Пробуждането

9

Тя не беше преродената Катрин.

Докато караше обратно към пансиона в лилаво-сивкавия здрач на настъпващото утро, Стефан мислеше за това.

Каза го и на нея и това бе самата истина, но чак сега осъзнаваше колко дълго и упорито бе мислил, за да стигне до това заключение. От седмици следеше нащрек всяко дихание, всяко движение на Елена и анализираше всяка разлика.

Косата й беше един или два нюанса по-светла от тази на Катрин, а веждите и миглите — по-тъмни. На Катрин бяха почти сребристи. Освен това Елена бе по-висока от Катрин поне с десет пръста. Движенията й бяха много по-свободни и непринудени, може би защото момичетата от този век се чувстваха много по-удобно в телата си.

Дори очите й, онези очи, които още първия ден го бяха омагьосали, не бяха същите. Очите на Катрин обикновено бяха разширени с учудения израз на дете, откриващо света, или сведени почтително надолу, както подобаваше на благоприлична девица от петнадесети век. А очите на Елена посрещаха без смущение чуждите, гледаха спокойно и прямо, без да трепнат. И понякога се присвиваха с решителност или предизвикателност по начин, неприсъщ за Катрин.

По грациозност, красота и очарование двете бяха съвсем подобни. Но докато Катрин приличаше на бяло котенце, Елена беше снежнобяла тигрица.

Докато минаваше покрай силуетите на кленовите дървета, Стефан се сгърчи от внезапно връхлетелия го спомен. Нямаше да мисли за това, не искаше… ала образите вече го обсебваха. Сякаш пред него се бе разтворила тетрадка и той не можеше да стори нищо друго, освен да се взира безпомощно в страницата, докато историята се разгръщаше в съзнанието му.

Бяло. През онзи ден Катрин бе облечена в бяло. В нова бяла рокля от венецианска коприна с прорези на ръкавите, под които прозираше ленената долна риза. Около шията си носеше златна огърлица с перли, а на ушите й висяха малки перлени обеци с формата на капки.

Толкова прелестно възхитителна беше в новата рокля, която баща й беше поръчал специално за нея.

Направи няколко пируета с роклята пред Стефан, като повдигаше с малката си ръка края на дългата до пода пола, за да му покаже фустата от жълт брокат.

— Ето, виждаш ли, дори са избродирани моите инициали. Папа е поръчал да я ушият така. Mein lieber Papa…7 — Гласът й заглъхна и тя престана да се върти, сложила ръка на кръста си. — Но какво не е наред, Стефан? Не се усмихваш.

Дори и не се опита. Образът й — ефирно видение в бяло и златисто — извика у него почти физическа болка. Ако я загуби, не знаеше как да живее.

Пръстите му се свиха конвулсивно около студения гравиран метал.

— Катрин, как мога да се усмихвам, как мога да бъда щастлив, когато…

— Когато?

— Когато виждам как гледаш Деймън. — Ето че го каза. Продължи с болезнен тон: — Преди той да се върне у дома, двамата с теб бяхме непрекъснато заедно. И баща ми, и близките ти бяха доволни и вече крояха планове за женитбата ни. Но сега дните започнаха да се скъсяват и лятото почти свърши… а ти прекарваш много повече време с Деймън, отколкото с мен. Единствената причина, поради която баща ни му позволи да остане тук, беше, че ти го помоли за това. Но защо го помоли, Катрин? Аз си мислех, че държиш само на мен.

В сините й очи се изписа смайване.

— Аз държа на теб, Стефан. О, ти знаеш колко много държа на теб!

— Тогава защо се застъпи за Деймън пред баща ни? Ако не беше ти, той щеше да го изхвърли на улицата…

— Което, сигурен съм в това, много щеше да те зарадва, мило мое малко братче. — Гласът, прозвучал откъм вратата, беше добре овладян, макар и арогантен, но щом се обърна, Стефан видя, че очите на Деймън са като два нажежени въглена.

— О, не, това не е вярно! — извика Катрин. — Стефан никога не би пожелал да те види наранен.

