Проектът

52.

Всичко си беше същото, както го помнеше — граховозеленият килим на повърхността се простираше към далечния хоризонт и докосваше бледолилавия плитък небосвод. И кубовете бяха там, съвсем същите…

И все пак нещо се бе променило в сравнение с миналия път и разликата не беше нито в мястото, където се намираше, нито в кубовете — самият той беше различен. Не беше сам. В него имаше някой друг или по-скоро някакви други същества.

При първото си пътуване в света на уравненията бе чувствал Шептящия само отчасти. През по-голямата част от времето въобще не го бе усещал. Може би беше твърде уплашен, за да долавя присъствието му, или пък бе съсредоточил вниманието си другаде. Ала сега го усещаше, долавяше мекото, почти вълшебно докосване. Но това не беше Шептящия — беше някой друг, когото Тенисън чувстваше по-близко до себе си.

— Джейсън — изрече Джил, говорейки като част от самия него — двамата бяха неразделни, сякаш умовете им се бяха слели в един общ ум, а телата им — в едно общо тяло. — Джейсън, аз съм тук.

Беше изпитал подобно усещане в онази нощ, когато двамата разкриха умовете си, за да може Шептящия да се присъедини към тях — така щяха да тъжат заедно за мъртвия приятел. Тогава бе почувствал как умовете им се сливат в един, но ефектът беше смекчен и помрачен от острия, болезнен спомен за Декър. Сега почувства всичко с пълна сила. Той и Джил бяха заедно както никога по-рано, много по-близо един до друг, отколкото когато телата им се съединяваха с любов.

— Обичам те, Джейсън — прошепна тя. — Сега няма нужда да говоря за това. Ти знаеш колко те обичам.

И беше права, тя винаги беше права. Не беше нужно да му казва, нито той да казва на нея, защото бяха заедно и знаеха какво става в ума на другия.

Пет отделни куба се намираха недалеч от тях. Останалите се бяха отдръпнали и образуваха широк кръг, сред който се изправяха първите пет.

— Тези — намеси се Шептящия, — ще бъдат нашите водачи.

Сред петте, Тенисън забеляза своя стар приятел — тъмнолилавия куб, чиито уравнения и диаграми блестяха в крещящо оранжево. Тук беше и яркорозовия, чиито уравнения бяха изцяло зелени, и онзи с неповторимо сивия цвят, който имаше бакъренокафяви пръски и лимоненожълти уравнения. Четвъртият беше розово-червено създание. Неговите уравнения бяха тъмнолилави, а диаграмите яркожълти.

— Този, последният, е моят — обади се Джил.

Петият беше отровнозелен зелен. И уравненията, и диаграмите му бяха обагрени в мрачно златистокафяво.

— Защо са така сигурни? — обърна се Тенисън към Шептящия. — Сигурен ли си, че знаят къде е Рая?

— Те не познават това място под името „Рай“. Наричат го другояче. В някакъв далечен сектор на Галактиката има някакво място — непознато за нас, но много известно.

— Тъкмо това известно място ли е Рая?

— Почти сигурни са, че е — отвърна Шептящия. — Там се издигат блестящи кули, шум, който вие наричате музика, и стръмни стъпала, които водят до кулите.

Придвижваха се към петте куба. Междувременно кубовете също се движеха и когато Джил и Тенисън стигнаха съвсем близо до тях, те се разпръснаха на всички страни. Около Джил и Тенисън се образува кръг, в чиито център стояха те.

Розово-червеният куб бе обърнат към тях. Сега те се намираха в близост до него, той изтри уравнението, което показваше, и започна да го заменя с друго — съвсем бавно, за да може да бъде прочетено дори от човек, незапознат с този вид общуване.

— Ние ви посрещаме с „Добре дошли“ — гласеше уравнението. — Готови ли сте за съвместното ни рисковано дело?

— Шептящи! — извика Тенисън. — Шептящи!

