Проектът

14.

Когато Тенисън се прибра в апартамента си, Джил седеше пред камината. Той бързо прекоси стаята и спря пред нея.

— Чудех се какво става с теб. Тъкмо се канех да те потърся.

— Хюбърт приготвя вечерята — отговори му тя. — Казах му, че може да остана. Имаш ли възражения?

Той се наведе да я целуне, после седна до нея.

— Всичко е наред — рече той. — Как вървят нещата при теб?

Джил направи гримаса.

— Зле. Не ми позволяват да напиша статия. Вместо това ми предложиха работа.

— И ти прие?

— Не, не съм. Не съм сигурна дали ще го сторя. Чух, че ти оставаш.

— Поне за известно време. Добро местенце да си отдъхне човек.

Тя посочи с жест единствената роза във вазата върху масичката за кафе.

— Откъде взе това?

— Един градинар ми я подари. Попаднах в прекрасна градина тази сутрин. Бих желал да ти я покажа.

— Предложиха ми жилище, където мога да остана и се нанесох тази сутрин — обясни Джил. — Намира се на четири врати от апартамента ти. Роботът, който ми помогна да се нанеса, ми каза, че си тук. Да ти се намира нещо за пиене?

— Мисля, че да — отвърна той, — но първо нека разгледаме градината.

— Ами добре — съгласи се Джил.

— Ще ти хареса — увери я Тенисън.

Когато се озоваха в градината, тя попита:

— Що за врява вдигна за тази градина? Това е просто обикновена градина. Какво ти става?

— Ами нямах предвид самата градина — обясни й той. — Представям си Хюбърт в кухнята как е наострил уши. Направиш ли нещо на това място, след десет минути всеки е чул за него. Не бих се обзаложил, че няма да чуят какво си приказваме в градината, но поне ще имаме възможност да опитаме. Трябва да говорим за толкова много неща.

— Престоят ти на Гътшот си казва думата — отбеляза тя. — Тайни разузнавателни служби и така нататък…

Той вдигна рамене.

— Може би. Сигурно имаш право.

— Очевидно с огромно нетърпение се възползва от възможността да останеш тук. Следователно, сигурно не съм сбъркала чак толкова много.

— Вероятно всичко е наред — съгласи се той. — Ала е странно. Ужасно странно. Тук има една жена — онази, заради която Екюър ме извика тук — нуждаеше се от лечение. Тя твърди, че е открила Рая.

— Рая ли?

— Точно така. Рая. Разбираш ли, те работят по тази програма. Хора, които мислено се пренасят на други места, събирайки информация, която се захранва в компютърния „папа“. Ала имам чувството, че не е съвсем така. Преди две вечери Екюър спомена нещо, което ме накара да мисля, че между Ватикана и Информационната програма съществуват различия.

— Рай? — повтори Джил. — Искаш да кажеш онзи Рай, описан в Библията със златните стълбища, фанфарите и летящите ангели?

— Нещо подобно.

— Но, Джейсън, това е невъзможно!

— Вероятно, ала Мери мисли, че го е открила. Екюър наполовина е повярвал в това.

— Екюър е глупак.

— Не, не е — възрази той. — Джил кажи ми, в твоя случай действаха ли от позиция на силата?

— От позиция на силата ли?

— Да. Екюър направи твърде прозрачен намек, че може и да не ми позволят да напусна планетата.

— Не. Никой не ми е споменавал такова нещо. Разговарях с един кардинал. Облечен в пурпурна дреха, на главата с алена шапчица, осветен от една-единствена свещ… О, почакай малко. Затова ли оставаш тук? Защото ти забраняват да си тръгнеш?

— Не. Може би ще ни позволят да си тръгнем. Но заплахата тъй или иначе е налице. Това място се управлява от Ватикана и каквото Ватикана каже, е закон. Но аз оставам, защото ми се чака. Засега. Никъде другаде не бих могъл да отида. Освен това, тук се чувствам удобно. И да си призная, доста съм заинтригуван.

— И аз — рече Джил. — Кардиналът не пожела да чуе и дума за намерението ми да напиша статия или книга за планетата. Не спомена, че няма да ми позволи да напусна това място. Всъщност, помислих си, че ще ме изхвърли. После ми предложи работа.

