10.

Когато Тенисън се събуди, беше все още тъмно. Той полежа няколко минути в мрака, без да се унася отново, макар все още да не бе напълно буден, без да осъзнава всичко наоколо, без да си спомня нищо от онова, което се бе случило, мислейки объркано, че все още се намира на Гътшот. Стаята беше тъмна, но отнякъде извираше приглушена светлина и през полуотворените си очи можа да различи тъмните форми на предметите в стаята. Леглото беше удобно и го обзе усещането за приятна сънливост. Отново затвори очи, заповядвайки си да потъне в дълбок сън. Ала почувства, че нещо беше различно, че не е на Гътшот, нито на кораба…

Корабът! Той седна в леглото, пропъждайки съня с тази мисъл. Корабът и Джил, и Края на Нищото…

Края на Нищото, за Бога! И всичко случило се нахлу в съзнанието му.

Гнетящо безмълвие и непонятна вцепененост се стовариха върху него и той остана да лежи прикован в леглото.

Мери беше намерила Рая!

Видя, че светлината идва от врата, която се отваряше към всекидневната. Светлината блясваше и потрепваше, ставаше ту по-силна, ту отслабваше, танцуваше по стените, политаше напред, после отново пропадаше нанякъде. Той осъзна, че тя идва от камината, в която все още гореше огън. Цепениците трябваше отдавна да са се превърнали във въглени, в пепел, помисли си Тенисън.

В един тъмен ъгъл на стаята се раздвижи сянка, откъсвайки се от тъмните силуети на предметите.

— Сър, буден ли сте?

— Да, буден съм — отвърна Тенисън вцепенено. — А кой, по дяволите, си ти?

— Аз съм Хюбърт — рече сянката. — Назначиха ме за ваш адютант. Ще ви служа…

— Зная какво означава „адютант“ — прекъсна го Тенисън. — Натъкнах се на този термин преди няколко години, когато четях историята на Старата земя. Беше нещо, свързано с британската армия. Фразата беше толкова странна, че се е запечатала в ума ми.

— Изключително — заяви Хюбърт. — Поздравявам ви, сър. Повечето хора нямаше да я знаят.

Адютантът излезе от плътните сенки и сега се виждаше по-ясно. Имаше странна, ъгловата, човекоподобна фигура, която излъчваше едновременно и сила, и покорство.

— Почивайте спокойно, сър — заговори той. — Аз съм робот и няма да ви нараня. Мой дълг е да ви служа. Да запаля ли лампата? Желаете ли по-силна светлина?

— Да, запалете я, моля.

Лампата, поставена на масата до отсрещната стена, грейна. Спалнята приличаше на всекидневната, която бе видял преди. Мебелите бяха солидни и изящно изработени, металните топки блестяха, старото дърво дискретно проблясваше, по стените бяха окачени картини.

Тенисън отметна завивките и видя, че е гол. Измъкна краката си от леглото и стъпалата му докоснаха килима. Протегна ръка към стола до леглото, където бе оставил дрехите си, ала не ги намери. Дръпна ръка, прокара пръсти през косата си и разтри лице. Брадата му бе набола и дращеше като четина.

— Дрехите ви все още не са пристигнали — заговори Хюбърт, — но успях да ви осигуря бельо за преобличане. Банята е-хей там. Кафето е готово в кухнята.

— Първо ще се изкъпя — реши Тенисън. — Има ли душ?

— Има и душ, и вана. Ако предпочитате ваната, ще налея вода в нея.

— Не, душ е по-добре. Става по-бързо. Имам доста работа. Пристигнаха ли новини от Мери?

— Знаех, че ще пожелаете да се осведомите — зарадва се Хюбърт, — затова се отбих при нея преди около час. Сестрата ми каза, че тя е добре, болестта й се е повлияла от протеина. Ще намерите хавлиени кърпи, четка за зъби и бръснарски принадлежности в банята. Когато приключите, аз ще се погрижа дрехите ви да бъдат готови.

— Благодаря — каза Тенисън. — Справяте се чудесно със задълженията си. Често ли ги практикувате?

— Аз съм от антуража на господин Екюър, сър. Иначе сме двама. Той ме преотстъпи на вас.

Когато излезе от банята, Тенисън откри, че леглото му е оправено и дрехите му са поставени върху него.

Роботът, осъзна той, след като го огледа за пръв път, приличаше извънредно много на човешко същество с идеални пропорции. Главата му беше плешива. Полираният метал, от който бе направен, си личеше от пръв поглед, ала във всяко друго отношение Хюбърт наподобяваше съвършено човешко същество. Той не носеше дрехи, но бе така конструиран, че създаваше илюзията за облекло.

— Веднага ли бихте желали да закусите? — попита роботът.

— Не, ще пия само кафе. Закуската може да почака за по-късно. Ще отида да видя Мери и после ще се върна.

— Ще ви сервирам кафето във всекидневната — каза Хюбърт. — Пред камината. Ще засиля огъня и ще го накарам да запламти.

Загрузка...