Деймън сви презрително устни и изгледа накриво Стефан, докато се приближаваше към Катрин.

— Може би не — каза й той с леко смекчен тон. — Но брат ми поне за едно има право. Дните се скъсяват и баща ти скоро ще напусне Флоренция. И ще те отведе със себе си… освен ако нямаш причина да останеш тук.

Освен ако нямаш съпруг, при когото да останеш. Думите не бяха изречени, но все едно, че всички ги чуха. Баронът беше прекалено привързан към дъщеря си, за да я принуди да се омъжи против волята й. Крайното решение щеше да вземе Катрин. По свой избор.

Сега, след като темата бе засегната, Стефан не можеше да остане безучастен, не можеше да мълчи.

— Катрин знае, че скоро ще трябва да се раздели с баща си — започна, показвайки, че знае нещо тайно, но брат му го прекъсна.

— А, да, преди старецът да заподозре нещо — небрежно подхвърли Деймън. — Дори и най-заслепеният от обич баща ще започне да си задава въпроса защо дъщеря му излиза само нощем.

Гняв и обида заляха Стефан. Значи бе истина — Деймън знаеше. Катрин бе споделила тайната си с брат му.

— Защо си му казала, Катрин? Защо? Какво толкова намираш в него? В един мъж, който не се грижи за нищо друго, освен за собственото си удоволствие? Как може да те направи щастлива, когато мисли само за себе си?

— А как може това момче да те направи щастлива, когато не знае нищо за света? — намеси се Деймън с остър като бръснач тон, преливащ от презрение. — Как ще те защити той, след като никога не се е сблъсквал с реалността? Прекарва живота си само сред книгите и рисунките. Нека си остане при тях.

Катрин поклати отчаяно глава. Красивите й като диаманти сини очи се замъглиха от сълзи.

— Никой от вас не разбира — заговори тя. — Въобразявате си, че мога да се омъжа и да остана да живея тук като всяка друга дама от Флоренция. Но аз не мога да бъда като другите жени. Как мога да се грижа за домакинството, за прислужниците, след като те ще ме следят на всяка крачка? Как бих могла да живея на място, където хората ще виждат, че годините няма да ме променят? За мен няма нормален живот.

Тя въздъхна дълбоко и ги огледа подред.

— Този, който ще пожелае да стане мой съпруг, ще трябва да се откаже от слънчевата светлина — прошепна. — Той трябва да избере да живее на лунна светлина през часовете на нощта.

— В такъв случай ти ще трябва да избереш някого, който не се бои от сенките — рече Деймън и Стефан се изненада от настойчивостта в гласа му. Никога досега не бе чувал Деймън да говори толкова сериозно или толкова искрено. — Катрин, погледни брат ми: ще бъде ли способен той да се откаже от слънчевата светлина? Той е прекалено привързан към обикновените неща: приятелите си, семейството, дълга към Флоренция. Мракът ще го погуби.

— Лъжец! — извика Стефан. Гневът бушуваше в гърдите му. — Аз съм също толкова силен, колкото и ти, братко, и не се боя нито от сенките, нито от мрака. Обичам Катрин повече от приятелите или семейството…

— … или от дълга? Обичаш ли я достатъчно, за да загърбиш и него?

— Да! — заяви предизвикателно Стефан. — Обичам я достатъчно, за да се откажа от всичко.

Устните на Деймън се изкривиха в една от обичайните му смущаващи усмивки. Обърна се към Катрин.

— Изглежда изборът е само твой. Имаш двама кандидати. Ще избереш ли един от нас, или ще откажеш и на двамата?

Катрин вдигна бавно наведената си златисторуса глава. Сините й очи, навлажнени от сълзите, огледаха двамата братя.

— Оставете ме да помисля до неделя. И през това време не ме притискайте с въпроси.

Стефан кимна неохотно.

— И какво ще стане в неделя? — попита Деймън.

— В неделя вечерта, когато се спусне здрачът, ще направя своя избор.

