Пробуждането

13

Елена стоеше заобиколена от възрастни и полицаи, изчаквайки първата възможност да се измъкне. Знаеше, че Мат е предупредил Стефан навреме — разбра го по изражението на лицето му — но досега той не бе успял да се приближи до нея, за да поговорят.

Най-после вниманието на всички се насочи към трупа и тя успя да се отдалечи от групата и пристъпи към Мат.

— Стефан си тръгна и е добре — рече Мат, вперил поглед в групата възрастни. — Но той ми каза да се погрижа за теб и аз искам да останеш тук.

— Да се погрижиш за мен? — Заля я вълна на тревога и подозрение. После прошепна: — Разбирам. — Замисли се за миг, сетне заговори внимателно. — Мат, трябва да си измия ръцете. Бони ме изцапа с кръв. Почакай ме тук, ей сега ще се върна.

Той отвори уста, за да възрази, но тя вече се отдалечаваше. Когато стигна до вратата на женската съблекалня, Елена вдигна изцапаните си ръце и учителят, който пазеше на прага, я пусна да влезе. Щом се озова вътре, момичето продължи да върви, без да спира, право към вратата в другия край. Отвори я, излезе в тъмния коридор на училището, а оттам — в нощта.

„Zuccone!“12, помисли си Стефан, сграбчи шкафа за книги и го раздруса, за да изпразни съдържанието му. Глупак! Заслепен, отвратителен глупак. Как можа да е толкова глупав?

Да намери място сред тях? Да бъде приет като един от тях? Трябва да си е загубил разсъдъка, щом се бе надявал това да е възможно.

Вдигна един от тежките сандъци и го запрати насред стаята. Той се удари в отсрещната стена, а единият от прозорците се счупи. Глупак, глупак.

Кой го търсеше? Всички. Мат му каза:_ Имаше още едно нападение… Те смятат, че ти си го убил._

Е, поне веднъж тези варвари, тези дребнави хора със страха си от непознатото май ще се окажат прави. Как иначе можеше да се обясни случилото се? Бе усетил слабост, светът около него се бе завъртял в помитаща вихрушка, след което мракът го бе обгърнал. Когато се свести, чу как Мат обяснява, че още един човек бил нападнат и убит. Този път някой е посегнал не само на кръвта му, но и на живота му. Какво друго обяснение може да има, освен че той, Стефан, е убиец?

Ето какво беше той. Дявол. Създание, родено в мрака, обречено да живее, да преследва и да се крие завинаги. Е, тогава защо да не убива? Защо да не се подчини на природата си? След като не можеше да я промени, трябваше да се примири и да й се наслади. Щеше да залее с мрак този град, който го мразеше, който го преследваше дори в този миг.

Но първо… първо трябваше да утоли жаждата си. Вените му изгаряха като мрежа от пресъхнали, нагорещени проводници. Трябваше да се нахрани… сега… веднага.

Пансионът тънеше в мрак. Елена почука на вратата, но отговор не последва. Над главата й изтрещя гръмотевица. Но дъжд не заваля.

След третото силно почукване тя натисна вратата, която веднага се отвори. Вътре в къщата цареше пълна тишина и непрогледен мрак. Само горе на върха на стълбата се мержелееше слаба светлина и тя започна да се изкачва по стъпалата, като се опираше о стените, които сякаш всеки миг щяха да се срутят отгоре й.

Светлината се процеждаше под прага на затворената врата. Елена леко, но забързано я побутна.

— Стефан — прошепна, след което се провикна по-силно: — Стефан, аз съм.

Оказа се, че говори на празна стая.

При това стая, тънеща в хаос. Вътре всичко изглеждаше като че ли бе бушувал мощен вихър, оставил след себе си пълно опустошение. Сандъците, които преди стояха до стените, сега лежаха преобърнати из стаята, капаците им зееха, а съдържанието им бе разпиляно по пода. Един прозорец беше счупен. Всички вещи на Стефан, които толкова грижливо съхраняваше и вероятно се гордееше с тях, сега бяха разпръснати като ненужни вехтории.

