Проклятието на Шалион

22.

След като напуснаха Валенда, Казарил със съжаление се отказа от смените в пощенските станции на канцлерството, но трябваше да ги жертва в полза на секретността. Глупаво би било да поднесе на ди Жиронал маршрута и целта на пътуването си черно на бяло. Въоръжени с препоръчителното писмо на Пали, тримата сменяха конете в местните палати на ордена на Дъщерята. В подножието на планините по западната граница им се наложи да се пазарят с един местен търговец на коне за яки и издръжливи мулета, които да ги прекарат през проходите.

Човекът явно беше натрупал цяло състояние, одирайки кожите на закъсали пътници. Ферда огледа предложените им животни и каза възмутено:

— Това има възпаление на дробовете. А ако онова там няма тумор на надкостницата, милорд Каз, ще ви изям шапката! — И двамата с търговеца на коне подхванаха разгорещен спор.

Казарил, капнал от умора и обладан от единствената мисъл, че никак не му се иска да прехвърли крак през гърба на кое да е животно, без значение дали е окуцяло от шап, или не, някъде през следващите хиляда години, най-накрая се отблъсна от оградата и влезе в заграждението. Мина през табуна преживящи коне и мулета, разтревожени от подбраните набързо и също толкова бързо отхвърлени техни побратими, разпери ръце и затвори очи.

— Ако е волята ти, Богиньо, дай ни три свестни мулета.

Нещо го побутна по хълбока и той отвори очи. Едно муле с бистри кафяви очи го гледаше любопитно. Още две си пробиха път, като мърдаха дългите си уши. Най-високото, тъмнокафяво с кремава муцуна, положи брадичка на рамото му и изпръхтя доволно, като оплю цялата близка околност.

— Благодаря ти, Богиньо — промърмори Казарил. И по-високо каза: — Добре. Следвайте ме. — Тръгна обратно през разораната от копита кал към портата. Трите мулета го последваха, като душеха заинтригувано въздуха.

— Ще вземем тези трите — каза той на търговеца, който също като Ферда, беше млъкнал и го зяпаше със зинала уста.

Търговецът пръв си възвърна дар словото.

— Но… но тези са най-добрите ми животни!

— Да. Знам. — Той се измъкна от заграждението и остави търговеца да натиска портата пред трите мулета, които упорито се опитваха да го последват, като бутаха дъските и пръхтяха. — Ферда, разберете се за цената. Аз ще ида да полегна в онази прекрасна купа сено.

Неговото муле се оказа здраво, стабилно и отегчено. Нямаше нищо по-добро за тези коварни планински пътечки, ако питаха Казарил, от едно отегчено муле. Жребците с горещ нрав, които Ферда харесваше заради високата им скорост по равното, нямаше да се справят по-бързо по тези спиращи дъха стръмнини, а склонността им да отскачат нервно встрани при всеки по-силен шум ги правеше опасни в теснините. А и бавният ход на мулето не разбъркваше корема на Казарил. Макар че щом богинята беше дала на светеца си мулета, не му беше ясно защо не се беше погрижила и за по-добро време.

Братята ди Гура спряха да си правят майтапи с шапката на Казарил някъде на половината път през прохода над Зъбите на Копелето. Той пусна меките уши и стегна връзките под брадичката си преди лапавицата, пришпорвана от бурните ветрове, да зажили лицата им. Примижа срещу вятъра, вперил поглед между свитите назад уши на мулето, което напрягаше мускули по пътеката, виеща се между камъни и лед, и се опита да прецени колко време им остава преди да се мръкне.

След малко Ферда дръпна юздите на мулето си и изчака да се изравни с Казарил.

— Милорд, дали да не потърсим завет от тази снежна буря?

— Снежна буря? — Казарил бръсна ледените висулчици, образували се по брадата му, и примигна. О, да — зимите в Палиар бяха меки, по-скоро кални, отколкото снежни, а братята не бяха излизали досега от окръга си. — Ако това беше снежна буря, нямаше да виждате ушите на собствените си мулета. Няма страшно. Само е неприятно.

Ферда изопна смутено лице, но стегна по-здраво връзките на качулката си и се приведе срещу вятъра. И наистина, след няколко минути излязоха от лапавицата и видимостта се подобри — високопланинската долина се ширна пред очите им. Няколко струи вяла слънчева светлина се сипнаха през пробойни в сребристите облаци и нашариха като с трапчинки дългите склонове… които се спускаха надолу.

Казарил посочи напред и викна насърчително:

— Ибра!

Когато поеха по дългия път надолу към морския бряг, времето се пооправи, макар че сумтящите мулета се влачеха все така бавно. Назъбените гранични планини отстъпиха пред не така страховити възвишения, изгърбени и кафяви, с широки долини, виещи се между тях. Когато снеговете останаха зад тях, Казарил неохотно се съгласи Ферда да смени прекрасните им мулета за по-бързи коне. След поредица от все по-добри пътища и все по-цивилизовани странноприемници, скоро стигнаха на два дни път до реката, която се спускаше към Загосур. Минаха покрай най-отдалечените от града ферми, прекосиха мостове над напоителни канали, пълни от зимните дъждове.

Речната долина остана зад тях и не след дълго градът се ширна пред очите им — сиви стени, ъгловата мешавица от варосани къщи с покриви от зеленикавите плочи, характерни за този район, крепостта, кацнала като корона на най-високата точка, и прославеното пристанище в нозете й. Нататък се простираше морето, стоманеносиво, безкрайният му равен хоризонт бе опръскан с ивици лазурна светлина. Солената миризма на отлива, довяна към сушата от студения бриз, удари Казарил в ноздрите и той отметна глава назад. Фойкс вдиша дълбоко, очите му светеха замаяни, докато пиеше с тях морето, което виждаше за пръв път.

