1.

Джейсън Тенисън бягаше така, сякаш от това зависеше животът му. Той се спусна ниско над стръмната планинска верига, разположена на запад от Гътшот, и веднага щом съзря светлините на селището, натисна копчето за катапултиране. Почувства се изхвърлен нагоре с по-голяма сила, отколкото бе очаквал. За миг го обгърна тъмнина. След това, докато тялото му се въртеше, той видя светлините на селището и си помисли, че това може да е летателният апарат. Но дали наистина бе видял апарата, или не, нямаше почти никакво значение. Апаратът щеше да прелети над Гътшот, плъзгайки се надолу над океана, който опасваше малкото селище и летището за космически кораби на фона на възвишаващите се планини. Някъде, около петдесет мили навътре в морето, ако изчисленията му бяха точни, летателният апарат щеше да падне във водата и да потъне. Също така щеше да изчезне, надяваше се той, и доктор Джейсън Тенисън, придворен лекар на маркграфа на Девънтри. Радарът в космическата база в Гътшот без съмнение беше уловил летателния апарат и щеше да проследи траекторията му към водата, ала поради малката му височина, базата скоро щеше да загуби връзка с него.

Падането му се забавяше и изведнъж, в мига, когато парашутът изцяло се разтвори, той беше отхвърлен настрани и започна да кръжи, описвайки широки дъги. Насочено към небето въздушно течение подхвана парашута и го понесе към мержелеещите се върхове, намалявайки въртенето. Ала след миг той излезе от обсега му и гладко се понесе надолу. Тенисън, увиснал на въжетата, се опита да прецени къде ще се приземи. Струваше му се, че ще бъде някъде в южния край на космическото летище. Затаи дъх и продължи да се надява всичко да приключи благополучно. Провря ръце през ремъците на парашута и сграбчи лекарската си чанта, като я притисна към гърдите си. „Дано всичко върви добре — помоли се той — и нещата да продължат да се развиват по план.“ Досега очакванията му се бяха оправдали. Целия ден бе запазил малката височина на летателния апарат, носейки се сега като стрела в нощта и описвайки широки дъги, за да избегне феодалните владения, където радари опипваха небето, защото в този жесток свят на враждуващи феодали всичко бе държано под непрекъснато наблюдение. Никой не знаеше по кое време и от коя посока щяха да връхлетят нападателните отряди.

Той погледна надолу, като се опита да прецени колко близко над твърдата земя може да се спусне, ала тъмнината правеше невъзможна подобна преценка. Усети, че се напряга, после съзнателно си заповяда да се отпусне. Когато докосне земята, трябва да бъде спокоен. Светлините на селището проредяваха на север. Осветеното трасе на летището се намираше почти под него. Последва тъма, която погълна светлините, и той докосна земята. Коленете му се огънаха под тежестта на тялото. Хвърли се настрани, здраво стиснал чантата. Парашутът се сгромоляса и той с усилие се изправи, опъвайки въжетата и плата.

Разбра, че се бе приземил до комплекс от складове в южния край на летището. Огромният силует на складовете бе затулил светлините. Късметът, осъзна той, отново е на моя страна. Дори да бе имал възможност да планира още по-прецизно всичко, не би могъл да избере по-добро място за приземяване.

Очите му започнаха да привикват с тъмнината. Забеляза, че складовете са построени на колони — около тридесетина сантиметра деляха основите на сградите от земята. Чудесно, помисли си той, тъкмо ще има къде да скрия парашута. Можеше да го сгъне и да го набута, докъдето стигне. Ако намереше някоя пръчка, можеше да го натика още по-навътре, макар че всичко, което беше нужно да направи, бе да го скрие, така че някой случайно минаващ да не го забележи. Това щеше да му спести време. Иначе се страхуваше, че може да му се наложи да копае дупка или да търси храсталаци, където да скрие парашута. Не биваше да го намерят до няколко дни, но скрит под складовете, можеше да не го открият години.

Сега, помисли си той, само да успее да намери кораб и по някакъв начин да се озове на борда. Можеше да му се наложи да подкупи някой от екипажа, но това нямаше да бъде трудно. Малко от корабите, които превозваха товари и се приземяваха в Гътшот, щяха да се върнат на летището в близко време, други пък може би въобще никога нямаше да се появят отново тук. Озовал се веднъж на кораба, той щеше да бъде в безопасност, освен ако някой не намери парашута. Нямаше да има никакви доказателства, че е скочил от летателния апарат.

