Проектът

17.

Само една лампа светеше върху писалището на Джил късно през нощта. Двамата й помощника си бяха отишли — единият, за да се отдаде на религиозните си задължения, а другият да й донесе сандвичи и чаша мляко.

Тя отмести купчината бележки, върху които работеше, облегна се на стола и протегна ръце над главата си. После сви лакти на гърдите и стисна с длани раменете си.

Далечни места, помисли си тя — странни, невъзможни места, извън времето и пространството. Как беше възможно това? Какво имаше отвъд границите на пространството и потока на времето? Още веднъж опита да напрегне ума си, за да разбере, но беше невъзможно, нямаше какво да използва като основа, а статистиката въобще не й подсказваше. Но именно от статистическите данни ставаше ясно, че понякога роботите са дръзвали да навлизат в онази невъзможна област, извън пространствено-времевия континуум, пътувайки с кораби, които сами са конструирали. Кораби, задвижвани от енергията на мисълта, от мощта на интелекта? Не можеше да бъде сигурна, но статистическата информация й загатваше тъкмо това.

Мили Боже, мислеше си тя, в какъв хаос се забърках! Защо си позволих така да се увлека? Но едно беше ясно — след като беше навлязла толкова навътре, не биваше да се отказва, не можеше да зареже всичко и да си тръгне. Не можеше просто да затвори книгата, върху която работеше, и да я забрави. Просто трябваше да узнае всичко, а оставаха толкова много непроучени неща. Джейсън я беше предупредил какво ще се случи и тя трябваше да го послуша. Ще затънеш, беше й казал той, и после няма да бъдеш в състояние да се измъкнеш.

Помощниците й протестираха срещу методите и на изследване — практиката й да оглежда набързо статистическите данни. Единият й каза, че не бива да постъпва така — трябва да започне от началото и да продължи до края, без да прескача нищо. Но аз трябва да имам общ панорамен поглед, отвърна му тя, само така ще открия модела на развитие. В противен случай как би могла да свърже онова, което се е случило, с онова, което предстои? След като веднъж се справим с тази задача, каза му тя, ще се върнем в началото и ще продължим напред.

Другото къде, мислеше си тя, другото кога. Но така не беше правилно. В онези зони не съществуваше нито въпросът „къде“, нито „кога“. Те се намираха в някаква област на разума, ала не нейния собствен разум — а разума на разума на нещо друго, на някой друг. Възможно ли е онзи далечен свят, мислеше си тя, да бъде разположен в езотеричните измерения с постоянни магнитни промени — жизнената среда на онези същества, които не бяха биологични, макар че излъчваха не само живот, но и притежаваха интелект — факт, за който нямаше никакво обяснение? Не, това е невъзможно, мислеше си тя. Защото колкото и абсурдно да изглеждаше, тези същества се проявяваха в общоизвестните области, определяни от времето и пространството, макар че за човека да бяха видоизменени до неузнаваемост. Във времево-пространствените рамки, казваше си тя, физическите закони на познатата Вселена все още трябва да действат, макар че при тези параметри трябва да остане място за съзнание, интелект и начин на мислене, които очевидно са много по-напред в сравнение с мисленето на биологичните същества. Трябваше да преглътне това — да, трудно беше да признае такава истина, но все пак тя бе приемлива, защото се вместваше в границите на човешкия разум.

Това, което не можеше да приеме, беше онази загатната област извън границите на времето и пространството, онази постановка за съществуващата сред нищото земя, на която не й бяха необходими нито време, нито пространство, нито непреодолимата мощ на физическите закони, които произтичаха от тях. Това място се свързваше в едно цяло, мислеше си Джил, с енергията на мисълта, със силата на ума — при това думата „енергия“ може би не беше правилно подбрана, защото енергията е познат компонент от физичния свят и като такъв, трябва да бъде изключен от онова, другото място. То представляваше единна цялост с роботите, използващи силата на мисълта, за да задвижат корабите, с които дръзваха да прекосяват не само известната част от Вселената, но и да навлизат в областите извън нея.