Писмото на Пали и рицарската принадлежност на братята ди Гура им осигуриха подслон в палатата на Дъщерята на централния храмов площад в Загосур. Казарил прати момчетата да купят, измолят или вземат назаем, според случая, официални одежди на своя орден, а самият той отиде при един шивач. Когато съобщи на шивача, че може сам да назове цената си, стига да изпълни бързо поръчката, това породи невиждана активност, в резултат на която след малко повече от час Казарил излезе от ателието му с поносима версия на шалионско траурно облекло под мишница.

След като се изтърка с гъба и се обля с хладка вода, Казарил се напъха в тежка лавандуленосива туника от брокат с много висока яка, дебели тъмнолилави вълнени панталони и собствените си ботуши, почистени и лъснати. Нагласи колана и меча, който сер ди Ферей му беше заел преди толкова много време, доста износен, но още по-представителен на вид тъкмо по тази причина, и върху всичко това заметна задоволителната тежест на черен плащ от коприна и кадифе. Един от малкото незаложени още пръстени на Изел с правоъгълен аметист успя да пъхне на кутрето си и остана доволен от ефекта, защото самотната му тежест намекваше по-скоро за въздържание, отколкото за бедност. С траурното си дворцово облекло и сивите ивици в брадата, реши, че изглежда достатъчно тежко и официално. Сериозно. Уви в пакетче безценните си дипломатически депеши, пъхна го под мишница, подбра придружителите си, които се бяха преоблекли в спретнати синьо-бели одежди, и тримата поеха по тесните, виещи се улички по склона към леговището на Лисицата.

Външността и обноските на Казарил му спечелиха достъп до кастелана на замъка, а благодарение на писмата и печатите, които му показа, кастеланът без бавене го заведе при личния секретар на царина на Ибра, който го посрещна прав в едно необзаведено варосано преддверие, хладно от постоянната зимна влага на Загосур.

Секретарят беше слаб, на средна възраст и измъчен на вид. Казарил го удостои с лек поклон, като равен към равен.

— Аз съм кастилар ди Казарил и идвам от Кардегос със спешна дипломатическа мисия. Нося писма до царина и царевич Бергон ди Ибра от царевна Изел ди Шалион. — Показа печатите на писмата, но ги дръпна към гърдите си, когато секретарят посегна да ги вземе. — Получих ги от ръката на царевната. Тя заповяда да ги предам лично в ръката на царина.

Секретарят килна замислено глава.

— Ще видя какво мога да направя, милорд, но царинът е затрупан от молби за аудиенция, главно от роднини на бивши бунтовници, които се опитват да измолят милостта му, която е налична в твърде оскъдни количества понастоящем. — Огледа Казарил от главата до петите. — Може би никой не ви е предупредил — царинът забрани на двора да носи траур за покойния Наследник на Ибра, по причина, че бе застигнат от смъртта в състояние на бунт. Само онези, които целят да хвърлят предизвикателството си в лицето на царина, си позволяват да носят подобно траурно облекло, а повечето от тях проявяват достатъчно здрав разум да го правят във, ъъъ, в негово отсъствие. Ако не искате да го обидите, предлагам да се преоблечете, преди да молите за аудиенция.

Казарил вдигна вежди.

— Нима никой не ме е изпреварил с новината? Препускахме бързо, но не вярвах, че ще изпреварим скръбната вест. Не нося тези тъжни цветове за Наследника на Ибра, а за Наследника на Шалион. Царевич Теидез почина преди няма и седмица, внезапно, от инфекция.

— О! — стреснато възкликна секретарят. — Ооо! — После бързо се овладя. — Моля приемете съболезнованията ми към дома на Шалион за тази тежка загуба. — Поколеба се. — Писма от царевна Изел ли казахте?

— Да. — И добави, за всеки случай: — Царин Орико е тежко болен и не е в състояние да изпълнява задълженията си, или поне така беше, когато потеглихме по спешност от Кардегос.

Устата на секретаря се отвори, после пак се затвори. Най-накрая той каза:

— Елате с мен. — И ги въведе в една по-уютна стая, с малък огън, запален в камина в единия й ъгъл. — Ще ида да видя какво мога да направя.

Казарил седна на един тапициран стол до камината. Фойкс се настани на една пейчица, а Ферда закрачи напред-назад, като се мръщеше на стенните драперии.

— Дали ще ни приемат, сър? — попита той. — Да изминем целия този път и да ни оставят да чакаме така на вратата, сякаш сме амбулантни търговци…

— О, да. Ще ни приемат. — Казарил се усмихна леко, когато един задъхан прислужник се появи да предложи на посетителите вино и от малките маслени кексчета с печата на Ибра, които бяха специалитетът на Загосур.

— Това куче защо няма крака? — попита Фойкс: разглеждаше с кръстосани очи вдлъбнатото изображение на съществото, преди да отхапе от кексчето си.

— Това е морско куче. Има плавници вместо крака и лови риба. Излизат на колонии по брега, тук и надолу към Дартака. — Казарил позволи на прислужника да му налее съвсем малко вино, няколко глътки, отчасти от въздържание, отчасти за да не хаби виното — както и беше очаквал, едва си беше намокрил устните, когато секретарят се върна.

Поклони се по-ниско отпреди и каза:

— Последвайте ме, моля, милорд, господа.

Ферда изгълта на един дъх чашата си с тъмно ибрийско вино, а Фойкс бръсна трохите от белия си вълнен плащ. Двамата настигнаха бързо Казарил и секратаря, които поеха нагоре по някакво стълбище, оттам по малък извит каменен мост към една по-нова част на крепостта. След още няколко завоя стигнаха до висока двойна врата с резба в рокнарийски стил, изобразяваща морски животни.

