Проклятието на Шалион

2.

Докато изкачваше последния склон към замъка, Казарил съжали, че няма как да се сдобие с меч. Двамата постови в зелено-черната ливрея на провинкара на Баошия го гледаха спокойно как се приближава невъоръжен, но и без помен от бдителния интерес, който в повечето случаи предвещава уважение. Казарил поздрави единия, със сержантската значка на шапката, като се ограничи със строго, пресметнато кимване. Раболепността, която бе упражнявал наум, би подхождала на някоя задна портичка, но не и на тази, особено ако се надяваше да продължи и отвъд нея. Най-малкото, благодарение на перачката, се беше снабдил с правилните имена.

— Добър вечер, сержант. Тук съм да се видя с кастелана на замъка, сер ди Ферей. Аз съм Вълк ди Казарил. — И остави на сержанта да се догажда, навярно погрешно, дали срещата е уговорена предварително.

— По каква работа, сър? — попита сержантът. Учтиво, но без особен интерес.

Раменете на Казарил се изпънаха. Нямаше представа от кой неизползван килер с вехтории в главата му се взе безапелационният му глас, но определено звучеше подходящо:

— По негова работа, сержант.

Сержантът веднага отдаде чест.

— Да, сър. — Кимна на другаря си да поеме поста му и махна на Казарил да го последва през отворената порта. — Оттук, сър. Ще попитам дали кастеланът ще ви приеме.

Сърцето на Казарил се сви при вида на широкия, настлан с калдъръм двор, към който се отваряха портите. Колко ли подметки бе изтъркал, подтичвайки по този калдъръм, да изпълни поредната поръчка на благородното семейство? Надзорникът на пажовете непрекъснато се оплакваше от разходите за обувки, докато провинкарата не го беше попитала със смях дали би предпочел някой мързелив паж, който вместо обувки да износва дъното на панталоните си, и ако е така, лесно щяла да му намери няколко, които да му отровят живота.

По всичко личеше, че тя все още ръководи домакинството си с остро око и твърда ръка. Ливреите на гвардейците бяха в отлично състояние, калдъръмът беше идеално изметен, а дребните голи дръвчета, наредени в каци край главните входове, се кипреха с цветята, покарали от луковиците, насадени в пръстта край стеблата им, цветя, разпукали се ярки и свежи и точно навреме за утрешните празненства по случай Деня на Дъщерята.

Постовият даде знак на Казарил да изчака на една пейка до все още топлата от слънцето стена, а самият той тръгна към страничната врата, водеща към сервизните помещения, където заговори един прислужник, който можеше да извести, а можеше и да не извести кастелана за непознатия посетител. Не беше изминал и половината разстояние до портата, когато другарят му подаде глава и извика:

— Царевната се връща!

Сержантът обърна глава към слугинските помещения и поде вика:

— Царевната се връща! По-живо! — И забърза крачка.

Коняри и слуги се стекоха от различни врати, а откъм портите се чу тропот на конски копита и високи гласове. Под съвсем неподхождащите за млади дами, затова пък триумфални подвиквания, през каменните арки влетяха две млади жени, яхнали запотени и опръскани с кал до хълбоците коне.

— Победихме, Теидез! — извика първата през рамо. Беше облечена с жакет за езда от синьо кадифе и вълнена разцепена пола в същия цвят. Косата й се беше измъкнала изпод изкривеното на една страна момичешко дантелено боне и къдриците й, нито руси, нито червени, а по-скоро с нюанса на кехлибар, лъщяха под лъчите на залязващото слънце. Устните й бяха широки и плътни, кожата — бледа, а очите интригуваха с тежките си клепачи, сега присвити от смях. По-високата й другарка — задъхана брюнетка в червено — се ухили и изви снага върху седлото, когато се появи и останалата част от кавалкадата.

Един още по-млад господин, с къс ален жакет с избродирани по предницата сребърни зверове, мина през портата на гърба на още по-впечатляващ кон, лъскавочерен, с вирната копринена опашка. От двете му страни яздеха двама коняри със застинали лица, а след него — някакъв намусен господин. Косата му беше същата като на… сестра му, най-вероятно, да, точно така, къдрава като нейната и един нюанс по-червена, устата му също беше широка, само че по-нацупена.

— Надбягвахме се до началото на нагорнището, Изел. Не си честна.

Тя изкриви лице към високопоставения си брат, сякаш казваше: „О, колко си досаден!“. После, още преди препъващият се слуга да нагласи пейчицата, с чиято помощ дамите се качваха и слизаха от конете, се плъзна от седлото и скочи на земята.

Тъмнокосата й приятелка също изпревари своето конярче и слезе сама, после му подаде юздите с думите:

— Погрижи се бедните добичета да се поразходят, докато им изсъхне потта, Дени. Много ги пресилихме днес. — Донякъде в противоречие на собствените си думи, тя лепна една целувка по бялото петно върху челото на своя кон и когато той я побутна напомнящо с муцуна, бръкна в джоба си и пъхна нещо вкусно в устата му.

Най-накрая, с няколкоминутно закъснение, в двора се появи и една по-възрастна жена със зачервено лице.

— Изел, Бетриз, по-бавно! Майката и Дъщерята са ми свидетели, не може да яздите през половин Валенда като умопобъркани, момичета!

— Намалихме. Всъщност вече сме спрели — логично отбеляза тъмнокосото момиче. — Не можем да надбягаме езика ти, добричката ми ти, колкото и да се опитваме. И най-бързият кон в Баошия не може да го задмине.