Ужас обзе Елена. Болезнено ясно й беше, че той се е разбеснял и е изпаднал в пристъп на пълно опустошение. Зави й се свят и краката й се подкосиха. Някой, който е склонен към насилие, бе казал Тайлър.

Не ме интересува, помисли си тя, докато надигащият се в гърдите й гняв изтласкваше страха й. Нищо друго не ме интересува, освен Стефан. Искам да те видя, но къде си ти?

Капандурата към таванския етаж беше отворена и оттам нахлуваше студен въздух. О, колко е студено, каза си Елена, изтръпнала от студ. Пък и покривът беше толкова нависоко…

Никога не се бе изкачвала по стълбата до площадката с перила на покрива. Дългата рокля й пречеше да се катери нагоре, затова премина по-бавно през капандурата, изпълзя на колене на покрива и чак тогава се изправи. Видя една тъмна фигура в ъгъла и веднага забърза натам.

— Стефан, трябваше да дойда… — започна тя, но замлъкна. Проблясването на поредната светкавица озари небето точно когато фигурата в ъгъла се обърна. И в този миг всички предчувствия, страхове и кошмари се превърнаха в истина. Писъците заседнаха в гърлото й, това бе отвъд всякаква фантазия.

О, Господи… не. Мозъкът й отказваше да възприеме гледката, разкрила се пред очите й. Не. Не. Няма да гледа това, няма да му вярва…

Но не можеше да стори нищо. Дори и да успееше да затвори очи, всяка подробност от сцената бе запечатана завинаги в паметта й. Все едно избухването на светкавицата бе жигосало завинаги мозъка й.

Стефан. Стефан, толкова фин и изискан в обичайните си дрехи, в черното кожено яке с вдигната яка. Стефан, с тъмната си коса, черна като надвисналите облаци в небето. Стефан, застинал в светлината на светкавицата, полуизвърнат към нея, присвил тяло като див звяр, готвещ се за скок, с лице, изкривено от животинска ярост.

И кръвта. Онези надменни чувствени устни бяха покрити с кръв. Червеното изпъкваше отвратително ярко на фона на бледата му кожа и острите, бели, оголени зъби. Държеше в ръце безжизненото тяло на гълъб, бял като зъбите му, с разперени криле. Друг лежеше на земята в краката му като смачкана и захвърлена носна кърпичка.

— О, Господи, не — прошепна момичето. Отстъпи назад като в някакъв транс, едва осъзнаваща какво става. Мозъкът й отказваше да възприеме този ужас, мислите й препускаха диво като мишка, опитваща се да избяга от острите зъбци на капана. Не вярваше на това, не можеше да повярва. Тялото й бе изпълнено с непоносимо напрежение, сърцето й щеше да се пръсне в гърдите, виеше й се свят.

— О, Господи, не…

— Елена! — Много по-ужасяващо от всичко останало бе това — Стефан да се взира в нея с това животинско лице, да види как по озъбената кръвожадна физиономия пропълзява израз на шок и отчаяние. — Елена, моля те. Моля те, недей…

— О, Господи, не! — Писъкът с мъка си проправяше път навън. Тя се отдръпна назад, препъвайки се, докато той пристъпи към нея. — Не!

— Елена, моля те… внимавай… — Онова отвратително нещо, онова нещо с лицето на Стефан идваше към нея, зелените очи пламтяха. Тя отскочи назад, а той направи още една стъпка към нея с протегнати ръце. Тази дълга тясна длан с тънки пръсти, която толкова нежно бе галила косата й…

— Не ме докосвай! — извика девойката. И тогава писъкът най-сетне излезе от гърлото й, а тялото й се удари в железния парапет, опасващ покрива. Той се издигаше там вече близо век и половина и на места бе почти прояден от ръжда. В паниката си Елена се облегна на него и усети как поддава под тежестта й. Звукът от стържещо желязо и счупено дърво се смеси с вика й. В следващия миг вече нямаше нищо зад гърба й, нищо, за което да се залови, и тя усети как пропада.

В този миг видя избухващи пурпурни облаци, тъмния силует на къщата до нея. Явно бе имала достатъчно дълго време, за да ги види ясно и да изпита безкрайния ужас, докато пропадаше в безкрая.

