42.

Въпреки запалените свещи, стаята беше тъмна, сякаш мракът поглъщаше мъждивата им светлина. Начупените сенки на мебелите наподобяваха дебнещи зверове, готови за скок. Стражът стоеше пред вратата, широко разкрачил крака. Кардинал Теодосий седеше на своя огромен стол с висока облегалка, загърнат в одеждите си.

— Доктор Тенисън — започна той, — откакто сте тук, за пръв път ми оказвате честта да ме посетите.

— Знам, че сте много зает, Ваше Преосвещенство — отвърна Тенисън. — При това не беше и необходимо.

— Нима сега е необходимо?

— Да, така мисля.

— Идвате при мен в труден момент. Малко такива сме преживели във Ватикана. Сега сме изправени през огромно затруднение. Онези глупаци отвън…

— Тъкмо затова дойдох при вас. Джил…

— Очаквам подобна постъпка от страна на човешките същества. Вие, хората, сте лекомислена раса. Разумни същества, ала извънредно емоционални. Понякога ми се струва, че здравият разум ви напуска. Не бих очаквал подобен обрат при роботите. Ние сме уравновесени същества, бих казал флегматични. Не бихте могли да си представите, че роботи биха могли да изпаднат в такава истерия. Ала вие щяхте да кажете нещо за Джил?

— Да — отговори Тенисън.

— Тя е едно от най-изтънчените човешки същества, които някога съм срещал. Тя е свързана с нас, интересува се от нашата съдба и от Ватикана. Зная колко упорито работи.

— Имате право наистина.

— Когато тя дойде тук — продължи кардиналът, — не беше особено очарована. Както добре знаете, искаше да пише за нас, ала ние не можехме да й позволим да стори това. Дори по едно време си мислех, че когато пристигне корабът, тя ще отпътува с обратния рейс. Не желаех да постъпва така, защото усещах, далеч преди тя да го бе показала, че е способният, отдаден на работата си историк, от какъвто се нуждаехме и какъвто никога не бяхме успели да намерим. Кажете ми докторе, ако сте в състояние да ми отговорите, защо простодушни същества като нас изпитват такава отчаяна нужда историята им да бъде написана? Не за някой друг, а за самите нас. Джил би била доволна да я напише за другите, но ние не бихме допуснали това. Ала сме истински щастливи, че го прави заради нас.

— Аз не съм психолог — отбеляза Тенисън, — затова не мога да бъда напълно сигурен. Ала ми се ще да изкажа следното мнение. Така е, защото сте свършили работа, с която се гордеете.

— Наистина се гордеем — потвърди кардиналът. — Имаме основание за това.

— И защото — продължи Тенисън — искате да запазите своята идентичност в такава форма, която няма да бъде забравена. Така че може би след милион години други форми на живот ще бъдат в състояние да разберат, че сте живели тук, че все още сте тук, ако наистина още съществувате след милион години.

— Ще бъдем тук — заяви Теодосий. — Ако не аз, ако не моите събратя роботи, то Ватикана ще бъде тук. На Земята вие, хората, създадохте икономически корпорации, които придобиха своя собствена идентичност и останаха непроменени корпоративни единици цели хилядолетия. Личностите, които основаха и укрепиха тези корпорации, загиваха, но корпорациите оцеляваха. Те продължаваха да се развиват, защото съдържаха идеи, изразени с материалистически термини. Ватикана не е корпорация, но е сроден с подобен тип структура. Той е идея, обобщена в материалистически символи и ще устои във времето. Може да се променя, може да има периоди на възход и упадък, може да бъде принуден да еволюира, може да бъде изправен пред множество кризи, ала идеята няма да умре. Тя ще продължава да съществува. Идеите, доктор Тенисън, не могат да бъдат унищожавани лесно.

