Проклятието на Шалион

18.

Тъкмо завиваше към стълбите, когато чу женски пантофки да топуркат бързо надолу. Вдигна глава и видя лейди Бетриз да бърза към него; лавандулените й поли се влачеха по стъпалата след нея.

— Лорд Казарил! Какво става? Чухме викове… една от слугините се разкрещя, че царевич Теидез е полудял и се опитал да убие животните на царина!

— Не е полудял, подвели са го. Струва ми се. И не се е опитал, успял е. — С няколко кратки, горчиви думи Казарил й описа кръвопролитието в менажерията.

— Но защо?!

Казарил поклати глава.

— Заради една лъжа на лорд Дондо, доколкото успях да разбера. Убедил царевича, че Умегат е рокнарийски магьосник, който използвал животните да трови царина. Което е точно обратното на истината — животните поддържаха Орико и сега, когато ги няма, той е припаднал. Богове пет, не мога да ви обясня всичко тук, на стълбите. Кажете на царевна Изел, че скоро ще се отбия при нея, но първо трябва да се погрижа за ранените коняри. Стойте далеч от… дръжте Изел далеч от менажерията. — Ако не измислеше някаква работа на Изел, тя сама щеше да си измисли… — Идете при Сара, и двете. Тя не е съвсем на себе си.

Казарил продължи надолу по стълбите, покрай мястото, където по-рано същия ден болката го беше забавила… нарочно? Демоничният поизрак на Дондо не понечи да го забави сега.

Когато най-после стигна до менажерията, видя, че Пали и хората му вече са отнесли Умегат и по-тежко ранените коняри в болницата на Майката. Останал беше само един от конярите и накуцвайки, се опитваше да улови една уплашена птичка със синьо-жълто оперение която беше успяла някак да се спаси от баошианския капитан и се беше скрила на по-високите корнизи. Няколко слуги от конюшните бяха дошли и се опитваха несръчно да помогнат. Единият беше свалил ливреята си и я размахваше над главата си в опити да свали пърхащата отчаяно птичка.

— Спри! — Казарил потисна обзелата го паника. Освен ако не грешеше, малкото пернато създание беше последната нишка, която крепеше Орико на този свят. Отпрати набедените помагачи да съберат телата на убитите животни, да ги изнесат на двора и да почистят кръвта от плочките. Загреба шепа семена от клетката на велите, останали от последното им, недовършено хранене, и примами птичката, като се опита да имитира тихите звуци, които беше чувал да издава Умегат. За негова изненада, птичето кацна на ръката му и му позволи да го пъхне обратно в кафеза.

— Пази я с живота си — каза той на коняря. После добави, като се намръщи за по-голям ефект: — Ако тя умре, смятай, че и ти си умрял. — Празна заплаха, но трябваше да свърши работа на първо време, ако се съдеше по стреснатия поглед на коняря. „Ако тя умре, и Орико ли ще умре с нея?“ Това изведнъж му се стори твърде правдоподобно. Отиде да помогне на слугите да извлекат тежките тела на мечките.

— Да ги одерем ли, милорд? — попита един от мъжете, докато оглеждаше резултата от светотатствения лов на Теидез, струпан на купчини върху калдъръма отвън.

— Не! — отсече Казарил. Дори няколкото гарвани от кулата на Фонса, които все още се мотаеха из двора пред конюшните, стояха далеч от труповете, въпреки че ги оглеждаха с предпазлив интерес. — Постъпете с тях… както бихте постъпили с войници на царина, които са паднали в битка. Изгорете ги или ги погребете. Никакво дране. И не ги яжте, за боговете! — Казарил преглътна, наведе се и прибави телцата на двата мъртви гарвана към тъжната редица. — Достатъчно светотатства се извършиха днес. — „И боговете да не дават Теидез да е убил и светец освен свещените животни“.

Тропот на копита извести пристигането на Марту ди Жиронал, повикан, изглежда, от фамилната резиденция. Следваха го четирима мъже, пешком, които едва си поемаха дъх след изкаченото на бегом нанагорнище. Канцлерът скочи от пръхтящия си неспокоен кон, предаде го на един поклонил се доземи коняр и тръгна към редицата мъртви животни. Тъмната козина на мечките потрепваше под напора на студения вятър, друго движение нямаше. Устните на ди Жиронал потрепнаха спазматично от неизречени проклятия.

— Що за лудост е това? — Вдигна поглед към Казарил и очите му се присвиха подозрително. — Ти ли подучи Теидез да направи това? — Ди Жиронал не се преструваше, прецени Казарил. Беше объркан поне колкото него.

— Аз? Не! Нямам такова влияние над Теидез. — После добави горчиво: — Същото, изглежда, важи и за вас. През последните две седмици сте били непрекъснато заедно, не усетихте ли, че се готви нещо?

