Пробуждането

3

Първите утринни лъчи обагриха нощното небе в розово и бледозелено. Стефан го наблюдаваше от прозореца на стаята си в пансиона. Избра да наеме тъкмо тази стая заради отвора на тавана, през който можеше да излиза на покрива. В момента капакът бе вдигнат и отвън нахлуваше полъхът на студения вятър. Стефан беше напълно облечен, но не защото беше станал рано. Въобще не си бе лягал.

Току-що се беше завърнал от гората и по ботушите му бяха полепнали няколко влажни листа. Отстрани ги веднага щом ги видя. Не му бяха убягнали коментарите на учениците от вчерашния ден, както и любопитството им, докато се взираха в дрехите му. Винаги се бе обличал безупречно не толкова от суета, а защото смяташе, че така е правилно. Личният му възпитател често му повтаряше: Един аристократ винаги трябва да носи дрехите си както подобава. Ако не го прави, ще се възприеме, че така изразява презрението си към околните. Всеки имаше свое място в света, а неговото място беше сред благородниците. Някога.

Защо постоянно мислеше за това? Разбира се, би трябвало да знае, че ролята на ученик, с която се бе заел, ще го накара да си припомни ученическите години. Сега спомените се завърнаха нагледно като живи, при това много забързано, сякаш прелистваше някакво списание. Понякога се замисляше за един или друг епизод. Но най-ярка се оказа една незабравима сцена: изражението на лицето на баща му, когато Деймън му съобщи, че ще напусне университета. Никога нямаше да забрави случилото се тогава, понеже никога не бе виждал баща им толкова вбесен…

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да се върнеш там? — Джузепе обикновено беше справедлив, но имаше буен темперамент, който сега по-големият му син беше предизвикал.

Точно в момента първородният му син притискаше леко към устните си жълта копринена кърпичка.

— Предполагах, че можеш да разбереш едно толкова просто изречение, татко. Да го повторя ли на латински?

— Деймън… — заговори сърдито Стефан, вбесен от това неуважение към баща им. Но Джузепе веднага го прекъсна:

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че аз, граф Джузепе ди Салваторе, ще трябва да се изправя лице в лице срещу приятелите си, знаейки, че синът ми е неблагодарник и нехранимайко? Един ленивец, който с нищо няма да допринесе за възхода на Флоренция? — Прислужниците побързаха да се оттеглят в ъгъла, подплашени от гнева на Джузепе.

Деймън не трепна.

— Очевидно. Ако изобщо можеш да наречеш приятели онези, които ти се умилкват, задето им раздаваш пари.

— Проклет паразит! — викна Джузепе и скочи от стола. — Не стига ли, че посещаваш училище, където само си губиш времето и прахосваш парите ми? О, да, зная всичко за твоето комарджийство, за увлеченията ти по дуелите и по жените. Известно ми е и това, че ако не ти помагаше секретарят ти и частните учители, нито една година нямаше да можеш да завършиш успешно. Но сега вече напълно опозори името ми. И защо? Защо? — Едрата му десница сграбчи Деймън за брадичката. — За да се отдадеш само на лова със соколи?

Стефан бе длъжен да признае едно достойнство на брат си: Деймън дори не трепна. Стоеше изправен, без да помръдне, с нехайно изражение, въпреки че баща му здраво бе стиснал брадичката му. Аристократ до мозъка на костите си, от елегантно накривената настрани шапка върху черната му коса до мантията с кожа от хермелин по подгъва. Горната му устна остана леко извита в израз на пълна арогантност.

Този път стигна твърде далеч, помисли си Стефан, докато наблюдаваше как двамата мъже си разменяха свирепи погледи. Този път дори и целият ти чар няма да ти помогне да се измъкнеш.

Ала в този миг се дочуха леки стъпки откъм прага на стаята. Стефан се извърна и остана омаян от тези сини очи с цвета на лапис лазули, заобиколени от дълги златисти мигли. В стаята влезе Катрин. Баща й, барон фон Шварцшилд, я бе довел от студените владения на германските принцове тук, в топлата Италия, с надеждата тя да се възстанови от продължителното си заболяване. И от деня, в който тя пристигна тук, всичко се промени в живота на Стефан.