— Всичко това е прекрасно, Ваше Преосвещенство — заговори Тенисън. — Оценявам преценките ви както по този, така и по редица други въпроси, но дойдох тук, за да разговарям с вас за Джил и да ви кажа…

— А, да, Джил — повтори кардиналът. — Всичко, което се случи с нея, е така неприятно. В онази история за светицата, нея я свариха — как се изразявате вие? — съвсем неподготвена. Сигурно е било много объркващо да й крещят и да я обявят като доказателство за извършеното чудо. Вие сте лекар, можете ли да ми кажете как се случи това? Всички онези приказки, че Мери е направила чудо с лицето на Джил, са празна работа, и аз не мога да повярвам…

— Ваше Преосвещенство — прекъсна го Тенисън, — дойдох да ви кажа, че Джил е изчезнала. Търсих я навсякъде. Помислих си, че вие…

— Бедното момиче — изрече кардиналът. — Без съмнение е започнала да се укрива, за да избегне фанатизираните глупци навън.

— Но къде може да е отишла? Тя знаеше само няколко места, където би могла да се скрие. Наистина, не би могла да отиде някъде далеч.

— Докторе, кажете ми честно как стана това тъй наречено чудо? Кой премахна тумора? Сигурен съм, че не е Мери. Било нещо друго. Вие сте лекар и сигурно имате някаква представа какво се е случило. Бихте казали, че това може би е спонтанно излекуване. Тялото само е поело грижата са себе си, нали?

— По дяволите, Ваше Преосвещенство, не зная. Дойдох при вас да ми окажете помощ. Искам да зная нещо, което би могло да ми помогне да я намеря.

— Търсихте ли я в библиотеката?

— Да, търсих навсякъде.

— А в малката градина до клиниката?

— Да. Казах ви — търсих я навсякъде. Вие водите с нея дълги разговори, посещавате я в библиотеката. Споменавала ли е нещо пред вас, което би могло…

Силни удари по вратата ги прекъснаха. Тенисън се обърна назад да види какво става.

Уплашеният страж открехна вратата, за да надникне навън, но онзи, който чукаше, я натисна и го избута навътре. Робот, облечен в одеждите на монах, се втурна в стаята.

— Стария! — изкрещя той. — Ваше Преосвещенство, Стария!

Кардиналът стана от стола.

— Стария? — изрече той с гръмовержен глас. — Какво общо има тук Стария! Престанете с тази врява и ми кажете какво искате.

— Стария идва — изкрещя монахът. — Стария идва към мраморната площадка.

— Откъде знаеш, че е Стария? Виждал ли си някога някой от Старите?

— Не, Ваше Преосвещенство. Но всички разправят, че е Стария. Тичат и пищят. Уплашени са до смърт.

— Ако наистина е Стария — рече кардиналът, — наистина има за какво да се плашат.

През открехнатата врата се чуваха приглушени писъци и тропот, достигнал дотук през множеството коридори.

— Значи приближава се към площадката? — попита Тенисън. — И се е насочил към базиликата?

— Да, докторе — отвърна монахът.

Тенисън се обърна към кардинала:

— Не мислите ли, че трябва да отидем и да видим какво иска Стария?

— Не разбирам — поколеба се кардиналът. — Никой от Старите не е идвал досега във Ватикана. Много отдавна, когато пристигнахме тук, понякога ги зървахме — не много на едно място и винаги в далечината. Не се опитвахме да ги разгледаме отблизо. Не общувахме с тях. Никога не сме ги закачали и те от своя страна не ни създаваха неприятности. За тях се разказваха ужасни истории, но това започна по-късно, слез като изтече достатъчно време, за да се роди митът.

— Но те убиха моя предшественик — младият лекар, и още двама човека, които са го придружавали.

— Да, вярно е, ала онези глупци тръгнаха да преследват Старите. Не трябваше да го правят. Така просто не бива да се постъпва. Това беше първият и единствен път, когато някой от Старите си е послужил с насилие.

— В такъв случай е разумно да предположим, че и сега Стария не е замислил нищо лошо.