Вратата се отвори и отвътре излязоха един добре облечен лорд, под ръка с друг царедворец, като първият се оплакваше:

— Но аз чаках пет дни за тази аудиенция. Що за глупост…

— Просто ще трябва да почакате още малко, милорд — рече царедворецът и го поведе по коридора, като го стискаше решително над лакътя.

Секретарят покани с поклон Казарил и братята ди Гура да влязат, след което обяви имената и длъжностите им.

Не беше тронна зала, а не толкова официална приемна, обзаведена като за работа, а не за церемонии. Широка маса, достатъчно голяма за географски карти и куп документи, заемаше единия край. На дългата стена отсреща се редяха дузина остъклени врати, през които се излизаше на обточен с бойници балкон, от който пък се откриваше гледка към пристанището и доковете, които бяха сърцето на Загосур, източникът на богатството и славата му. Сребристата морска светлина, разсеяна и бледа, обливаше стаята през многобройните прозорци и отнемаше първенството на свещите, запалени в аплици по стените.

Вътре имаше седем-осем мъже, но Казарил не се затрудни да познае Лисицата и неговия син. Прехвърлил седемдесетте, царинът на Ибра беше жилав и плешив, от червеникавата му на младини коса бяха останали само редки бели кичурчета, обрамчващи в полукръг голия му череп. Но той беше запазил енергията си и снагата му седеше изправена по младежки в тапицираното кресло, без следа от крехката чупливост на връстниците му. Високият младеж, който стоеше до него, имаше правата кестенява дартакийска коса на покойната си майка, макар да проблясваше с червеникав оттенък, когато я лизнеха лъчите на слънцето, подстригана съвсем късо, само колкото шлемът да не му убива. „Поне изглежда здрав. Добре…“ Морскозеленият му плащ беше обшит със стотици перли, като рисунъкът умело пресъздаваше люшнати от вятъра вълни и беше истинска наслада за окото, когато младежът го отметна, обръщайки се към новите посетители.

Мъжът, застанал от другата страна на Лисицата, очевидно беше канцлерът на Ибра, ако се съдеше по служебната верига на врата му. Бдителен и авторитетен на вид мъж, който — според всички източници — беше верен и старателен слуга на Лисицата, а не съперник за властта му. Отличителните знаци на друг от присъстващите мъже го определяха като морски лорд, адмирал от флотата на Ибра.

Казарил се отпусна на едно коляно пред Лисицата, не съвсем тромаво, въпреки схванатото си от дългата езда тяло и другите си болежки, и сведе глава.

— Милорд, нося тъжни новини от Шалион за смъртта на царевич Теидез и спешни писма от сестра му, царевна Изел. — И му подаде пълномощната писмо, което царевната беше написала собственоръчно.

Лисицата счупи печата и плъзна поглед по редовете. Веждите му се вдигнаха високо и той огледа заинтригувано Казарил.

— Много интересно. Станете, милорд посланик — измърмори той.

Казарил си пое дълбоко дъх и успя да се изправи, без да се налага нито да се оттласква от пода с ръка, нито, още по-лошо, да се издърпа от креслото на царина. Вдигна глава и видя, че царевич Бергон го гледа настойчиво, полуотворил устни и сбърчил чело. Казарил примигна, кимна предпазливо и се усмихна. Бергон беше добре сложен млад мъж, с правилни черти, а може би и красив, когато не се въсеше така. Нито беше кривоглед, нито му висеше долната устна — малко набит, но стегнат, а не дебел. И не на четирийсет. Млад, гладко обръснат, но сянката по брадичката му обещаваше, че е достатъчно възмъжал. Казарил си помисли, че Изел ще остане доволна.

Погледът на Бергон стана още по-настойчив.

— Кажете още нещо! — внезапно рече той.

— Извинете, милорд? — Казарил се стресна и отстъпи крачка назад, когато царевичът тръгна към него и го заобиколи, като го оглеждаше от главата до петите; дишането му се учестяваше доловимо.

— Свалете си ризата! — изведнъж настоя Бергон.

— Какво?

— Свалете си ризата, свалете си ризата!

— Милорд… царевич Бергон… — Казарил нямаше как да не си спомни за унизителната сцена, уредена от ди Жиронал с цел да го очерни пред Орико. Но тук, в Загосур, нямаше свещени гарвани, които да го спасят. Сниши глас: — Умолявам ви, милорд, не ме унижавайте пред всички тези хора.

— Моля ви, сър, преди малко повече от година, през есента, не бяхте ли спасен от робство на една рокнарийска галера близо до ибрийския бряг?

— О. Да…

— Свалете си ризата! — Царевичът направо подскачаше от нетърпение и току обикаляше Казарил, на когото едва не му се зави свят. Погледна към Лисицата, който изглеждаше не по-малко озадачен от всички останали, но махна любопитно с ръка, подкрепяйки странната молба на сина си. Смутен и уплашен, Казарил се подчини, разкопча туниката си и я свали заедно с плаща, после прегъна дрехите и ги преметна през ръката си. Стисна челюсти, опитвайки се да запази достойнство и да изтърпи унижението, което щеше да последва.

— Ти си Каз! Ти си Каз! — извика Бергон. От намръщената му физиономия нямаше и помен — бе заменена от налудничава, широка усмивка. О, богове, царевичът беше луд и след целия този изтощителен галоп през равнини и планини излизаше, че не е подходящ за Изел…

— Ами, да, много от приятелите ми ме наричат… — Не успя да завърши, защото царевичът изведнъж го прегърна здраво и само дето не го вдигна във въздуха.

— Татко — радостно извика Бергон, — това е той! Това е той!

— Какво… — започна Казарил, а после, благодарение на някаква промяна в ъгъла и трепване на гласа, разбра. „Момчето е пораснало!“ Отнеми година време и десет сантиметра от ръста, изтрий сянката на наболата брада, обръсни главата, добави някой и друг килограм момчешка мекота и мехури от слънчево изгаряне… — Богове пет! — прошепна той. — Дани? Дани!