Ди Жиронал поклати глава.

— В защита на Теидез трябва да кажа, че изглежда, му е било втълпено, че този акт ще помогне по някакъв начин на царина. Липсата на по-добра преценка е недостатък на възрастта му, липсата на достоверна информация… ами, както вие, така и Орико сте му направили лоша услуга. Ако знаеше истината, нямаше да се подведе толкова лесно по лъжи. Погрижих се да задържат капитана на баошианската му стража, а царевича отпратих в покоите му, където да изчака… — „заповедите на царина“ едва ли можеха да се очакват в скоро време и Казарил довърши: — вашите заповеди.

Ди Жиронал махна отсечено.

— Чакай. Царевичът… вчера е бил при сестра си. Възможно ли е тя да го е подучила?

— Петима свидетели ще отрекат това. Включително и самият Теидез. По нищо не му пролича вчера, че е намислил такова нещо. — Почти по нищо. „А трябваше, трябваше…“

— Ти имаш достъчно силно влияние върху царевна Изел — кисело и сопнато рече ди Жиронал. — Да не мислиш, че не знам кой насърчава непослушанието й? За мен е непонятно на какво се дължи вредната й привързаност към теб, но съм решен да сложа край на тази връзка.

— Давай. — Казарил се озъби. — Ди Жоал се опита да развърти вместо теб ножа снощи. Вече знае достатъчно, за да ти поиска повече за услугите си следващия път. — Очите на ди Жиронал проблеснаха издайнически и Казарил си пое дълбоко дъх да се успокои. Днешната случка беше на път да изкара старата им вражда на светло, а Казарил определено не желаеше да се навира в очите на канцлера. — Във всеки случай, няма никаква загадка. Теидез твърди, че всичко това го е замислил брат ви Дондо, преди да умре.

Ди Жиронал отстъпи крачка назад, очите му се разшириха, но той стисна зъби и не каза нищо. Казарил продължи:

— А колкото до мен, много бих искал да знам отговора на един въпрос, по който вие със сигурност сте по-добре осведомен — знаеше ли Дондо каква точно е ролята на менажерията?

Канцлерът ги стрелна с поглед.

— А ти знаеш ли?

— Вече целият Зангре знае — Орико внезапно е ослепял и е паднал от стола си в мига, когато любимите му животни са умирали. Сара и дамите й са го пренесли в леглото му и са пратили за лечители от храма. — С тези си думи Казарил успя да направи две неща — да избегне директния отговор и да насочи вниманието на ди Жиронал другаде. Канцлерът пребледня, обърна се рязко и тръгна към портите на Зангре. Не попита за Умегат, забеляза Казарил. Явно знаеше какво е влиянието на менажерията. Знаеше ли обаче как се осъществява това влияние?

„А ти знаеш ли?“

Казарил поклати глава и пое в обратната посока за поредното уморително слизане до града.

Кардегоската храмова болница на Майчиното милосърдие се помещаваше в преустроено старо имение, завещано на ордена от една набожна вдовица, на улицата зад палатата на Майката, чиято фасада гледаше към храмовия площад. Казарил разпита къде да намери Пали и Умегат, ориентира се някак през лабиринта на множеството пристройки и ги откри на втория етаж над малко вътрешно дворче. Лесно позна стаята по двамата братя ди Гура, които стояха на пост пред затворената врата. Поздравиха го и го пуснаха да влезе.

Умегат лежеше в безсъзнание на едно легло. Белокоса жена в зелените одежди на храмовите лечители се беше привела над него и зашиваше разкъсаната кожа на главата му. Асистираше й пълничка жена на средна възраст, която Казарил беше виждал и преди и чието зелено сияние нямаше нищо общо със зелената й рокля. Казарил виждаше бледата й аура и със затворени очи. Архисвещеният на Кардегос, в петоцветните си одежди, пристъпваше разтревожено от крак на крак. Пали се беше облегнал на стената със скръстени ръце. Когато Казарил влезе в стаята, лицето му просветна.

— Какво става? — тихо го попита Казарил.

— Още е в безсъзнание — прошепна Пали. — Изглежда, яко са го цапардосали. А при теб?

Казарил му каза за внезапния припадък на Орико. Архисвещен Менденал се приближи, за да чуе и той, а лечителката погледна през рамо.

— Съобщиха ли ви за случилото се, архисвещен? — попита Казарил.

— О, да. Пратих лечители при Орико и ще ида да го видя веднага щом мога.

