Пробуждането

12

Елена се завъртя бавно пред високото огледало в спалнята на леля Джудит. Маргарет седеше на пода до голямото легло с четири колони. Сините й очи бяха разширени и пълни с възхищение.

— Иска ми се и аз да имам рокля като тази за „лакомство или пакост“11 на Хелоуин.

— Най-много ми харесваш като малка бяла котка — каза Елена и се наведе, за да целуне белите кадифени уши, прикрепени към лентата, опасваща челото на Маргарет. После се обърна към леля си, застанала до вратата с игла и конец в ръка. — Идеално — увери я топло тя. — Не е нужно да променяме нищо.

Момичето в огледалото сякаш бе излязло от книгата на Елена за италианския ренесанс. Шията и раменете й бяха открити, а плътно прилепналият корсаж на бледо–синята рокля подчертаваше тънката й талия. Дългите набрани ръкави бяха цепнати отстрани и отдолу се виждаше бялата копринена риза, а широката пола се диплеше на пода около нея. Беше невероятно красива рокля, а бледосиньото подчертаваше тъмносините очи на Елена.

Когато се извърна, погледът й попадна върху старинния часовник над скрина.

— О, не! Вече е почти седем. Стефан ще дойде всеки момент.

— Това е неговата кола — съобщи леля Джудит, като надникна през прозореца. — Ще сляза долу, за да му отворя.

— Няма нужда — спря я Елена. — Аз ще го посрещна. Довиждане и приятно прекарване с „лакомство или пакост“.

Тя забърза надолу по стъпалата.

Започва се, каза си с трепет. Когато се пресегна към дръжката на вратата, Елена си спомни за онзи ден, от който вече бяха изминали почти два месеца, когато се изпречи на пътя на Стефан в стаята за часа по европейска история. Сега я обзе същото чувство на напрегнато очакване и трескава възбуда.

Надявам се сега всичко да бъде по-добре, отколкото тогава, помисли си тя. През последната седмица и половина всичките й надежди бяха свързани с този момент, с тази нощ. Ако тази вечер двамата със Стефан не се съберат, това никога нямаше да стане.

Вратата се отвори и тя отстъпи назад със сведени очи, изпълнена със свян. Страхуваше се да види лицето му. Но когато чу как той си пое рязко дъх, вдигна припряно глава — усети как сърцето й се вледенява.

Да, той се взираше с нея с изумление. Ала това не бе радостното изумление, което бе съзряла в очите му през онази първа нощ в стаята му. Това бе по-скоро изумление, граничещо с шок.

— Не ти харесва — прошепна девойката, изпълнена с ужас, че всеки миг ще се разплаче.

Както винаги, той се окопити бързо, примигна и поклати глава.

— Не, не, роклята е красива. Ти си красива.

Тогава защо стоиш вцепенен, сякаш си видял призрак, помисли си тя. Защо не ме прегърнеш, не ме целунеш… защо не направиш нещо!

— Изглеждаш прекрасно — промълви тихо Елена. И беше самата истина. Той беше изискан и красив, облечен в специално подбраните за случая елегантен смокинг и пелерина. Тя беше изненадана, когато той се съгласи с предложението й да се облече по този начин, дори изглеждаше по-скоро развеселен. Явно се чувстваше съвсем удобно и непринудено в тези дрехи, все едно за него бяха обичайно облекло като джинси и тениска.

— По-добре да вървим — подкани я той с тих и сериозен глас.

Елена кимна и двамата се отправиха към колата му. Сега сърцето й не само бе обзето от студ, чувстваше го като буца лед в гърдите. Той беше по-далеч от всякога и тя не знаеше как да си го върне.