Но така и не стигна до страховитото дъно. Внезапно около нея се обвиха ръце, подкрепиха я в полета й. Чу се глухо тупване и ръцете се стегнаха, нещо пое удара от падането. После всичко застина.

Тя се отпусна неподвижно в прегръдката на тези две ръце, опитвайки се да си поеме дъх. Опитвайки се да повярва в още нещо, което изглеждаше напълно невероятно. Беше паднала от покрива на триетажна постройка и все още беше жива. Стоеше в градината зад пансиона сред пълна тишина между две гръмотевици, сред падналите по земята листа, където би трябвало да лежи изпотрошеното й тяло.

Бавно повдигна поглед към лицето на този, който я държеше. Стефан.

Тази нощ бе изпълнена с твърде много страхове, с твърде много удари. Вече не можеше да реагира. Можеше единствено да се взира удивено в него.

В очите му имаше безкрайна тъга. Тези очи, които горяха като зелен лед, сега бяха тъмни, празни и безнадеждни. Същия поглед бе видяла за пръв път в стаята му, но сега беше още по-страшен. Сега в него се четеше омраза към самия него, примесена с печал и горчиво себеосъждане. Не можеше да го понесе.

— Стефан — прошепна момичето, усещайки как душата й се изпълва с безкрайна тъга. Все още виждаше следата от кръв върху устните му, но сега тя събуждаше у нея жал, не само инстинктивно отвращение. Да бъдеш толкова сам, толкова чужд и толкова самотен…

— О, Стефан — прошепна отново Елена.

Нямаше отговор в тези празни, изгубени очи.

— Ела — рече тихо той и я поведе обратно към къщата.

Стефан изпита срам, когато стигнаха до третия етаж и опустошената му стая. Не можеше да понесе, че от всички хора точно Елена трябваше да види всичко това. Но може би беше по-добре, че сега най-после ще разбере какъв всъщност е той, на какво е способен.

Тя пристъпи бавно като упоена към леглото и приседна на ръба. Погледна го. Очите й срещнаха неговите.

— Разкажи ми — беше всичко, което промълви.

Той се изсмя кратко, безрадостно и видя как тя потръпна. Това го накара да се намрази още повече.

— Какво искаш да знаеш? — попита. Постави крак върху капака на преобърнатия сандък и я изгледа почти предизвикателно. Махна с ръка към стаята. — Кой е направил това? Аз го направих.

— Силен си — рече тя, вперила поглед в преобърнатия сандък. Погледът й се отмести нагоре, сякаш си припомняше случилото се на покрива. — И бърз.

— По-силен от хората — каза той, натъртвайки на всяка дума. Защо тя не потръпна погнусено, защо не го погледна с отвращението, което бе виждал толкова пъти досега? Вече не го бе грижа какво си мисли Елена. — Рефлексите ми са по-бързи и съм по-гъвкав. Аз съм ловец — додаде грубо.

Нещо в погледа й го накара да си спомни как го бе заварила на покрива. Избърса устата си с опакото на дланта, след което бързо посегна към чашата с вода, останала непокътната на нощното шкафче. Докато отпиваше от водата, усещаше погледа й, прикован върху него, затова още веднъж изтри устата си. О, явно все пак още се вълнуваше какво си мисли тя за него.

— Можеш да ядеш и пиеш… други неща — каза тя.

— Но не изпитвам нужда от тях — заговори тихо той, надвит от умората. — Не се нуждая от нищо друго. — Внезапно се извърна и усети как в гърдите му отново се надига страстното желание да излее всичко. — Ти каза, че съм бърз… но тъкмо такъв не съм. Да си чула, Елена, някога да казват за някого „бърз и мъртъв“? Да си бърз, означава да си жив. Това е способност само на онези, които са живи. Докато аз съм от другите.

Видя как тя се разтрепери. Но гласът й остана спокоен. Очите й не се отделяха от него.

— Кажи ми — отново повтори тя. — Стефан, аз имам право да зная.

Той си припомни тези нейни думи. Те бяха истина още когато ги изрече за пръв път.