— Моля да ме извините. Не искам да досаждам. — Гласът й прозвуча тихо, но ясно. Дори се обърна, сякаш се канеше да излезе.

— Не, не си тръгвай — изрече забързано Стефан. Искаше да й каже още нещо, да улови ръката й, но не посмя. Не можеше да си го позволи в присъствието на баща си. Трябваше да се задоволи само с това да отправи поглед към тези искрящи като диаманти сини очи, които се вдигнаха към неговите.

— Да, остани — покани я Джузепе и Стефан със задоволство забеляза как мрачното изражение на баща му започна да се прояснява. Джузепе махна с ръка на Деймън да напусне стаята, след което пристъпи напред, като внимателно оправи гънките на дългото си тежко кожено наметало.

— Днес баща ти трябва да се върне от деловите си задължения в града и много ще се зарадва да те види. Но си много бледа, Катрин. Надявам се, че не си се разболяла отново?

— Знаеш, че винаги съм бледа. За разлика от дръзките италиански девойки, аз не използвам руж.

— Не ти е необходим — изтърси неочаквано за себе си Стефан и Катрин му се усмихна. Толкова беше красива. В гърдите му се надигна болка.

— А пък аз толкова малко те виждам през деня — продължи баща му. — Рядко ни даряваш с удоволствието да се порадваме на твоята компания преди смрачаване.

— През деня уча уроците си или се посвещавам на другите си любими занимания — обясни тихо Катрин и сведе мигли. Стефан знаеше, че това не беше вярно, ала не каза нищо. Никога не би издал тайната на Катрин. Тя отново погледна към Джузепе. — Но ето че сега съм тук.

— Да, да, така е. Трябва да ти кажа, че тази вечер ще имаме много специално меню в чест на завръщането на баща ти. Деймън… с теб ще си поговорим по-късно. — Джузепе даде знак с ръка на прислужника, преди да напусне стаята. Стефан, силно развълнуван, се обърна към Катрин. Толкова рядко му се отдаваше възможност да разговаря с нея без присъствието на баща си или Гудрен, флегматичната германска прислужница на Катрин.

Но това, което съзря, го прониза като удар в стомаха. Катрин се усмихваше с онази потайна усмивка, с която често го беше дарявала.

Само че сега погледът й не беше насочен към него, а към брат му Деймън.

В този миг Стефан мразеше брат си, мразеше неговата красота и грациозност, неговата чувственост, която привличаше жените като нощни пеперуди, устремени към пламъка. В този миг му се искаше да удари Деймън, да размаже красивото му лице. Но вместо това Стефан остана неподвижен, докато наблюдаваше как Катрин пристъпваше бавно към брат му, стъпка по стъпка, докато дългата й рокля от златист брокат шумолеше по пода.

И докато ги наблюдаваше, Деймън протегна ръка към Катрин и жестока триумфираща усмивка озари лицето му.

Стефан се отдръпна рязко от прозореца.

Защо трябваше да разравя старите рани? Но дори докато оставаше потънал в нерадостните си мисли, ръката му неволно подръпваше тънката златна верижка, скрита под ризата. Палецът и показалецът му нежно се плъзнаха по пръстена, закрепен на нея, преди да го вдигне към светлината.

Тънката златна халка на пръстена бе с извънредно фина изработка и петте столетия не бяха затъмнили блясъка й. Към пръстена беше закрепен само един скъпоценен камък — лапис лазули, голям колкото нокътя на кутрето му. Стефан се загледа в пръстена, после премести погледа си към тежкия сребърен пръстен на ръката си, също украсен с камък от лазурит. Гърдите му се свиха от познатото болезнено стягане.

Не можеше да забрави миналото. Всъщност не желаеше това. Въпреки всичко, което се бе случило, той много държеше на спомените си за Катрин. Но имаше още един спомен, който наистина не искаше да се пробужда в паметта му. Една страница, която не желаеше да разгръща. Можеше да изгуби разсъдъка си, ако се опита да потърси облекчение от този ужас, от този отвратителен спомен. Както бе полудял тогава, в онзи ден, последния ден, когато прозря проклятието си…

Стефан се наведе към прозореца и притисна чело в студеното стъкло. Неговият учител обичаше да му повтаря още една мъдрост: Злото никога не намира покой. Може да тържествува, ала никога не намира покой.