Докато пътуваха с колата към училището, проехтя гръмотевица и Елена погледна през прозореца, обзета от тревожен смут. Надвисналият над тях облак бе гъст и тъмен, макар че още не бе заваляло. Въздухът бе изпълнен с напрежение и електрически заряд, а надвисналите, обагрени в пурпурно облаци придаваха зловещ вид на небето. Беше идеална нощ за Хелоуин — застрашителна и неземна, но тя изпълни Елена с ужас и мрачни предчувствия. От онази вечер в дома на Бони тя бе изгубила интерес към свръхестествените и странни неща.

Дневникът й така и не се намери, въпреки че претърсиха всяко кътче в къщата на Бони. Все още не можеше да повярва, че е изчезнал, а мисълта, че някакъв непознат чете най-съкровените й мисли, изпълваше душата й с ужас. Защото, разбира се, дневникът й бе откраднат. Какво друго обяснение можеше да има? През онази нощ доста врати в дома на семейство Маккълоу бяха отворени и някой просто е можел да влезе и да го вземе. Искаше й се да убие този, който го бе направил.

В съзнанието й изникна образът на две черни очи. Мъжът, на когото замалко да позволи да я целуне в къщата на Бони, мъжът, който я бе накарал да забрави Стефан. Дали той бе тайнственият крадец?

Тя изправи рамене, когато колата спря пред училището и се насили да се усмихне, докато си проправяха път през коридорите. В гимнастическия салон цареше истински хаос. Само за един час, откакто Елена го бе напуснала, всичко се бе променило. Тогава помещението беше пълно с ученици от горните класове: членове на училищния комитет, футболни играчи, членове на Кей клъб — всички сновяха и внасяха последни поправки в украсата и декора. Сега вътре гъмжеше от непознати, повечето от които дори не бяха маскирани като човешки същества.

Когато Елена влезе, няколко зомбита се извърнаха, но тя не можа да познае и половината от хората, скрити под костюмите. В следващия миг всички се бяха скупчили около нея — изразяваха шумно одобрението си за светлосинята й рокля и се оплакваха от вече възникналите проблеми. Елена им махна да замълчат и се обърна към една вещица, чиято дълга черна коса се стелеше по гърба на прилепналата черна рокля.

— Какво има, Мередит? — попита тя.

— Треньорът Лиман се разболя — отвърна мрачно приятелката й — и някой предложи Танър да го замести.

— Господин Танър? — ужаси се Елена.

— Да, и вече създава неприятности. На горката Бони чак сега й сервираха новината. По-добре е да отидеш и да видиш какво става.

Елена въздъхна, кимна и се запъти по криволичещия лабиринт, водещ към Къщата на духовете. Когато мина покрай зловещата Стая за мъчения и смразяващата кръвта Стая на Лудия касапин, тя си помисли, че всичко изглежда прекалено истинско. Мястото беше доста страховито, дори и осветено.

Стаята на друидите бе близо до изхода. Там бе издигнат картонен макет на Стоунхендж. Но хубавата дребна жрица на друидите, облечена в бяла роба с венец от дъбови листа в косите, застанала сред съвсем реалистично изглеждащите монолити, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи.

— Но вие трябва да сте облят в кръв — чу се умоляващият й глас. — Това е част от сцената, вие сте принесен в жертва.

— Достатъчно нелепо е, че трябва да съм облечен в тази роба — тросна се Танър. — Никой не ме информира, че ще трябва целият да бъда оплескан с проклетия сироп.

— Но той няма да е върху вас — продължи да го увещава Бони, — а само на робата и олтара. Вие сте жертвата — повтори тя, сякаш по този начин щеше да го убеди.

— Колкото до това — процеди с отвращение господин Танър, — автентичността на цялата сцена е доста съмнителна. Противно на всеобщото убеждение, друидите не са изградили Стоунхендж. Той е бил построен през Бронзовата ера, когато…

Елена пристъпи напред.

— Господин Танър, в момента това не е важно.

— Да, не се съмнявам, че за теб не е важно — високомерно я изгледа той. — Затова ти и твоите невротични приятелки сте толкова слаби по история.

