Проклятието на Шалион

1.

Казарил чу конниците преди да ги види. Погледна през рамо. Добре отъпканият път зад него се виеше покрай ниско възвишение, което минаваше за хълм в тези високи ветровити равнини, после отново потъваше в зимната кал на тънката почва на Баошия. Току пред него едно поточе, твърде тясно и плитко, за да си заслужи мост, ромолеше зеленяво през пътя откъм опосканите от овцете пасища по високото. Тропотът на копитата, подрънкването на юздите, дрънченето на звънчетата, скърцането на поводите и небрежният екот на гласовете долитаха в бърз ритъм — твърде бърз, за да произтича от някой предпазлив селянин с ратаите си или от свидливи керванджии, повели мулетата си.

Кавалкадата се появи иззад възвишението по двойки — десетина мъже в пълно снаряжение. Не бяха разбойници, така че Казарил с облекчение пое дъх и преглътна да отпусне свития си на топка стомах. Не че би представлявал някаква изгодна плячка за евентуални разбойници, освен като възможност да се позабавляват за негова сметка. Отби от пътя и се обърна да ги проследи с поглед, докато се нижеха покрай него.

Ризниците на конниците бяха посребрени и лъщяха на воднистата утринна светлина — ризници повече за фукня, отколкото за защита. Късите им сини туники, почти в един и същ нюанс на синьото, бяха избродирани с белия магически знак на Пролетната дама. Сивите им плащове се вееха като знамена подире им, прикрепени за раменете със сребърни брошки, очевидно излъскани до блясък същия този ден. Войници, тръгнали за празнична церемония, не на война — едва ли имаха желание да оцапат точно тези си дрехи с кръвта на Казарил.

За негова изненада обаче капитанът им вдигна ръка, когато го наближиха. Колоната спря рязко и без никакъв синхрон — мляскането на копитата в калта се проточи толкова дълго, че старият конемайстор на баща му би се развикал пространно и цветисто при такова непохватно изпълнение. Е, карай да върви.

— Ти там, старчето — извика предводителят им, като се наведе над лъка на седлото на знаменосеца, който яздеше до него.

Казарил, който беше сам на пътя, едва се сдържа да не проточи врат наляво и надясно, за да види към кого се обръщат така. Бяха го взели за местен селяк, тръгнал за пазара или да свърши някоя поръчка на господаря си, а и той май на такъв приличаше — натежали от кал износени ботуши и кат връз кат дрехи от милостиня, които не си подхождаха една с една, но пазеха кокалите му от студения югоизточен вятър. И той беше благодарен на боговете на всички сезони за всяка нишка и груб шев по тези дрипи. Селяк, че и отгоре. Цяло чудо беше, че капитанът не бе прибавил и някой доста по-обиден епитет към обръщението си. Но все пак… „старче“?

Капитанът посочи напред, където пътят се кръстосваше с друг.

— Онова ли е пътят за Валенда?

Навремето беше, преди… наложи му се да спре и да пресметне наум, и резултатът го смути. Седемнайсет години бяха минали, откакто за последен път беше минал по този път, при това не за церемония беше тръгнал тогава, а на истинска война, в обоза на баошианската войска. Макар да се беше понацупил, че са му дали скопец, вместо някой добър боен кон, беше същият напомаден, нахакан и горд от униформата си младок като тези, които го гледаха сега от висотата на седлата си. „Днес бих се радвал и на магаре, нищо че ще трябва да си сгъвам краката, за да не се влачат в калта“. Казарил се усмихна, вдигнал лице към войничетата, при мисълта колко изтръскани кесии висят зейнали и изкормени зад повечето от тези богаташки фасади.

Те му се облещиха, вирнали носове, сякаш можеха да го подушат от седлата си. Определено не беше от хората, които биха искали да впечатлят, не беше някой лорд или лейди, които евентуално биха проявили щедростта си към тях така, както те биха могли да я проявят към него, но, ако не за друго, можеше да им послужи поне като обект, върху който да поупражнят аристократичното си високомерие. Когато Казарил им се облещи на свой ред, те погрешно взеха мимиката му за израз на възхищение, а може би просто за вроден идиотизъм.

Той потисна изкушението да ги упъти погрешно, към някой овчарник или накъдето там водеше онзи измамно широк на пръв поглед друм. Не би извъртял такъв кофти номер на рицари от ордена на Дъщерята в навечерието на Нейния ден. Пък и мъжете, които се записваха в свещените рицарски ордени, не се славеха с чувство за хумор, а можеше и пак да налети на тях, като се имаше предвид, че и самият той беше тръгнал за същия град. Казарил се прокашля да очисти гърлото си, което не беше проговаряло на друг човек от предния ден.