Дори белокосата лечителка да се чудеше с какво един ранен коняр е заслужил вниманието на архисвещения повече от пострадалия царин, тя само вдигна леко вежди, без да даде друг знак за недоумението си. Довърши последния шев и топна парче марля в легенче с някаква течност, за да почисти засъхналата кръв от обръснатия около раната череп на Умегат. Подсуши ръцете си, повдигна клепачите на Умегат да провери очите му и се изправи. Акушерката от ордена на Майката прибра отрязаната лява плитка на Умегат и медицинските принадлежности и почисти всичко.

Архисвещен Менденал преплете пръсти и попита лечителката:

— Е?

— Доколкото мога да преценя, черепът му не е пукнат. Ще оставя раната открита, за да забележим веднага, ако започне да кърви или тъканта наоколо да се подува. Друго не мога да кажа, докато не се събуди. Можем само да го затопляме и да го наблюдаваме, докато дойде на себе си.

— И кога ще стане това?

Лечителката огледа неуверено пациента си. Казарил проследи погледа й. Винаги спретнатият Умегат би потръпнал от отвращение, ако можеше да се види сега — с омачкани дрехи, окървавен, безпомощен. Цветът му беше все така сив като на смъртник, а златистата му рокнарийска кожа приличаше на мръсна дрипа. Гърдите му свиреха. „Не е на добре“. Казарил беше виждал мъже с подобен вид да се възстановяват. Други умираха.

— Не бих могла да кажа — отвърна най-накрая лечителката, изричайки на глас прогнозата, която Казарил беше поставил наум.

— Оставете ни тогава. Акушерката ще го наглежда засега.

— Да, ваше преосвещенство. — Лечителката се поклони и даде указания на акушерката: — Веднага прати да ме повикат, ако се събуди. Също ако го втресе или направи гърч.

— Лорд ди Палиар, благодаря ви за помощта — каза архисвещеният. И добави: — Лорд Казарил, моля, останете.

— Радвам се, че можах да помогна, ваше преосвещенство — рече Пали. После, усетил най-сетне намека, продължи: — О. Да де. Ако няма още нещо, Каз…

— Засега няма.

— Тогава ще е най-добре да се върна в палатата на Дъщерята. Ако ти потрябвам за нещо, по всяко време, прати да ме повикат, или там, или в резиденцията на Ярин, и ще дойда веднага. Не бива да ходиш сам из града. — Погледна строго Казарил, за да е сигурен, че думите му са изтълкувани правилно като повеля, а не като обикновена учтивост за довиждане. После се поклони, отвори вратата на лечителката и излезе след нея.

Когато вратата се затвори, Менденал се обърна към Казарил и разпери умолително ръце.

— Лорд Казарил, какво ще правим сега?

Казарил се стъписа.

— Богове пет, мен ли питате? Вие?

Устните на Менденал потрепнаха жално.

— Лорд Казарил, аз съм архисвещен на Кардегос само от две години. Избраха ме, защото съм добър администратор и за да угодят на семейството ми, понеже брат ми и баща ни преди него бяха влиятелни провинкари. На четиринайсет години ме посветиха на ордена на Копелето, като баща ми даде щедър дар, за да подсигури бъдещото ми развитие. Цял живот съм служил вярно на боговете, но… на мен те не говорят. — Погледна Казарил, после и акушерката, със странна, безпомощна завист в очите, в която обаче нямаше и капка враждебност. — Когато един благочестив, обикновен човек се озове в една стая с трима истински светци… ако му е останала и капка здрав разум, той търси указания от тях, а не се преструва, че сам дава такива.

— Аз не съм… — Казарил не довърши протеста си. Имаше по-спешни задачи от това да спори върху теологическото определение за сегашното си състояние, макар че ако това беше да си светец, то какво ли беше да си прокълнат? — Почитаема акушерке… извинете, но съм забравил името ви…

— Аз съм Клара, лорд Казарил.

Казарил й се поклони.

— Акушерке Клара. Виждате ли… още ли виждате ли сиянието на Умегат? Никога не съм го виждал, когато… нормално ли е да угасва, когато човек спи или е в безсъзнание?

Тя поклати глава.

— Боговете са с нас и насън и наяве, лорд Казарил. Аз със сигурност не притежавам вашата сила на провиждане, но Копелето несъмнено е оттеглил присъствието си от просветения Умегат.

— О, не! — промълви Менденал.

— Сигурна ли сте? — попита Казарил. — Не може ли да е някакъв дефект в моето… във вашето вътрешно зрение?

Тя вдигна очи към него и примижа.

— Не. Защото вас ви виждам съвсем ясно. Видях ви още преди да влезете. Направо е болезнено да стоя в една стая с вас.

— Означава ли това, че чудото на менажерията е развалено? — тревожно попита Менденал и посочи неподвижния коняр. — Нищо ли не препречва вече пътя на това черно проклятие?