Здрачът… тъмният виолетов мрак на здрача…

Виолетовите сенки избледняха около Стефан и той се окопити. Не залезът, а първите лъчи на зората багреха небето над него. Обсебен от мислите си, той бе стигнал до края на гората.

На северозапад виждаше моста Уикъри и гробището. Споменът ускори пулса му.

Беше казал на Деймън, че е готов да се откаже от всичко заради Катрин. И тъкмо това бе направил. Заради нея се отрече от слънчевата светлина и се превърна в създание на мрака. В ловец, обречен вечно да бъде преследван — крадец, принуден да отнема живот, за да живее.

И може би в убиец. Не, те казаха, че Вики няма да умре. Но може би следващата му жертва няма да има този късмет. Най-лошото при последното му нападение бе това, че не помнеше нищо. Спомняше си слабостта, непреодолимата нужда, помнеше как бе прекрачил, препъвайки се, прага на църквата, но не и случилото се след това. Бе дошъл на себе си навън, а виковете на Елена отекваха в ушите му — и как хукна към нея, без да спира да мисли какво би могло да се случи.

Елена… за миг изпита искрена радост и благоговение, които го накараха да забрави всичко друго. Елена, топла и ласкава като слънчев лъч, мека като утринна зора, но със стоманена сърцевина, която не може да бъде пробита. Тя беше като огън, пламтящ в леда, като смъртоносното проблясващо острие на сребърен кинжал.

Но имаше ли право да я обича? Неговата любов бе опасна за нея. Какво ще стане, когато следващия път нуждата го завладее и единственото човешко същество наоколо се окаже Елена — единственият извор на топла съживителна кръв?

Ще умра, преди да я докосна, закле се той. Предпочитам да умра от жажда, но никога да доближа вените й. Освен това се кълна, че тя никога няма да узнае зловещата ми тайна. Никога няма да бъде принудена да се откаже от слънчевата светлина заради мен.

Зад него небето изсветляваше. Но преди да си тръгне, отправи една последна мисъл с цялата сила на болката, която го изпълваше, търсейки някаква друга Сила, която може би беше наблизо. Отчаяно се опитваше да открие някакво друго обяснение на случилото се в църквата.

Но нямаше нищо, нито следа от отговор. Смълчаното гробище сякаш му се надсмиваше.

Елена се събуди от слънчевата светлина, струяща през прозореца на спалнята й. Имаше чувството, че току-що се е възстановила от тежък и продължителен грип и сякаш е Коледа сутрин. Когато се изправи в леглото, мислите й бясно запрепускаха.

Ох. Цялото тяло я болеше. Но тя и Стефан — това бе най-прекрасното нещо и нищо друго нямаше значение. Онзи пиян глупак Тайлър… Но Тайлър вече нямаше никакво значение. Нищо нямаше значение, единствено това, че Стефан я обичаше.

Слезе на долния етаж по нощница. От светлината, която проникваше през прозорците, разбра, че се е успала. Леля Джудит и Маргарет бяха в дневната.

— Добро утро, лельо Джудит. — Изненада леля си с дълга и силна прегръдка. — Добро утро и на теб, тиквичке. — Сграбчи ръката на Маргарет и я понесе във вихрен танц из стаята. — И — о! Добро утро, Робърт. — Малко засрамена от изблика си на чувства и не дотам благоприличното си облекло, тя пусна Маргарет и забърза към кухнята.

Леля Джудит я последва. Под очите й имаше тъмни кръгове, но тя се усмихваше.

— Изглежда тази сутрин си в добро настроение.

— О, да, така е. — Елена я прегърна отново, за да се извини за тревогата, която й бе причинила.

— Знаеш, че трябва да се видим с шерифа, за да му разкажеш за Тайлър.

— Да. — Елена извади каната със сока от хладилника и си наля една чаша. — Но може ли първо да отида в дома на Вики Бенет? Зная, че тя сигурно е разстроена, особено след като изглежда никой не й вярва.

— А ти вярваш ли й, Елена?

— Да — отговори бавно момичето. — Вярвам й. И, лельо Джудит — додаде решително, — на мен също ми се случи нещо в църквата. Мисля…

— Елена! Бони и Мередит са дошли да те видят — разнесе се гласът на Робърт от коридора.

