Проектът

34.

Когато беше тук по-рано, светът на уравненията потрепваше, сякаш Тенисън го наблюдаваше през блясъка на ярка слънчева светлина, отразявана от гладката, искряща повърхност на езеро. Но сега блясъкът беше изчезнал, виждаше се само твърда земя. Диаграмите и уравненията се движеха в строен ред, разпръснати навсякъде по гладката повърхност, върху която стоеше. Далеч напред лилавееше хоризонт, далеч по-висок от всички хоризонти, които бе виждал някога. Грахово зеления килим на повърхността на платената (ако това изобщо беше планета) почти неуловимо се сливаше с бледолилавата сянка от купола на небето.

— Шептящи! — извика Тенисън.

Ала Шептящия го нямаше. Беше сам. Макар че, рече си той, това не беше съвсем вярно. Шептящия бе тук, но не като самостоятелно същество. Онова, което стоеше върху тази чужда земя, не бе само той, а той и Шептящия, слети в едно.

Стоеше, без да се движи, питайки се откъде знае това, как може да бъде така сигурен. При това знаеше, даже докато си задаваше тези въпроси, че не самият той — Тенисън — смята така, а Шептящия, който беше част от него. Въпреки това не усещаше Шептящия. Чудеше се дали не е възможно точно обратното — Шептящия да чувства само себе си и въобще да не долавя присъствието на Тенисън. Не можеше да си отговори, Шептящия въобще не му подсказваше, че е на прав път.

Най-странното от всичко, рече си той, е, че всъщност наистина е тук, в този свят на уравнения — и не просто го вижда, но присъства в него на живо. Усещаше твърдата повърхност под краката си, дишаше — с такава лекота, като че се намираше на планета от земен тип. С трескава бързина пресметна шансовете си да попадне в този свят на среда, съвместима с незащитено човешко същество — подходящ за дишане въздух, нормално налягане и плътност на атмосферата, умерена сила на притегляне, температура, която би била благоприятна за човешкото тяло. Потрепери, преценил шансовете си за оцеляване. И все пак отнякъде знаеше, че шансовете му можеха да бъдат по-големи, отколкото ги бе изчислил. Нещо повече: условията бяха не само поносими, но и приятни.

Уравненията и диаграмите бяха обагрени също тъй в много, дори повече цветове, отколкото бяха, когато ги видя в куба, а по-късно в сънищата си. И кубът, и сънищата — особено сънищата — бяха разводнили цветовете, но тук те бяха по-ярки и по-бляскави, и съвсем не размазани. Струваше му се, че тук има повече багри, отколкото бе видял в куба и в сънищата, а уравненията и диаграмите бяха в изумителни вариации. Взирайки се по-внимателно в една група, забеляза, че няма нито еднакви цветове, нито еднакви уравнения и диаграми. Всяко нещо беше неповторимо.

Откакто бе пристигнал, стоеше неподвижен на мястото си, вцепенен от факта, че е тук. Онази, съмняващата се част от съществото му — може би самия Тенисън — нито за миг не бе помисляла, че може да попадне в този свят. Но сега той помръдна — една бавна стъпка, след това втора — проверявайки дали може да се движи, без да бъде убеден, че трябва да го прави. Но уравненията оставаха неподвижни, а все пак някой трябваше да наруши застоя. Тоест — бе необходимо някой да се движи, ако искаше да постигне нещо, да установи някакъв контакт. Нямаше да бъде справедливо, помисли си той, да стигне дотук и да стои и да се взира с невярващ поглед, без да помръдне и след това да си тръгне. Такъв начин на действие щеше да обезсмисли риска, да го превърне в нещо подобно на куба и сънищата.

Той бавно се придвижи по повърхността, докато се оказа съвсем близо до едно от уравненията. Виждаше, че то достига около два метра височина, върхът му се издигаше някъде над главата на човека. От мястото, където стоеше, не можеше да прецени каква бе широчината на уравнението, защото беше точно пред него, но сравнявайки го с друго, което бе разположено наблизо, Тенисън изчисли, че широчината възлиза на около три метра. Осъзна, че двете можеха да се окажат с различни размери, но всички, които бе видял досега, му изглеждаха подобни по форма.

Уравнението, до което беше приближил, имаше тъмнопурпурен фон, диаграмите бяха предимно в оранжево, макар че тук-там проблясваха червени, зелени и жълти пръски. Той се опита да разгадае онази част от уравнението (дълго и сложно), която се намираше на преден план, ала знаците и символите не приличаха на нито едни от онези, които бе виждал досега.

Кубът, от който бе изчислил широчината, беше ярко, плашещо розов, уравненията след него зелени. Наблизо имаше друг куб — пепелявосив, изпъстрен с бакърени петънца. Уравненията наоколо бяха оцветени в лимонено жълто, а диаграмите в лилаво. Това беше най-фантастичното видение от всички наоколо.