Клара се поколеба.

— Умегат вече не е проводник за чудото. Не знам дали Копелето го е прехвърлил към нечия друга воля.

Менденал се взря обнадеждено в Казарил.

— Към неговата може би?

Жената огледа намръщено Казарил, после вдигна разсеяно ръка към челото си, сякаш да си засенчи очите.

— Просветеният Умегат твърди, че съм светец, само че малък, домашен светец. Ако наставленията на Умегат не бяха изострили възприятията ми през последните години, щях просто да смятам, че съм благословена с рядко срещан късмет в професията си.

Късметът, помисли си Казарил, беше последното нещо, с което той можеше да се похвали, откакто се беше оплел в мрежата на боговете.

— И досега обаче Майката се пресяга през мен само от време на време, после се отдръпва. Лорд Казарил… пламти. Още от деня, когато го видях за пръв път, на погребението на лорд Дондо. Бялата светлина на Копелето и синята на Пролетната дама, двете едновременно — постоянно, живо присъствие на две божества, омесени с някакво тъмно нещо, което не мога да различа. Умегат би провидял по-ясно. Копелето може и да е добавил още към първоначалната ярка мешавица, но аз не бих могла да преценя.

Архисвещеният докосна челото си, после устните, пъпа, слабините и сърцето с широко разперени пръсти, като се взираше жадно в Казарил.

— Две божества, две божества едновременно, в тази стая!

Казарил се преви, забил нокти в дланите си, защото натискът под колана му пак му напомни за злокачественото образувание в собствените му черва.

— Умегат не ви ли каза какво направих на лорд Дондо? Не говорихте ли с Рожерас?

— Да, да, говорих и с Рожерас, добър човек е той, но естествено не би могъл да разбере…

— Изглежда, разбира по-добре от вас. Нося смърт и убийство в корема си. Страхотия, която, по всичко личи, приема и физическа форма, а не само психическа, създание на един демон и на трижди проклетия дух на Дондо ди Жиронал. Който ми крещи всяка нощ, между другото, с гласа на Дондо, засипва ме с цинизми и мръсотии, а речникът на Дондо изобилстваше с такива и приживе. И единственият му начин да излезе на свобода е като ми раздере корема отвътре. Не е свещено това, отвратително е!

Менденал замига на парцали.

Казарил стисна главата си с ръце.

— Сънувам ужасни кошмари. Коремът ме боли. Имам пристъпи на безпаметен гняв. И се боя, че Дондо успява някак да ми влияе.

— О, богове — промълви едва-едва Менденал. — Нямах представа, лорд Казарил. Умегат каза само, че сте поуплашен и че ще е по-добре да ви оставим на него.

— Поуплашен — кухо повтори Казарил. — О, а споменах ли за призраците? — Явно беше знак за… нещо, щом те му се струваха най-дребната от тревогите му.

— Призраци?

— Всички призраци на Зангре вървят по петите ми из замъка и се скупчват около леглото ми нощем.

— Ооо! — възкликна Менденал. — Ами…

— Какво „ами“?

— Умегат предупреди ли ви за призраците?

— Не… каза, че не можели да ми навредят.

— Ами, и да, и не. Не могат да ви навредят, докато сте жив. Но както ми го обясни Умегат, чудото на Дамата е забавило осъществяването на другото чудо, това на Копелето, а не го е променило. От това следва, че, хм, ако ръката й се вдигне от вас и демонът отлети с душата ви — и с тази на Дондо, разбира се, — телесната ви обвивка ще остане един вид опасно празна, от теологическа гледна точка, празнота, която не е съвсем като естествената смърт. И тогава призраците на отхвърлените покойници ще се опитат да, ъъъ… да се нанесат.

След кратка напрегната пауза Казарил попита:

— Случва ли се да успеят?

— Понякога. Виждал съм един случай, когато бях млад свещен. Отхвърлените духове се израждат с времето, един вид оглупяват, но е много трудно да ги изгониш, след като веднъж са се настанили. Трябва да бъдат изгорени… е, „живи“ не е най-точният термин. Много грозна сцена, особено ако роднините не разбират, защото, разбира се, тялото си е вашето и крещи с вашия глас… Това няма да е ваш проблем, разбира се, вие ще сте, ъъъ, другаде вече, но ще се спестят, хм, на близките ви някои много неприятни изживявания, ако гледате до вас винаги да има някой, който да разбира необходимостта тялото ви да бъде изгорено преди заник слънце… — Менденал млъкна притеснено.

