Пробуждането

16

Елена бързаше към гимназията „Робърт Е. Лий“. Имаше чувството, че е отсъствала с години. Изминалата нощ изглеждаше като нещо от далечното й детство, като нещо, което едва си спомняше. Но тя знаеше, че днес ще трябва да се сблъска с последиците от нея.

Снощи трябваше да се изправи пред леля Джудит. Леля й се бе разстроила ужасно, когато съседите й съобщиха за убийството, но тревогата й съвсем се усили, когато узна, че никой не знае къде е Елена. Когато момичето се прибра у дома към два сутринта, леля й бе почти полудяла от безпокойство.

Елена не можеше да й обясни нищо. Каза й само, че е била със Стефан и знае, че той е обвинен, както и че е сигурна, че е невинен. Останалото, всичко друго, което се бе случило, девойката запази за себе си. Дори и леля Джудит да й бе повярвала, никога нямаше да я разбере.

А тази сутрин Елена се бе успала и знаеше, че е закъсняла. Улиците пустееха и тя бе единствената, която бързаше към училището. Над главата й небето бе сиво, а вятърът брулеше немилостиво. Отчаяно искаше да види Стефан. През нощта бе спала тежко и сънят й бе изпълнен с кошмари за него.

Един сън бе особено реален. В него тя видя бледото лице на Стефан, гнева му, обвиняващите му очи. Той вдигна пред нея една книга с думите: „Как можа, Елена? Как можа?“ После захвърли книгата в краката й и си тръгна. Тя извика умолително след него, но той продължи да крачи, докато не изчезна в мрака. Когато Елена погледна надолу към книгата, видя, че е с тъмносиня кадифена подвързия. Нейният дневник.

В гърдите й се надигна гняв, когато си спомни как бе откраднат дневникът й. Но какво означаваше този сън? Какво от написаното в дневника бе разгневило Стефан?

Не знаеше отговора. Знаеше единствено, че има нужда да го види, да чуе гласа му, да усети ръцете му около себе си. Да бъде далеч от него, бе все едно да бъде отделена от собствената си плът.

Втурна се нагоре по стълбите на гимназията и по опустелите коридори. Насочи се към крилото за изучаване на чужди езици, защото първият час на Стефан беше по латински. Само ако можеше да го зърне за миг, щеше да се успокои.

Но той не беше в клас. През малкия прозорец на вратата видя, че мястото му е празно. Мат беше там, а изражението на лицето му я изплаши повече от всякога. Продължи да се взира в чина на Стефан, изпълнена с лошо предчувствие.

Елена се извърна машинално от вратата. Изкачи стълбите и продължи по коридора към кабинета по тригонометрия. Когато отвори вратата, всички лица се извърнаха към нея и тя побърза да седне на празното място на чина до Мередит.

Госпожица Халпърн спря за миг урока си, погледна към нея, после продължи. Когато учителката се извърна отново към дъската, Елена погледна към Мередит.

Приятелката й се протегна и улови ръката й.

— Добре ли си? — прошепна.

— Не зная — отвърна глупаво Елена. Имаше чувството, че се задушава, сякаш върху гърдите й се бе стоварила огромна тежест. Пръстите на Мередит бяха горещи и сухи. — Мередит, знаеш ли какво е станало със Стефан?

— Нима искаш да кажеш, че ти не знаеш? — тъмните очи на Мередит се разшириха, а Елена усети, че тежестта става все по-смазваща. Сякаш се бе гмурнала в тъмни и дълбоки води без скафандър.

— Те не са… го арестували, нали? — с усилие изрече думите Елена.

— Елена, много по-лошо е. Той е изчезнал. Рано тази сутрин полицията отишла в пансиона, но той не е бил там. Идваха в училище, но той не е идвал днес. Казаха, че са намерили колата му, изоставена край Олд Крийк роуд. Елена, те смятат, че е избягал, напуснал е града, защото е виновен.

— Това не е вярно — процеди през зъби Елена. Видя, че съучениците й се обърнаха, но не й пукаше. — Той е невинен!

— Зная, че вярваш в това, Елена, но защо иначе ще замине?

— Не би заминал. Не го е направил. — Нещо горещо стегна гърдите й, пламъците на гнева потушиха страха й. Дишането й се учести. — Той никога не би напуснал града по своя воля.

— Искаш да кажеш, че някой го е принудил? Но кой? Тайлър не би се осмелил…

— Принудил го е или още по-лошо — прекъсна я Елена. Сега вече целият клас се взираше в тях, а госпожица Халпърн стоеше с отворена уста. Елена се изправи внезапно и ги погледна с невиждащ взор. — Господ да му е на помощ, ако е наранил Стефан — заяви тя. — Господ да му е на помощ. — После се завъртя на пети и закрачи към вратата.

— Елена, върни се! Елена! — чу да викат след нея Мередит и госпожица Халпърн. Но тя продължи да крачи напред все по-бързо и по-бързо. Съзнанието й бе изпълнено с една-единствена мисъл.

Те си мислеха, че е тръгнала да търси Тайлър Смолуд. Добре. Те можеха и да си губят времето да търсят в грешна посока. Но тя знаеше какво трябва да направи.

Излезе от училището и хладният есенен въздух я обгърна. Вървеше енергично и краката й бързо скъсяваха разстоянието между училището и Олд Крийк роуд. Оттам зави към моста Уикъри и гробището.

Леденият вятър щипеше лицето й, брулеше косата й. Около нея се носеше вихрушка от дъбови листа. Но пожарът, бушуващ в сърцето й, я изпълваше с такава горещина, че не усещаше студ. Сега вече знаеше какво означават думите „изгарящ гняв“. Мина покрай почервенелите букове и плачещите върби в средата на гробищния двор. Огледа се трескаво.

Облаците над нея се носеха като оловносива река. Клоните на дъбовете и буковете се блъскаха яростно един в друг. Надигналият се вятър запрати купчина листа в лицето й. Сякаш гробището се опитваше да я прогони, все едно й показваше мощта си, събираше силата си, за да й стори нещо ужасно.

Но Елена не я беше грижа. Извъртя се, а пламналият й взор обходи надгробните паметници. После се обърна и изкрещя право срещу разбеснелия се вятър. Само една дума, но тя знаеше, че е достатъчна, за да го доведе:

— Деймън!