— Това беше ненужна забележка — прозвуча един глас. Елена се извърна бързо и видя през рамото си Стефан да се приближава към тях.

— Господин Салваторе — процеди Танър с тон, като че ли казваше: „Това е капакът на всичко“. — Предполагам, че ще ни просветите с някоя мъдра новост. Или може би ще се опитате да ме убедите с по-силови доводи? — Огледа от главата до петите Стефан, който стоеше изправен там, непринудено елегантен в безупречно скроения официален костюм.

Внезапно прозрение осени Елена. Танър всъщност не е много по-възрастен от нас, помисли си тя. Изглежда стар, защото косата му е пооредяла, но мога да се обзаложа, че ли е едва е прехвърлил двадесет и осем-девет. Незнайно защо си спомни как изглеждаше Танър на бала на годината, в евтиния си износен костюм, който не му стоеше добре.

Готова съм да се обзаложа също, че не е присъствал на бала на годината, когато той самият е бил ученик, продължи да размишлява тя. И сега за пръв път изпита някаква симпатия към него.

Може би същото бе почувствал и Стефан, защото пристъпи към нисичкия учител, изправи се лице в лице с него и заговори тихо:

— Не, няма. Мисля, че цялата работа се раздухва излишно. Защо не… — Елена не успя да чуе останалото, защото Стефан продължи още по-тихо, с успокоителна интонация, а господин Танър като че ли действително се заслуша в думите му. Тя се озърна назад сред тълпата, която се беше струпала зад гърба му: четири или пет таласъма, един върколак, една горила и един гърбав просяк.

— Добре, вече всичко е под контрол — обяви Елена и зяпачите започнаха да се разпръсват. Стефан щеше да уреди всичко, въпреки че не бе сигурна как точно ще го постигне, тъй като в момента виждаше само тила на главата му.

Тилът на главата му… За миг в съзнанието й изникна един образ, запечатан в паметта й още от първия ден на учебната година. Стефан стоеше в канцеларията и говореше със секретарката госпожа Кларк. Елена си спомни също колко странно бе реагирала тогава госпожа Кларк. Ето и сега, когато Елена погледна към господин Танър, той имаше същото замаяно изражение. Момичето усети лека тръпка на безпокойство.

— Хайде — каза тя на Бони. — Да излезем отпред.

Те прекосиха площадката за приземяване на извънземни и килията на възкръсналия мъртвец, провряха се между преградите и стигнаха до първата стая, където посетителите при пристигането им трябваше да бъдат приветствани от върколака. Но в момента той бе свалил главата на маскарадния костюм и разговаряше с две мумии и една египетска принцеса.

Елена трябваше да признае, че Каролайн изглежда много добре като Клеопатра. Очертанията на тялото й с бронзов загар ясно прозираха под тънката ленена рокля, която беше облякла. Мат, тоест върколакът, едва ли можеше да бъде обвинен, че не може да откъсне поглед от тялото й.

— Как върви подготовката тук? — попита Елена, като се насили да звучи безгрижно.

Мат се сепна, след което се извърна към нея и Бони. Елена почти не го беше виждала след вечерта на бала на годината. Освен това знаеше, че Мат и Стефан бяха охладнели един към друг. И то заради нея. И макар че Мат трудно можеше да бъде винен за това, тя знаеше, че Стефан е наранен.

— Всичко е наред — отвърна Мат, но изглеждаше неспокоен.

— Когато Стефан свърши с Танър, мисля да го изпратя тук — каза Елена. — Може да помогне за посрещането на посетителите.

Мат повдигна едното си рамо с безразличие. После попита:

— Какво има да свърши с Танър?

Елена го изгледа изненадано. Можеше да се закълне, че той само преди минута се намираше в стаята на друидите и несъмнено е видял всичко. Побърза да обясни накратко проблема.

Отвън отново проехтя гръмотевица и през отворената врата Елена видя как ослепителна светкавица проряза нощното небе. След няколко секунди отекна още една, още по-оглушителна гръмотевица.