— Не, капитане. Пътят за Валенда е отбелязан с царски камък. — Или поне преди беше отбелязан. — Още две-три мили по-нататък. Няма начин да не го видите. — Извади ръка от топлите пазви на връхната си дреха и махна напред. Пръстите му не се изпънаха докрай, а се размахаха като ноктите на граблива птица. Студеният въздух впи зъби в подутите му стави и той побърза да прибере ръката си в платнената й хралупа.

Капитанът кимна на знаменосеца, широкоплещест… селяк, който прихвана пръта на знамето в свивката на лакътя си и си извади кесията. Зае се да рови из нея, несъмнено в търсене на достатъчно дребна монета. Извади две и тъкмо ги вдигна да ги огледа, когато конят му пристъпи рязко встрани. Едната — златен роял, а не медна вайда — се изплъзна от пръстите му и падна в калта. Младежът се ококори, впил смутен поглед в монетата, но след миг успя да се овладее. За нищо на света не би слязъл от коня пред очите на другарите си, та да се рови в калта за някаква си монета. Да не е прост селяк, за какъвто смяташе Казарил? Като компенсация и утеха, той вирна брадичка и се усмихна горчиво, в очакване Казарил да се метне трескаво и комично към неочаквания си късмет.

Вместо това Казарил се поклони и изрече напевно:

— Нека благодатта на Пролетната дама се изсипе връз главата ви, млади господарю, така, както вашата щедрост се посипа върху бедния странник, и също толкоз да не й се досвиди.

Ако младото войниче имаше повече ум в главата, можеше като нищо да усети насмешката в думите му, а лъжеселякът Казарил да си изпроси заслужен камшик през лицето. Но това едва ли беше твърде вероятно, ако се съдеше по глуповатия му поглед, макар устните на капитана да потрепнаха с раздразнение. Той обаче само поклати глава и даде знак колоната да продължи.

Ако прекомерната горделивост беше попречила на знаменосеца да се зарови в калта, на Казарил му попречи прекомерната умора. Изчака да мине обозът — шумна група от слуги и мулета в края на колоната — и чак тогава приклекна, надвивайки болката, и измъкна лъскавата монета от студената локвичка, събираща се в дълбокия отпечатък от конско копито. Срастванията по гърба му се изопнаха болезнено. „Богове. Наистина се движа като старец“. Задържа дъх и се изправи с мъка, чувстваше се на сто години, чувстваше се като пътно лайно, полепнало по ботуша на Бащата на зимата, извървяло полагащия му се път на този свят.

Изтри калта от монетата — доста малка, нищо че беше от злато — и извади кесията си. Съвсем празна. Пусна тънкия метален диск през коженото гърло и впери поглед в самотния му блясък. Въздъхна и прибра кесията. Ето че отново имаше надежда, която разбойниците да му откраднат. Ето че отново имаше причина да се страхува. Докато крачеше напред, по следите на войничетата, се замисли за новата си тегоба. Почти не си струваше. Почти. Злато. Изкушение за слабите, умора за мъдрите… какво ли беше за едно войниче с глуповат поглед, смутено от неочакваната си щедрост?

Огледа пустия пейзаж. Почти нямаше дървета и гъсталаци, само речното корито в далечината беше обрамчено от въглищносивото на голите клони и сухите драки под здрачната светлина. Единственото убежище наоколо беше една изоставена вятърна мелница на възвишението вляво от него, с пропаднал покрив и пречупени, гниещи крила. И все пак… просто за всеки случай…

Казарил свърна от пътя и тръгна към възвишението. Нищо и никакво хълмче в сравнение с планинските проходи, които беше прекосил преди няма и седмица. Въпреки това наклонът го остави без дъх и той за малко да се откаже. Тук поривите на вятъра бяха по-силни, бръснеха земята и рошеха сребристозлатните туфи суха зимна трева. Казарил се скри от суровия въздух в здрачния мрак на мелницата и се качи по едно съмнително разклатено стълбище, виещо се по вътрешната стена. Надникна през останалия без капак прозорец.

На пътя долу някакъв мъж пришпорваше кафяв кон откъм посоката, където се бяха скрили войниците. Но не беше войник, а един от слугите, стиснал юздите в едната си ръка и дебела сопа в другата. Пратен от господаря си да изтръска тайничко от кожата на бедния странник случайно дадената монета? Слугата сви зад завоя, после, след няколко минути, се върна назад. Поспря при разкаляното поточе, заобръща се напред-назад, както си седеше на седлото, огледа пустите възвишения, после поклати отвратено глава и пришпори коня да настигне другарите си.