— Не смятам, че е дошъл, за да упражни насилие спрямо нас — отвърна кардиналът. — Но можем ли да бъдем сигурни? Хората имат право да се страхуват от Старите, та било то само заради историите, които са слушали. Сега бягат и това е проява на здрав разум.

— Е, ще дойдете ли с мен или не?

— Вие възнамерявате да му се противопоставите?

— Няма да се противопоставям на никого. Само ще се срещна със Стария.

— О, предполагам, че й аз бих могъл да го сторя — каза Теодосий. — Сигурен съм, че няма да има никой друг. Предупреждавам ви, че ще бъдем само двамата.

— Ние ще бъдем достатъчно — заяви Тенисън. — Има ли някаква възможност да установим контакт с него?

— Има няколко древни предания, според които е възможно да се контактува със Старите.

— Добре тогава. Хайде да отидем и да се опитаме да поговорим.

Тенисън тръгна напред, Теодосий го следваше по петите, а стражът и монахът запристъпваха след тях на значително разстояние, очевидно за по-голяма сигурност.

Докато вървяха по коридорите, отвеждащи към входа на папския палат, Тенисън се опита да си спомни какво бе чувал за Старите. Оказа се, че знае твърде малко. Роботите заварили Старите, когато пристигнали в Края на Нищото. Имало само случайни, мимолетни контакти между Старите и жителите на Ватикана. С течение на годините възникнал мит, че Старите са кръвожадни зверове. Такива истории се разказвали посред нощ край гаснещите камини. Но Тенисън не можеше да знае дали има достоверни факти за възникването на тези предания. Всъщност, откакто пристигна тук, беше чувал съвсем малко разговори на тема „Старите“.

Излязоха от палата. Съвсем близо, надясно от него се издигаше масивна базилика, чиято фасада бе обърната към мраморна площадка и широк, павиран път, който се губеше сред възвишенията на изток. По пътя не се виждаха нито роботи, нито хора. Тенисън никога не го бе виждал толкова пуст. От сградите от двете страни на пътя надничаха глави на роботи и хора, наблюдаващи какво става долу. Мъртва тишина бе обгърнала всичко, нарушавана единствено от долитащи отдалеч приглушени викове и крясъци.

Далеч по издигнатия път тежко се приближаваше топчеста фигура. От разстоянието, от което я наблюдаваха, тя изглеждаше прекалено голяма. Тенисън осъзна, че щом от края на пътя изглежда така, то в действителност сигурно е огромна.

Той се спусна по стълбите и пое по алеята, водеща към базиликата. Кардиналът потропваше след него, а монахът и стражът изостанаха далеч назад.

Стигнаха до широкото стълбище, което водеше до базиликата, изкачиха се по него на площадката и зачакаха Стария.

Неочаквано кардиналът възкликна изумено:

— Докторе, онова нещо там се върти около собствената си ос!

Да, беше точно така. Стария представляваше огромна сфера, която по преценката на Тенисън, се издигаше на около шест метра във въздуха. Тя се въртеше бавно и по този начин се придвижваше напред. Повърхността на масивния глобус беше черна и макар и на пръв поглед да създаваше впечатление, че е гладка, след по-внимателно наблюдение ставаше ясно, че е осеяна с безброй вдлъбнатини. Сферата стоеше във въздуха, въртеше се и се издигаше над паважа на почти половин метър разстояние.

— Странно — изрече кардиналът. — Наистина много странно… Виждали ли сте нещо подобно, докторе?

— Не — отвърна Тенисън. — Изглеждате ми силно впечатлен. Възможно ли е никога да не сте виждали някой от Старите?

— Както ви казах, някои от събратята ми са ги виждали много отдавна, още когато пристигнахме тук. Според легендите, Старите имат формата на сфера, но знаете, че легендите… Самият аз никога не бях ги виждал досега.

Стария се приближи в подножието на стълбището. После спря и престана да се върти. Спусна се на паважа и остана там.

— Тези вдлъбнатини по кожата му — отбеляза Тенисън, — сигурно са сензорни рецептори. Зрение, обоняние, слух — Бог знае какво още.