— Да, предполагам, че имаш право — съгласи се той. В гласа му се прокрадна умора. За кратко, колкото са няколко удара на сърцето, остана загледан към счупения прозорец, преди да се обърне към нея и да заговори по-спокойно: — Аз съм роден в края на петнадесетото столетие. Можеш ли да повярваш това?

Тя се взря във вещите му, които той бе разпилял от писалището само с един буен замах на ръката си: флорините, купата от ахат, кинжалът му.

— Да — тихо изрече. — Да, вярвам на това.

— И искаш да узнаеш повече? Как съм се превърнал в това, което съм сега? — И когато тя кимна, той отново се обърна към прозореца. Как да й го каже? Той, който толкова дълго бе избягвал всякакви въпроси, който се бе превърнал в експерт по криенето и заблуждаването на околните.

Имаше само един начин и това беше да й разкрие всичко, абсолютно всичко, без да крие нищо. Да сподели с нея това, което никога пред никого не бе признавал.

И той самият го искаше. Макар да знаеше, че това накрая ще я принуди да се отвърне от него, той имаше нужда да сподели с Елена кой всъщност бе той.

И така, все още загледан в мрака отвъд прозореца, озаряван понякога от ослепителните синеещи светкавици, той започна своята изповед.

Говореше безстрастно, без да влага емоции. Разказа й за баща си, този достолепен ренесансов мъж, за своя свят във Флоренция, за имението на фамилията извън града. Продължи с разказа за своето учение и своите амбиции. И за брат си, който бе толкова различен от него, без да скрива истината за лошите чувства между тях двамата.

— Не зная кога точно ме намрази Деймън — каза той. — Винаги е било така, откакто се помня. Може би се дължеше на това, че на практика майка ни така и не успяла да се възстанови след моето раждане. Починала няколко години след това. Деймън много я обичаше и аз винаги чувствах, че не престава да ме обвинява за смъртта й. — Замлъкна, за да преглътне мъчително. — Освен това се намеси и едно момиче.

— Онази, за която аз ти напомням? — попита тихо Елена. Той кимна. — Онази — продължи тя с по-неуверен тон, — която ти е дала пръстена?

Стефан сведе поглед към сребърния пръстен на ръката си, след което погледите им се кръстосаха. После извади бавно пръстена, който носеше под ризата си, и го погледна.

— Да. Този беше нейният пръстен — изрече той. — Без такъв талисман ние ще загинем на слънчева светлина като обхванати от пламъци.

— Тогава тя е била… като теб?

— Тя беше тази, която ме направи такъв, какъвто съм сега. — Отначало неуверено, с чести прекъсвания, той се зае да й разказа за Катрин. За красотата на Катрин, за нейното очарование и за неговата любов към нея. И за Деймън.

— Тя беше толкова нежна, изпълнена с прекалено много чувства — сподели той с болезнено изражение. — Отдаваше ги на всеки, включително и на моя брат. Но накрая ние й казахме, че трябва да избере единия от нас. И тогава… тя дойде при мен.

Споменът за онази нощ, за онази сладка и ужасна нощ неусетно изплува в паметта му. Тя беше дошла при него. И той беше толкова щастлив, че на следващата сутрин, когато се събуди и тя си беше отишла, той още изпитваше пълно блаженство…

Може и да е било само сън, но двете малки рани на шията му бяха съвсем реални. Остана изненадан, като установи, че не го боли и че раните вече изглеждат почти заздравели. Освен това лесно можеше да ги скрие под високата яка на ризата си.

Сега във вените ми пулсира нейната изгаряща кръв, каза си той и сърцето му заби ускорено дори само от тези думи. Тя му беше дала силата си; тя беше избрала него.

Дори се усмихна на Деймън, когато — вечерта на същия ден — се срещнаха на уговореното място.

През целия ден Деймън отсъстваше, беше се запилял някъде, но се появи в изрядно поддържаната градина точно навреме. Подпря се на едно дърво, докато оправяше маншетите си. Катрин обаче закъсняваше.

— Може би е уморена — предположи Стефан, докато наблюдаваше как обагреното в оранжево небе постепенно става все по-тъмносиньо. Опита се да прикрие леко самодоволната си интонация. — Вероятно се нуждае от повече почивка от обичайното.