Казарил усети, че се смее. Усещането беше странно и непознато, тръпка по раменете му, която не беше причинена от студ, болка или страх, от който ти се преплитат червата. А и странната, куха липса на… на какво? Прояждаща завист? Пламенна страст? Не му се искаше да последва войничетата, дори не му се искаше да ги поведе. Не му се искаше да е на тяхно място. Наблюдавал беше парада им така безстрастно, както се наблюдава някое глупаво представление на пазарния площад. „Богове. Наистина съм много уморен“. И гладен. Оставаше му още четвърт ден път до Валенда, където да намери сараф, който да смени рояла му за по-полезни медни вайди. Тази нощ, ако е рекла Дамата, току-виж легнал да спи в хан, вместо в някой краварник. Току-виж си купил топла храна. Можеше дори да плати на бръснар, че и за баня да му остане…

Обърна се. Очите му се бяха нагодили вече към полусенките в мелницата. И тогава видя тялото, проснато на осеяния с боклуци под.

Смрази се в пристъп на паника, но после задиша отново, като видя, че тялото, за разлика от него, не диша. Жив човек не би могъл да лежи неподвижно в такава странна поза с превит назад гръб. Казарил не се страхуваше от мъртъвци. Виж, от онова, дето ги беше привело в това състояние…

Въпреки неподвижността на трупа Казарил взе един камък от пода, преди да се приближи. Мъж, пълен, на средна възраст, ако се съдеше по сивото в грижливо подрязаната му брада. Лицето под брадата беше подуто и мораво. Удушен? По гърлото му нямаше следи от душене. Дрехите му бяха прости, но с много добро качество, обаче в същото време не му бяха по мярка, някак прекалено впити и овъртяни. Кафявата вълнена туника и черната мантия, поръбена със сребриста корда, подхождаха на богат търговец или на дребен благородник с аскетични вкусове, или пък на амбициозен учен. Не на фермер или занаятчия, във всеки случай. Нито на войник. Ръцете, покрити с лилави и жълти петна и подути също като лицето, нямаха мазоли, нямаха и — Казарил погледна към собствената си лява ръка, където двете липсващи крайни фаланги бяха живо доказателство за безсмислието да влизаш в спор със здраво затегнато въже — нямаха и осакатявания. Мъжът не носеше никакви украшения, никакви медальони, пръстени или печати, които да подхождат на богатското му облекло. Дали някой грабител не бе минал оттук преди Казарил?

Стисна зъби и се наведе да огледа трупа по-отблизо, движение, за което бе моментално наказан от болежките в своето си тяло. Не ставаше дума за възтесни дрехи, нито за прекомерна пълнота — тялото беше неестествено подуто, също като лицето и ръцете. Но при такава степен на разлагане трупът би следвало да е изпълнил тъмната мелница с непоносима смрад, която да задави Казарил още с пристъпянето през прага. А миризми не се усещаха, освен на някакъв мускусен парфюм или тамян, на опушена лой и на стара, изстинала пот.

Казарил отхвърли мисълта, хрумнала му най-напред: че бедният човек е бил ограбен и убит на пътя и после са го довлекли тук да не се вижда — по спечения пръстен под нямаше следи от влачене, но пък около трупа беше грижливо почистено от отломки и боклуци. По края на изчистеното имаше остатъци от пет свещи, догорели докрай и разтекли се на локвички — синя, червена, зелена, черна и бяла. Купчинки билки и пепел, разритани настрани. Тъмна, смачкана купчина пера в сенките, която при по-внимателен оглед се оказа мъртъв гарван с пречупен врат. Не му отне дълго да открие и мъртвия плъх с прерязано гърло, който вървеше с гарвана. Плъх и Гарван, свещените животни на Копелето, бога на всички бедствия — на торнадото, земетресенията, сушите, наводненията, помятанията и убийствата… „Искал си да предизвикаш боговете, нали?“ Глупакът, по всичко личеше, се бе опитал да направи магия за смърт и беше платил обичайната цена. Сам?

Без да докосва нищо, Казарил се изправи и огледи рушащата се мелница отвътре и отвън. Не откри нито торба, нито плащ или други вещи, сврени в ъглите. Един или повече коне бяха връзвани до стената, скрита от пътя, при това наскоро, ако се съдеше по пресните изпражнения, но вече ги нямаше.

Казарил въздъхна. Не беше негова работа, но нямаше и да е редно да зареже мъртвия така, да изгние без подобаващата при смърт церемония. Само боговете знаеха още колко време щеше да мине преди да го открие някой друг. Макар че мъртвецът очевидно беше заможен човек — все някой щеше да го потърси. Не беше от онези хора, дето ще изчезнат без следа и непотърсени като някой беден странник. Казарил отблъсна изкушението да се върне на пътя и да продължи, преструвайки се, че въобще не е намирал трупа.