Никой не му отговори. Пък и от това нямаше смисъл, защото беше съвсем ясно, че не те разчитаха уравнението, а Шептящия. И защото беше свързан с тях, те също го разбираха.

— Вие няма да правите нищо — продължаваше плавно уравнението. — Просто ще останете на местата си. Няма да предприемате нищо. Разбрахте ли?

— Разбираме — отвърна Шептящия и когато изрече тази дума, отговорът, който беше дал, се появи във вид на малко, просто уравнение върху повърхността на розово-червения куб. Сякаш се изписа там, помисли си Джил, за да научат всички останали кубове какъв отговор е дал Шептящия.

Пълна глупост, каза си Тенисън, ала тъкмо тази мисъл премина през съзнанието му и Джил, и Шептящия, връхлетяха върху него, заглушавайки ума му, така че той повече не можеше да мисли. Те потиснаха цинизма и съмненията, които се бяха появили у него.

Сега върху розовата „черна дъска“ бавно се появяваше ново уравнение и Тенисън улови само началото от превода на Шептящия.

В следващия миг се озоваха в Рая.

Озоваха се на някакъв централен площад. Навсякъде около тях се издигаха кули. От кулите до тях долиташе божествена музика, която ги обгърна, и целият свят зазвуча в симфония. Паважът на площада беше златен или поне имаше златист цвят, кулите — бляскаво бели, тъй блестящи и толкова бели, сякаш бяха окъпани от светлина, бликаща вътре в тях. Мястото излъчваше святост, вдъхваше им чувството, че всичко наоколо е очистено от грехове.

Тенисън поклати глава. Нещо не беше наред. Да, наистина стаяха в центъра на площада, музиката изпълваше цялото пространство, кулите бяха бели и блестящи, ала тук нямаше никой. От едната страна стояха петте същества от света на уравненията и Шептящия — малка сфера от бляскав прах, ала не се появяваше никой друг. Всичко беше празно. Те стояха напълно сами. Рая, както по всичко личеше, не бе обитаван от никой.

— Какво става? — попита Джил. Тя бавно се отдалечи, разглеждайки площада. — Нещо не е наред, нали? На първо място, тук няма никой.

— На второ — додаде Тенисън, — няма никакви врати в сградите. Нищо тук не ми прилича на онова, което ние бихме нарекли „врата“. Виждат се само дупки — кръгли дупки. Миши дупки. На около три метра над улицата.

Наистина беше така, убеди се Джил. Нямаше и бойници. По цялата огромна височина на кулите не се виждаше нито една.

— Няма и бойници — отбеляза тя. — Човек очаква да ги има, щом са кули. Е, може и прозорци.

По площада се завъртя вихрушка и Тенисън потрепери.

Той забеляза между кулите нещо, наподобяващо тесни улици. Сигурно сме в центъра на града, помисли си той, ако това въобще е град. Погледна към кулите и разбра, че те са много по-високи, отколкото бе помислил отначало. Забиваха се право в синия небосвод и блясъкът им се губеше сред бездънното синьо небе. Отначало той бе помислил, че има множество сгради, всяка от които поддържа отделна кула, но сега бе на мнение, че е напълно възможно една-единствена огромна постройка да заобикаля целия площад, където се намираха, а кулите да се издигат пропорционално и симетрично по протежение на стената й. Онова, което бе приел за тесни улици между отделните сгради, вероятно бяха тунели, издълбани на нивото на улицата в монолитната сграда.

Постройката (или постройките) бяха безукорно бели и материалът, от който бяха изградени, не приличаше на камък. По-скоро наподобяваше лед от замръзнала, възможно най-чиста вода, лед, в който нямаше шупли, нито някакви други дефекти. Но това е невъзможно, каза си Тенисън. Тази гигантска постройка не можеше да бъде от камък, ала не можеше да бъде и от лед.

През цялото време над тях се лееше музика, която ги обгръщаше, просмукваше се в тях — беше неописуемо! Тя караше човека да я усеща като нещо повече от хармонични звуци — творение, възвишено до степен, недостижима за никой композитор в историята на човечеството.