— Благодаря ви, ваше преосвещенство — рече Казарил с учтивост, от която го побиха тръпки. — Ще прибавя това към теорията на Рожерас за демона, който се опитва да си отгледа ново тяло в тумора ми и да си изгризе път навън, в случай че някога отново попадна под угрозата да спя необезпокоявано цяла нощ. Макар да предполагам, че няма причина да не се случат и двете. Последователно.

Менденал се изкашля.

— Съжалявам, милорд. Реших, че е редно да знаете.

Казарил въздъхна.

— Да… сигурно сте прав. — Вдигна поглед, спомнил си снощната случка с ди Жоал. — Възможно ли е… да предположим, че Дамата отпусне хватката си съвсем леко. Възможно ли е душата на Дондо да въздейства пряко върху моята?

Менденал вдигна вежди.

— Аз не… Умегат би трябвало да знае. О, как ми се иска да дойде на себе си! Предполагам, че за духа на Дондо ще е по-лесно да си осигури тяло, вместо да си отгледа ново от един тумор. Логично погледнато, то ще е твърде малко. — Той раздалечи неуверено ръце, сякаш да премери нещо.

— Не и според Рожерас — сухо отбеляза Казарил.

Менденал потри чело.

— Ах, бедният Рожерас. Реши, че проявявам специален интерес към специалността му, когато го попитах за вас и, разбира се, аз не го извадих от заблуждението му. По едно време си помислих, че няма да спре да говори. Накрая се наложи да му обещая допълнително финансиране за отделението му, иначе щеше да ме завлече да му разгледам колекцията.

— И аз бих си платил, за да си спестя това — съгласи се Казарил. След малко попита, воден от чисто любопитство: — Ваше преосвещенство… защо не ме арестуваха за убийството на Дондо? Как го е уредил Умегат?

— Убийство ли? Не е имало убийство.

— Извинете, но човекът е мъртъв, и от моята ръка, чрез магия за смърт, което е углавно престъпление.

— О. Разбирам какво имате предвид. Сред обикновените хора се ширят какви ли не погрешни представи за магията за смърт, дори името е неправилно. Това е интересен теологически въпрос, между другото. Опитът да се направи магия за смърт се смята за предумишлен опит за убийство. Успешната магия за смърт изобщо не е магия за смърт, а чудо на справедливостта и като такова не може да бъде престъпление, защото не друг, а ръката на божеството е отнела живота на жертвата — на жертвите всъщност — така де, не е като царинът да може да прати стражите си да арестуват Копелето, нали?

— Мислите ли, че настоящият канцлер на Шалион би се съобразил с това различие?

— Ъъъ… не. Точно по тази причина Умегат ме посъветва храмът да подходи дискретно към това… към този твърде сложен въпрос. — Менденал се почеса по бузата, разтревожен от нещо друго. — Не че инициаторът на такова правосъдие е оцелявал досега след въздаването му… разликата беше по-ясна, докато всичко беше само на теория. Две чудеса. Никога не съм се замислял дори за две чудеса. Безпрецедентно. Пролетната дама сигурно много държи на вас.

— Като керванджия, който държи на мулето си — горчиво рече Казарил — и го шиба с пръчката по нанагорнището.

Архисвещеният, изглежда, се смути, затова пък устните на акушерката Клара се извиха нагоре в знак, че е оценила черния му хумор. Умегат би изсумтял, помисли си Казарил. Едва сега започваше да разбира защо рокнарийският светец толкова обичаше да си говори с него по работа. Само светците се шегуваха така с боговете, защото изборът беше или да се шегуваш, или да пищиш от ужас, а само те знаеха, че на боговете им е все едно.

— Да, но… — подхвана Менденал. — Умегат се съгласи с мен, че този акт на животоопазване е изключително рядък и със сигурност е извършен заради някаква изключително важна цел. Нямате ли… нямате ли някаква представа каква може да е тази цел?

— Архисвещен, и понятие си нямам, — Гласът на Казарил затрепери. — И… — замълча той насред изречението.

— Да? — насърчи го Менденал.

„Ако го изрека на глас, ще се разрева“. Облиза устни и преглътна. Когато най-накрая насили думите да излязат от устата му, те прозвучаха като дрезгав шепот:

— Много ме е страх.

— О — промълви архисвещеният след дълга пауза. — Да, ами… естествено е да… Ох, защо Умегат не се събужда!

Акушерката от ордена на Майката се прокашля и рече плахо:

— Милорд ди Казарил?

— Да, Клара?

— Мисля, че имам едно послание за вас.

— Какво?

— Майката ми проговори в един сън нощес. Не бях съвсем сигурна, защото когато спи, мозъкът ми тъче въображаеми картини от нишките на дневните ми мисли, а аз често мисля за богинята. Така че смятах да разкажа за съня си на Умегат днес и да се вслушам в мъдрия му съвет. Тя ми каза, каза ми… — Клара си пое дъх, успокои гласа си, а по лицето й се изписа покой… — „Кажи на Щеркиния ми верен пратеник да се пази най-вече от отчаянието“.