Тръгна по пътеката, спускаща се откъм задната стена на мелницата. Все трябваше да има някоя ферма в другия й край, хора някакви. Не бяха минали повече от няколко минути, когато едва не се сблъска с един мъж, повел магаре, натоварено с вършини за огрев — появи се иззад един завой на пътеката. Мъжът спря и го огледа подозрително.

— Пролетната дама да освети деня ви, сър — учтиво поздрави Казарил. Нищо нямаше да му стане ако „съроса“ един селянин, нали така? Беше целувал мръсните крака на много по-недостойни мъже, пришпорван от ужаса на унизителното робство на галерите.

Човекът, след като го огледа преценяващо, го поздрави едва-едва и промърмори:

— Да ти се връща.

— Наблизо ли живеете?

— Ъхъ — потвърди мъжът. Беше на средна възраст, як и набит, а качулатото му палто, също като много по-парцаливото на Казарил, беше простовато, но топло и удобно. Ходеше като човек, който притежава земята под краката си, но не много повече, във всеки случай.

— Аз, хм… — Казарил посочи назад по пътеката, натам, откъдето идваше. — Свърнах за малко от пътя да се подслоня в мелницата горе — нямаше нужда да навлиза в подробности от какво беше потърсил подслон — и намерих там един мъртвец.

— Ъхъ — рече мъжът.

Казарил се поколеба и му се прииска да не беше хвърлял камъка си.

— Знаете ли за него?

— Видях коня му вързан отвън, таз сутрин.

— О. — Значи спокойно бе можел да си продължи по пътя. — Имате ли представа кой може да е бил бедният човечец?

Фермерът сви рамене и се изплю.

— Не е тукашен, само това мога да кажа. Казах на нашта свещена в храма веднага щом разбрах що за нечестиви неща са ставали в мелницата нощес. Тя прибра всичките му вещи, докато някой не ги потърси. Конят му е в моя обор. Честна сделка, туй, за дървата и маслото, дето отиват за изпращането му. Свещената рече, че трябвало да се изгори преди падането на нощта. — Той махна към вършините на гърба на магарето, подръпна повода и продължи нагоре по пътеката. Казарил тръгна в крак с него и попита:

— Имате ли представа какво е правел там?

— То си е повече от ясно какво е правел — изсумтя фермерът. — И си е получил заслуженото.

— Ъъъ… или на кого го е правел?

— Де да знам. Храмът да се разправя. Само да не го беше правил на моя земя. Оставил си е лошия късмет… а като нищо ще вземе и да ми витае наоколо, докато свят светува. Ще го очистя с огън, а заедно с него ще изгоря и каквото е останало от проклетата мелница, тъй де. Няма смисъл да я оставям така, много е близо до пътя. Само привлича… — той огледа за пореден път Казарил — неприятности.

Казарил помълча малко, после пак попита:

— Смятате да го изгорите както е облечен?

Фермерът плъзна кос поглед по парцаливите му дрехи.

— Аз няма и да се докосна до някоя от дрехите му. И коня нямаше да взема, само че каква полза да пусна добичето да обикаля сиротно, та да си умре от глад.

Казарил рече малко колебливо:

— Значи няма да имате нищо против, ако взема дрехите му?

— Не мене трябва да питаш. Оправяй се с него. Ако ти стиска. Няма да те спирам.

— Аз… ще ви помогна да го приготвите.

Фермерът примигна.

— Виж, това ще е добре.

Казарил прецени, че тайничко фермерът е повече от доволен дето някой друг ще се оправя с трупа. По необходимост остави фермера да натрупа по-тежките дърва за кладата, но направи няколко учтиви предложения как да се подредят така, че да се получи най-силна тяга, за да са сигурни, че и мелницата ще изгори заедно с трупа. После му помогна с по-леките вършини.

Фермерът го наблюдаваше от безопасно разстояние как разсъблича трупа и сваля с мъка дрехите от вкочанените крайници. Тялото се беше подуло още повече и коремът изхвъркна неприлично, когато Казарил най-накрая издърпа долната риза от фин бродиран памук. Беше си направо страшничко. Но пък не можеше да е нещо заразно, при тази пълна липса на миризма. Казарил се зачуди какво ли ще стане, ако тялото не бъде изгорено преди падането на нощта — дали щеше да се пукне и ако се пукнеше, какво ли щеше да излезе от него… или да влезе. Смота дрехите, които почти не бяха изцапани, на вързоп, като гледаше да не се бави и миг повече от необходимото. Обувките бяха твърде малки, затова ги остави. После двамата с фермера вдигнаха трупа върху кладата.