Деймън го изгледа остро. Тъмните му очи просветнаха пронизващо изпод черната коса.

— Може би — процеди той с многозначителен тон, сякаш искаше да каже още нещо.

Но точно тогава двамата братя дочуха леките й стъпки по пътеката и Катрин се появи сред високите плетове. Носеше бялата си рокля и беше красива като ангел.

Усмихна се и на двамата. Стефан отвърна учтиво на усмивката й, споделяйки само с поглед тяхната тайна. После зачака.

— Вие поискахте да направя своя избор — заговори тя, поглеждайки първо към него, а после и към брат му. — И ето че сега настъпи часът, който бях определила, така че ще ви кажа какво съм избрала.

Вдигна малката си ръка, онази с пръстена на нея, и Стефан се взря в камъка, едва сега осъзнал, че е също толкова наситеносин, колкото и небето тази вечер. Сякаш Катрин винаги носеше със себе си част от нощта.

— И двамата сте виждали този пръстен — тихо отрони тя. — И знаете, че без него ще умра. Не е лесно да се сдобие човек с такъв талисман, но за щастие моята прислужница Гудрен е умница, пък и във Флоренция има много бижутери, способни да работят със сребро.

Стефан я слушаше, без да разбира накъде бие, но когато тя се обърна към него, отново й се усмихна насърчително.

— И така — продължи тя, като продължи да го гледа в очите, — сега имам един подарък за теб. — Тя пое ръката му в своята и притисна нещо в дланта му. Когато сведе очи, той видя, че в ръката си държи пръстен, оформен точно като нейния, но по-голям и по-тежък, и изработен от сребро, вместо от злато.

— Все още не се нуждаеш от него, когато се показваш на слънце — увери го тя с ласкава усмивка, — но много скоро ще ти потрябва.

Обзе го такъв мощен пристъп на гордост и възторг, че направо онемя. Пресегна се към ръката й, за да я целуне. Искаше му се да я сграбчи в прегръдките си дори и тук, пред Деймън. Но Катрин побърза да се отвърне от него.

— За теб също имам подарък — продължи тя. Стефан си каза, че слухът му вероятно му изневерява, понеже със сигурност тази топлина, тази привързаност в гласа й не можеха да бъдат предназначени за брат му. — Ти също ще се нуждаеш много скоро от него.

Стефан си помисли, че навярно и очите му са започнали да му изневеряват. Показваха му това, което бе невъзможно, което не можеше да е истина. В дланта на Деймън Катрин остави същия пръстен като този, който току-що бе подарила на Стефан.

Тишината, която последва, беше толкова пълна и напрегната, че му се стори, че в следващия миг светът ще рухне.

— Катрин — Стефан едва успяваше да намери нужните слова. — Как можеш да му даваш това? След като ние с теб споделихме…

— Какво споделихте? — Гласът на Деймън прозвуча рязко като свистене на камшик. Обърна се гневно към Стефан. — Миналата нощ тя дойде при мен. Така че изборът й вече е направен. — И Деймън смъкна яката на ризата си, за да покаже двата дребни белега на шията си. Стефан се взря изумено в тях, едва сдържащ се да не повърне. Белезите на брат му бяха напълно идентични на неговите.

Поклати глава, обзет от недоумение.

— Но, Катрин… това не беше сън. Ти дойде при мен…

— Дойдох и при двама ви. — Гласът на Катрин прозвуча спокойно, дори ласкаво, а очите й гледаха съвсем сериозно. Усмихна се първо на Деймън, а после и на Стефан. — Това много ме изтощи, но съм радостна, че го сторих. Нима не го виждате? — продължи тя, докато те я гледаха прекалено смаяни, изгубили дар слово. — Това е моят избор! Обичам ви и двамата и няма да се откажа от нито единия от вас. Сега ние тримата ще бъдем заедно и ще бъдем щастливи.

— Щастливи… — извика Стефан.