Защо все пак бе дошъл във Фелс Чърч?

Надяваше се да намери тук покой, ала това се оказа невъзможно. Никога нямаше да бъде приет, душата му никога нямаше да се успокои. Защото той беше олицетворение на злото. И не можеше да се промени.

Тази сутрин Елена стана по-рано от обичайното. Чу как леля Джудит се суетеше горе в стаята си, докато се приготвяше за душа. Маргарет още спеше, свита в леглото си като мишле. Елена премина съвсем тихо покрай полуотворената врата на стаята на по-малката си сестра и продължи нататък по коридора, за да излезе навън.

Въздухът тази сутрин беше удивително свеж и чист. Сред клоните на дюлята се криеха само обичайните сойки и врабчета. Елена, която снощи бе легнала с пулсиращи от главоболие слепоочия, вдигна лице към чистото синьо небе и пое дълбоко дъх.

Днес се чувстваше много по-добре от вчера. Беше обещала на Мат да се видят преди училище и макар да не очакваше с нетърпение тази среща, беше сигурна, че всичко ще бъде наред.

Мат живееше само на две преки от училището в проста фермерска къща, подобна на останалите по улицата, с изключение на това, че беше по-окаяна от всичките наоколо и боята по фасадата й беше по-олющена. Мат Хъникът можеше да се определи като типичен американец. Косата му беше късо подстригана заради футболния сезон, а кожата му — загоряла от работа на открито във фермата на дядо му. Сините му очи гледаха честно и открито, само че тъкмо днес, докато протягаше ръце към нея, за да я прегърне, в тях се долавяше лека тъга.

— Искаш ли да влезем вътре?

— Не, нека се поразходим — предложи Елена. Вървяха един до друг, но без да се докосват. По протежението на улицата се извисяваха кленове и кестени. Наоколо все още се бе запазила утринната тишина. Елена, свела поглед, за да гледа къде стъпва по мокрия тротоар, внезапно се почувства несигурна. Не знаеше откъде да започне.

— Ти още не си ми разказала как беше във Франция — поде разговора Мат.

— О, беше чудесно — каза момичето. Погледна го с крайчеца на окото си, той също бе вперил поглед надолу. — Там всичко е прекрасно — продължи тя, като се опитваше да звучи по-ентусиазирано. — Хората, храната, въобще всичко. Наистина е… — Гласът й заглъхна и тя нервно се засмя.

— Да, зная, че там е чудесно — довърши той вместо нея. Спря се и се вгледа в износените си маратонки. Елена ги помнеше от миналата година. Семейството на Мат едва връзваше двата края, така че нищо чудно да не можеха да му купят нови обувки. Вдигна глава. Погледът на сините му очи бе вперен право в лицето й.

— Знаеш ли, точно сега изглеждаш прекрасно — смутено изрече той.

Елена, слисана, се опита да отвърне, но той я изпревари:

— Освен това имам чувството, че имаш да ми казваш нещо много важно. — Тя го загледа учудено, а той й се усмихва с изкривена унила усмивка.

Тогава той отново й протегна ръце.

— О, Мат — въздъхна тя и силно го прегърна. Отдръпна се крачка назад, за да го погледне в лицето. — Мат, ти си най-доброто момче, което някога съм срещала. Аз не те заслужавам.

— Хм, ето защо си решила да ме отрежеш — въздъхна Мат, щом отново закрачиха напред. — Защото съм прекалено добър за теб. Досега не го бях разбрал.

Тя го смушка с лакът.

— Не, не е заради това. И не те отрязвам. Ще си останем приятели, нали?

— Е, да, разбира се. Това поне е абсолютно вярно.

— Защото осъзнах, че сме именно такива. — Тя се спря и отново го погледна. — И то добри приятели. Кажи ми честно, Мат, нали точно това изпитваш и ти към мен?

Той също я измери с поглед, преди да завърти очи към небето.

— Мога ли да приема това вместо Петата Божия заповед3? — предложи насмешливо той. Когато видя унинието, изписано по лицето на Елена, Мат побърза да добави: — Всичко това има ли нещо общо с онзи новия в училището?

— Не — отвърна Елена след миг на колебание, след което додаде забързано: — Та аз още не съм се срещала с него и въобще не го познавам.