Когато всичко беше готово, Казарил падна на колене, затвори очи и изрече молитвата на мъртвите. Като не знаеше кой бог е взел душата на мъртвия, макар че лесно би могъл да предположи, той се обърна последователно към всичките пет от Светото семейство — говореше ясно и простичко. Човек трябваше да влага душата си във всяко приношение, дори когато можеше да принесе единствено думи.

— Милост от Бащата и Майката, милост от Сестрата и Брата, милост от Копелето, пет пъти милост, Всемогъщи Вий, така Ви умоляваме.

Каквито и грехове да беше извършил непознатият, определено си беше платил за тях. Милост, Всемогъщи Вий. „Не справедливост, моля ви, не справедливост. Ще сме глупци, ако се молим за справедливост“.

След като приключи, се изправи с мъка на вдървените си крака и се огледа. Взе плъха и гарвана и положи малките им телца до трупа на мъжа — при главата и краката му.

Днес Казарил явно беше попаднал в полезрението на боговете. Зачуди се до какво ли щеше доведе вниманието им този път.

Колоната мазен пушек се издигна над горящата мелница и Казарил отново тръгна по пътя за Валенда, метнал на гръб стегнатия вързоп с дрехите на мъртвия. Макар да бяха по-чисти от дрехите, които носеше, реши, че ще намери перачка и ще плати да ги почистят основно, преди да ги облече. Медните вайди се топяха главоломно в сметките, които си правеше наум, но услугите на перачката си заслужаваха.

Предната нощ беше спал в една плевня, треперейки от студ в сеното, и беше вечерял с половин самун стар хляб. Другата половина беше изял на закуска. Имаше близо триста мили от пристанищния град Загосур, на ибрийското крайбрежие, до сърцето на Баошия, централната провинция на Шалион. Не беше успял да измине разстоянието толкова бързо, колкото беше пресметнал в началото. В Загосур храмовата болница на Майчиното милосърдие се беше посветила да помага в нужда на мъжете, изхвърлени, независимо как, от морето. Милостинята, която му бяха дали тамошните дякони, бързо беше намаляла, а после се стопи съвсем, преди да е стигнал до целта си. Но почти беше успял все пак. Още един ден, пресметна той, даже по-малко от ден. Ако само успееше да мести краката си един пред друг още един ден, можеше и да стигне до убежището си и да пропълзи в него.

Когато беше тръгнал от Ибра, главата му беше пълна с планове как ще помоли вдовстващата провинкара за място под покрива й, заради доброто старо време. За съвсем скромно място. Някакво, каквото и да е, стига да не изисква голяма физическа издръжливост. Амбицията му се беше стопила наполовина, докато се мъкнеше на изток през планинските проходи към по-студените височини на централното плато. Може би кастеланът или конемайсторът й щяха да му отделят някакво местенце, я в конюшните, я в кухнята, и въобще нямаше да се наложи да се натрапва на високопоставената дама. Ако успееше да си измоли място на кухненски прислужник, нямаше да е нужно дори да си казва истинското име. Съмняваше се в замъка да е останал някой, който да го помни от прекрасните дни, когато бе служил като паж на покойния провинкар ди Баошия.

Мечтата за едно тихо, непретенциозно местенце до кухненското огнище, където да се приюти безименен и където да не го навиква друг освен някой безобиден готвач за безобидни задачи като да извади вода от кладенеца или да донесе дърва за пещта, го беше тикала напред срещу поривите на последните зимни ветрове. Мечтата да си почине го тикаше напред, превърнала се в натрапчива идея, тя, заедно с мисълта, че всяка крачка напред е една крачка повече между него и кошмара на морето. Убивал бе часовете по самотния път, измисляйки нови, раболепни имена за новата си, анонимна самоличност. Но сега, изглежда, нямаше да му се наложи да се яви пред потресените погледи на придворните, облечен в дрехи, които са изхвърлили и бедняците. „Вместо това Казарил се моли на един селяк за дрехите на един труп и е благодарен и на двамата за услугата. Благодарен е. Дълбоко и най-смирено благодарен“.