Възрастната жена завъртя очи в отчаяние и изчака конярчето да й подложи пейчицата.

— Баба ви ви купи онова прекрасно бяло муле, царевна, а не сте го яхнали нито веднъж! То би ви подхождало много повече.

— И би било много по-бавно — отвърна й през смях момичето с кехлибарената коса. — Пък и бедният Снежко целия са го излъскали и гривата са му сплели на плитчици за процесията утре. Щях да разбия сърцата на конярите, ако го бях извела на езда в тази кал. Решили са да го държат увит в чаршафи цяла нощ.

Възрастната жена, която едва си поемаше дъх, позволи на конярчето да й помогне със слизането. Отново на собствените си крака, тя се разтъпка, подритвайки полите си, и протегна явно наболяващия я гръб. Младият господин напусна двора, обграден от рой готови да му услужат слуги, а двете девойки, глухи за безконечното мърморене на придворната си дама, хукнаха да се надбягват до вратата на централната кула. Тя ги последва, като клатеше глава.

Когато стигнаха до вратата, оттам излезе набит мъж на средна възраст в строги черни дрехи и им рече с глас, лишен от гняв, затова пък повече от твърд:

— Бетриз, ако пак те видя да пришпорваш коня си по нанагорнището като днес, ще ти го взема. А ти можеш да използваш прекомерната си енергия, като тичаш след царевната със собствените си крака.

Тя побърза да приклекне в реверанс и измърмори едно уплашено: „Да, папа.“

Кехлибаренокосото момиче веднага й се притече на помощ:

— Моля ви да извините Бетриз, сер ди Ферей. Вината беше моя. Тя нямаше друг избор, освен да ме следва.

Веждите му помръднаха и той й се поклони леко.

— В такъв случай може би е добре да се замислите, царевна, дали е редно един водач да повлича следовниците си в грешка, когато знае, че самият той ще избегне наказанието.

При тези думи и момичето с кехлибарените коси присви широките си устни. След дълъг поглед изпод мигли също преви колене в намек за реверанс; после двете момичета хлътнаха бързо-бързо във вратата, спестявайки си по-нататъшното конско. Мъжът в черно въздъхна дълбоко. Придворната дама, която крачеше тежко след поверениците си, му кимна с благодарност.

Дори и без тези улики Казарил лесно щеше да познае в мъжа кастелана на замъка по дрънченето на ключовете, закачени на украсения му със сребърни капси колан, и по веригата със знака на службата му около врата. Изправи се моментално, когато мъжът тръгна към него, и рискува с твърде несръчен поклон, който излезе и недостатъчно нисък поради старите сраствания по гърба му.

— Сер ди Ферей? Аз съм Вълк ди Казарил. Моля за аудиенция при вдовстващата провинкара, ако тя… ако тя благоволи. — Гласът му се препъна под смръщения поглед на кастелана.

— Не ви познавам, сър — каза мъжът.

— С милостта на боговете, провинкарата може и да си спомни за мен. Навремето бях паж тук — той махна без определена посока, като слепец, — в замъка. Когато старият провинкар беше още жив. — Май нямаше друго място, което с повече основание да нарече свой дом. Беше неизказано уморен от това да се чувства странник навсякъде.

Сивите вежди се вдигнаха.

— Ще попитам дали провинкарата ще ви приеме.

— Само за това моля. — Само за това смееше да моли. Седна тежко на пейката и преплете пръсти, а кастеланът тръгна назад към централната кула.

След няколко дълги минути, през които слугите го оглеждаха косо на минаване, кастеланът се появи отново и Казарил вдигна очи. Ди Ферей го огледа заинтригувано.

— Нейна милост провинкарата ще ви приеме. Последвайте ме.

Тялото му се беше вдървило от дългото седене на захладняващия въздух и той закуцука, проклинайки куцукането си, след кастелана към вътрешността на замъка. Едва ли се нуждаеше от водач. Вътрешното разположение на замъка се върна от спомените му, все по-ясно с всеки следващ завой. През това преддверие, по плочите в синьо и жълто, нагоре по това стълбище, после по другото, през варосаната вътрешна зала, и накрая стаята при западната стена, която провинкарата открай време предпочиташе по това време на деня заради добрата светлина, необходима на шивачките й, или за четене. Наложи се да се наведе леко на влизане през ниската врата, както никога преди — това, изглежда, беше единствената промяна. „Но промяната не е във вратата“.

— Ето го човека, както наредихте, ваша милост — каза кастеланът, като се въздържа както да потвърди, така и да отхвърли предполагаемата му самоличност.

Вдовстващата провинкара седеше на широк дървен стол, покрит с възглавници заради старите й кости. Облечена беше в строга тъмнозелена рокля, подходяща за високопоставеното й вдовство, но не носеше вдовишко боне, а бе навила сивеещата си коса около главата на плитки, заплетени със зелени панделки и прихванати с красиви фиби. До нея седеше една от придворните й дами, възрастна почти колкото нея и също вдовица, ако се съдеше по облеклото й на посветена мирянка към Храма. Придворната вдигна поглед от ръкоделието си и огледа Казарил, смръщила недоверчиво вежди.