— Надявам се да не завали — обади се Бони.

— Да — рече Каролайн, която остана мълчалива, докато Елена говореше с Мат. — Ще бъде много жалко, ако никой не дойде.

Елена я изгледа сърдито и видя искри на омраза в присвитите котешки очи на Каролайн.

— Каролайн — заговори тя импулсивно, — слушай какво ще ти кажа. Не може ли да сложим край на всичко това? Не може ли да забравим какво се е случило досега и да започнем на чисто?

Очите на Каролайн под кобрата на челото й се разшириха, но после отново се присвиха. Устните й се свиха, преди да се приближи към Елена.

— Аз никога няма да забравя — процеди тя, след което се обърна и се отдалечи.

Възцари се неловка тишина. Бони и Мередит гледаха в пода. Елена пристъпи към вратата, за да позволи на студения въздух да освежи пламналото й лице. В далечината се виждаха полето и изпочупени дъбови клони. Отново я обзе странно усещане за някакво лошо предчувствие. Тази вечер нещо щеше да се случи. Но нямаше представа какво.

— Добре, посетителите ще се подредят в редица откъм паркинга. Изгаси светлините, Ед! — чу се силен глас откъм преобразения гимнастически салон. Внезапно се спусна мрак и въздухът се изпълни със стенания и истеричен кикот като оркестър, който си настройва инструментите. Елена въздъхна и се обърна.

— По-добре върви да ги посрещнеш и упътиш — каза тихо тя на Бони. Приятелката й кимна и изчезна в тъмнината. Мат, надянал главата на върколак, включи уредбата, за да внесе малко мистериозно озвучаване към всеобщата какофония.

Иззад ъгъла се появи Стефан, косата и дрехите му се губеха в мрака, изпъкваше само бялата предница на ризата му.

— Всичко с Танър е наред — съобщи той. — С какво още мога да бъда полезен?

— Ами би могъл да останеш тук и да помагаш на Мат да посрещате хората в… — Гласът на Елена заглъхна. Мат бе наведен над уредбата и продължи да регулира силата на звука, без да вдигне глава. Елена погледна към Стефан и видя изопнатото му безизразно лице. — Или би могъл да отидеш при момчетата в съблекалнята и да ръководиш раздаването на кафе за работниците — довърши уморено тя.

— Ще отида в съблекалнята — кимна Стефан. Докато се отдалечаваше, тя забеляза известна неувереност в походката му.

— Стефан? Добре ли си?

— Добре съм — увери я той и се изпъна. — Просто съм малко уморен. Това е всичко.

Тя го наблюдаваше как се отдалечава и с всяка минута тежестта в гърдите й ставаше все по-осезаема.

Обърна се към Мат с намерението да му каже нещо, но в този миг групата от първите посетители приближи вратата.

— Шоуто започва — обяви той и се скри в сенките.

Елена обхождаше стая след стая, за да провери дали някъде не са възникнали неуредици. Преди години тя се радваше най-много на тази част от вечерта, като гледаше как оживяват вдъхващите страх сцени, а лицата на посетителите застиват от ужас. Но сега мислите й бяха пропити от мрачни предчувствия, а напрежение сковаваше душата й. Тази вечер ще се случи нещо, повтаряше си тя и ледената буца в гърдите й нарастваше.

Образът на смъртта — или поне това предположи тя, че изобразяваше фигурата с качулка в черна роба — мина покрай нея и тя се запита разсеяно дали я бе виждала на някое от предишните празненства на Хелоуин. Имаше нещо познато в начина, по който се движеше фигурата.

Бони си размени измъчена усмивка с високата и слаба вещица, която насочваше потока към Стаята на паяците. Няколко момчета от по-долните класове на гимназията удряха висящите гумени паяци и крещяха, създавайки суматоха. Бони ги избута към стаята на друидите.