Град Валенда се спускаше стремглаво по ниския хълм като ярка черга в червено и златно, червеното на покривите, златното на тукашния камък, и двете лъщящи на слънцето. Казарил примигна пред шеметните цветове, преливащи се от сълзите в очите му, пред познатите нюанси на дома си. Всички къщи в Ибра бяха варосани, твърде ярки в обедния пек на горещите северни ширини, избелени и ослепителни. Тукашният жълтеникав пясъчник беше с идеалния цвят за къщи, градове, земя — истинска милувка за окото. На върха на хълма, като истинска златна корона, се възправяше замъкът на провинкарата, стените му сякаш трептяха пред погледа. Той впи очи в него със страхопочитание, сетне продължи да се влачи напред и в стъпките му, въпреки болката в уморените нозе, сякаш се вля нова бодрост и сила, каквато не бе успял да изстиска от себе си, откакто беше поел на дългото си пътешествие.

Пазарните часове бяха отминали, така че улиците бяха тихи и спокойни. Той тръгна към централния площад. При храмовата порта се обърна към една възрастна жена, която изглеждаше достатъчно безобидна и едва ли би го проследила, за да го ограби, и я помоли да го упъти към някой сараф. Сарафът напълни шепата му със задоволително количество медни вайди в замяна на мъничкия му роял, и на свой ред го упъти към перачката и градската баня. Казарил спря колкото да си купи една мазна баничка от самотен уличен продавач и да я изгълта на една хапка.

Изсипа поисканите вайди на тезгяха на перачката и се спазари за наема на едни ленени панталони и една туника, плюс сламени сандали, с които да стигне до банята по напечените от мекото следобедно слънце улици. Жената награби всичките му мръсни дрехи и калните ботуши с вдъхващите си доверие, червени от водата ръце. Бръснарят в банята му подстрига косата и брадата, докато самият той седеше, съвсем неподвижен, на истински стол, каква наслада наистина. Малкият прислужник му поднесе чай. После се озова в настлания с плочи вътрешен двор, където се помещаваше същинската баня, изтърка се с ароматен сапун и зачака момчето да го облее с ведро топла вода. Докато предвкусваше това удоволствие, Казарил огледа огромния дървен резервоар с медно дъно, предвиден за шестима мъже или жени според деня, и който, за негов късмет и заради необичайния час, изглежда, щеше да е изцяло на негово разположение. Мангалът отдолу поддържаше водата гореща. Можеше да кисне вътре цял следобед, докато перачката извареше дрехите му.

Момчето се качи на столчето и заизлива бавно ведрото върху главата му. Казарил се въртеше и плюеше доволно под струята. Отвори очи — момчето го зяпаше със зинала уста.

— Вие… вие дезертьор ли сте били? — със задавено гласче попита то.

Аха. Питаше заради гърба му — грапава червена мрежа от белези, един връз друг така нагъсто, че помежду им не беше останала здрава кожа, наследство от последното бичуване, на което го бяха подложили рокнарийците на галерата. Тук, в царство Шалион, дезертьорите от войската бяха сред малкото престъпници, които законът наказваше с толкова жестоко бичуване.

— Не — твърдо рече Казарил. — Не съм дезертьор. — Изхвърлен — определено, предаден — може би. Но никога не беше дезертирал от поста си, дори от най-трудните.

Момчето затвори уста, пусна дървеното ведро отвисоко и хукна нанякъде. Казарил въздъхна и тръгна към резервоара.

Тъкмо беше потопил разпъваното си от болежки тяло в райската топлина на водата, когато собственикът на банята се появи с тежки забързани крачки в малкия вътрешен двор.

— Вън! — изрева той. — Вън оттук, ти…

Казарил се сви ужасен, когато мъжът го сграбчи за косата и го издърпа от водата.

— Какво? — Мъжът му хвърли туниката, панталоните и сандалите, смачкани на топка, и го извлече на бърза ръка от дворчето в предното помещение. — Чакай, чакай бе, какво правиш? Не мога да изляза гол на улицата!

Мъжът го пусна и викна:

— Обличай се и изчезвай оттук. Банята ми е почтено място! Не за такива като тебе! Върви в бардака. Или още по-добре, иди се удави в реката!

Замаян и мокър, Казарил навлече туниката през главата си, нахлузи панталоните и се опита да пъхне крака в сандалите, като едновременно с това държеше връзките на панталона и се опитваше да не падне, докато собственикът на банята го блъскаше към вратата. Тя се затръшна в лицето му, когато се обърна, най-после разбрал какво става. Другото престъпление, за което в Шалион наказваха с бичуване почти до смърт, беше изнасилването на девойка или момче. Лицето му поаленя и се сгорещи.

— Но аз не за това… не съм… продадоха ме на рокнарийските корсари…

Стоеше треперещ. Замисли се дали да не заблъска по вратата, докато онези вътре не склонят да го изслушат. „О, бедната ми чест!“ Собственикът сигурно беше баща на момчето.