Молейки се тялото му да не го предаде с някой тик или залитане, Казарил се смъкна на едно коляно пред стола на провинкарата и сведе глава в смирен поздрав. Дрехите й ухаеха на лавандула, усещаше се и суховатият мирис на стара жена. Той вдигна очи, дирейки в лицето й някакъв знак, че го е познала. Ако не го познаеше сега, то той наистина щеше да се превърне в никой, и то бързо.

Тя на свой ред впи очи в него и прехапа устни в удивление.

— Богове пет — промълви тихо. — Наистина си ти. Моят мил лорд ди Казарил. Бъди добре дошъл в моя дом. — И му подаде ръка да я целуне.

Той преглътна и едва не се задави, сетне приведе глава над ръката й. Някога тя беше нежна и бяла, ноктите — съвършени и лъскави като перли. Сега кокалчетата изпъкваха, а тънката кожа беше покрита с кафяви петна, макар че ноктите все още бяха така добре поддържани, както когато беше жена в разцвета на силите си. По никакъв начин, нито с най-лекото движение, провинкарата не реагира на двете сълзи, които капнаха безпомощно на ръката й, само устните й се извиха лекичко нагоре. Изтегли ръка от неговата и я вдигна да докосне сивите бразди в брадата му.

— Богове, Казарил, нима и аз съм остаряла толкова много?

Той примига бързо, вдигнал очи към нея. Нямаше, нямаше да избухне в сълзи като надвито от емоции дете…

— Много време мина, ваша милост.

— Тц. — Тя поклати глава и го потупа лекичко по бузата. — Тази реплика беше предназначена да ти подскаже какво следва да отговориш — че не съм се променила и на йота. Мислех, че съм те научила как се лъже една дама. Явно не съм се справила добре. Жалко. — С ненакърнено присъствие на духа, тя дръпна ръката си и кимна към компаньонката си. — Нека те представя на моята братовчедка, лейди ди Хюелтар. Теса, това е лорд кастилар ди Казарил.

С периферното си зрение Казарил видя как кастеланът си отдъхна облекчено, как се отпусна, скръсти ръце и облегна рамо на рамката на вратата. Все още на едно коляно, Казарил се поклони несръчно на посветената и каза:

— Много сте любезна, ваша милост, но тъй като вече не държа Казарил, нито неговата кула, нито бащината си земя, нямам право и на неговата титла.

— Не бъди глупак, кастиларю. — Под шеговития й тон се прокрадна остра нотка. — Скъпият ми провинкар е мъртъв от десет години, но аз бих се погрижила демоните на Копелето да изядат първия човек, осмелил се да оспори титлата ми на провинкара. Имаме онова, което сме в състояние да държим, скъпо момче, и гледаме никога да не ни видят в миг на колебание.

Посветената до нея вкочани неодобрително гръб при тези откровени думи, а може би и заради чувството, което се криеше зад тях. Казарил прецени, че ще е неразумно да посочи, че по право сега титлата се пада на снаха й. Синът й, сегашният провинкар, и неговата съпруга, изглежда, също го смятаха за неразумно.

— За мен вие си оставате добрата дама, която боготворяхме отдалеч, ваша милост — измъкна се Казарил.

— Това беше по-добре — оценяващо кимна тя. — Много по-добре. Допадат ми хората, които не губят самообладание. — Махна на кастелана. — Ди Ферей, придърпай един стол на кастиларя. Както и за себе си — висиш там като някой гарван.

Кастеланът, очевидно свикнал с подобни обръщения, се усмихна и промърмори:

— Разбира се, ваша милост. — После придърпа един резбован стол за Казарил, като измърмори любезно: „Заповядайте, милорд“, а за себе си донесе друг от съседната стая и го постави леко встрани от господарката и нейния гост.

Казарил се изправи и с благодарност отпусна изнуреното си тяло на удобния стол. Сетне попита предпазливо:

— Царевичът и царевната ли бяха двамата младежи, които преди малко видях да се връщат от езда, ваша милост? Не бих ви се натрапил така, ако знаех, че имате такива високи гости. — Не би посмял.

— Не са ми на гости, кастиларю. Засега живеят тук, при мен. Валенда е тих, чист град, а… дъщеря ми не е много добре със здравето. Реши, че ще е най-добре да се оттегли тук след твърде шумния двор в столицата. — Някаква умора мина през очите й.

Богове пет, и лейди Иста ли беше тук? Вдовстващата царина Иста, побърза да се поправи сам Казарил. Когато беше дошъл да служи в тукашния двор, зелен и глупав като всяко момче на неговата възраст и с неговото положение, Иста, най-малката дъщеря на провинкарата, му се беше струвала пораснала жена, макар да беше само с няколко години по-голяма от него. За щастие, дори на тази си глупава възраст, бе проявил достатъчно здрав разум да не споделя с никого безнадеждната си любов към нея. Уреденият й брак, малко след това, със самия царин Иас — за нея първи, за него втори, — му се беше сторил единствено правилният за нейното положение и красота, въпреки разликата в годините на двамата младоженци. Ранното овдовяване на Иста едва ли беше изненада за някого, макар да се беше случило по-рано от очакваното.

Провинкарата махна нетърпеливо с ръка, сякаш да прогони умората си, и смени темата:

— А с теб какво стана? Последно чух, че си се хванал като конен куриер за провинкара на Гуарида.

— Това беше… преди няколко години, ваша милост.

— Как се озова тук? — Огледа го от главата до петите и свъси вежди. — Къде ти е мечът?