— Да, щастливи! Тримата ще си бъдем спътници в живота. Завинаги ще бъдем една безкрайно весела компания. — Гласът й се извиси от въодушевление. От очите й струеше несдържана радост като на невинно дете. — Винаги ще бъдем заедно, никога няма да боледуваме, никога няма да остареем, до края на вечността! Това е моят избор.

— Щастливи… с него? — Викът на Деймън проехтя с невероятна ярост и Стефан видя как обикновено толкова сдържаният му брат пребледня от гняв. — С това хлапе, застанало между нас, с този бърборко, с този досаден образец на добродетелност? Въобще не искам да го виждам. Иска ми се Бог да направи така, че никога повече да не го видя, никога да не чуя гласа му отново!

— И аз желая същото за теб, братко — озъби се Стефан, докато сърцето му се разкъсваше в гърдите. Деймън явно бе отровил мозъка на Катрин, и то до такава степен, че тя вече не знаеше какво върши. — И почти съм готов да се погрижа за това — добави той със свиреп тон.

Деймън веднага го разбра.

— Тогава извади шпагата си, ако въобще можеш да я намериш — ядно просъска той със заплашително блеснали очи.

— Деймън, Стефан, моля ви! Моля ви, не! — изкрещя Катрин и застана между тях, уловила ръката на Стефан. Изгледа поред и двамата. Прекрасните й сини очи бяха насълзени и разширени от ужас. — Помислете какво говорите. Нали сте братя.

— Не по моя вина — сърдито изрече Деймън с тон, като че ли напсува някого.

— Но не можете ли да се помирите? Заради мен, Деймън… Стефан? Моля ви.

Част от Стефан бе готова да се разтопи под отчаяния поглед на Катрин, при вида на напиращите в очите й сълзи. Но наранената му гордост и разяждащата го ревност бяха прекалено силни. Знаеше, че в този миг физиономията му е каменно непреклонна, също като на Деймън.

— Не — отсече той. — Не можем. Трябва да бъде един от нас, Катрин. Никога няма да те деля с него.

Ръката на Катрин падна като подкосена от рамото му. Сълзите рукнаха от очите й и на тежки капки покапаха по бялата рокля. Затаи дъх, сподавена от внезапно надигнало се хлипане. После, все така разплакана, вдигна полите на роклята си и побягна.

— И тогава Деймън взе пръстена, който тя му бе дала и го постави на пръста си — завърши Стефан с глас, дрезгав от умора и емоции. — И ми каза: „Все пак ще я имам, братко.“ След което си тръгна. — Стефан се обърна и примигна, сякаш от мрака излизаше на ярка светлина. Погледна Елена в очите.

Тя седеше напълно притихнала на леглото, наблюдавайки го с очи, които толкова много приличаха на очите на Катрин. Особено в момента, когато преливаха от тъга и страх. Но Елена не побягна.

— И… какво стана после?

Стефан стисна ръце рязко и необуздано, може би инстинктивно, после се отдръпна от прозореца. Не искаше да си спомня това. Не можеше да понася този спомен, още повече пък да го разказва. Как би могъл да го стори? Как можеше да поведе Елена нататък в мрака, за да й покаже ужасните неща, които се спотайваха там?

— Не — рече той. — Не мога. Не мога.

— Трябва да ми разкажеш — меко заговори тя. — Стефан, това е краят на историята, нали? Това е било скрито зад стените, с които си се обградил. Това, което се страхуваш да споделиш с мен. Но трябва да ми позволиш да надзърна зад стените. О, Стефан, не можеш да спреш сега!

Той усещаше ледените пипала на ужаса да се протягат към него, дълбоката бездна на копнежа, която виждаше ясно, толкова ясно както през онзи далечен ден. Денят, в който всичко свърши — и когато всичко започна.

Почувства как уловиха ръката му и когато погледна, видя пръстите на Елена, сключени около нея, даващи му топлина, даващи му сила. Очите й бяха впити в неговите.

— Разкажи ми.

— Искаш да узнаеш какво стана след това, какво се случи с Катрин? — прошепна той. Тя кимна — очите й, приковани в неговите, не трепваха. — Ще ти разкажа. Тя умря на следващия ден. Брат ми Деймън и аз, ние двамата… ние я убихме.