Нямаше никаква реакция от страна на кубовете, когато Тенисън приближи към тях. Те продължаваха да не реагират. Просто си оставаха неизменни.

В този миг, той за пръв път разбра, че отникъде не долита и звук. Това място беше глухо. Осъзна, че през целия си живот бе привикнал към някакъв звуков фон. Дори в миговете, когато цареше тишина, все отнякъде се промъкваше страничен шум — поскърцване на дъска в къщата, лекият ветрец, шумолящ в листата, жуженето на невидими насекоми. Но тук не се чуваше нищо, абсолютно нищо.

Тенисън се дотътри по-близо до куба-уравнение и с известен интерес отбеляза, че крачките му не вдигат никакъв шум. Протегна ръка колебливо и докосна с показалец куба. Той беше еластичен на пипане, не корав и неподатлив както беше очаквал, нито топъл, нито студен. Кубът не реагира по никакъв начин на докосването, затова Тенисън постави дланта си върху него. Сега той се стори на човека още по-мек. Притисна го леко и долови потрепването под дланта си, като че бе докоснал съд с желе.

Нещо потрепна по повърхността на куба, потрепери и Тенисън се отдръпна назад. Видя, че уравненията започнаха да се движат в различни посоки, диаграмите също претърпяха промяна. Отначало промените бяха бавни, отмерени, но после бързо се ускориха. Те започнаха да се извършват в опияняващи, плавни движения; разтваряха се, бягаха, съчетаваха се в нови комбинации, които по-късно изчезваха и на местата им се появяваха нови. Кубът ми говори, помисли си човекът, опитва се да общува, да прехвърли мост над пропастта, която ни разделя. Наблюдаваше хипнотизиран, от време на време му се струваше, че е започнал да разбира, ала след миг уравненията и диаграмите се променяха и той загубваше онова, което му бе заприличало на плах опит да схване значението, изписано върху гладката като черна дъска повърхност на куба.

С крайчеца на окото си съзря движение и бързо се дръпна встрани, ала нямаше нито къде да отиде, нито къде да бяга. Другите кубове го заобикаляха. Скоро те образуваха плътен пръстен около него, отрязвайки всички пътища за бягство. По повърхностите им всички уравнения и диаграми се движеха и видоизменяха. Гледката вдъхваше ужас и макар че наоколо цереше безмълвие, Тенисън остана с впечатлението, че всичките кубове крещяха насреща му.

Непрекъснато пристигаха все нови и нови. Някои се издигаха над повърхността и падаха върху онези, които го бяха обкръжили, други се покатерваха върху втория ред, сякаш бяха бетонни блокове, издигани от невидим зидар, решил да издигне стена около мъжа. Кубовете се извисяваха над него, непрекъснато прииждаха нови и нови, той бе замаян от невъобразимия калейдоскоп от багри, докато уравненията бягаха, проблясваха и непрекъснато меняха формата си. За миг му се стори, че те вече не желаеха да общуват с него, че нетърпяща отлагане причина ги е накарала да се съберат заедно, за да разрешат тежък и сложен проблем. Уравненията придобиха небивала сложност, диаграмите се виеха в танц.

След това всички те се сгромолясаха върху него. Стената, която го заобикаляше, се огъна и връхлетя отгоре му. Той изкрещя, обзет от ужас, ала когато те го докоснаха, ужасът изчезна и бе обхванат от изумление — така велико, че можеше да се равнява на цяла Вселена. Тенисън не се почувства смазан под тежестта на уравненията. Нищо не му се случи, освен че стоеше в центъра на купчината кубове, които се бяха изсипали върху него. Стърчеше, без въобще да бъде наранен, сред многоцветно море от пихтия. За момент изпита страх, че или ще се удави, или ще се задуши, защото в тази плътна, пихтиеста маса не можеше да има въздух. Ноздрите, устата и гърлото му щяха да се напълнят с пихтия, която щеше да попадне в дробовете му…

Ала това не се случи. Той не изпитваше никакви затруднения. За миг се напрегна, за да изплува извън пихтиестата маса, да достигне повърхността й, където имаше въздух за дишане. После престана да полага усилия, защото по някакъв неведом начин разбра, че нито му е необходим въздух, нито ще се удави. Уравненията от кубове го подкрепяха и сред тях не можеше да му се случи нищо лошо. Те не му бяха казвали нищо, но той знаеше. Беше останал с впечатлението, че е приел това послание чрез протекла по странен начин осмоза.

Уравненията непрекъснато продължаваха да се движат около него, някои се виеха, други преминаваха през тялото му, оставаха там — тъкмо в този миг му се стори, че най-сетне е разбрал: той се бе превърнал в уравнение както всички останали. Чувстваше как уравненията текат през него и навсякъде около него, някои от диаграмите се събираха в едно и изградиха къща със сложна конструкция, предназначена за него. Той се разположи в нея, без да знае какво представлява, ала в този миг беше напълно доволен от съществото, в което се беше превърнал.