— Мястото не е така празно, както изглежда. Тук кипи от живот — заговори Шептящия.

И сякаш получило сигнал, първото живо същество се появи.

През една от тесните улици (или тунели) се провря масивна глава. Беше глава на червей. Лицевата й страна беше сплескана и покрита с хитинова обвивка — дебела, тежка черупка, която покриваше цялата предна част на главата. От двете й страни гледаха две огромни очи, съставени от множество фасети. Върху главата стърчаха пипала. Тя беше огромна. Тенисън, загубил способността да говори от отвращение, прецени, че краят на главата се издига на повече от шест метра над равнището на улицата.

Червеят започна да излиза — продължаваше и продължаваше да се измъква напред, като дългото, тлъсто тяло се приплъзваше зад скритата под костната обвивка глава. След като значителна част от туловището се изхлузи навън, червеят започна да издига предния си край високо над улицата. Слабите, разчленени на няколко участъци крака, се бяха прибрали, за да позволят на тялото да се промъкне през тунела. Сега те започнаха да се изправят и туловището стана с почти метър по-високо, отколкото преди.

Когато по-голямата част от червея се озова на свобода, той се извърна към онези, които стояха на площада. Тенисън и Джил започнаха бавно да отстъпват назад, ала петте същества от света на уравненията не помръдваха от местата си. Плоскостите, които те използваха като „черни дъски“, бяха замъглени от бляскавите цветове на мятащите се във всички посоки уравнения.

Накрая целият червей се измъкна от тунела. Беше дълъг най-малко девет метра, изправен високо, здраво заел позиция на застаналите плътно един до друг крака.

Чудовището смени посоката си на движение, зави назад, към бялата гигантска постройка. Движенията му изглеждаха решителни и целеустремени. То не даде никакъв признак, че е забелязало онези, които стояха на площада.

Тенисън въздъхна с облекчение.

— Хайде да разгледаме наоколо — предложи той. — Трябва да видим колкото е възможно повече.

Ала нямаше какво толкова за гледане. Тесните улици наистина се оказаха тунели, разположени на равни интервали по протежение на цялата сграда, която представляваше една-единствена постройка, а не няколко, съединени помежду си, отделни сгради. Но тунелите бяха затворени. Вътре в тях, на около десетина метра от отвора, имаше залостени врати. Вратите не бяха бели, а сини. Те плътно пасваха към повърхността на тунелите, вклинявайки се в заоблените им стени. Изглеждаше невъзможно да бъдат отворени. Джил и Тенисън настойчиво заблъскаха няколко от тях, ала не успяха да ги помръднат. На два пъти им се стори, че вратите поддават, но това беше всичко.

— Тези врати се отварят с притискане — каза Тенисън. — Почти съм сигурен в това. Блъсни някоя от тях достатъчно силно, и тя ще се отвори. Ала ние няма да успеем.

— Червеят мина през тази врата — отбеляза Джил.

— Той сигурно е много по-силен от нас двамата. Вратите може би пропускат само червеите. Сигурно само те са достатъчно мощни да ги отварят.

— Почти сме сигурни — продължи Джил, — че това място не е Рая. Но нямаме никакви доказателства. Не можем просто да се върнем и да заявим, че това не е Рая. Преди да си отидем, трябва да намерим доказателства. Ех, да имах камера сега!

— Трябваше да сведем теглото до минимум — намеси се Шептящия. — Не знаехме на какво ще попаднем. Трябваше да пътуваме бързо и без никакъв багаж.

— Какво мислят нашите приятели от света на уравненията за това място? — попита Тенисън.

— Обзети са от крайно изумление.

— Ние също — призна Джил.

— Само фотографии или филми — прекъсна я Тенисън, — не биха могли да бъдат приемливо доказателство. Човек навсякъде може да заснеме разни неща. Трябва да измислим нещо по-убедително.