Царевичът грабна ръцете му и ги целуна.

— Къде изчезна? Останах на легло една седмица, след като ме доведоха у дома, а когато най-накрая пратих хора да те търсят, ти беше изчезнал. Открих други мъже от кораба, но теб не можах, и никой не знаеше къде си отишъл.

— Аз също бях болен, в болницата на Майката тук, в Загосур. После, ъъъ, тръгнах за Шалион.

— Тук! Бил си тук през цялото време! Ще си умра от яд. Ах! Но аз пратих хора да търсят из болниците — как са могли да те пропуснат? Реших, че си умрял от раните си, толкова бяха страшни.

— А аз бях сигурен, че трябва да е умрял — бавно рече Лисицата, който бе наблюдавал размяната на реплики с неразгадаеми очи. — Щом не дойде да си прибере огромния дълг, който имаме към него.

— Аз не знаех… кой сте, царевич Бергон.

Сивите вежди на Лисицата се стрелнаха нагоре.

— Наистина ли?

— Да, татко — побърза да потвърди Бергон. — На никого не казах кой съм. Използвах галеното име, с което ме наричаше мама, когато бях малък. Прецених, че ще е по-опасно да обявя кой съм, отколкото да остана анонимен. — И добави към Казарил: — Когато наемниците на покойния ми брат ме отвлякоха, не казаха на рокнарийския капитан кой съм. Мисля, че са искали да умра на галерата.

— Постъпили сте глупаво, като сте скрили истинската си самоличност, царевич — сгълча го Казарил. — Рокнарийците със сигурност щяха да поискат откуп за вас.

— Да, огромен откуп, както и политически отстъпки от страна на баща ми, без съмнение, ако бях позволил да ме вземат за заложник под истинското ми име. — Бергон вдигна решително брадичка. — Не. За нищо на света не бих им се предал по своя воля, за да си разиграват игричките.

— Така — каза Лисицата със странен глас, впил поглед в Казарил, — значи сте жертвали себе си, за да спасите от поругаване не царевича на Ибра, а някакво обикновено момче.

— Обикновен роб. Милорд. — Казарил помръдна устни, като гледаше как Лисицата се опитва да реши дали това го прави герой, или глупак.

— Чудя се къде ли ви е бил умът.

— По онова време не бях съвсем с ума си — призна Казарил. — Гребях на разни галери още откакто ме продадоха като военнопленник след падането на Готоргет.

Лисицата примижа.

— О? Значи сте онзи Казарил, а?

Казарил се поклони леко в потвърждение, като се чудеше какво ли е чул царинът на Ибра за онази безплодна кампания, и тръсна туниката си. Бергон побърза да му помогне и той отново се озова с дреха на гърба си. Казарил откри, че е обект на изумени погледи от страна на всички присъстващи, включително Ферда и Фойкс. Кривата му усмивка с мъка удържа напиращия налудничав смях, макар че под този смях къкреше новоизлюпен ужас, който дори не смееше да назове. „Откога вървя по този път?“

Извади последното писмо и се поклони по-дълбоко на царевич Бергон.

— Както потвърждава документът у почитаемия ви баща, дойдох тук от името на една горда и красива дама и дойдох не само при него, но и при вас. Наследницата на Шалион моли за ръката ви. — Подаде запечатаното послание на стреснатия Бергон. — С това оставям царевна Изел да се обърне лично към вас, което тя е напълно способна да направи, благодарение на изключителната си интелигентност, поради естественото си право и заради богоугодната си цел. След като го прочетете, имам да ви кажа още много неща, царевич.

— Нямам търпение да ви изслушам, лорд Казарил. — След като обходи с напрегнат поглед залата, Бергон се дръпна до една от остъклените врати, счупи печата и погълна на един дъх писмото. Устните му увиснаха от изумление.

Изумление се плъзна и по устните на Лисицата, макар това да не ги смекчи и на йота. Казарил не се съмняваше, че умът на царина препуска в галоп. Колкото до собствения му ум, не му оставаше друго, освен да се моли да му поникнат крила.

Разбира се, Казарил и придружителите му бяха поканени да обядват в замъка. Слънцето отиваше към залез, когато Казарил и Бергон излязоха да се поразходят по плажа под крепостта. Едва ли би му се предоставила по-добра възможност за личен разговор, помисли си Казарил, и даде знак на двамата ди Гура да изостанат няколко крачки назад. Ръмженето на морето приглушаваше звука на гласовете им. Няколко бели чайки кръжаха с крясъци, които не отстъпваха по пронизителност на гарванов грак, и току се спускаха върху мокрия пясък да разчовъркат с човки миризливите дребни гадинки, изхвърлени от прибоя, и Казарил изведнъж се сети, че тези морски лешояди със студени златисти очи са свещени за Копелето в Ибра.

Бергон също даде знак на собствения си тежковъоръжен ескорт да изостане назад, макар че не отвори дума да ги отпрати обратно в крепостта. Тези прераснали в навик предпазни мерки напомниха още веднъж на Казарил, че гражданската война тук е приключила съвсем наскоро и че самият Бергон е бил както пионка, така и играч в тази опасна игра. Пионка, която, по всичко личеше, беше изпълнила вече задачата си.

— Никога няма да забравя първия път, когато те видях — каза Бергон. — Когато ме сритаха до теб на гребната пейка. В първия момент ме изплаши повече и от рокнарийците.

Казарил се ухили.

— Защо? Само защото бях краставо, келяво и изгорено от слънцето плашило, рошаво и вонящо?

Бергон също се ухили.

— Нещо такова — гузно призна той. — Но после ти ми се усмихна и каза „Добър вечер, млади господине“, сякаш ме канеше да споделя с теб пейката в някоя странноприемница.

— Е, ти беше новак, а подобно разнообразие не се случваше често.