Кардиналът нищо не отговори. Стоеше изпънат в одеждите си като войник, отдаващ чест.

От дясната си страна Стария протегна крайник, подобен на ръка, който порасна на големина пред очите им. В края му се оформи нещо като длан с огромни размери. Дланта се придвижи към отверстие, което не се забелязваше, преди крайникът да потъне в него. После ръката измъкна нещо, което стискаше в юмрука си, след това се удължи, за да го остави на паважа. Беше човешко тяло. Пръстите на масивната длан внимателно се отвориха и тялото се строполи възнак.

— Боже мой, та това е Декър! — изкрещя Тенисън.

Той изтича няколко стъпала надолу, но спря. Ръката на стария отново потъна в отверстието и след малко отново се показа. С внимателни, точни движения тя положи онова, което бе извадила, до тялото на Декър — пушка, сгънат спален чувал, раница, брадва и смачкан чайник.

От лявата страна също се показа крайник, който се протегна към отвор отляво на тялото на Стария. Оттам извади друг вързоп и го положи на тротоара, съвсем близо до тялото на Декър: Беше робот. Горната част от металния му череп липсваше. Плюс още една пушка. Пръстите внимателно оправиха унищожения робот и оставиха пушката край него.

Ръцете на Стария изчезнаха в тялото му и той отново се превърна в сфера.

Тя започна да жужи като вибриращата повърхност на барабан, бръмченето изпълни въздуха, сякаш самият въздух бе започнал да трепти. От тези невъобразими звуци се оформиха думи на човешки език — дълбоки, бавни, мрачни:

— Ние сме пазители — заяви гласът. — Бдим над тази планета. Не одобряваме убийствата. Допустимо е да убиеш за храна, за да поддържаш живота в тялото си, защото това е схемата, заложена в някои органични видове, но не бива да има убийства поради някакви други причини.

Бръмченето затихна и думите заглъхнаха.

После отново зазвуча и до слуха им долетяха нови думи:

— Ние живяхме в мир с вас. Искаме да продължим да живеем по същия начин. Не позволявайте такива неща да се случват повторно.

— Но, господине! — извика Тенисън. — Вие убихте три човешки същества съвсем неотдавна.

Бръмченето се усили.

— Те започнаха да ни преследват. Бяха си наумили да ни убият. Това не е позволено. Никой няма право да ни убива. Ние ги убихме, за да се спасим. Ние убихме, защото тези човешки същества не бяха за тази планета, тяхното място не беше тук.

Говорът замря и Стария отново започна да се върти. След това бавно се издигна и започна да се отдалечава по павирания път.

Тенисън скочи на площадката и се наведе над Декър с надеждата, че приятелят му може би все още е жив. Ала Декър беше мъртъв. Смъртта го бе застигнала преди часове.

Тенисън вдигна глава към кардинал Теодосий, който тромаво слизаше по стълбите. Зад гърба му се чу шум от забързани стъпки. Тенисън се обърна и видя Екюър.

— Джил се върна! — изкрещя му Екюър. После спря да тича и едва си пое дъх. Беше готов да рухне от изтощение като древен маратонец.

— Каза, че е била в света на уравненията. Каза… — Престана да приказва и впери ужасен поглед в паважа.

— Какво е това? — попита той.

— Декър е мъртъв. Стария го донесе.

— Значи това е бил Стария — измърмори Екюър. — Не знаех. Човек чува най-различни истории за него. Джейсън, знаеш ли какво се е случило?

Тенисън поклати глава.

— Стария донесе и този робот. Горната част на черепа му я разбита с изстрел от огнестрелно оръжие.

Екюър приближи до робота и по огледа.

— Джейсън — изрече с треперещ глас той, — знаеш ли кой е това?

— Някакъв робот. Не зная точно…

— Това е нашето момче, Хюбърт — прошепна Екюър. — Онзи, който приготвяше храната, чистеше стаята ти и се грижеше за теб.

Загрузка...