Желанието да се довери на леля си секна.

— О… кажи им да влязат! — извика Елена и отпи от портокаловия сок. — Ще ти разкажа по-късно — обеща на леля Джудит, докато стъпките приближаваха към кухнята.

Бони и Мередит се спряха на прага с непривично сериозни и леко притеснени физиономии.

Елена също се чувстваше малко неловко и зачака леля й да излезе от стаята, за да заговори.

Прочисти гърлото си, с очи, приковани в една очукана плочка на пода. Хвърли крадешком поглед нагоре и видя, че Бони и Мередит се взират в същата плочка.

Избухна в смях и двете момичета вдигнаха глави.

— Твърде съм щастлива, за да се оправдавам — рече Елена и протегна ръце към приятелките си. — Зная, че трябва да се срамувам от думите си и наистина съжалявам, но няма смисъл да охкам и да кърша нещастно пръсти. Бях ужасна и заслужавам да ме убиете, но не може ли просто да се престорим, че нищо не се е случило?

— Ти наистина трябва да съжаляваш, задето избяга от нас по този начин — упрекна я нацупено Бони, докато трите се събираха в дружеска прегръдка.

— При това с Тайлър Смолуд! — възмути се Мередит.

— Е, що се отнася до това, вече си научих урока — промълви Елена и за миг настроението й помръкна. В същия миг се разнесе звънливият смях на Бони.

— Освен това направи големия удар — Стефан Салваторе! Това се казва драматична поява. Когато влезе през вратата с него, си помислих, че халюцинирам. Как го направи!

— Нищо не съм направила. Той просто се появи като рицаря на бял кон в онези стари филми.

— За да защити честта ти — изкиска се Бони. — Какво по-вълнуващо от това?

— На мен ми идва наум поне едно, даже две неща — рече Мередит. — Но може би Елена ще ни разкаже за тях.

— Ще ви разкажа — съгласи се приятелката й, пусна ги и отстъпи назад. — Но преди това ще дойдете ли с мен в къщата на Вики? Искам да поговоря с нея.

— Нищо не ти пречи да ни разказваш, докато се обличаш, докато вървим или докато си миеш зъбите — твърдо заяви Бони. — И ако спестиш и най-малката подробност, ще разбереш какво означава испанска инквизиция.

— Виждаш ли — дяволито поде Мередит, — че господин Танър не се е трудил напразно. Сега Бони знае, че испанската инквизиция не е рок група.

Елена се засмя безгрижно, докато трите се качваха по стълбите.

Госпожа Бенет изглеждаше бледа и уморена, но ги покани да влязат.

— Вики си почива, лекарят препоръча да не става от леглото — обясни жената с треперлива усмивка. Елена, Бони и Мередит се скупчиха в тесния коридор.

Госпожа Бенет почука тихо на вратата на дъщеря си.

— Вики, скъпа, дошли са твои съученички да те видят. Не стойте дълго — обърна се към Елена и отвори вратата.

— Няма — обеща момичето. Пристъпи в приятната спалня в синьо и бяло, а другите я последваха. Вики лежеше на леглото, подпряна на възглавници, завита до брадичката с пухкаво синьо одеяло. Лицето й бе пепеляво, а очите й под подпухналите клепачи се взираха напред.

— Точно така изглеждаше и снощи — прошепна Бони.

Елена приближи до леглото.

— Вики — изрече меко. Вики продължи да се взира в пространството, но на Елена й се стори, че дишането й леко се промени. — Вики, чуваш ли ме? Аз съм Елена Гилбърт. — Погледна несигурно към Бони и Мередит.

— Има вид, сякаш са й дали успокоителни — обади се Мередит.

Но госпожа Бенет не бе споменала да са й давали някакви лекарства. Елена се намръщи и отново се извърна към неподвижното момиче.