— О, мечът ли… — Ръката му посегна разсеяно към кръста му, където нямаше нито колан, нито меч. — Загубих го при… Когато марш ди Жиронал поведе армията на царин Орико към северното крайбрежие за зимната кампания преди… три?, да, преди три години, ме направи комендант на крепостта Готоргет. После ди Жиронал претърпя онова тежко поражение… девет месеца удържахме крепостта срещу рокнарийските сили. Знаете как стават тези неща. Кълна се, че не остана и един неизяден плъх в Готоргет, когато получихме вест, че ди Жиронал отново е сключил примирие, и ни бе наредено да сложим оръжие, да напуснем крепостта и да я предадем на врага. — Изписа на лицето си кратка, горчива усмивка, а лявата му ръка се сви несъзнателно в скута. — За моя утеха, бях информиран, че крепостта ни е струвала на рокнарийския княз триста хиляди рояла отгоре при пазарлъка за мирния договор. Плюс значително повече през деветте месеца обсада, ако не греша в сметките. — „Недостатъчна утеха, предвид хората, които загинаха там“. — Рокнарийският генерал поиска меча ми. Каза, че ще го окачи в шатрата си да му напомня за мен. Тогава го видях за последен път. След това… — Гласът му, набрал сила при тези спомени, се поколеба. Той се прокашля и подхвана отново: — Станала беше грешка, объркване някакво. Когато пристигна списъкът с мъжете, които ще бъдат откупени, заедно с раклите, пълни с рояли, моето име го нямаше. Рокнарийският интендант се кълнеше, че няма грешка, защото парите съвпадали с броя на имената, но… трябва да е имало някаква грешка. Всичките ми офицери бяха откупени… Прехвърлиха ме при неоткупените мъже и ни подкараха към Виспинг, където ни продадоха на рокнарийските корсари като роби за галерите.

Провинкарата си пое шумно въздух. Кастеланът, който се бе навеждал все по-напред по време на разказа, избухна възмутено:

— Но вие със сигурност сте протестирали!

— О, богове пет, протестирах. Протестирах по целия път до Виспинг. Протестирах и докато ме влачеха по подвижното мостче и ме оковаваха към греблото ми. Продължих да протестирам и когато отплавахме, а после… после се научих да не го правя. — Усмихна се отново. Беше като да си е надянал клоунска маска. За щастие, никой не се възползва от тази неуспешна заблуда.

— Прехвърляха ме от един кораб на друг в продължение на… на много време. — Деветнайсет месеца и осем дни, беше ги преброил по-късно. Преди това не беше в състояние да различи един ден от друг. — После извадих голям късмет, защото галерата ни се натъкна на флотилия на ибрийския царин, бяха излезли на учебни маневри в открито море. Ибрийските доброволци определено гребяха по-добре от нас и скоро ни настигнаха.

Двама мъже бяха обезглавени на греблата си от все по-отчаяните рокнарийци, задето нарочно — или случайно — обърквали ритъма. Единият бе седял до Казарил, бяха гребали на една пейка много месеци. Устата му се беше напълнила с изригналата кръв. И досега можеше да усети вкуса й, направеше ли грешката да си спомни за това. И в момента го усещаше. След като превзеха корсарския кораб, ибрийците влачиха рокнарийците във водата, някои от тях все още полуживи, завързани за кила на кораба с въжета от собствените им вътрешности, царско угощение за големите риби. Някои от освободените роби бяха помогнали в гребането, по свое желание. Казарил не беше сред тях и не защото не желаеше. Последното бичуване беше толкова жестоко, че капитанът на рокнарийската галера нямаше да умува още дълго, преди да го хвърли през борда като безполезен товар. Затова просто седеше на ибрийската палуба, разтърсван от мускулни спазми и мъчителни ридания.

— Добрите ибрийци ме свалиха в Загосур, където се възстановявах няколко месеца. Знаете какво става, когато човек се освободи от продължителен натиск. Става… като дете. — Усмихна се извинително на всички в стаята. За него възстановяването се беше изразило в колапс и треска, докато гърбът му не заздравя поне отчасти. После дизентерия, след нея — малария. И през цялото време — пристъпи на неутешим плач. Разплакваше се, когато някой от дяконите му донесеше вечеря. Когато слънцето изгряваше. И когато залязваше. Когато някоя котка го стреснеше. Когато го водеха до леглото. Или по всяко време, без определена причина. — В храмовата болница на Майчиното милосърдие се погрижиха за мен. Когато се почувствах малко по-добре — когато пристъпите на плач се бяха разредили и дяконите решиха, че не е луд, а страда от обикновено нервно разстройство, — ми дадоха малко пари и тръгнах пеша за насам. Пътувах три седмици.

В стаята цареше гробовно мълчание.

Вдигна очи и видя, че устните на провинкарата са побелели от гняв. Празният му стомах се сви ужасено.

— Само за това място се сетих! — побърза да се извини той. — Съжалявам. Съжалявам.

Кастеланът издиша шумно и се облегна назад, без да сваля погледа си от Казарил. Придворната дама го гледаше с широко отворени очи.

С треперещ глас провинкарата заяви:

— Ти си кастиларят на Казарил. Трябвало е да ти дадат кон. Трябвало е да ти дадат ескорт.

Казарил размаха уплашено ръце.