— Да? — подкани я Казарил след малко. — И…? — Проклети да са, ако боговете ще си правят труда да му пращат съобщение по сънищата на други хора, би предпочел да са по-ясни. И с по-практическа насоченост.

— Това беше.

— Сигурна ли си? — попита я Менденал.

— Ами… може да е казала „Щеркиния ми верен придворен“. Или „кастелан“. Или „капитан“. Или всичките четири едновременно — тази част не я помня много ясно.

— Ако е така, кои са тогава другите трима? — попита озадачен Менденал.

Неканеното ехо от думите, които провинкарата му беше казала във Валенда, смрази Казарил до мозъка на стрелканите му от болка кости.

— Аз… аз съм всичките, архисвещен. Аз. — Поклони се на акушерката и рече през изтръпналите си устни: — Благодаря ви, Клара. Молете се на своята Дама за мен.

Тя му отвърна с мълчалива, разбираща усмивка и кимна леко.

Архисвещеният се извини, че трябвало да иде при царин Орико, остави акушерката да наблюдава Умегат и притеснено покани Казарил да го придружи до портите на Зангре. Казарил прие с благодарност поканата и го последва. Растящият гняв и ужас отпреди няколко часа отдавна бяха отминали и той се чувстваше слаб и някак осакатен. На стълбите към вътрешния двор коленете му се подгънаха и щеше да се търкули като топка надолу, ако не се беше хванал за парапета. Почервеня до уши от смущение, когато загриженият Менденал настоя да се качи в носилката му и четиримата яки посветени да го изнесат по нанагорнището към замъка, а самият той да го последва пеша. Казарил се почувства като последния глупак, а и щеше да се набива в очи. Но, трябваше да признае, изпита и дълбока благодарност.

Разговорът, от който се страхуваше Казарил, се състоя чак след вечеря. Един паж дойде да го повика и той изкачи неохотно стълбите към покоите на царевната. Изел го чакаше настръхнала в дневната, в компанията на Бетриз, и му махна към едно ниско столче. Свещите, запалени във всички аплици, не успяваха да надвият сянката, която я обгръщаше.

— Как е Орико? — нетърпеливо попита той. Нито една от дамите не беше слязла да вечеря в банкетната зала. Бяха останали с царината и болния царин в покоите им на последния етаж.

— Изглеждаше по-спокоен вечерта, след като установи, че не е съвсем сляп — отговори Бетриз. — С дясното си око вижда пламъчето на свещ. Но има проблеми с уринирането и лечителят смята, че има опасност да развие воднянка. Изглежда ужасно подпухнал. — Тя прехапа притеснено устни.

Казарил обърна глава към царевната.

— Видяхте ли се с Теидез?

Изел въздъхна.

— Да, веднага след като канцлер ди Жиронал го нахока здравата. Беше толкова разстроен, че въобще не можеше да се говори разумно с него. Ако беше по-малък, щях да реша, че капризничи. Жалко, че вече е твърде голям да го напляскам. Отказва да яде, хвърля разни неща по слугите и не иска да излезе от стаята си, макар вече да му е позволено. Нищо не може да се направи, когато е в такова настроение, освен да го оставиш сам. Утре ще е по-добре. — Очите й се присвиха, вперени в Казарил, и тя стисна устни. — И така, милорд. Откога точно знаете за черното проклятие, което тегне над Орико?

— Сара най-накрая ви е казала… нали?

— Да.

— Какво точно ви каза?

Изел повтори накратко и сравнително точно историята за Фонса и Златния генерал и как наследството от зла орис се предало през Иас на Орико. Не спомена за себе си и Теидез.

Казарил загриза едно от кокалчетата на ръката си.

— Значи знаете близо половината от фактите.

— Това не ми харесва, Казарил. Светът очаква от мен да взимам правилни решения, без да разполагам с необходимата информация, и после вини младостта ми за грешките, сякаш младостта ми има нещо общо с неосведомеността ми. Неосведомеността не е глупост, но резултатите могат да бъдат същите. А не мен не ми харесва да се чувствам глупава. — Последните думи издрънчаха като закалена стомана, това поне беше сигурно.

Той сведе глава в знак на извинение. Идеше му да заплаче заради онова, което щеше да изгуби. Не за да предпази моминската й невинност, нито тази на Бетриз, беше мълчал толкова дълго, нито дори от страх да не го арестуват. Беше се страхувал да не изгуби уважението им, което ценеше повече от живота си, прилошаваше му от мисълта, че ще им падне в очите. „Страхливец. Говори и да се свършва“.