Там примигващи лампи придаваха на сцената призрачна атмосфера. Бони изпита мрачно задоволство, като видя господин Танър проснат върху каменния олтар с бяла роба, цялата изцапана с кръв, с ядно вперени в тавана очи.

— Супер! — изкрещя едно от хлапетата и изтича към олтара. Бони остана на мястото си и се усмихна, докато чакаше окървавената жертва да се надигне и да изкара акъла на диването.

Но господин Танър не помръдна дори когато момчето пъхна ръката си в локвата кръв под главата на жертвата.

Това е странно, помисли си Бони и побърза да попречи на хлапака да сграбчи жертвения нож.

— Не го прави — скара му се тя, затова то вдигна окървавената си ръка, която проблясваше зловещо при всяко примигване на лампите. Внезапно Бони изпита необясним страх, че господин Танър ще изчака тя да се наведе и тогава ще се изправи, за да я стресне. Но той продължаваше да се взира в тавана.

— Господин Танър, добре ли сте? Господин Танър? Господин Танър!

Никакво движение, никакъв звук. Никакъв проблясък на живот в широко оцъклените му очи. Не го докосвай, прошепна внезапно някакъв настойчив глас в главата й. Не го докосвай, не го докосвай, не го докосвай…

Под пулсиращата светлина на лампите тя видя как ръката й се протяга напред, сграбчва рамото на господин Танър и го разтърсва, видя как главата му се люшна безволно към нея. Тогава видя гърлото му.

И започна да крещи.

Елена чу писъците. Те бяха пискливи и непрекъснати. Не приличаха на нито един от другите звуци в Къщата на духовете и тя разбра, че не са престорени.

Последвалото беше истински кошмар.

Тя стигна на бегом до стаята на друидите и видя сцена, която не беше предвидена за показване пред посетителите. Бони продължаваше да крещи. Мередит я държеше за раменете. Тримата малки ученици се опитваха да се измъкнат през закрития със завеса изход.

— Той е мъртъв — захлипа Бони, когато писъците й спряха и можеше да говори. — О, Господи, кръвта е истинска и той е мъртъв. Докоснах го, Елена, той е мъртъв, наистина мъртъв…

Стаята се изпълни с хора. Някои се разкрещяха, а в следващия миг всички се заблъскаха панически към изхода, бутаха се с лакти, събориха преградите.

— Светнете лампите! — извика Елена и чу как викът й се поде от другите. — Мередит, бързо, обади се по телефона на Бърза помощ, а после и на полицията… Светнете тези лампи!

Когато помещението се освети, Елена се огледа, но не можа да види нито един възрастен, нито един, който би могъл да овладее положението. Част от нея се бе вледенила, мислите й бясно препускаха, докато се опитваше да реши какво да прави. Друга част просто се бе вцепенила от ужас. Господин Танър… Никога не го бе харесвала, но това само сякаш още повече влошаваше нещата.

— Изведете децата оттук. Да излязат всички, с изключение на персонала — рече тя.

— Не! Затворете вратите! Никой не бива да излиза, докато не дойде полицията — извика върколакът до нея и свали маската си. Елена се извърна изненадана да чуе този глас и видя, че не беше Мат, а Тайлър Смолуд.

Едва тази седмица му бе позволено да се върне в училище и лицето му все още носеше белезите от ударите на Стефан. Но в гласа му прозвуча авторитетна нотка и Елена видя пазачите да затварят вратите. Чу да се затваря друга врата в дъното на салона.

От десетината души, скупчили се около макета на Стоунхендж, Елена разпозна само един от работниците. Останалите също бяха от училището, но никой не й бе добре познат. Един от тях, момче, облечено като пират, заговори на Тайлър:

— Искаш да кажеш… смяташ, че някой от нас го е извършил?

— Точно така, извършил го е някой от присъстващите — кимна Тайлър. В гласа му се прокрадна особена, развълнувана нотка, сякаш случващото се му доставяше удоволствие. Посочи към локвата кръв върху камъка. — Кръвта още не е засъхнала, значи се е случило съвсем скоро. Погледни как е прерязано гърлото му. Убиецът сигурно е използвал онова. — Махна с ръка към жертвения нож.