— Не, не, милейди! Беше… беше достатъчно. — Е, почти. Осъзна, след като примигна объркано няколко пъти, че гневът й не е насочен към него. „Ооо!“ Гърлото му се стегна и стаята се размаза пред погледа му. „Не, пак ли, точно тук ли…“ Продължи бързешката: — Желанието ми бе да се поставя на вашите услуги, милейди, стига да сметнете, че мога да ви бъда някак полезен. Признавам, че… не мога да върша много неща. Засега.

Провинкарата се облегна назад, опря брадичка на ръката си и го огледа замислено. След мъничко рече:

— Ти свиреше много хубаво на лютня, когато беше паж тук.

— Ъъъ… — изграчи Казарил и мазолестите му ръце самоволно направиха опит да се скрият една друга. Той се усмихна извинително за пореден път и ги положи с дланите нагоре върху коленете си.

— Едва ли ще мога да свиря сега, милейди.

Тя се наведе напред. Погледът й се спря за миг на осакатената му лява ръка.

— Разбирам. — Облегна се отново назад, издала замислено устни. — Помня, че изчете всички книги в библиотеката на съпруга ми. Главният библиотекар непрекъснато се оплакваше от теб. Казах му да те остави на мира. Искаше да ставаш поет, ако си спомням добре.

Казарил не беше сигурен дали сега дясната му ръка ще може да се свие около писалка.

— Вярвам, че на Шалион му бе спестена немалко лоша поезия, когато заминах на война.

Тя вдигна рамене.

— Хайде, хайде, кастиларю, трудна задача ми поставяш с молбата си за служба. Не съм сигурна, че Валенда разполага с толкова постове, колкото би могъл да заемеш. Бил си придворен, капитан, комендант на крепост, куриер…

— Не съм бил придворен още отпреди царин Иас да умре, милейди. А като капитан… помогнах да изгубим битката при Далус. — И гни близо година в занданите на царство Бражар по този повод. — Като комендант, ами, крепостта ми падна. Когато бях куриер, едва не ме обесиха за шпионство. На два пъти. — Замисли се. „А три пъти ме изтезаваха, въпреки че се водеха преговори“. — Сега… сега, ами, знам да греба. Мога да готвя и плъх по пет начина.

„Всъщност в момента не бих отказал подобно блюдо, дори напротив“.

Нямаше представа какво е прочела тя на лицето му, знаеше само, че острите й стари очи стигаха надълбоко. Може да бе прочела изтощение, но лично той се надяваше да е видяла глад. Почти сигурен беше, че е видяла глад, защото, ако не друго, тя се усмихна криво.

— Тогава ела да вечеряш с нас, кастиларю, макар да се боя, че готвачът ни не може да ти предложи плъх. Не им е сезонът в мирна Валенда. Ще обмисля молбата ти.

Той кимна с мълчалива благодарност, защото нямаше вяра на гласа си.

Понеже още беше зима, основното хранене в замъка беше изтеглено по обедно време, а ястията се поднасяха в голямата зала. Вечерята беше лека и се състоеше, поради икономичността на провинкарата, от останалите от обяда хляб и меса, а поради гордостта й — само от най-добрите от тях, подкрепени с щедри количества от превъзходните й вина. В жежкия пек на високоравнинното лято биваше обратното — обядът беше лек, а основното ядене се поднасяше след падането на нощта, когато баошианците от всички прослойки се прибираха в прохладата на вътрешните си дворове да се нахранят под светлината на фенери.

На трапезата седнаха само осмина, в една уютна стая в новата сграда близо до кухните. Провинкарата седна на централното място, а Казарил бе поканен да заеме почетното място от дясната й страна. Казарил се постресна, когато разбра, че царевна Изел ще седи от другата му страна, а царевич Теидез — срещу нея. Царевичът обаче реши да убие времето, докато всички се настанят, като замерва с хлебни топчета кака си — маневра, строго порицана от баба му, — и така, без да иска, даде възможност на Казарил да възвърне самообладанието си. Отмъстителното пламъче в очите на царевната, прецени Казарил, не се реализира в нещо по-сериозно само благодарение на Бетриз, която седеше малко по-нататък от другата страна на масата и навреме отклони вниманието на приятелката си.

Лейди Бетриз му се усмихна през масата с дружелюбно любопитство, при което на бузата й цъфна малка трапчинка, и изглежда, се канеше да го заговори, но тъкмо в този момент се появи прислужник с купа вода, в която да си оплакнат ръцете. Топлата вода беше ароматизирана с върбинка. Ръцете на Казарил трепереха, когато ги вдигна да ги потопи в купата и после да ги изтрие в пешкира от фин лен, слабост, която той побърза да прикрие, пъхайки ги в скута си под масата. Столът срещу него остана празен.

Казарил кимна към него и попита плахо провинкарата:

— Вдовстващата царина ще се присъедини ли към нас, ваша милост?

Устните й се стиснаха в черта.

— За жалост, Иста не се чувства много добре тази вечер. Тя… обикновено се храни в стаята си.

Казарил потисна тревогата си и реши по-късно да попита някой друг какво точно тормози майката на царевната и царевича. Краткият и далеч неизчерпателен отговор говореше за нещо хронично, продължително или твърде болезнено, въобще нещо, за което не се говори. Отдавнашното й вдовство беше спестило на Иста опасностите на нови раждания, които бяха проклятието на младите жени, но пък съществуваха и всички онези страховити женски болести, от които страдаха жените в зряла възраст… Като втора съпруга на царин Иас, Иста го беше взела в средната му възраст, когато неговият син и наследник Орико беше вече мъж. През малкото време, което беше прекарал в двора на Шалион, преди години, Казарил я бе наблюдавал от дискретно разстояние — беше му се сторила щастлива, а царинът я гледаше като писано яйце, поне в началото на брака им. Обожавал бе и прощъпалчето Изел, както и Теидез, тогава съвсем мъничко бебе, което дойката разнасяше насам-натам в прегръдките си.