— Мислих много за това, по-късно. Сигурен съм, че по онова време не съм бил в състояние да мисля много ясно…

— Естествено, че не си бил. Добре те бяха подредили, още преди да те пратят при мен.

— Вярно. Отвлечен, уплашен… току-що ме бяха набили за пръв път в живота ми… но ти ми помогна. Каза ми как да издържа, какво да очаквам, научи ме как да оцелея. На два пъти ми дава вода от собствената си дажба…

— Е, само когато наистина имаше нужда. Аз вече бях свикнал с горещината, по-пресъхнал от това нямаше как да стана. След време научаваш разликата между обикновената жажда и трескавия поглед на човек, който е на крачка от припадъка. Както знаеш, беше много важно да не припаднеш на греблото си.

— Ти беше добър.

Казарил сви рамене.

— И защо да не бъда? Какво би могло да ми струва, в края на краищата?

Бергон поклати глава.

— Всеки може да бъде добър, когато не го застрашава нищо. Точно по тази причина винаги съм смятал добротата за дребна добродетел. Но когато бяхме гладни, жадни, болни, уплашени, когато смъртта крещеше на прага и ужасът стискаше сърцата ни в менгеме, ти пак се държеше като истински джентълмен, който си почива преспокойно до огнището в дома си.

— Събитията могат да бъдат ужасни или неизбежни. Хората винаги имат избор — ако не „дали“, то „как“ могат да издържат.

— Да, но… аз не го знаех, преди да го видя. Точно тогава започнах да вярвам, че е възможно да се оцелее. И нямам превид само физически.

Казарил се усмихна криво.

— По онова време вече ме смятаха за полупобъркан, между другото.

Бергон отново поклати глава и разрови с върха на ботуша си сребристия пясък. Хлътващото на запад слънце улови лисичите, медни оттенъци в тъмната му дартакийска коса.

В Шалион покойната майка на Бергон си беше спечелила славата на мъжкарана и дартакийска натрапничка, която настройва Лисицата срещу Наследника му с цел да пробута на трона собствения си син. Но Бергон говореше с обич за нея, а като дете бяха преживели заедно две обсади, откъснати от войските на баща му заради периодичните стълкновения със заварения му брат. Младежът очевидно беше свикнал с волеви жени, чийто глас се чува в съветите на мъжете. Когато двамата с Казарил бяха делили пейката на рокнарийската галера, той често му беше разказвал за покойната си майка, макар и без да уточнява коя е била тя, и винаги в моменти, когато смелостта бе на път да му изневери, сякаш черпеше сили от спомена за нея. А не от мисълта за живия си баща. Преждевременно развитият ум и самоконтрол на Бергон, които той бе демонстрирал в трудните дни на галерата, явно не бяха наследени единствено от Лисицата.

Усмивката на Казарил стана по-широка.

— Нека сега ти разкажа — подхвана той — за царевна Изел ди Шалион…

Бергон го слушаше онемял, докато Казарил му описваше къдравата кехлибарена коса на Изел и хубавите й сиви очи, широката й уста и чаровната усмивка, уменията й в ездата и доброто й образование. Безстрашието и бързата й реакция в критични моменти. Да продаде Изел на Бергон беше почти толкова лесно, колкото да продадеш храна на гладните, вода на жадните или наметала на голите в снежна буря, а дори не беше подхванал да му говори още за царството, което повереницата му щеше да наследи. Момчето вече изглеждаше наполовина влюбено. С Лисицата нямаше да му е толкова лесно; Лисицата щеше да очаква някаква уловка. Казарил нямаше никакво намерение да споделя уловката с Лисицата. Бергон беше друго нещо. „За теб само истината“.

— Спешността на Изелиното предложение си има и тъмна страна — продължи Казарил, когато стигнаха до края на извития като полумесец плаж и поеха обратно. — Това трябва да остане в тайна и Изел очаква да го запазиш в тайна, както подобава на неин съпруг. Не трябва да го чуят други уши освен твоите. — Той вдиша дълбоко морския въздух и призова целия си кураж. — Всичко започнало по време на войната между Фонса Що-годе Мъдрия и Златния генерал…

Направиха още две обиколки по плажа, като се връщаха по собствените си стъпки, преди Казарил да довърши разказа си. Слънцето, спускащо се като червена топка, вече почти докосваше равния морски хоризонт и вълните проблясваха в тъмни, чудати цветове, настъпвайки педя по педя към брега с идването на прилива. Казарил не скри нищо от Бергон, както не беше скрил и от Иста, премълча само нейната изповед, разказа му дори и за собственото си обсебване от мъртвия Дондо. Когато стигна до края на разказа си, лицето на Бергон, заруменяло под залязващите лъчи, беше застинало в израз на дълбок размисъл.

— Лорд Казарил, ако това го бях чул от устата на който и да било друг човек, нямаше да го повярвам. Щях да реша, че е луд.

— Лудостта може и да е следствие от тези събития, царевич, но категорично не тя ги е породила. Всичко е самата истина. На моменти ми се струва, че ще се удавя в нея. — Не най-подходящата метафора, но ръмжащото току в краката му море го изнервяше. Зачуди се дали Бергон е забелязал, че при всяка смяна на посоката Казарил гледа царевичът да е между него и плискащите се вълни.

— Имам чувството, че ме гласиш за юнака от някоя детска приказка, който спасява с целувка прекрасната дама от зло чародейство.

Казарил се изкашля да прочисти гърлото си.

— Е, ще е нужно доста повече от целувка, струва ми се. Една женитба трябва да се консумира, за да стане законно обвързваща. И религиозно обвързваща, предполагам.

