл на погледа, различна височина, перспектива.

„И в мига на смъртта ние се приплъзваме изцяло през този процеп. Губим котвата, която ни държи в материалното и печелим… какво?“ Смъртта разкъсваше дупка между световете.

И ако една смърт разкъсваше малка дупчица в света, която ще зарасне бързо, какво ли е необходимо, за да се разкъса по-голяма дупка? Не някаква си задна вратичка, през която да се промушиш, а широк прорез, подсигурен от мини и окопи, през който да прелеят свещени армии?

„Ако умре бог, каква ли дупка ще се разкъса между земята и рая?“ Какво всъщност представляваше проклятието-благословия на Златния генерал, това нещо от другата страна, захвърлено в изгнание от тази? Що за портал беше отворил за себе си рокнарийският гений, що за канал е бил…

Подутият корем на Казарил се сгърчи от болезнен спазъм и той се претърколи на една страна, за да не го притиска. „Понастоящем аз съм едно крайно необичайно вместилище“. Двама изгнаници от света на духовете бяха уловени в капана на плътта му. Демонът, чието място изобщо не беше тук, и Дондо, който трябваше да е напуснал света на живите, но беше останал, задържан от неизплатените си грехове. Дондо не копнееше да се яви пред боговете. Дондо беше съсирек от своеволие, оловна запушалка, която ровеше из тялото му с нокти като куки от стомана. Ако не беше Дондо, той можеше да избяга.

„Мога ли?“

Представи си го… да предположим, че тази смъртоносна котва внезапно и — ха! — по някакво чудо бъдеше премахната. Би могъл да избяга… но тогава никога не би разбрал какво е можел да направи. „А, Казарил. Ако беше издържал още един ден, още една миля, можеше да спаси света. Но той се предаде само час преди развръзката…“ Виж, това беше проклятие, пред което низвергнатите духове изглеждаха като невинно, пък макар и чудато забавление. Цял един живот… или вечност?… в който да се пита „Какво, ако бях…?“.

Единственият начин да узнае със сигурност беше да измине целия път до самоунищожението си.

„Богове пет, със сигурност съм се побъркал. Сигурно бих докуцукал чак до ада на Копелето, за да задоволя проклетото си любопитство“.

Чуваше дишането на хората около себе си, някоя дреха прошумоляваше от време на време. Фонтанът клокочеше тихо. Звуците го успокояваха. Чувстваше се много сам, но поне беше сам в приятна компания.

„Добре дошъл в занятието на светците, Казарил. По благословията на боговете ти се дава да приютиш в тялото си чудеса! Уловката е, че не ти се дава правото да избираш какви да са чудесата…“

Бетриз го беше разбрала точно на обратно. Работата не беше да щурмуваш рая. А да оставиш рая да щурмува теб. Можеше ли един стар специалист по обсадите да се научи да се предава, да отваря портите си?

„Във вашите ръце, властелини на светлината, поставям душата си. Направете, каквото е нужно, за да поправите света. Аз съм на вашите услуги“.

Небето изсветляваше, обръщаше се от сивото на Татко Зима към нежното синьо на Дъщерята. В прибуления от сенки двор Казарил виждаше как силуетите на околните се обливат в оттенъци и се запълват със светлия дар на цветовете. Уханието на портокаловите дръвчета тегнеше в предутринната влага, промъкваше се и по-слабият аромат на косите на Бетриз. Казарил се надигна на колене, вдървен и измръзнал.

Някъде откъм двореца мъжки вик разцепи въздуха и секна внезапно. Жена изпищя.