Щастието им бе помрачено по време на злощастната трагедия с измяната на лорд ди Лютез, която, според повечето наблюдатели, бе ускорила смъртта на дълбоко натъжения застаряващ царин. Казарил нямаше как да не се запита дали в болестта, която явно бе прогонила царина Иста от двора на заварения й син, няма и някакъв политически елемент. Но ако съдеше по мълвата, новият царин Орико се беше отнасял с уважение към втората си майка и питаеше обич към природените си брат и сестра.

Казарил се прокашля, за да прикрие куркането на празния си стомах, и насочи вниманието си към преподавателя на царевича, настанен в далечния край на масата, от другата страна на лейди Бетриз. С царствено кимване провинкарата го подкани да почне молитвата към Светото семейство за благословия над предстоящата вечеря. Казарил се надяваше да е непосредствено предстояща. Мистерията на празния стол се разбули, когато кастеланът на замъка, сер ди Ферей, се появи забързано, извини се за закъснението си и зае празното място.

— Задържа ме свещеният от ордена на Копелето — обясни той, докато прислугата сервираше хляба, месото и сушените плодове.

Казарил, който с мъка се удържаше да не се нахвърли на храната като изгладняло куче, издаде любезно заинтригуван звук и отхапа с наслаждение.

— Рядко надъхан и многословен млад човек — поясни ди Ферей.

— Какво иска този път? — попита провинкарата. — Още дарения за сиропиталището? Миналата седмица изпратихме цял товар. Слугите в замъка дадоха всичките си стари дрехи.

— Кърмачки — каза ди Ферей; вече дъвчеше.

Провинкарата изсумтя:

— Не от моите хора, надявам се!

— Не, но помоли да им кажа, че храмът търси кърмачки. Надява се някой да има родственица, която да се трогне и да откликне на благочестивата кауза. Миналата седмица са подхвърлили още едно новородено при задната им врата, а той смята, че ще има и още. Явно сега им е сезонът.

Орденът на Копелето, според логиката на своята теология, определяше нежеланите раждания като едно от извънсезонните неща, които бяха под защитата на техния бог — включително копелетата, съвсем естествено, както и децата, твърде рано останали без родители. Приютите за подхвърлени деца и сиропиталищата бяха една от основните грижи на ордена. Като цяло, Казарил смяташе, че един бог, за който се твърди, че командва легиони от демони, не би трябвало да среща толкова затруднения при набирането на средства и дарения за добрите си дела.

Казарил внимателно разреди виното си с вода, което си беше чисто престъпление предвид качеството на напитката, но при празния му стомах, неразреденото вино би го ударило право в главата. Провинкарката му кимна одобрително, но после влезе в спор на същата тема с братовчедка си и излезе отчасти победител, като си извоюва половин чаша неразредено вино.

Сер ди Ферей продължи:

— Свещеният ми разказа и нещо интересно. Познайте кой е починал снощи.

— Кой, папа? — услужливо попита лейди Бетриз.

— Сер ди Наоза, известният дуелист.

Името беше непознато за Казарил, но провинкарата изсумтя:

— Време му беше. Ужасен човек. Аз категорично отказах да го приема, макар че сигурно са се намерили глупаци, които да го направят. Да не би най-накрая да е подценил някоя своя жертва — тоест противник?

— Точно тук стигаме до интересната част. Очевидно е бил покосен от магия за смърт. — Като добър разказвач, ди Ферей отпи от виното си, докато сътрапезниците си шушукаха потресено. Казарил застина, несдъвкал хапката си.

— Храмът ще се опита ли да разбули мистерията? — попита царевна Изел.

— Никаква мистерия няма, по-скоро голяма трагедия, доколкото разбрах. Преди близо година ди Наоза се сдърпал на улицата с единствения син на някакъв търговец на вълна от провинцията и кавгата завършила по обичайния начин. Е, ди Наоза твърдял, че било дуел, но според очевидците си било чиста проба убийство. Незнайно как обаче не открили нито един от тях да свидетелства, когато бащата на момчето се опитал да изправи ди Наоза пред съда. Според слуховете имало някакви съмнения и в неподкупността на съдията.

Провинкарата цъкна с език. Казарил събра смелост да преглътне и да каже:

— И какво станало по-нататък?

Насърченият кастелан продължи:

— Търговецът бил вдовец, а момчето му било не само единствен син, а и единствено дете. На всичкото отгоре скоро щяло да се жени. Магията за смърт е гадна работа, вярно, но не мога да не изпитам съчувствие към бедния търговец. Е, всъщност богат търговец, предполагам, но вече твърде стар, за да се обучава тепърва в изкуството на шпагата, при това на висотата, необходима, за да се изправи срещу някой като ди Наоза. Така че прибягнал до единствения според него начин. Прекарал следващата година в изучаване на черните изкуства — къде е намерил необходимите сведения е загадка за Храма, между другото, — като изцяло зарязал търговията, така ми казаха, — а после, снощи, отишъл в една изоставена мелница на около седем мили от Валенда и се опитал да призове демон. И, Копелето ми е свидетел, успял! Трупът му бил открит там днес сутринта.