Царевичът го стрелна с неразгадаем поглед. Направиха още няколко крачки, преди да заговори. После каза:

— Виждал съм почтеността ти в действие. Тя… разшири кръгозора ми. Отгледан съм от баща ми, който е благоразумен, предпазлив човек и винаги търси скритите, егоистични подбуди на хората. Никой не може да го измами. Аз обаче съм го виждал сам да мами себе си. Ако разбираш какво имам предвид.

— Да.

— Беше много глупаво от твоя страна да се нахвърлиш на онзи гаден надзирател, на галерата.

— Да.

— И въпреки това, ако попаднеш при същите обстоятелства, мисля, че би го сторил отново.

— Като знам, каквото знам сега… би ми било по-трудно. Но се надявам… моля се, царевич, боговете отново да ми дарят такава глупост в случай на нужда.

— Каква е тази изумителна глупост, която грее по-ярко от всичкото злато на баща ми? Можеш ли да ме научиш как и аз да бъда такъв глупак, Каз?

— О — промълви Казарил, — сигурен съм, че мога.

Казарил се срещна с Лисицата в хладното утро на следващия ден. Отново го заведоха във високата светла стая с изглед към морето, но този път публика липсваше, бяха само той, царинът и неговият секретар. Секретарят седна в единия край на масата, където го чакаха куп листа, нови пера и щедър запас от мастило. Лисицата седеша на дългата страна и местеше разсеяно фигурките по една дъска за игра на замъци и рицари; фигурките бяха изящно издялани от корал и нефрит, а дъската беше истинско произведение на изкуството от полиран малахит, оникс и бял мрамор. Казарил се поклони, царинът го покани с жест да седне и той се настани на един стол срещу него.

— Играете ли? — поинтересува се Лисицата.

— Не, милорд — със съжаление призна Казарил. — Знам правилата, но умението ми е нищожно.

— Жалко. — Царинът избута дъската леко встрани. — Бергон е силно заинтригуван от вашето описание на тази перла на Шалион. Добре си вършите работата, посланик.

— Надявам се да е така.

Царинът докосна пълномощното писмо, което Изел беше дала на Казарил и което сега лежеше върху полирания плот на масата.

— Удивителен документ. Знаете, че той обвързва царевната към всяко споразумение, което подпишете от нейно име, нали?

— Да, милорд.

— Правото й да ви натовари с такава отговорност е под въпрос, между другото. Стои проблемът с възрастта й и това е само едно от нещата.

— Е, сър, ако й отричате правото да сключи спогодбата за собствената си женитба, то на мен май не ми остава нишо друго, освен да се метна на коня си и да потегля обратно към Шалион.

— Не, не, не казвам, че аз го поставям под въпрос! — В гласа на царина се промъкна добре прикрита паника.

Казарил прикри усмивката си.

— Така е, сър, защото самият факт, че разговаряте с мен, вече е публично признание за правото й.

— Хм. Така, така. Тези младежи, толкова са доверчиви. Точно затова ние, възрастните, трябва да браним интересите им. — Взе другия лист, който Казарил му беше връчил предната вечер. — Разгледах предложените от вас клаузи за брачния договор. Има доста неща, които да обсъдим.

— Извинете ме, сър. Това не са предложения. Посочените клаузи са от задължителен характер. Ако искате да предложите допълнителни точки, ще ви изслушам.

Царинът вдигна вежди и го погледна.

— Как ли пък не! Да вземем тази например — онаследяването преди наследникът им да е навършил пълнолетие, ако боговете ги дарят с такъв. Едно лошо падане от коня и царината на Шалион става регент на Ибра! Няма да стане. Бергон понася рисковете на бойното поле, които не заплашват съпругата му.

— Е, да се надяваме, че няма да я заплашват. В противен случай излиза, че познанията ми по историята на Ибра са твърде неточни, милорд. Мислех, че майката на царевича е спечелила две обсади.

Лисицата се прокашля.

— Във всеки случай — продължи Казарил, — ние твърдим, че рискът е еднакъв и за двамата, следователно и клаузата трябва да важи двупосочно. Изел понася риска на раждането, който Бергон не би могъл да носи по разбираеми причини. Едно седалищно раждане и той може да стане регент на Шалион. Колко от вашите съпруги са ви надживели, сър?

Лисицата си пое дъх, замълча, после продължи:

— А и клаузата за именуването!

Последваха няколко минути на любезен спор, при който се установи, че Бергон ди Ибра-Шалион не звучи по-мелодично от Бергон ди Шалион-Ибра и тази клауза също беше одобрена.

Лисицата нацупи устни и се навъси замислено.

— Разбирам, че вие сте безимотен човек, лорд Казарил. Защо царевната не ви е възнаградила, както се полага на ранга ви?

— Тя ме възнаграждава както реши за добре. Изел не е царина на Шалион — все още.

— Хм. Аз, от друга страна, съм настоящият царин на Ибра и имам властта да раздавам… в големи количества.

Казарил само се усмихна.

Насърчен, Лисицата му описа някаква елегантна вила с изглед към морето и сложи коралова фигурка на замък върху дъската помежду им. Любопитен докъде ще стигне събеседникът му, Казарил не го уведоми колко малко го интересуват гледките към морето. Лисицата се отплесна в описание на прекрасни коне и имение, където да пасат на воля, и колко неподходяща му се струвала третата клауза. Няколко рицаря се появиха до замъка от корал. Казарил измърмори нещо неразбрано. Лисицата подхвърли деликатно за парите, с чиято помощ човек можел да се облече по начин, подходящ за ибрийски ранг, доста по-висок от този на шалионските кастилари и как шестата клауза би могла изгодно да бъде преработена. Нефритен замък се присъедини към умножаващите се фигурки. Секретарят си водеше бележки. С всяко нечленоразделно измърморване от страна на Казарил, както уважението, така и презрението в очите на Лисицата растеше, макар че, докато фигурките се множаха, той отбеляза с известно раздразнение:

— Играете по-добре, отколкото очаквах, кастиларю.