— Научих за проклятието в нощта след смъртта на Дондо. Каза ми конярят Умегат — който не е никакъв коняр, между другото, а свещен от ордена на Копелето, и светецът, чрез който се осъществяваше чудото на менажерията, предпазващо Орико.

Очите на Бетриз се разшириха.

— О. Аз… беше ми симпатичен. Как е той?

Казарил разклати ръка в жест, който казваше „горе-долу“.

— Зле. Още е в безсъзнание. И по-лошо, той… — Казарил преглътна, „Започва се“… — спрял е да свети.

— Спрял да свети? — повтори Изел. — Не знаех, че е започвал.

— Да. Знам. Вие не можете да го видите. Има… нещо, което не ви казах за убийството на Дондо. — Пое си дъх. — Аз принесох в жертва гарван и плъх и отправих молитва към Копелето за смъртта на Дондо.

— Подозирах аз нещо такова — изсумтя Бетриз.

— Да, но… онова, което не знаете, е, че молитвата ми беше чута. Трябваше да умра онази нощ, в кулата на Фонса. Но нечии други молитви са се намесили. Изелините, мисля. — Той кимна към царевната.

Устните й се разтвориха, а ръката й литна към гърдите.

— Аз се молих на Дъщерята да ме спаси от Дондо!

— Молили сте се — и Дъщерята спаси мен. — После добави жално: — Но, както се оказа, не ме е спасила от Дондо. Помните ли как на погребението му всички богове отказаха да дадат знак, че са приели душата му?

— Да, което значи, че е низвергнат, прокълнат, заточен на този свят — каза Изел. — Половината придворни се уплашиха, че може да беснее някъде на воля из Кардегос, и се окичиха от главата до петите с талисмани срещу него.

— Че е в Кардегос, в Кардегос е. Но не е на свобода. Повечето отхвърлени призраци са приковани към местата, където ги е настигнала смъртта. Дондо е прикован към убиеца си. — Затвори очи, неспособен да посесе гледката на пребледняващите им лица. — Нали знаете за тумора ми? Не е тумор. Или, по-право, не е само тумор. Душата на Дондо е заключена в тялото ми. Заедно с демона на смъртта, очевидно, но демонът поне си мълчи. За разлика от Дондо. Крещи ми, нощем. Както и да е. — Той отвори отново очи, макар още да не смееше да погледне към двете млади жени. — Цялата тази… свещена активност ми даде нещо като вътрешно зрение. Умегат също го има… една жена от ордена на Майката в града също го има, макар и по-слабо… и аз го имам. Умегат излъчва — излъчваше — бяло сияние. Акушерката Клара сияе в бледозелено. И двамата твърдят, че моето сияние е най-вече в бяло и синьо, цялото ври и кипи. — Най-накрая той се насили да вдигне глава и да срещне погледа на Изел. — Освен това мога да видя проклятието на Орико като тъмна сянка. Изел, чуйте ме, това е важно. Мисля, че Сара не го знае. Сянката не е засегнала само Орико. Имате я и вие с Теидез. Изглежда, всички потомци на Фонса са омърсени от това черно нещо.

След кратка тишина, неподвижна и с вдървен гръб, Изел каза само:

— В това има логика.

Бетриз го оглеждаше изпод вежди. Ако можеше да се вярва на колана му, туморът не беше пораснал, но под погледа й Казарил се чувстваше като някакво чудовище. Приведе се леко да прикрие корема си и успя да прати една вяла, насилена усмивка в нейна посока.

— Но как може да се отърве човек от това… нечестиво присъствие? — бавно попита Бетриз.

— Ами… ако съм разбрал правилно, когато умра, душата ми ще се откъсне от котвата на тялото и демонът на смъртта ще е свободен да довърши работата си. Не съм сигурен. Малко ме е страх, че демонът ще се опита да предизвика някак смъртта ми, като повлияе на преценката ми или по друг начин. Изглежда доста целенасочен. Иска да се прибере у дома. Или пък, ако Дамата оттегли подкрепата си, демонът ще се освободи, ще изтръгне душата ми от тялото и резултатът ще е пак същият за всички ни. — Реши да не я натоварва с другата теория на Рожерас.

— Не, лорд Каз, не ме разбрахте. Питам как може да се отървете от това нещо, без да умирате.

— Това и аз бих искал да го узная — въздъхна Казарил. Поизправи с усилие гръб и вля повече убедителност в усмивката си. — Няма значение. По своя воля размених живота си за смъртта на Дондо и си получих заслуженото. Изплащането на дълга ми е само забавено, не опростено. Явно Дамата поддържа живота ми за някаква цел, която тепърва трябва да осъществя. Ако не беше така, досега да съм си прерязал сам гърлото от отвращение и да се е свършило.