След като скри парашута и откопча ремъците, придържащи чантата на кръста му, и я взе в ръка, той тръгна между двата склада. Спря в края на алеята и съгледа в далечината, точно насреща, кораб. Стълбата беше спусната и дълга колона от всякакви представители на извънземни се тълпяха в подножието й, подкарвани като стадо от малка група, плъхоподобни същества. Колоната се виеше на доста голямо разстояние от кораба. Плъхоподобните стражи крещяха на извънземните, размахваха тояги и ги подканяха да побързат.

Корабът скоро ще излети, рече си Тенисън, озадачен от факта, що за превозно средство е той. Малко пътнически лайнери спираха на това летище, а пък този тук въобще не приличаше на лайнер. Беше къс, стар корпус, почернял и неугледен на вид. Името му бе изписано високо над илюминаторите. Измина доста време, преди Тенисън да разчете на фона на олющената боя и ръждясалия корпус името „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“. Запуснат летателен апарат, който всеки уважаващ себе си пътешественик едва ли би предпочел като превозно средство. Докато го оглеждаше с известна доза неприязън, Тенисън си напомни, че положението, в което се намира, не му позволява да бъде придирчив. Очевидно корабът скоро щеше да излети и това беше далеч по-важно от липсата на информация що за летателно средство е той. Ако успееше да се качи на борда, всичко се нареждаше чудесно. Дано късметът и този път не му изневери…

Тенисън се прокрадна към края на алеята. Надясно от него, зад складовете, блесна ярка светлина от отсрещната страна на тротоара, успореден на пистата. Приближавайки предпазливо няколко крачки напред, той видя, че светлината идва от малък бар.

Нещо ставаше в подножието на стълбичката. Паякообразно извънземно, с множество ръце и крака, се караше с един от плъхоподобните стражи, надзираващи качването на борда. Тенисън видя как паякообразното извънземно бе избутано от колоната и един от плъхоподобните го последва, побутвайки го с тоягата си.

Фасадата на склада бе потънала в дълбока сянка и Тенисън бързо се промъкна покрай нея. Достигна ъгъла и застина неподвижно, вперил поглед в бара. Най-добрият маршрут за него, пресметна той, беше да премине покрай бара и да приближи кораба откъм предната му страна. Притаен в сянката му, можеше да притича до стълбичката и да изчака удобна възможност.

Последният пасажер наближаваше стълбичката. След няколко минути заемането на местата щеше да приключи. Може би корабът нямаше да излети незабавно, но ако искаше да се качи на борда, трябваше да действа бързо.

Реши, че за да премине покрай бара, просто трябва да се движи уверено, сякаш най-спокойно се разхожда и е в пълното си право да се намира тук. Някой можеше да го види, ала вероятно щеше да го удостои с не повече от бегъл поглед. Паякообразното извънземно бе изчезнало и стражът се бе върнал на поста си, близо до стълбичката.

Тенисън се отдели от ъгъла на склада и тръгна по тротоара покрай бара. Зад бара се стелеха плътни сенки на друг склад. Ако можеше да стигне до него, без да бъде спипан, вероятно щеше да се добере и до кораба. На забутано летище като това, мерките за сигурност едва ли бяха толкова строги. Достигна бара и хвърли предпазлив поглед към един от блесналите прозорци. Първото нещо, което видя, бе закачалка за палта, изправена до вратата. Той забави крачка и присви очи. На закачалката висеше синьо сако. Думата „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“ бе избродирана със сърма от едната страна на гърдите. Над него бе закачена шапка, очевидно част от същата униформа.

Тенисън решително се насочи към вратата и влезе. Група човешки същества и извънземни седяха около масите в дъното. Неколцина се бяха разположили на бара. Барманът беше затрупан с работа. Двама мъже вдигнаха глави и го изгледаха, когато влезе, после отново продължиха разговора си.

Той бързо протегна ръка, сграбчи сакото и шапката, после отново се измъкна, привел рамене, в очакване на гневни викове след себе си. Ала такива не последваха.

Нахлупи шапката на главата си и навлече сакото.

Колоната пред стълбичката на кораба се бе стопила. Очевидно всички вече бяха заели местата си. Едно-единствено плъхоподобно същество стоеше в подножието на стълбичката. Тенисън решително закрачи през летището, приближавайки към кораба.

Единствено плъхоподобният страж можеше да му поиска парола, ала той се съмняваше в това. Сакото и шапката би трябвало да бъдат достатъчна маскировка. Беше повече от вероятно, че няма да го разпознаят. Малцина човешки същества бяха в състояние да идентифицират извънземен от определен вид. За тях всички извънземни изглеждаха еднакво странно. Същото важеше и за извънземните, които обикновено не можеха да разграничават едно човешко същество от друго.

Той достигна началото на стълбичката. Плъхоподобното същество го удостои с небрежен поздрав:

— Добре дошли, сър — изрече то. — Капитанът питаше за вас.

Загрузка...