Бащата на зимата беше богът на навременната смърт и на справедливостта, но в добавка на всички други бедствия под негово владение, Копелето беше бог и на екзекуторите. Както и на цял куп други мръсни професии. „Изглежда, търговецът е потропал на подходящия дюкян за своето чудо“. Книжлето в джоба на Казарил внезапно натежа като камък, но усещането, че ще прогори плата и ще избухне в пламъци, бе плод само и единствено на въображението му.

— Аз обаче въобще не му съчувствам — отсече царевич Теидез. — Постъпил е като страхливец!

— Така е, но какво друго може да се очаква от един търговец? — отбеляза преподавателят му от края на масата. — Мъжете от неговата класа не са възпитани в кодекса на честта, с който е закърмен всеки истински джентълмен.

— И все пак е толкова тъжно — възрази Изел. — За сина, който щял да се жени, имам предвид.

Теидез изсумтя.

— Момичешки глупости. Само за женитби мислите. Кое обаче е по-голяма загуба за царството? Някакъв алчен търговец на вълна или един опитен с меча мъж? Всеки изкусен дуелист трябва да е добър войник за царина!

— Моят опит показва друго — сухо изрече Казарил.

— Какво имате предвид? — веднага го предизвика Теидез.

Казарил промълви смутено:

— Извинете ме. Нямах право да се обаждам.

— Каква е разликата? — настоя Теидез.

Провинкарата потропа с пръст по покривката и го изгледа с непроницаем поглед.

— Изясни се, кастиларю.

Казарил вдигна рамене и се поклони леко и извинително на момчето.

— Разликата, царевич, е, че добрият войник убива враговете ви, а добрият дуелист — съюзниците ви. Оставям на вас да прецените кого от двамата би предпочел да има в своя лагер един мъдър пълководец.

— Ооо — проточи Теидез. И замълча замислен.

По всичко личеше, че не се налага спешно да предаде на съответните власти книжлето на търговеца, а нямаше и да е трудно. Можеше още утре да издири тукашния свещен към храма на Светото семейство и да му го връчи, а той да го предаде нататък. Някой трябваше и да го разшифрова — за повечето хора подобна задача изглеждаше трудна или отегчителна, но за Казарил би била начин да се разсее и да си отпочине. Зачуди се дали не е редно да предложи услугите си. Вдигна ръка да докосне меката вълна на робата си над вътрешния джоб. Сега беше доволен, че е казал молитва за човека, преди да го предадат на набързо стъкмената му погребална клада.

Бетриз смръщи тъмните си вежди и попита:

— Кой е бил съдията, папа?

Ди Ферей се поколеба за миг, после сви рамене.

— Почитаемият Вресе.

— Ааа — рече провинкарата. — Той значи. — Носът й се набръчка, сякаш бе доловил неприятна миризма.

— Да не би дуелистът да го е заплашил? — попита царевна Изел. — Не е ли трябвало… не е ли могъл да поиска помощ или да нареди да арестуват ди Наоза?

— Не ми се вярва дори ди Наоза да е проявил глупостта да заплаши един съдия — каза ди Ферей. — Макар най-вероятно да е взел страха на свидетелите. Колкото до Вресе, той, хм, навярно е бил обработен по по-миролюбив начин. — Лапна залък хляб и потри палец и показалец, имитирайки човек, който потрива монета.

— Ако съдията си беше свършил работата както трябва, честно и храбро, търговецът никога не би бил принуден да прибегне до магия за смърт — бавно рече Изел. — Двама души са мъртви и прокълнати, а е можел да бъде само един… и дори да го бяха екзекутирали, ди Наоза може би е щял да има време да очисти душата си, преди да се изправи пред боговете. Щом всички знаят какво се е случило, защо този човек още е съдия? Бабо, ти не можеш ли да направиш нещо по въпроса?

Провинкарата стисна устни.

— Назначаването на съдии не влиза в правомощията ми, скъпа. Нито отстраняването им. В противен случай гилдията им щеше да е много по-добре управлявана, уверявам те. — Отпи от виното си и като видя смръщения поглед на внучка си, добави: — Имам големи привилегии в Баошия, дете. Но нямам голяма власт.

Изел погледна към Теидез, после към Казарил, преди да повтори със сериозен тон въпроса на брат си:

— Каква е разликата?

— Едното е правото да управляваш — и задължението да защитаваш! Другото е правото да получаваш защита — отговори провинкарата. — Уви, разликата между провинкара и провинкарата е много по-голяма от едната буква в повече.

Теидез подсмръкна самодоволно.

— О, значи като разликата между царевич и царевна?

Изел се обърна към него и вдигна вежди.

— Така ли? И как предлагаш да се отървем от един корумпиран съдия… привилегировано момченце?

— Достатъчно, деца — строго се намеси провинкарата с тон, който може да се чуе от устата на всяка баба. Казарил прикри усмивката си. В замъка поне провинкарата управляваше, и още как, по правилата на кодекс, по-стар от този на Шалион. Царството й беше малко, но достатъчно.

Разговорът продължи с не така мрачни теми. Прислугата поднесе кексове, сирена и вино от Бражар. Казарил се беше нахранил до насита, или поне така се надяваше тайничко. Ако в най-скоро време не спреше да се тъпче, щеше да му стане лошо. Но златистото десертно вино едва не го докара до сълзи, както си седеше на масата. Него го изпи неразредено, макар че успя да се ограничи до една-единствена чаша.