Накрая Лисицата се облегна назад и махна към игралната дъска — приношенията му бяха струпани като на символичен олтар.

— Какво ще кажете за това, Казарил? Смятате ли, че вашето момиченце може да ви даде нещо повече от мен?

Усмивката на Казарил се разшири бодро.

— Какво пък, сър. Смятам, че ще ми подари имение в Шалион, което ще ми служи чудесно. Една стъпка широко и две — дълго, за вечни времена. — Внимателно, така че да никой да не прочете в жеста му обида, нито понесена, нито отправена, той протегна ръка и избута фигурките към Лисицата. — Може би е редно да обясня, сър, че нося в корема си тумор, който скоро ще ме довърши. Тези награди са за живите, ако питате мен. Не за умиращите.

Устните на Лисицата помръднаха, изумление и смут пробягаха по лицето му, както и слаб проблясък на срам и чувство за вина, с които царинът очевидно не беше свикнал и които прикри само след миг. Не можа да удържи обаче краткия изблик на дрезгав смях.

— Богове пет! Момичето има достатъчно ум и безскрупулност да взимам от него уроци по дипломация! Нищо чудно, че ви е дала такива широки пълномощия. Копелето ми е свидетел, че ми е изпратила посланик, който не може да бъде подкупен!

Три неща се стрелнаха през главата на Казарил — първо, че Изел не беше изпратила него поради причината, изтъкната от царина на Ибра, второ, че ако някой й го посочеше, тя щеше да свъси замислено вежди и да запази идеята за бъдещо ползване, и трето, че нямаше нужда Лисицата да научава за първото.

Лисицата отново стана сериозен и се взря настоятелно в Казарил.

— Съжалявам за болестта ви, кастиларю. Нищо смешно няма в нея. Майката на Бергон умря от тумор в гърдата, отиде си съвсем млада — само на трийсет и шест. Цялата скръб, за която се омъжи, когато ме взе за съпруг, не я уплаши, но накрая… е…

— Аз съм на трийсет и шест — не се сдържа да отбележи Казарил, доста тъжно.

Лисицата примигна.

— Значи наистина не изглеждате добре.

— Така е — съгласи се Казарил и взе последния лист от проектодоговора. — А сега, сър, за брачния договор…

В последна сметка Казарил не отстъпи от нито една клауза и получи съгласие за всичките. Лисицата, мрачен и уморен, предложи няколко интелигентни допълнения към клаузите, отнасящи се до непредвидимото бъдеще, с които Казарил веднага се съгласи. Лисицата помърмори малко, колкото да не е без хич, и току подхващаше песента за подчинението, което съпругата дължала на съпруга си — също нетипична черта за новата история на Ибра, както Казарил дипломатично не изтъкна, — и за неестествената самостоятелност на жените, които яздели твърде много.

— Не се притеснявайте, сър — успокои го Казарил. — Целта ви днес не е да спечелите царство за сина си. Съдбата ви е отредила да спечелите империя за бъдещия си внук.

Лисицата се ободри. Дори и секретарят му се усмихна. Накрая царинът му предложи комплекта за игра на замъци и рицари, като сувенир, който да му напомня за срещата им.

— Благодаря, но мисля да откажа — рече Казарил, оглеждайки със съжаление изящните фигурки. После му дойде една по-добра идея. — Но ако наредите да ги опаковат, ще се радвам да ги отнеса с мен в Шалион като ваш личен годежен подарък за бъдещата ви снаха.

Лисицата се засмя от сърце и поклати глава.

— Де да имах и аз приближен, който да ми е толкова верен срещу толкова малко. Наистина ли не искате нищо за себе си, Казарил?

— Искам време.

Лисицата изсумтя със съжаление.

— Това всички го искаме. За него трябва да се обърнете към боговете, а не към царина на Ибра.

Казарил остави без коментар последното, макар че устните му потрепнаха.

— Иска ми се да доживея поне до сватбата на Изел. А това е дар, който наистина можете да ми поднесете, сър, като ускорите нещата от ваша страна. — После добави: — А и наистина е важно Бергон да стане царин-консорт на Шалион преди Марту ди Жиронал да е станал регент на Шалион.

Дори и Лисицата се видя принуден да кимне в съгласие.

Същата нощ, след обичайния банкет, даден от царина, и след като се беше отървал от Бергон, който, понеже не успя да го отрупа с почестите, които Казарил отхвърли категорично, изглежда, беше решил да го отрупа поне с храна, Казарил се отби в храма. Високите кръгли зали бяха тихи и здрачни в този късен час, почти нямаше други богомолци, макар че аплиците по стените и огънят в центъра горяха и двама дякони стояха на разположение. Казарил отвърна на сърдечните им поздрави за добър вечер и мина през арката към двора на Дъщерята.

Имаше красиви молтвени килимчета, изтъкани от девойките и дамите на Ибра — даряваха ги на храмовете като благочестив акт, за да предпазят коленете и телата на богомолците от мраморния хлад на подовете. Казарил си помисли, че ако този обичай се пренесе в Шалион заедно с Бергон, ще повиши значително броя на зимните богослужения. Килимчета с всякакви размери, цветове и десени бяха наредени около олтара на Дамата. Той си избра едно широко плътно вълнено килимче с леко размазани изображения на пролетни цветя и се просна отгоре му. Все пак си напомни, че е дошъл за молитва, а не за пиянски сън…

По пътя за Ибра не беше пропускал случай да се помоли във всяка местна палата на Дъщерята, докато Ферда почистваше конете — молил се бе за живота на Орико, за безопасността на Изел и Бетриз, за утешение за Иста. И преди всичко, уплашен от репутацията на Лисицата, се беше молил за успеха на мисията си. Тази му молитва, изглежда, бе чута предварително. Колко предварително обаче?