— В такъв случай сигурно още е тук — прошепна едно момиче, облечено в кимоно.

— И никак не е трудно да се досетим кой е той — заяви Тайлър. — Някой, който е мразел Танър, който винаги е влизал в спор с него. Някой, който по-рано вечерта се скара с него. Аз бях свидетел.

Значи ти си бил върколакът в тази стая, смаяно си помисли Елена. Но какво изобщо правиш тук? Ти не си от персонала.

— Някой, който и друг път е показвал, че е склонен към насилие — продължи Тайлър, а зъбите му се оголиха в грозна гримаса. — Някой, който, както всички знаем, е психопат, дошъл във Фелс Чърч само за да убива.

— Тайлър, за какво говориш? — избухна Елена. Смайването й отстъпи пред нарастващия й гняв. Вбесена, пристъпи към високото яко момче. — Ти си луд!

Той махна с ръка към нея, без да я поглежда.

— Това го казва гаджето му, но може би тя е малко пристрастна.

— А може би ти си малко пристрастен, Тайлър — изрече един глас в тълпата и Елена видя вторият върколак да си проправя път в салона. Мат.

— О, нима? Е, защо тогава не ни кажете какво знаете вие за Салваторе? Откъде е дошъл? Къде е семейството му? Откъде има всички тези пари? — Тайлър говореше към останалата част от тълпата. — Знае ли някой изобщо нещо за него?

Насъбралите се поклатиха глави. Елена видя как постепенно по лицата им се появява недоверие. Недоверието към всичко непознато, към всичко различно. А Стефан беше различен. За тях той бе един непознат, а те всички се нуждаеха от изкупителна жертва.

— Аз чух слух… — започна момичето в кимоното.

— Само това са чували всички — слухове! — прекъсна я Тайлър. — Но никой не знае нищо за него. Обаче аз знам едно нещо. Нападенията във Фелс Чърч започнаха през първата седмица от учебната година — а това беше седмицата, когато се появи Стефан Салваторе.

Думите му бяха последвани от нарастващ шепот, а самата Елена остана шокирана. Разбира се, всичко беше абсурдно, просто съвпадение. Но това, което Тайлър каза, беше истина. Инцидентите започнаха с пристигането на Стефан.

— Ще ви кажа още нещо! — извика Тайлър и им даде знак да замълчат. — Чуйте ме! Ще ви кажа още нещо! — Изчака, докато всички впериха погледи в него и тогава заговори бавно и натъртено: — Той беше на гробището в нощта, когато Вики Бенет бе нападната.

— Той със сигурност беше на гробището, за да префасонира физиономията ти — каза Мат, но в гласа му липсваше обичайната увереност.

Тайлър се улови за думите му и заговори с още по-голямо въодушевление:

— Да, и едва не ме уби. А тази вечер някой е убил Танър. Не знам вие какво мислите, но аз смятам, че той го е убил. Мисля, че той е убиецът!

— Стефан не е направил нищо! Тайлър… — извика Елена, но гласът й се удави във всеобщия шум. Тълпата бе подела думите на Тайлър и ги повтаряше. Намерете го… намерете го… намерете го. Елена чу как се носеха от човек на човек. Сега по лицата на всички, изпълнили стаята на Стоунхендж, бе изписано недоверие. Елена видя как гневът се надига и прераства в желание за мъст и линч. Тълпата се бе превърнала в нещо грозно и заплашително, което излизаше от контрол.

— Къде е той, Елена? — попита Тайлър и тя видя триумфа, светнал в очите му. Той се наслаждаваше на всичко това.

— Не зная! — разгорещено отвърна момичето. Искаше й се да го удари.