Смееше се. И плачеше. Клатушкаше се на ръба на… на нещо, което го плашеше повече от разгневения мъж вътре. Всмука въздух през стегнатото си гърло. Липсваше му достатъчно енергия да спори, а дори и да ги накараше да го изслушат, защо да му вярват? Изтри очи с мекия лен на ръкава си. Платът издаваше острата, приятна миризма, която остава само след натиска на силно нагорещена ютия. Миризма, която го върна към спомени за живот в къща, а не в канавка. Сякаш бяха минали хиляда години.

Победен, той се обърна и потътри крака обратно по улицата към боядисаната в зелено врата на перачката. Звънчето издрънча, когато прекрачи несмело прага й.

— Дали ще се намери някое ъгълче, където да поседна, госпожа? — попита той, когато жената се показа при повика на звънчето. — Аз… свърших по-рано, отколкото… — Гласът му заглъхна засрамено.

Тя сви яките си рамене.

— Ъъъ, ъхъ. Айде ела с мене отзад. Чакай малко. — Наведе се под тезгяха и извади малка книжка, колкото една негова педя, подвързана с обикновена, небоядисана кожа. — Ей ти книжката. Късмет имаш, че проверих в джобовете, иначе досега да е станала на каша.

Казарил се стресна, но все пак протегна ръка да я вземе. Сигурно се беше скрила някъде сред гънките на дебелия плащ на мъртвеца — не я беше напипал, докато нагъваше бързешком дрехите му в мелницата. Редно беше да се даде на свещената от храма заедно с останалите вещи на мъртвия. „Е, точно сега няма да бия обратно път дотам, това поне е сигурно“. Щеше да я върне веднага щом му се удадеше възможност.

Засега се ограничи да поблагодари учтиво и да последва перачката до вътрешния двор — с дълбок кладенец, не по-различен от този на съседа й с банята, където в подгряван от огън казан вреше вода и четири млади жени търкаха и плакнеха дрехи в коритата за пране. Перачката му махна към една пейка до стената и той седна извън обсега на водните пръски, зяпнал в някакво безтелесно опиянение спокойната трудова сцена. Имаше време, когато би се подсмихнал презрително при мисълта да зяпа така група румени селски девойчета, време, когато пазеше погледите си за изящните дами. Как така не бе забелязал колко красиви са перачките? Силни и засмени, движенията им като танц… и мили, толкова мили, толкова мили…

Най-накрая ръката му помръдна от разбуденото любопитство да разгърне книжлето. Може вътре да беше написано името на собственика — и така да се разбули мистерията. Страниците се оказаха изпълнени с гъст ръкопис, тук-там имаше малки диаграми. И всичко беше шифровано.

Той примигна и се приведе по-близо, очите му се заеха да разгадаят тайнописа почти против волята му. Беше огледално писмо. И със система за замяна на буквите — тези системи можеха да бъдат трудни за разгадаване. Но, за негов късмет, една кратка дума се повтаряше три пъти на същата страница и това му даде ключа. Търговецът беше избрал най-детинския тайнопис, като просто беше преместил всички букви с една позиция и не си беше направил труда да променя повече системата. Само дето… написаното не беше на ибрийския език, който се говореше, в различните му разновидности, в царствата Ибра, Шалион и Бражар. Беше на дартакийски, който се говореше в най-южните провинции на Ибра и във великата Дартака отвъд планините. Почеркът на мъжа беше ужасен, правописът му — още повече, а познанията му по дартакийска граматика бяха, по всичко личеше, кажи-речи несъществуващи. Щеше да е по-трудно, отколкото си беше помислил отначало. Щяха да му трябват лист и писалка, някое тихо местенце, време и добра светлина, ако искаше да разбере нещо от тази каша. Е, можеше да е и по-лошо. Можеше да е шифровано на лош рокнарийски.

Все пак беше почти сигурно, че това са бележките на мъртвия върху магическите му експерименти. Поне това Казарил можеше да отгатне. Предостатъчно да го осъдят и да го увисят на въжето, ако вече не беше мъртъв. Наказанията за практикуване — не, за опит дори за практикуване — на магия за смърт бяха жестоки. Наказанието за успешно направена магия обикновено се смяташе за излишно, защото Казарил не беше чувал за причинена по този начин смърт, която да не е струвала живота на човека, който я е предизвикал. Без значение чрез каква връзка злосторникът е принудил Копелето да пусне един от демоните си в света, той винаги се връщаше или с две души, или с нито една.