Направиха пълна обиколка на площада и не откриха нищо повече.

— Тук сме хванати като в капан — рече Джил. — Има само един изход навън — онези миши дупки, които използват червеите. Можем да накараме Шептящия да прелети от другата страна и да види какво има там. Трябва да има друга страна оттатък.

— И съществата-уравнения могат да сторят това — добави Тенисън. — Те могат да летят във въздуха, но точно сега ненавиждам мисълта, че трябва да разделим силите си. Имам чувството, че трябва да останем заедно.

В далечния край на площада още един червей се подаде от тунела, издълбан в тази част на постройката, тръгна направо към тях, но ги заобиколи, за да стигне до една от многото миши дупки. Издигайки се над повърхността, чудовището се напъха в нея и изчезна.

— Не съм убедена, че бих желала да използвам една от онези дупки — измърмори Джил. — Изглежда, през тях преминават само червеи.

— Струва ми се, че червеите проявяват съвсем слаб интерес към нас.

— Не и докато стоим тук. Може би ще се заинтересуват, ако се напъхаме вътре.

— Чудя се — заговори Тенисън, без да обръща внимание на онова, което беше казала тя, — Шептящи, можеш ли да помолиш някой от приятелите ни уравнения да се наведе мъничко. Така аз ще мога да се покатеря върху него. После той може да прелети с мен до една от онези дупки.

— Щом ти отиваш и аз отивам — заяви Джил. — Няма да остана тук сама.

— Всеки един от тях ще го направи с удоволствие — отвърна Шептящия. — Коя от мишите дупки имаш предвид?

— Която и да е — каза Тенисън. — Нямаше да ги моля за това, но ние не можем да стигнем до дупките сами.

— Онази, която е точно зад теб, ще ти свърши ли работа?

— Да, прекрасно.

— Имам чувството — рече Джил, — че съвсем сме се побъркали.

Розово-червеният куб се беше приближил до стената точно под посочената миша дупка. Кубът започна да се разширява и да се сплесква, така че те вече можеха да се покатерят върху него.

— Аз ще те повдигна — обърна се Тенисън към Джил.

— Добре — съгласи се тя. — Надявам се, че няма да бъде така зле, както си го представям.

Тенисън я повдигна и Джил се покатери върху куба.

— Неприятно е. Направо ужасно! Нашият приятел прилича на планина от желе. Боя се, че ще потъна. Навсякъде е дяволски хлъзгаво.

Тенисън се засили и скочи, след което се озова с разперени ръце и крака върху потрепващата повърхност на куба. Джил му протегна ръка да стигне до нея. После седнаха един до друг, без да се отпускат, за да запазят равновесие. Кубът престана да се тресе и като че стана малко по-твърд, предлагайки им по-стабилна опора. Той започна бавно да се издига във въздуха — не полетя, а просто прие нормалната си форма, след като престана да се снишава.

Мишата дупка се намираше точно пред тях и Тенисън направи тромав скок в посока към нея. Приземи се на ръце и колене, после бързо се обърна и подаде ръка на Джил, ала преди да й предложи помощта си, тя се оказа край него, просната в цял ръст.

Двамата се изправиха и се огледаха наоколо. Мишата дупка представляваше тунел, ала по-къс, и в нея нямаше врата.

В края й блестеше ярка светлина. Подът беше твърд под краката им и те започнаха да се придвижват към светлината. Джил хвърли поглед през рамо и видя, че петте същества-уравнения бяха навлезли в тунела след тях, а Шептящия блещукаше над първия куб.

Когато стигнаха другия край на тунела, разбраха, че подът е свързан с широк бял път, очевидно построен от същия материал както стените и кулите. Той се губеше в далечината, чезнейки в бляскавата светлина. Просто висеше във въздуха — над него се издигаха шеметни висини, а под него зееха бездни.