Очите на Изел блеснаха и тя каза рязко:

— Е, аз пък не ви освобождавам от службата ви при мен! Чухте ли ме, Казарил?

Той се усмихна истински, само за миг.

— Да — рече Бетриз, — и не си мислете, че ние изведнъж ще станем гнусливи, само защото сте… обладан. Така де… от нас се очаква един ден да споделим телата си. Това не ни прави отвратителни, нали? — Поколеба се, усетила, че метафората й се изплъзва.

Казарил, чиито мисли от известно време заобикаляха отдалече именно този паралел, рече тихо:

— Да, но да споделяш тялото си с Дондо? Вие, и двете, му отказахте категорично, нали? — В действителност всички мъже, които беше убил, се бяха вгнездили в паметта му, заедно с ударите на меча, с който им бе отнел живота, и в известен смисъл още живееха някъде в него. „Така носим всинца бремето на греховете си“.

Изел се плесна разтревожено по устата.

— Казарил… той не може да излезе, нали?

— Моля се на Дамата да не може. Представата как Дондо завладява лека-полека ума ми е… най-лошото от всичко. По-лошо дори от… няма значение. О, това ми напомня — трябва да ви предупредя за призраците. — Той им повтори набързо думите на архисвещения за това как тялото му трябвало да бъде изгорено и защо. Изпита странно облекчение, че го е казал. Младите жени се смутиха, но поне го слушаха внимателно и той реши, че ще имат куража да направят необходимото, ако и когато се наложи. А после се засрами, че въобще се е съмнявал в това.

— Има още нещо, царевна — продължи той. — Проклятието на Фонса се предава по кръвна линия, но Сара също е омърсена от сянката. Двамата с Умегат смятаме, че се е заразила след женитбата си.

— Проклятието със сигурност е вгорчило достатъчно живота й — съгласи се Изел.

— Логично погледнато, от това следва, че човек може и да се отърве от него чрез женитба. Поне е някаква надежда, ако не друго. Мисля, че трябва да насочим вниманието си именно в тази посока — ако можех, бих ви извел от Кардегос още сега, далеч от проклятието, далеч от Шалион дори.

— Дворът е като разлютен кошер покрай състоянието на Орико и другите събития, така че за сватбени приготовления и дума не може да… — Изел внезапно млъкна. — Но… ами Теидез? И Орико? И самият Шалион? Мога ли да ги изоставя, като генерал, който изоставя войската си, разбрал, че губи битката?

— Главнокомандващите имат по-големи отговорности, които не се свеждат до една-единствена битка. Ако битката не може да бъде спечелена… ако генералът не може да надделее през този ден, оттеглянето му може да спечели друга битка, през някой от идните дни.

Тя се смръщи неуверено, обмисляйки думите му. Веждите й се свъсиха.

— Казарил… смятате ли, че майка ми и баба ми знаят за това черно нещо, което е надвиснало над нас?

— За баба ви не знам. Майка ви… — Ако Иста бе виждала призраците на Зангре със собствените си очи, значи поне за известно време е била дарена със силата на вътрешното зрение. Какво означаваше това? Въображението на Казарил се препъна безсилно. — Майка ви знае нещо, но точно какво и колко — не знам. Достатъчно, за да се паникьоса, когато ви призоваха в Зангре, във всеки случай.

— А аз реших, че прекалява с тревогите си. — Гласът на Изел се сниши. — Мислех, че е луда, както си шепнеха слугите. — Смръщи се още повече. — Имам много неща, за които да помисля.

Когато мълчанието й се проточи, Казарил стана и пожела на двете дами лека нощ. Царевната кимна разсеяно. Бетриз стисна ръце, впила питащ поглед в него, и преви коляно в лек реверанс.

— Чакайте! — внезапно извика Изел, когато той тръгна към вратата. Казарил се обърна, а тя скочи от стола си, настигна го и стисна двете му ръце. — Много сте висок. Наведете си главата — нареди тя.

Той наведе послушно глава, а тя се повдигна на пръсти. Казарил примигна изненадано, когато младите й устни лепнаха решително тържествена целувка на челото му, а после и на всяка от ръцете му. Сетне царевната коленичи на пода сред шумоленето на парфюмирана коприна и докато той пелтечеше нечленоразделно, целуна краката му, както си бяха с ботушите, със същата непоколебима решителност.

— Така — рече Изел, докато ставаше. Брадичката й се вирна високо. — Сега можете да си вървите.

Сълзи се стичаха по лицето на Бетриз. Онемял от бушуващи чувства, Казарил се поклони дълбоко и избяга към пристана на неспокойното си легло.