Що се отнасяше до историята на Ватикана, тя беше разказ в чист вид — първото приземяване на корабите от Земята, ранните дни на овладяването на планетата, построяването на самия Ватикан, строителството, което продължаваше до днес, електронния „папа“, привличането на човешки същества, стартирането на Информационната програма, усъвършенстването на нови поколения роботи…

Целият проект е бил добре замислен от роботите. Още преди да напуснат Земята, те са знаели какво търсят — отдалечена, изолирана от останалия свят планета, където не е вероятно да попаднат по погрешка на случайни посетители; място, където ще ги оставят на мира да продължават работата си. Ала също така е трябвало да намерят планета, където е възможно да живеят човешки същества. Роботите са можели да живеят на почти всякакви планети и ако не било необходимо да се съобразяват с човешкия фактор, търсенето на база щяло да бъде много по-просто. Ала роботите нито за миг не са помисляли да се впуснат в изпълнението на своя проект без помощта на хората. От статистиката не ставаше ясно дали по това време са заложили принципите на Информационната програма, чието изпълнение зависи изцяло от определени човешки умения. Все пак, Джил беше склонна да вярва тъкмо в това. Старата връзка с човечеството все още съществуваше. Древното партньорство не беше разрушено.

Точният брой на корабите, които роботите са използвали за да достигнат до Края на Нищото, заедно със своето оборудване, не беше посочен черно на бяло. Нямаше информация за това, откъде и как са получили корабите си. Според Джил най-вероятно те били не повече от три. Осъществени били неколкократни полети до Земята и обратно, като при следващите пътувания доставили материали, които не успели да докарат с първия полет. При последния курс довели човешки същества, чиито потомци все още живееха на планетата. Впоследствие корабите били разрушени заради метала и различни материали, които били използвани по-късно. Не беше ясно кога се е случило това, ала Джил си казваше, че е логично да е станало, след като са построили задвижваните с човешка мисъл нови кораби (ако те наистина се задвижваха по този начин, разбира се).

На пръв поглед роботите бяха постигнали много повече, отколкото е възможно да се постигне за хиляда години, ако човек не вземе предвид факта, че те не се нуждаят от време за почивка и сън. Можели да работят денонощно, седмици, месеци, може би години и така до безкрай. Никога не се изморявали, никога не им се доспивало. Никога не се разболявали. Не изпитвали отмора, нито имали нужда от развлечения. Джил осъзна, че си задава въпроса какво ли би правил някой робот, докато почива или се развлича. Не им беше нужно да отделят време за хранене. Никога не се налагаше да прекъсват работата си, за да си поемат дъх.

И създаването на ново поколение или поколения роботи, конструирането им било далеч по-просто, отколкото мутацията и еволюцията на биологичните видове. За генетичните изменения, които трябва да претърпят, за да бъдат модифицирани биологичните системи, е необходимо неимоверно много време. Естествената биологична еволюция предполага отмирането и зараждането на много поколения, за да се предадат генните мутации и за да се осъществи дългия, бавен процес на адаптация. Но в общество от роботи всичко, което е необходимо, за да се предизвикат нужните промени и да възникнат нови способности, е конструирането на нови форми и механизми плюс инженерни умения за превръщането на проектите в практически действащи образци.

Зад гърба й се разнесе шум от стъпки и тя се извърна. Беше Айза, който й носеше сандвичи и чаша мляко.

Той внимателно ги постави пред нея и плавно се отдръпна.

— А сега — попита роботът, — с какво бихте желали да се заема?

— Засега с нищо — отговори Джил. — Отдъхнете си. Седнете да поговорим.

— Аз не се нуждая от почивка — отвърна той. — Не изпитвам нужда да сядам.

— Това не нарушава вашите правила, нали?

— Е, не ги нарушава.

— Дори кардиналите сядат от време на време — добави тя. — Когато Негово Преосвещенство Теодосий идва да ме посети, често сяда и разговаря с мен.

— Щом така желаете — съгласи се Айза и се настани на стола, който използваше кардиналът по време на посещенията си тук.

Тя взе един сандвич и отхапа. Беше с телешко месо и имаше добър вкус. Отпи и от чашата с мляко.

— Айза — подхвана Джил, — разкажете ми за себе си. На Земята ли са ви конструирали?

— Не на Земята, милейди.

— Значи тук?

— Да, тук. Аз съм робот от трето поколение.

— Разбирам. А колко поколения вече са създадени?

— Не може да се каже с точност. Зависи от това, как ги броите. Някои казват пет, други седем.

— Толкова много ли?

— Да. Може би има още повече.

— Били ли сте на някое от онези места, които откриват Изследователите?

— Два пъти, милейди. Участвал съм в две експедиции.

— Извън времето и пространството ли бяха те?

— Само едното от тях — отвърна той. — При едното от двете пътувах извън времето и пространството.

— Можете ли да ми опишете как беше там?

— Не, не мога. Не е възможно да се опише. Просто мястото е от друго естество. Въобще не прилича на това тук.