— Вики, аз съм Елена. Исках просто да поговоря с теб за миналата нощ. Искам да знаеш, че ти вярвам за това, което ти се е случило. — Елена не обърна внимание на острия поглед, който й хвърли Мередит, и продължи: — И исках да те попитам…

— Не! — Беше писък, висок и пронизителен, който се изтръгна от гърлото на Вики. Тялото й, което до този момент приличаше на восъчна статуя, изведнъж се разтърси от необуздани конвулсии. Светлокестенявата й коса се разпиля по лицето, докато тресеше главата си напред-назад, а ръцете й се мятаха във въздуха. — Не! Не! — изкрещя тя.

— Направете нещо! — ахна Бони. — Госпожо Бенет! Госпожо Бенет!

Елена и Мередит се опитаха да удържат Вики на леглото, но тя бясно се съпротивляваше. Ужасяващите й писъци огласяха стаята. После внезапно се появи майката на Вики, помогна им да я успокоят и ги избута настрани.

— Какво й направихте? — извика жената.

Вики се вкопчи в майка си и притихна, но изпод тежките си клепачи стрелна с поглед Елена над рамото на госпожа Бенет.

— Ти си част от това! Ти си самият дявол! — изкрещя истерично тя към Елена. — Дръжте я далеч от мен.

Елена се слиса.

— Вики! Дойдох само да попитам…

— Мисля, че е по-добре да си вървите. Оставете ни сами. — Госпожа Бенет прегърна закрилнически дъщеря си. — Не виждате ли какво й причинявате?

Смутена, Елена напусна стаята, а Бони и Мередит я последваха.

— Сигурно е от лекарствата — заговори Бони, когато излязоха от къщата. — Тя направо откачи.

— Забеляза ли ръцете й? — обърна се Мередит към Елена. — Когато се опитвахме да я усмирим, стиснах едната й ръка. Беше студена като лед.

Елена поклати недоумяващо глава. Всичко това нямаше никакъв смисъл и тя нямаше намерение да позволи да й развали деня. Не. Опита се отчаяно да измисли нещо, което да заличи преживяното, да й помогне да възвърне щастливото и безгрижно настроение.

— Сетих се какво ще направим — заяви тя. — Ще отидем в пансиона.

— Какво?

— Казах на Стефан да ми се обади днес, но защо вместо това ние не отидем до пансиона? Не е много далеч оттук.

— Около двадесетина минути пеша — уточни Бони със светнало лице. — Най-после ще можем да видим квартирата му.

— Всъщност — поде Елена — си мислех, че вие двете може да чакате на долния етаж. Е, аз ще го видя само за няколко минути — побърза да се оправдае, когато двете й приятелки я погледнаха. Наистина може би беше странно, но тя все още не искаше да дели Стефан с никого. Той беше новост в живота й, почти като тайна.

Те почукаха на полираната дъбова врата и госпожа Флауърс им отвори. Беше дребна и сбръчкана жена с учудващо живи черни очи.

— Ти трябва да си Елена. Видях ви със Стефан да излизате снощи и той ми каза името ти, когато се прибра.

— Видели сте ни? — учуди се Елена. — Аз пък не ви видях.

— Не, не си — захили се госпожа Флауърс. — Какво мило момиче си, скъпа — добави. — Много красиво. — И погали Елена по лицето.

— Хм, благодаря — смутено промърмори Елена. Никак не й хареса как тези птичи очи се вторачиха в нея. Премина покрай госпожа Флауърс и се насочи към стълбата. — Стефан вкъщи ли е?

— Трябва да е тук, освен ако не е излетял от покрива! — пошегува се госпожа Флауърс и отново се ухили. От учтивост и Елена се засмя.

— Ще останем долу при госпожа Флауърс — извика Мередит на Елена, докато Бони насмешливо завъртя очи. Елена прикри усмивката си, кимна и пое нагоре по стъпалата.

Каква странна стара къща, каза си отново тя, докато поемаше по втората стълба, водеща към стаята на Стефан. Гласовете от долния етаж се чуваха тук по-слабо, а като се заизкачва по стъпалата, стихнаха напълно. Сега тя бе обгърната от тишина и докато стигна до вратата в слабо осветения коридор, я обзе подозрението, че се е озовала в съвсем друг свят. Почукването й на вратата отекна много плахо. „Стефан?“ Отвътре не се чу нищо, ала в следващия миг вратата внезапно се разтвори. Днес всички май изглеждат бледи и изтощени, помисли си Елена. Но след секунда се озова в прегръдките му.