— Желязна ръка в кадифена ръкавица.

— Сигурно е така. Той е симпатичен робот, бих казала, симпатичен старец. Доста приятен, но упорит. Спорих с него, но той не отстъпи ни на йота.

— Каква работа ти предложи?

— Искат някой да напише историята на Ватикана. Кардиналът твърди, че нито един от хората им не би могъл да се справи. Ще повярваш ли на това — имат пълни записи на всичко, което се е случило тук, всичко, което е направено от пристигането на първия им кораб. Информацията е събрана и очаква някой да я систематизира. Доколкото си спомням, не отговорих с твърдо „не“. По-скоро заявих, че ще помисля. Вероятно оставих у него впечатлението, че отговорът ми ще бъде отрицателен.

— А такъв ли ще бъде?

— Джейсън, честно ти казвам — не зная. Помисли си! Всичко е събрано там. Очаква някой да го измъкне на бял свят. Стояло е на мястото си досега и никой не се е докосвал до него.

— Но каква полза ще има от всичко, след като не можеш да го публикуваш?

— Прав си. Абсолютно никаква. Джейсън, приличам ли на човек, който се опитва да измъкне нещо.

— Ами да. Като си помисля малко, ми се струва, че е точно така.

— Няма да мога да си простя — продължи Джил, — ако не направя опит да се заема с това.

— Джил, тук нещо не се връзва. Първо ти отказват да пишеш за тази планета, после ти предоставят цялата история на златен поднос. Освен ако наистина не искат някой да напише историята им. При това са убедени, че могат да те задържат тук…

— Ако е така — рече тя, — те са ужасно самонадеяни.

— Точно същото каза Екюър преди две вечери. Сигурни са в себе си.

— Джейсън, изглежда, че аз и ти сме двама глупаци, щом сме се довлекли тук. Ако Ватикана не желае да изтича никаква информация, единственият сигурен начин да го постигне, е да направи така, че никой, пристигнал тук, да не може да си тръгне.

— Но тук пристигат толкова много поклонници. Идват и си отиват.

— Кардиналът ми обясни това в общи линии. Изглежда, че поклонниците не представляват никаква заплаха. Идват по един-двама от разпръснати из Галактиката планети. Очевидно са свързани с култове със слабо влияние. Никой не би обърнал внимание на същество, последовател на култ, дори и ако всичките негови събратя твърдят едно и също нещо. Каквото и да отнесат в домовете си, думите на поклонниците се тълкуват като религиозни бълнувания.

— Ватикана трябва да скрива много неща — замислено отрони Тенисън. — Информационната програма на Екюър, за която поклонниците може би въобще нямат понятие, например. Може би е важна именно Информационната програма, не самият Ватикан. Изследователите, както ги наричат, се добират до знания в цялата Вселена, във всички измерения на пространството и времето — а може би и от други места извън времето и пространството. Ако, разбира се, подобни места съществуват.

— Такова място би могло да бъде Рая. Ако въобще съществува.

— Важното е, че никой друг не притежава такива данни. Хората от програмата разполагат с цели километри шкафове, натъпкани с файлове информация. Видях ги. Какво ще правят с тях?

— Може би наистина ще ги заредят в „папата“.

— Някакъв си папа… — замисли се Тенисън. — Не, не мога да приема, че това е всичко, което целят. Екюър спомена нещо друго. Опитвам се да си спомня какво точно бе то. Струва ми се, че беше нещо такова — с течение на годините проектът „Папа“ се е превърнал в нещо като претекст за продължаване на Информационната програма. Мисля, че беше това. Той ми подхвърли да не споменавам нищо по този въпрос пред Ватикана, като се опита да ми внуши, че някои от хората на Ватикана може да се разсърдят.

— И Ватикана си има проблеми — отбеляза Джил. — Кардиналът изтъкна някои от тях. Като че се опита да ги разкрие пред мен, макар че се съмнявам да е целял това. Той, а възможно е и някои от другите кардинали, смятат, че някой ограбва Ватикана. „Задига трохички от онова, което притежаваме“ — така се изрази Негово Преосвещенство. Ала най-вече го тревожеше фактът, че никой не знае нито кой е крадецът, нито за какво го прави.