— Той сигурно още е тук! Намерете го! — извика някой и в следващия миг насъбралото се множество се люшна и всички се заблъскаха. Събориха преградите и ги пометоха настрани.

Сърцето на Елена заби лудешки. Хората се превърнаха в обезумяла тълпа. Тя бе ужасена от мисълта какво щяха да причинят на Стефан, ако го открият. Но ако се опиташе да го предупреди, само щеше да заведе Тайлър при него.

Огледа се отчаяно наоколо. Бони продължаваше да се взира в мъртвото лице на господин Танър. От нея не можеше да очаква никаква помощ. Обърна се и затърси отчаяно с поглед из тълпата. Очите й срещнаха тези на Мат.

Той изглеждаше объркан и ядосан, русата му коса бе разрошена, а страните — поруменели и потни. Елена извика на помощ цялата си сила и я вложи в умолителния си поглед.

Моля те, Мат, призова го момичето. Ти не може да вярваш във всичко това. Знаеш, че не е истина.

Но изражението на очите му показваше, че той не знае. В тях се четеше смущение и тревога. Взря се в нея за един дълъг миг, очите му сякаш проникнаха в душата й, сетне кимна. Обърна се и се изгуби във възбудената тълпа.

Мат си проправи път сред множеството и стигна до другия край на гимнастическия салон. Там неколцина от учениците в долните класове бяха застанали до вратата на мъжката съблекалня. Той бързо им нареди да вдигнат падналите прегради, а когато те се улисаха в поставената задача, бутна вратата и влезе вътре.

Огледа се припряно наоколо. Не му се искаше да вика. Помисли си, че Стефан би трябвало да е чул цялата суматоха в салона и вероятно вече е избягал. Но в следващия миг Мат зърна облечената в черно фигура, открояваща се върху белите плочки на пода.

— Стефан! Какво се е случило? — За един ужасен миг Мат си помисли, че вижда втори труп. Но когато коленичи, Стефан помръдна.

— Хей, всичко е наред, само се опитай бавно да се изправиш. Добре ли си, Стефан?

— Да — промълви Стефан, но Мат си помисли, че никак не изглежда добре. Лицето му бе мъртвешки бледо, а зениците — разширени. Изглеждаше не на себе си и много зле. — Благодаря ти — промълви.

— След минута може би няма да си ми толкова благодарен. Стефан, трябва да се махнеш оттук. Не ги ли чуваш? Те търсят теб.

Стефан се извърна към гимнастическия салон. Но лицето му изразяваше само недоумение.

— Кой ме търси? Защо?

— Всички. Няма значение. Има значение само това, че трябва да се измъкнеш оттук, преди да са те открили. — Стефан продължаваше да се взира недоумяващо в него и той додаде: — Имаше още едно нападение, този път върху Танър, господин Танър. Той е мъртъв, Стефан, и те смятат, че ти си го убил.

Сега най-после погледът на Стефан се проясни и той разбра. Това разбиране заедно с ужаса и примиреното пораженство в очите му ужасиха Мат повече от всичко, случило се тази вечер. Сграбчи силно рамото на Стефан.

— Зная, че не си го направил ти — рече той и в този миг наистина го вярваше. — Те също ще го осъзнаят, когато отново започнат да разсъждават разумно. Но междувременно е по-добре да се махнеш.

— Да се махна… да — промълви Стефан. Объркването и смущението бяха изчезнали от очите му и гласът му бе изпълнен с горчивина. — Ще… се махна.

— Стефан…

— Мат. — Зелените очи бяха потъмнели и пронизващи и Мат не можа да отклони поглед от тях. — Елена в безопасност ли е? Добре. Погрижи се за нея. Моля те!

— Стефан, за какво говориш? Ти си невинен, всичко ще се разбере…

— Просто се погрижи за нея, Мат.

Мат отстъпи назад, все още втренчен в тези завладяващи зелени очи. После бавно кимна.

— Ще го направя — рече тихо. В следващия миг Стефан вече го нямаше.