Грандиозен интериор. В наглед неограниченото пространство се издигаха подобни на колони фигури. Те пронизваха дълбоките пропасти и се насочваха към висините, като и бездните, и пространствата над тях, губеха очертания в далечината. И колоните бяха от същия бял материал, както цялата постройка, ала малко от белия цвят се виждаше сред ослепителния, френетичен блясък на светлините навсякъде около тях. Светлините не следваха определен модел и проблясването им не се подчиняваше на никакъв ритъм. Цветовете им извираха като илюминации.

Цялото това място, каза си Тенисън, е огромен карнавал, истинска феерия от танцуващи цветове, коледно дърво с пищна, претрупана украса, увеличена милион пъти.

— Виж! — каза Джил и го дръпна за ръката. — Един от нашите приятели червеите.

— Къде?

— Хей там. Върху една от онези колони. Гледай накъде ти соча.

Той извърна глава, ала му бе необходимо доста време докато различи какво му показва Джил. Накрая го съзря. Един от червеите стоеше плътно притиснат към една от колоните. Но той не използваше всичките си крака, за да се придържа към повърхността й. По-голям брой от крайниците му бяха заети с, разнообразни дейности — може би с ремонтиране на електрическите инсталации, лампите и всички други устройства, вградени в колоните.

— Служители по поддръжката на техниката — отбеляза Джил. — Червеите-техници, това е то! Джейсън, тъкмо те поддържат всичко тук.

— В това има смисъл — отговори Тенисън.

— Хайде да се махаме оттук — предложи Джил. — От всички тия светлини ми се завива свят.

Спуснаха се надолу по белия път, макар че той вече не беше изцяло бял. Повърхността му проблясваше с множеството цветове на прожекторите.

Далеч напред съзряха отвора на друг тунел. Когато стигнаха до него, там ги очакваха четири конусовидни създания — съвсем черни, без никакво светло петънце по телата си, сякаш чернотата им всмукваше всичката светлина, без да я отразява. Конусите имаха широки основи и достигаха близо два метра височина, движеха се с лекота, без въобще да подсказват по някакъв начин за принципа, който правеше възможно такова движение.

В самото начало на тунела имаше платформа — също черна на цвят, поставена на колела.

Три от конусите застанаха в края й и когато Джил, Тенисън и съществата-уравнения дойдоха на достатъчно близко разстояние, конусите без никакво суетене ги качиха на платформата — без никакви сигнали, без да издават звуци, просто леко и внимателно ги затикаха в тази посока. Когато Джил прекоси платформата и пожела отново да се върне на пътя, четвъртият конус се изпречи пред нея и накъдето и да се обърнеше Джил, конусообразното същество винаги се оказваше пред лицето й.

— Предполагам, че искат да останем тук — обърна се тя към Тенисън.

Когато всички се качиха на платформата, конусите се разположиха в ъглите й, после и конусите, и самата платформа, започнаха да се плъзгат из вътрешността на тунела, като очевидно именно конусообразните същества осигуряваха двигателната сила.

Платформата изскочи от тунела и се озова на огромно, открито пространство, където нямаше колони. Множество пътища — цяла триизмерна пътна система — се кръстосваха във всички посоки, разминаваха се на различни нива и се извиваха един над друг в естакади. Някои от пътищата бяха предназначени само за превозни средства, по-голямата част от които бяха платформи, задвижвани чрез конусообразните същества, макар че от време на време преминаваха и други — някои с формата на бръмбари, други — подобни на летящи стрели без връхната си част. Част от пътищата изглежда бяха предназначени само за пешеходци. По тях пълзяха, подскачаха, пъплеха или вървяха най-разнообразни форми на живот. Докато ги гледаше, Тенисън си спомни за капитана на „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“ и омразата му към всички извънземни форми на живот. Наблюдавайки някои от тях по улиците, предназначени за пешеходци, Тенисън си помисли, че би могъл да разбере чувствата на капитана. През живота си бе имал множество контакти с извънземни форми на живот, ала никога не бе виждал такива вдъхващи ужас същества, каквито сега се гърчеха пред очите му.