— Но искаш да се запознаеш с него. Не, не бързай да го отричаш. — Прегърна я и нежно я извърна към себе си. — Хайде, да тръгваме към училище. Ако ни остане време, може дори да ти купя понички.

Докато вървяха напред, нещо прошумоля в клоните на кестена над главите им. Мат подсвирна и посочи нагоре.

— Виж там! Най-големият гарван, който някога съм виждал.

Елена вдигна очи, но птицата вече беше отлетяла.

Следващият ден в училището беше за Елена възможност да осъществи плана си.

Още със събуждането си тази сутрин тя вече знаеше какво трябва да се направи. А днес успя, поне доколкото се простираха възможностите й да събере още сведения за загадъчния Стефан Салваторе. Което никак не се оказа трудно, понеже всички в гимназията „Робърт Е. Лий“ шушукаха само за него.

Когато този следобед Елена влезе в часа по европейска история, тя бе посрещната от приглушено бърборене в класната стая. Дик Картър и Тайлър Смолуд се мотаеха пред вратата. Двойка тъпи клоуни, каза си тя, като се постара да не обръща внимание нито на подсвиркванията им, нито на наглите им погледи. Въобразяваха си, че са голяма работа само защото се подвизаваха като играчи във футболния отбор на училището. Докато беше в коридора, Елена ги държеше под око, освен когато за кратко се зае да поосвежи червилото си. Бе дала на Бони специалните си инструкции и планът й бе готов да влезе в действие, щом Стефан се появи. Огледалцето на кутийката за гримове й осигуряваше чудесна видимост към коридора зад гърба й.

И все пак някак си пропусна момента на пристигането му. Той се появи внезапно до нея и тя бе принудена рязко да щракне капачето на кутийката с гримове. Имаше намерение да го спре, обаче преди това се случи нещо неочаквано. Стефан се напрегна — или по-скоро нещо наблизо го накара да настръхне. Точно в този момент Дик Картър и Тайлър Смолуд се замотаха пред вратата на стаята и му препречиха пътя.

Клоуните на класа, помисли си Елена. Тя им хвърли кръвнишки поглед над рамото на Стефан.

Те обаче се наслаждаваха на играта, като се туткаха на прага, преструвайки се, че не забелязват присъствието на Стефан.

— Извинете — заговори той със същия тон, с който се бе обърнал към учителя по история. Тих и сдържан.

Дик и Тайлър се спогледаха с изкривени от недоумение лица, а после се озърнаха сепнато, сякаш бяха чули гласове на някакви призраци.

— Scoozi?4 — изквича Тайлър с невъзможно висок фалцет. — Скузи? Ти мене скузи? В джакузи? — И двамата прихнаха в неудържим смях.

Елена видя как мускулите под тениската на Стефан се стегнаха. Това беше нечестно — и двамата бяха по-високи от Стефан, а Тайлър бе двойно по-широкоплещест.

— Има ли някакъв проблем? — Елена се сепна, когато момчетата се извърнаха към един друг глас, прозвучал зад тях. Обърна се и видя Мат. Сините му очи гледаха твърдо и непоколебимо.

Елена прехапа устни, за да прикрие усмивката си, когато Тайлър и Дик бавно заотстъпваха, макар и твърде неохотно. Добрият стар Мат, помисли си тя. Но сега добрият стар Мат влезе в класната стая заедно със Стефан, а зад тях пристъпваше Елена, загледана в Тайлър и Дик. Когато момчетата седнаха, тя побърза да се настани на чина зад Стефан, откъдето можеше да го гледа, без той да подозира. Осъществяването на плана й трябваше да изчака за след часовете.

Мат раздрънка монетите в джоба си, което означаваше, че иска да каже нещо.

— Хм, здравей — заговори накрая той, смутен от неудобното положение, — тези двамата тук, нали се сещаш, те са…

Стефан се засмя, но с горчива нотка.

— Кой съм аз, че да съдя? — Сега в тона му се прокраднаха повече емоции, отколкото Елена бе дочула досега в казаното от него дори и при спора му с учителя Танър. Но това не бяха щастливи емоции. — Пък и защо трябва да ме посрещат с добре дошъл? — довърши той, сякаш повече на себе си.