Ръцете му се сключиха конвулсивно около нея.

— Елена, ох, Елена…

После той се отдръпна назад. Изглеждаше точно както предишната вечер. Елена усети как между тях отново зейна бездна, като видя хладния му предпазлив поглед.

— Не — изтърси тя, без да осъзнава, че го е изрекла на глас. — Няма да те пусна. — И притегли устните му към своите.

За миг той остана безмълвен, сетне потръпна и устните му се впиха в нейните с изгарящ плам. Пръстите му се заровиха в косите й. Всичко около Елена се завъртя. Нищо вече не съществуваше, освен Стефан, нищо, освен усещането за ръцете му, които я обгръщаха, нищо, освен огъня на устните му, пиещи нейните.

След няколко минути или няколко века те се разделиха, и двамата треперещи. Но погледите им останаха сплетени и Елена забеляза, дори и при толкова оскъдната светлина в стаята, че очите на Стефан са прекалено разширени. Той изглеждаше необикновено смутен, а устата му — тази негова уста! — беше подпухнала.

— Мисля, че ще е по-добре да сме по-внимателни, когато правим това — изрече той и тя долови в интонацията му усилието да се контролира.

Елена кимна, все още замаяна. Не бива да го правим на публично място, помисли си тя. И не когато Бони и Мередит чакат на долния етаж. Не и ако не са съвсем сами, освен…

— Но ти можеш само да ме прегърнеш — рече момичето.

Колко странно, че след тази огромна страст, която изпитваше, тя все пак се чувстваше толкова сигурна, толкова спокойна в прегръдките му.

— Обичам те — прошепна, заровила лице в грубия му вълнен пуловер.

Усети как тялото му потръпна.

— Елена — промълви отново той с нотка на отчаяние.

Тя вдигна глава.

— Какво лошо има в това? Защо да има нещо лошо, Стефан? Не ме ли обичаш?

— Аз… — Погледна я безпомощно. В същия миг чуха гласа на госпожа Флауърс, която ги викаше от дъното на стълбите.

— Момче! Момче! Стефан! — Прозвуча така, сякаш удряше с обувка по перилото.

— По-добре да видя какво иска — въздъхна Стефан. Отдръпна се от нея с безизразно лице.

Останала сама, Елена скръсти ръце пред гърдите си и потръпна. В стаята беше толкова студено. Помисли си, че би трябвало да има камина с горящ огън, докато погледът й обхождаше разсеяно помещението и най-сетне се спря върху махагоновия скрин, който бе оглеждала предната вечер.

Ковчежето.

Погледна към затворената врата. Ако Стефан се върне и я хване… Тя наистина не биваше… Но вече пристъпваше към ковчежето.

Спомни си за жената на Синята брада8. Любопитството я бе убило. Но пръстите й вече бяха върху железния капак. Сърцето й биеше лудо, когато го отвори.

В полутъмната стая отначало ковчежето й се стори празно и Елена се засмя нервно. Какво очакваше да намери? Любовни писма от Каролайн? Окървавен кинжал?

Тогава видя тънка ивица коприна, сгъната многократно и сложена в ъгъла. Извади я и прокара пръсти по нея. Беше тъмнорозовата панделка, която бе изгубила на втория ден от началото на учебната година.

О, Стефан. В очите й запариха сълзи, а сърцето й се преизпълни с любов.

Толкова отдавна? Ти се интересуваш от мен толкова отдавна? О, Стефан, обичам те…

Няма значение, че не можеш да ми го кажеш. Отвън се чу шум, тя сгъна бързо панделката и я върна в ковчежето. После се обърна към вратата, примигвайки, за да скрие напиращите сълзи.

Няма значение, че точно сега не можеш да го изречеш. Аз ще го казвам и за двама ни. А някой ден и ти ще се научиш.