Покрай кръстопътищата се издигаха постройки с всякакви форми и размери. Всички те бяха оградени с малки дворчета. Сградите не бяха направени от същия материал както по-големите здания, те пъстрееха във всички цветове на дъгата. Сякаш гледам, помисли си Тенисън, макети на ваканционни селища, изложени на различни маси, само че масите са безредно разхвърляни наоколо, без никаква връзка помежду им.

Платформата направи остър завой, като едва не изтърси пътниците. Пое по друг път и почти мигновено след това навлезе в нов тунел. Когато излезе от него, вече се намираше, както се стори на пътешествениците, във вътрешността на една от по-големите сгради, които бяха видели по-рано. Платформата спря на място, което би могло да бъде паркинг, защото тук имаше множество паркирани превозни средства.

Джил и Тенисън слязоха от платформата, а съществата-уравнения я напуснаха летейки, умело насочвани от четирите конуса към една пътечка между колите.

Озоваха се в някаква стая. В далечния й край се издигаше подиум, опрян до стената, а върху него бе поставено нещо, наподобяващо голям стъклен балон. Подиумът бе заобиколен от множество конуси. От единия му край седеше същество, подобно на копа сено. То имаше очи, надничащи през сеното, а около балона подскачаше напред-назад някаква твар, която приличаше на октопод. Всеки път, когато се приземеше на пода, октоподът издаваше пльокащ звук, сякаш голямо парче черен дроб бе запращано с все сила срещу твърда повърхност.

Конусите ги поведоха напред и пътешествениците се озоваха пред балона, после конусообразните се дръпнаха назад и изчезнаха.

Балонът беше не просто обикновен балон. В предната си част имаше вдлъбнатина, а в нея се долавяха чертите на някакво лице. И все пак човек не можеше да бъди сигурен дали ги вижда. За секунда лицето оставаше там, а в следващия миг се разтваряше в изникнали незнайно откъде валма дим.

Джил се задъха.

— Джейсън! Помниш ли онази записка — онази, която беше написал кардинал Теодосий? Която аз намерих в кошчето за боклук в тайния килер?

— Боже мой, да! — отвърна Тенисън. — Този балон е едно от съществата, описани от кардинала. „Лице, сякаш обвито в понесен от вятъра дим“, бе написал той.

От дима в балона долетя шум — стържещи, драскащи звуци. Шумът продължи известно време. След малко стана ясно, че балонът издава тези звуци, като се опитва да разговаря с тях.

— Не разбирам нито дума — прошепна Джил.

— Мъчи се да установи контакт — намеси се Шептящия. — Това е очевидно. Ала нещо не се получава.

— Като че ни крещи. Ядосан ли е балонът, Шептящи?

— Не мисля — отвърна Шептящия. — Не излъчва чувство, подобно на гняв.

Един от конусите избърза напред и се изправи пред балона. Балонът захвърли няколко скърцащи звуци срещу него, след което конусообразното създание се обърна и бързо изчезна. Балонът млъкна. Той все още гледаше пътешествениците и макар и понякога димът да скриваше лицето му, те усещаха, че той все още ги наблюдава.

— Смятам, макар че не съм напълно сигурен в това — заговори Шептящия, — че повика някого. Вероятно той ще бъде в състояние да превежда при разговора, който балонът желае да проведе с вас.

Балонът мълчеше. Конусите също — ако всъщност някога въобще бяха издавали някакъв звук. Чуваше се единствено острия шум на октопода, който продължаваше да подскача напред-назад. Очите на съществото в единия край на подиума, което приличаше на копа сено, ги наблюдаваха, без да мигат.

В стаята владееше тишина, нарушавана от пльокането на октопода — черен дроб по пода. После прозвуча друг звук — шум от стъпки на двукрако човешко същество. В това не можеше да има никакво съмнение.

Тенисън се обърна по посока на шума.

Томас Декър се приближаваше с решителни крачки към тях.