Разперените му ръце се плъзнаха бавно по килимчето, тъкано нишка след нишка от търпеливите ръце на някоя жена. А може и да не е била търпелива. Може да е била уморена, или нервирана, или разсеяна, или гладна, или ядосана. Може да е умирала от някаква невярна болест. Но ръцете й са продължавали да се движат, въпреки това.

„Откога вървя по този път?“

Преди проследяваше връзката си с делата на Дамата до една монета, подхвърлена в зимната кал на Баошия от един несръчен войник. Сега съвсем не беше толкова сигурен, че всичко е започнало тогава, и още по-малко беше сигурен, че новият отговор му харесва.

Кошмарът на галерите беше преди монетата в калта. Нима болката, страхът и агонията, които беше преживял там, бяха манипулирани от боговете, за да послужат на целите им? Нима беше само една кукла на конци? Или по-скоро муле с юлар, което се е запрало упорито на пътя и което налагат с пръчка, за да продължи? Даже не чувства удивление или гняв. Замисли се за убедеността на Умегат, че боговете не могат да си присвоят волята на един човек, ако не им я е предложил доброволно. Кога беше сложил подписа си под това?

О!

„Тогава“.

През една гладна, студена, отчаяна нощ в Готоргет, той беше поел на обичайната си обиколка по бойниците. На най-високата кула беше пратил едно полумъртво от глад момче да слезе долу за малко и да си почине и самият той беше застанал на пост. Плъзнал беше поглед по лагерните огньове на врага, които светеха подигравателно по улиците на опожареното село, в долината и по хълмовете околовръст, и нашепваха за щедра топлина, за храна, която къкри над пламъците, за увереност и за всички неща, които липсваха на неговите хора от тази страна на крепостните стени. Замисли се за всичките си планове и стратегии, за опитите си да спечели време, за усилията си да поддържа духа на хората, как запушваше пробойни, отблъскваше атаки, изнамираше нечиста храна, къпеше меча си в кръв край обсадните стълби и, преди всичко, как се молеше. Докато молитвите му не пресъхнаха.

Като младеж в Казарил и той като повечето момчета от знатни семейства, беше станал посветен на ордена на Брата, запленен от историите за рицарски подвизи. По навик беше отправял молитвите си, когато въобще си беше правил труда да се моли, към бога на своя пол, възраст и ранг. Докато стоеше на кулата в мрака, му се стори, че сляпото следване на тази пътека в крайна сметка го е довело дотук, в този вълчи капан, изоставен както от своите, така и от бога.

Не беше свалял от врата си медальона на Брата още от церемонията по посвещаването, когато беше на тринайсет, малко преди да напусне Казарил, за да се присъедини като паж към домакинството на стария провинкар. През онази нощ на кулата, докато по лицето му се стичаха сълзи на умора и отчаяние… и на гняв също, точно така, — той го беше откъснал от верижката му и го беше метнал през бойниците, отричайки се от бога, който се беше отрекъл от него. Златното кръгче беше изчезнало без звук в мрака. А той се бе проснал по очи на каменните плочи, точно както лежеше и сега, и се беше предложил под клетва на който го поиска от боговете, стига хората, които му бяха гласували доверието си, да се измъкнат живи от този капан. Колкото до него — с него беше свършено. Свършено.

Разбира се, нищо не се случи.

Е, по някое време започна да вали.

Той се беше надигнал, малко след това, засрамен от пристъпа си на истерия, и благодарен, че никой от хората му не беше станал свидетел на това представление. После дойде време да застъпи следващият пост и той слезе мълчаливо от кулата. Минаха няколко седмици, без да се случи нищо особено, чак до пристигането на онзи добре охранен куриер, който донесе новината, че всичко е било напразно, че пролятата кръв и жертвите са били продадени срещу злато, потънало в бездънните сандъци на ди Жиронал.

И хората му бяха спасени.

А той пое сам по друг един път…

Какво беше казала Иста? „Най-жестоките проклятия на боговете ни застигат в отговор на собствените ни молитви. Молитвите са опасно нещо“.

Така значи, когато решиш да споделиш волята си с боговете, достатъчно ли беше да го направиш еднократно, като да се включиш под клетва в някоя военна кампания? Или трябваше да потвърждаваш избора си отново и отново, всеки ден? Или и двете? Можеше ли да свърне от този път по своя воля, да се метне на някой кон и да препусне, да речем, към Дартака, с ново име към един нов живот? Точно като стотината други Казариловци, за които беше говорил Умегат и които дори не се бяха явили да поемат вахтата. Което, разбира се, означаваше да изостави всички, които му бяха гласували доверие — и Изел, и Иста, и провинкарата, и Пали и Бетриз…

Но не и Дондо, уви.

Размърда се, както лежеше на килимчето, да намести топката в корема си, като опита да убеди сам себе си, че неприятната тежест е следствие от банкета в замъка, а не е знак, че туморът му бавно, но неизбежно расте. Че трупа маса и ден след ден се приближава към някаква гротескна метаморфоза и само чака ръката на Дамата да потрепне за миг. А може би боговете се бяха поучили от грешката на Иста и от провала на ди Лютез, комуто куражът бе изневерил без време? Може да се бяха погрижили този път мулето им да не дезертира, преди да е изпълнило задачата си?

Оставаше смъртта. Тази врата винаги беше открехната. Какво го чакаше от другата страна? Преизподнята на Копелето? Бавният разпад на низвергнатите духове? Покой?

„Уф!“

От другата страна на храмовия площад, в палатата на Дъщерята, го чакаше хубаво меко легло. Фактът, че мислите му бяха поели по тази трескава омагьосана спирала, беше знак, че е крайно време да се пъхне между чаршафите. Това, неговото, вече не беше молитва, а спор с боговете.

Молитвата, помисли си той, докато се надигаше да тръгне към изхода, беше като да местиш единия крак пред другия. Което пак си беше движение.