35.

Изследователите се бяха събрали да пият кафе.

— Какво става с Мери? — попита Ан Гътри.

— Изглежда никой не знае — отвърна Джеймс Хенри. — Поне никой не говори за нея.

— Никой ли не е ходил да я види? — полюбопитства Ан.

— Аз ходих — каза Хърб Куин. — Успях да вляза само за миг. Тя изглежда спеше.

— Под въздействие на някакво успокоително — добави Джанет Смит.

— Сигурно — съгласи се Хърб. — Сестрата веднага ме накара да изляза. Не допускат никакви посетители.

— Бих се чувствала по-добре — подхвана Ан, — ако за нея се грижеше стария доктор. Този, новият, нещо не ми се нрави.

— Тенисън ли?

— Да, Тенисън.

— Смятам, че грешиш — заяви Джеймс Хенри. — Струва ми се, че е свестен човек. Разговарях с него преди няколко седмици.

— Но ти не знаеш дали наистина е добър като лекар.

— Не, никога не съм ходил при него.

— Преди известно време ме болеше гърлото — намеси се Мардж Стрийтър. — Отидох при него и той бързо ме излекува. Приятен човек. С него лесно се разговаря. А стария доктор понякога беше доста кисел.

— Така е — съгласи се Хърб. — Не се грижеше за мен и това адски ме дразнеше.

— Не ми харесват историите, които се разпространяват, Мери — заяви Ан.

— Те не се нравят на никого от нас — потвърди Хърб. — Във Ватикана винаги се носят разни клюки. Не вярвам на нищо, което чуя.

— Сигурно нещо се е случило — предположи Джанет. — Нещо доста ужасно. Всеки от нас някога е преживявал шок. Това е напълно възможно.

— Ала бързо се съвземахме — напомни Хърб. — За ден-два.

— Мери остарява — каза Ан. — Може би вече не бива да се занимава с тази работа. Трябва да се поотпусне. Нейните клонинги вече порастват. Те биха могли да поемат работата й.

— Тези клонинги ме дразнят — обади се Мардж. — Зная, че в клонирането има смисъл, то е възприето навсякъде по планетите от земен тип в Галактиката. И все пак, тръпки ме побиват, като си мисля за това. Всеки, който се е занимавал с клониране, започва да си мисли, че е Господ. Всичко това е противоестествено.

— Не е нещо ново да играеш ролята на Господ — каза Джеймс. — Не само в човешката, но и във вселенската история много пъти са си позволявали да играят ролята на Бог. Най-скандалният пример е онази раса, на която се натъкна Ърни. Нали си спомняте? Преди няколко години.

— Онези — заговори Хърб, — които създаваха светове и ги населяваха със създания, родили се в собственото им въображение?

— Да, тъкмо те — каза Джеймс. — Но световете са логични. Не няколко клечки, купчина тиня и магическо заклинание, измърморено над тях. Световете на онази раса са добре конструирани. Налице са всички фактори, които трябва да влияят върху създаването на някоя планета. В тях нямаше нищо фалшиво. Всичките съставни части, чудесно вписани в общата конфигурация. И създанията, с които ги населяват, също са логични — някакви умопомрачителни биологични измишльотини, които обаче функционират доста добре.

— Да, зная — потвърди Хърб. — А какво се получава после? Всеки свят става огнище на стрес, жива лаборатория, чието население бива подлагано на най-разнообразни опити, сблъсква се с най-различни ситуации, които трябва да преодолее, за да оцелее. Мислещи същества, използвани като опитни зайчета. Вероятно се получава много информация и редица социални проблеми биват проучвани в дълбочина, ала на населението на планетата хич не му е лесно. И всичко това се върши съвсем хаотично.

— Може би има някаква цел — предположи Джанет. — Забележете — аз не защитавам подобни действия, но смятам, че вероятно съществува някаква организираща цел. Може би не такава, каквато ние бихме приели за убедителна, но…

— Не съм много сигурна — прекъсна я Ан. — Склонна съм да се съмнявам в това. Сигурно съществува, обезателно трябва да съществува съвкупност от универсални етични принципи. Навсякъде в пространството и времето трябва да има неща, които се приемат за правилни, и други, които са погрешни. Не можем да извиняваме порочните постъпки на някоя порочна порода същества с единствения мотив, че съществата са порочни и това е заложено в тяхната природа.

— Това е спор — подчерта Джеймс, — който може да продължава вечно.

— Успя ли Ърни да установи координатите на онази раса — боговете, сътворяващи планети? — попита Мардж.

— Не ми се вярва — отвърна Хърб. — Връща се там няколко пъти, извърши редица наблюдения. У него се разви някакъв патологичен интерес към световете, сътворени от онази раса. Ала накрая реши, че не достига до нищо наистина интересно и се отказа.

— Извадил е късмет, че е успял да се измъкне — рече Джеймс. — Понякога тези преживявания стават така опияняващи, че отново и отново сме въвличани в тях — точно както Мери бе привлечена към Рая.

— Все си мисля за едно от тях — изрече замислено Ан, — за онзи компютър, изпаднал в старческа немощ, на който Бетси се натъкна по погрешка преди няколко години. В едно от онези кълбовидни струпвания, разположени точно над галактичното ядро. Компютърът все още държи под команда огромна система от твърде загадъчни машини с неизвестно предназначение. Част от тях очевидно вече започват да се развалят, защото никой не ги поддържа. Бетси не успя да разбере каква функция изпълняват тези машини. Цялата планета си е истинска мистерия. Там някога очевидно е имало мислещи биологични същества, но Бетси не знае дали те са построили машините. Сега от биологични форми на живот няма и следа, а ако въобще нещо е останало, то се крие някъде.

— Бетси продължава да работи по този въпрос — напомни Ан.

— И сигурно ще продължи още доста време — добави Хърб. — Ватикана проявява специален интерес към компютъра-старец. Те искат да знаят начина и причините, поради които компютрите изпадат в старческа немощ. Никой не го казва открито, но сигурно имат предвид Негово Светейшество.

— Папата не е достатъчно остарял — отбеляза Мардж. — Никой не би го заподозрял в старческа немощ.

— Все още не е — отвърна Джеймс. — Той е истински младенец. Но все ще му дойде времето и на него. След около милион години, или нещо подобно. Подозирам, че Ватикана е способен да мисли един милион години напред.

— Ватикана не може да просъществува милион години — заяви Ан.

— Хич и не се обзалагай за това — предупреди я Хърб. — Роботите са най-упоритото нещо във Вселената. Те не отстъпват, не се предават. Тези от Ватикана се развиват така бързо, че даже и не си задават подобен въпрос. След един милион години вероятно ще държат цялата Галактика буквално на дланта си.

Загрузка...