Впредвид това би трябвало да има още един пресен труп някъде из Баошия… Поради това си естество, магията за смърт не беше особено популярна. Тя не допускаше заместници или пълномощници в двуострото си поразяващо действие. Да убиеш означаваше сам да бъдеш убит. Нож, меч, отрова, сопа, почти всеки друг метод беше за предпочитане, ако държиш да оцелееш след злодеянието си. Но, от самозаблуда или отчаяние, от време на време хората все още прибягваха и до това. Книжката съвсем определено трябваше да бъде върната на селската свещена, която на свой ред да я предаде на който там висшестоящ служител в Храма на боговете се падаше задължението да разследва случая от името на царството. Казарил свъси чело, поизправи гръб и затвори опасната книжка.

Топлата пара, еднообразният ритъм на движенията на жените и приспивните им гласове, както и собственото му изтощение го изкушиха да полегне на една страна, свит на пейката, подложил книжлето под бузата си. Ще затвори очи само за миг…

Събуди се и се стресна, нещо изпука болезнено в схванатия му врат, а под пръстите си усети нещо дебело и вълнено, което не трябваше да е там… някоя от перачките беше метнала одеяло отгоре му. Неволна въздишка на благодарност се изскубна от гърдите му при тази небрежна проява на милосърдие. Изправи се с мъка и прецени светлината. Дворчето вече тънеше почти цялото в сянка. Изглежда, беше проспал по-голямата част на следобеда. Беше се събудил от тупването на почистените му и излъскани, доколкото това беше възможно, ботуши, които перачката беше пуснала отвисоко на плочите. Тя остави купа с нагънатите му дрехи, както хубавите, така и парцаливите, на пейката до него.

Като си спомни реакцията на момчето от банята, Казарил попита несмело:

— Дали нямате някоя стаичка, където да се преоблека, госпожа? — „Насаме“.

Тя кимна сърдечно и го заведе в една скромна спалня в задната част на къщата. Западна светлина се сипваше през малкия прозорец. Казарил разгъна чистото си пране и огледа с неприязън опърпаните дрехи, които беше носил седмици наред. Едно овално огледало на поставка в ъгъла, най-богатата украса на малката стая, реши дилемата му.

Внимателно, след още една благодарствена молитва към духа на покойника, чийто неочакван наследник се беше оказал, той облече чистите тесни памучни панталони, хубавата бродирана риза, кафявата вълнена роба — топла от ютията, макар още да беше влажна по шевовете — и, най-отгоре, черния плащ, който падаше на щедри гънки до глезените му, прошарен с лъскавия сребърен ширит. Дрехите на мъртвия бяха достатъчно дълги, макар и възширочки върху измършавялата фигура на Казарил. Той седна на леглото и пъхна крака в ботушите си, чиито токове се бяха разкривили, а износените им подметки едва ли бяха по-дебели от пергамент. Не се беше виждал в огледало, което да е по-голямо или по-добро от парче излъскана стомана от колко… три години? Това беше от стъкло и можеше да се накланя напред и назад, да показва горната или долната му половина, така че той успя да се огледа от главата до петите.

Отсреща го гледаше непознат. „Богове пет, кога се е прошарила така брадата ми?“ Вдигна трепереща ръка и я докосна, чиста и добре оформена. Поне току-що подстриганата му коса не беше започнала да се отдръпва от челото, не много де. Ако трябваше сам да гадае на какъв прилича в новите си одежди — на търговец, благородник или учен, — най-вероятно би се спрял на последното, при това на някой от онези учени, които си падаха фанатици, с хлътнали очи и леко побъркани. Облеклото трябваше да е допълнено със златни или сребърни медальони, с печати, с хубав колан с вградени скъпоценни камъчета, с масивни пръстени, за да мине за човек от по-горна прослойка. И все пак свободните дрехи му стояха добре, реши той и поизправи рамене.

Във всеки случай бедният странник беше изчезнал. Във всеки случай… това тук не беше човек, който да се моли за мястото на помощник в кухните на замъка.

Беше планирал да похарчи последните си вайди за легло в някой хан и да се представи пред провинкарата на заранта. Размърда се неспокойно — чудеше се дали мълвата за случилото се в банята не е обиколила вече града. И ако щяха да му отказват достъп до всяка почтена къща, където би могъл да се подслони в безопасност…

„Сега, тази вечер. Тръгвай“. Щеше да се качи в замъка и да разбере дали ще го приютят там, или не. „Не ще понеса още една нощ на неизвестност“. Докато още има светлина над града. „Докато още има смелост в сърцето ми“.

Прибра книжлето във вътрешния джоб на плаща, където, изглежда, се бе крило и преди. Остави бедняшките дрехи на куп върху леглото, обърна се и излезе от стаята.