В края на вечерята отново прочетоха молитва и преподавателят на Теидез го повлече да продължат заниманията си. Изел и Бетриз бяха отпратени при ръкоделията си. Момичетата изхвръкнаха тичешком от залата, последвани значително по-бавно от ди Ферей.

— Те наистина ли ще седнат да бродират? — попита Казарил провинкарата, загледан в изнизващите се през вратата развени поли.

— Клюкарстват и се кискат, докато ми надуят главата, но иначе наистина са много сръчни с иглата — отвърна тя и сви неодобрително устни, но пък в очите й проблесна топло пламъче.

— Внучка ви е прекрасна млада дама.

— За мъжете на определена възраст, Казарил, всички млади дами започват да изглеждат прекрасни. Това е първият симптом на старческото оглупяване.

— Така е, милейди. — Устните му се извиха нагоре.

— Взе здравето на две гувернантки и изглежда, е решила да съсипе и третата, като слушам как се оплаква от нея горката жена. Но пък… — хапливият глас на провинкарата омекна — момичето трябва да бъде силно. Един ден неминуемо ще я отпратят далеч от мен. И вече няма да съм в състояние да й помагам… да я защитавам…

Една привлекателна млада царевна беше пионка, а не играч в политическия живот на Шалион. Цената й щеше да е висока, но една политически и финансово изгодна женитба може и да не се окажеше успешна в по-личен аспект. Вдовстващата провинкара беше извадила късмет в личния си живот, но през всичките тези години без съмнение бе ставала свидетел на не една и две по-различни съдби, сполетели жените с високо обществено положение. Дали Изел нямаше да я отпратят в далечната Дартака? Или пък да я омъжат за някой братовчед от царското семейство на Бражар? Да не дават боговете да я разменят като част от поредния пазарлък с рокнарииците при поредното временно примирие и да я заточат на Архипелага.

Провинкарата го изгледа косо на щедрата светлината на свещниците, които предпочиташе открай време.

— На колко години си сега, кастиларю? Ако не се лъжа, беше на тринайсетина, когато баща ти те прати да служиш на скъпия ми съпруг.

— Долу-горе на толкова, да, ваша милост. На трийсет и пет съм.

— Ха. В такъв случай трябва да обръснеш това ужасно нещо, дето е порасло по лицето ти. Прави те да изглеждаш с петнайсет години по-стар.

Казарил се замисли дали да не отвърне с някоя остроумна забележка, например, че разходките с рокнарийски галери действат състаряващо, но още не беше в състояние да се шегува с това. Вместо това каза:

— Надявам се да не съм подразнил царевича с необмислените си приказки, милейди.

— Всъщност смятам, че дори накара младия Теидез да спре и да се замисли. Което не се случва често. — Тя потропа с тънките си пръсти по покривката, после пресуши последните глътки от малката си винена чаша. Остави я на масата и добави: — Не знам в коя пълна с бълхи странноприемница си отседнал в града, кастиларю, но най-добре ще е да пратя един паж да ти донесе нещата. Тази нощ ще останеш тук.

— Благодаря ви, ваша милост. Приемам с признателност. — „И с нещо повече от готовност“. Слава на боговете, по пет пъти на всеки от петимата, бяха го прибрали, пък макар и временно. Поколеба се смутен. — Но, ъъъ… не се налага да притеснявате пажа си.

Тя вдигна въпросително вежди.

— На пажовете това им е работата. Както навярно си спомняш.

— Да, но… — той се усмихна едва-едва и махна към себе си, — това са ми всичките неща.

И побърза да добави, видял болката в очите й:

— Имах и по-малко, когато ме свалиха от ибрийската галера в Загосур. — Беше облечен в скъсани и втвърдени от мръсотия панталони до коленете, и в струпеи. Дяконите бяха изгорили дрипата при първа възможност.

— В такъв случай пажът ми — рече с овладян глас провинкарката, като все така го гледаше право в очите, — ще те изпрати до стаята ти. Милорд кастиларю.

И добави, като понечи да стане, при което братовчедка й скочи да й помогне:

— Ще говорим пак утре.

Стаята се намираше в старата кула и беше запазена за почетни гости, повече заради факта, че там бяха преспивали неколцина известни царини, отколкото заради някакви особени удобства. Самият Казарил стотици пъти бе обслужвал гостите, настанени там. Леглото беше с три матрака — един сламен, един с пера и един с пух, — чаршафите бяха от най-фин лен, а юрганът беше дело на дамите от замъка. Още преди да си е тръгнал пажът, се появиха две млади слугини, понесли вода за миене, друга за пиене, пешкири, сапун, клечка за почистване на зъби, както и бродирана нощница, шапчица и пантофи. Казарил се беше канил да спи, облечен с ризата на мъртвеца.

Беше твърде много и бе дошло твърде внезапно. Казарил седна на ръба на леглото с нощницата в ръце и избухна в раздиращи хлипове. Преглътна с мъка и даде знак на смутените слугини и пажа да го оставят сам.

— Какво му стана? — чу гласа на едната прислужница, докато стъпките им заглъхваха по коридора, и сълзите се застичаха към гърлото му.

Пажът отвърна с отвращение:

— Сигурно е луд, ако питаш мен.

След кратка пауза гласът на прислужницата пак достигна до слуха му:

— Е, значи ще се впише идеално тук, нали така…