— А защо пък не? — възрази Мат, вперил поглед в лицето на Стефан. Квадратната му челюст се бе стегнала в решително изражение.

— Слушай — отново заговори Мат. — Вчера си говорихме за футбола. Е, стана така, че един от нашите разтегна сухожилие и сега нямаме с кого да го заменим. А днес следобед имаме тренировка. Какво мислиш по въпроса?

— Аз да го сменя? — възкликна удивено Стефан. — Ами… не зная дали ще се справя.

— Можеш ли да бягаш?

— Да бягам ли?… — Стефан се извърна наполовина към Мат и Елена видя как на устните му се изписа лека усмивка. — Да, мога.

— Можеш ли да ловиш топката?

— Да.

— Ами че това е всичко, което се иска. Аз съм куотърбек. Ако можеш да ловиш топките, които ще ти подавам, и да тичаш с тях, значи можеш да играеш.

— Разбирам. — Стефан се усмихна леко и макар изражението на Мат да оставаше все така строго, в сините очи му затанцуваха весели искри. За свое безкрайно удивление Елена установи, че ревнува Мат от Стефан. Двамата така добре се разбираха, че тя се почувства пренебрегната.

Но в следващия миг усмивката на Стефан се стопи и той само промърмори разсеяно:

— Благодаря ти… но не мога да се заема, защото имам други ангажименти.

В този момент пристигнаха Бони и Каролайн, след което часът започна с урока на Танър по европейска история.

Елена не чу нищо, защото през цялото време мислено си повтаряше:

„Здравей. Аз съм Елена Гилбърт. Оглавявам комитета по посрещането на новодошлите съученици, така че съм упълномощена да те разведа из училището и всичко да ти покажа. А сега, ако не желаеш да ми създаваш затруднения, ще ми позволиш ли да изпълня задълженията си?“ Последните думи трябваше да изрече с широко разтворени очи, с поглед, преливащ от желание… но само ако той направи някакъв опит да откаже поканата й. Наистина бе замислено безпогрешно. Той имаше вид на неопитен в общуването с момичетата и трябваше да му се помогне.

Някъде по средата на часа момичето, което седеше от дясната й страна, й подаде една бележка. Елена я разгъна и позна по детски закръгления почерк на Бони. Прочете написаното:

Елена се огледа и видя Бони на първия чин, обърнала се назад към нея. Елена посочи с пръст към бележката, поклати глава и беззвучно изговори, мърдайки по-силно устните си: „Ще се видим след края на часа.“

Като че ли измина цял век, преди учителят Танър да им даде последните си указания за следващия час относно устното изпитване, след което ги освободи. Всички рипнаха едновременно от чиновете. Ето че се започва, каза си Елена и с разтуптяно сърце се насочи към Стефан, като му препречи пътеката между чиновете, така че да не може да я заобиколи.

Сега вече и аз заприличах на Дик и Тайлър, каза си момичето и едва се сдържа да не се изкикоти истерично. Вдигна поглед и видя, че очите й бяха точно на височината на устата му.

Изведнъж сякаш цялото съдържание на мозъка й се изпразни. Какво, по дяволите, трябваше да каже? Отвори уста и с много притеснение успя да изрече първите думи от толкова старателно заученото си приветствено слово:

— Здравей. Аз съм Елена Гилбърт. Оглавявам комитета по посрещането на новодошлите съученици и съм упълномощена да…

— Съжалявам, но нямам време. — В първия миг тя просто не повярва на ушите си, че въобще не й дава шанс да довърши словото си. Но продължи механично със заучените думи:

— … те разведа из училището и да ти покажа всичко…

— Съжалявам, но не мога. Трябва да… да отида на тренировката по футбол. — Стефан се обърна към Мат, който ги гледаше с развеселена физиономия.

— Да — намеси се Мат. — Но…

— Тогава е по-добре да тръгвам. Ще ми покажеш ли накъде да вървя?

Мат погледна безпомощно към Елена, след което само сви рамене.

— Ами… да, разбира се. Хайде. — Той се извърна назад, докато Елена изведнъж се озова в средата на кръг от любопитни зяпачи, сред които Каролайн открито й се присмиваше. Елена се вцепени. Гърлото й пресъхна. Не можеше да понесе нито секунда повече да остане тук. Обърна се рязко и забързано напусна класната стая.