Пробуждането

15

След като остави Елена в дома й, Стефан подкара към гората. Пое по Олд Крийк роуд, под свъсеното небе, покрито с тъмни облаци, към мястото, където бе паркирал през първия си ден в училището.

Остави колата, излезе и се опита да мине точно по същата пътека до поляната, където за пръв път бе видял гарвана. Инстинктите му на ловец му помогнаха да си припомни формата на храстите и възлестите корени. Най-после се озова на откритото място със старите дъбове.

Тук. Под това одеяло от потъмнели кафяви листа, където може би бяха останали някои от костите на заека.

Пое дълбоко дъх, за да се успокои, да призове Силата и изпрати проучваща, настойчива мисъл.

И за пръв път, откакто бе дошъл във Фелс Чърч, долови проблясък на отговор. Но беше толкова слаб и колеблив, че не успя да установи откъде идва.

Въздъхна, обърна се и… застина.

Там стоеше Деймън, скръстил ръце на гърдите, облегнат на най-големия дъб. Изглеждаше сякаш стоеше тук от часове.

— Значи — заговори с усилие Стефан — е истина. Отдавна не сме се виждали, братко.

— Не е толкова отдавна, братко. — Стефан отлично си спомняше гласа му, този кадифен ироничен глас. — Никога не съм те изпускал от очи — спокойно продължи Деймън.

Изтръска небрежно от кожения си ръкав парче полепнала кора от дървото, както някога оправяше брокатените си маншети. — Но ти така и не разбра, нали? Не, не си разбрал, че твоята Сила е слаба, както винаги.

— Внимавай, Деймън. — Стефан говореше тихо, но заплашително. — Тази вечер трябва да си много внимателен. Не съм в толерантно настроение.

— Значи свети Стефан е във войнствено настроение? Да не повярваш. Предполагам, че си разстроен заради малките ми набези на твоя територия. Направих го само защото исках да съм близо до теб. Братята би трябвало да са близо един до друг.

— Тази нощ ти си убил. И се опита да ме накараш да си помисля, че аз съм го извършил.

— А сигурен ли си, че не си? Може би сме го извършили двамата. Внимавай! — извика Деймън, когато Стефан пристъпи към него. — И аз тази вечер не съм в най-толерантното си настроение. На мен ми се падна един съсухрен дребен учител по история, докато ти се наслади на едно хубаво момиче.

Яростта в гърдите на Стефан избухна, фокусирайки се върху една пламтяща точка, сякаш слънцето го изгаряше отвътре.

— Стой далеч от Елена — прошепна той толкова заплашително, че Деймън леко наклони глава назад. — Стой по-далеч от нея, Деймън. Знам, че си я шпионирал, че я наблюдаваш. Но край с това. Ако отново се приближиш към нея, ще съжаляваш.

— Винаги си бил егоист. Това е единственият ти недостатък. Не желаеш да споделяш нищо, нали така? — Внезапно устните на Деймън се извиха в странно красива усмивка. — Но за щастие красивата Елена е по-щедра. Не ти ли разказа за нашите малки задявки? Още когато се запознахме, тя замалко да ми се отдаде.

— Това е лъжа!

— О, не е, скъпи братко. Никога не лъжа за важни неща. Или може би имах предвид маловажни? Както и да е, твоята красива девица едва не припадна в прегръдките ми. Мисля, че харесва мъже в черно. Знаеш ли, братко, ти грешиш за нея — додаде Деймън почти нежно, докато Стефан се взираше в него, опитвайки се да се овладее. — Ти си мислиш, че тя е сладка и покорна като Катрин, но не е така. Елена изобщо не е твой тип, мой свети братко. Тя притежава дух и огън, с които ти няма да знаеш какво да правиш.

— А ти ще знаеш, така ли?

Деймън отпусна ръце и по устните му отново пропълзя усмивка.

— О, да.

Стефан изпита желание да се нахвърли отгоре му, да изтрие тази красива арогантна усмивка, да разкъса гръкляна на брат си.

— Ти си прав за едно — изрече с трудно овладян глас. — Тя е силна. Достатъчно силна, за да се пребори с теб. А сега, когато знае какъв си, ще го направи. Всичко, което Елена изпитва към теб в момента, е единствено отвращение.

Деймън повдигна вежди.

— Така ли? Е, ще видим. Може би твоята невинна девица ще открие, че мракът е по-притегателен за нея от бледия здрач. Аз поне признавам своята природа. Но се тревожа за теб, малки братко. Изглеждаш слаб и недохранен. А тя е доста голямо предизвикателство, нали?

Убий го, шепнеше настоятелно един глас в главата на Стефан. Убий го, прекърши врата му, разкъсай гърлото му на кървави части. Но знаеше, че брат му е добре заситен тази нощ. Тъмната аура на Деймън бе силна, пулсираща и почти сияеща от жизнената мощ, която бе изсмукал.

— Да, пих много — продължи мило Деймън, сякаш прочел мислите на Стефан. Въздъхна и прокара със задоволство език по устните си. — Той беше дребен, но пълен с изненадващо много живителни сокове. Е, не беше толкова хубав като Елена и определено не миришеше толкова хубаво. Но усещането да изпиташ нов прилив на кръв бе изключително вълнуващо. — Издиша шумно, оттласна се от дървото и се огледа. Стефан си спомняше тези грациозни движения, контролираните и точни жестове. Изминалите векове само бяха усъвършенствали вродената изисканост на Деймън.

— Изпълнен съм с желание да направя това — продължи Деймън и пристъпи към младото дърво, издигащо се наблизо. То бе високо почти колкото него и когато го хвана с ръка пръстите му не се срещнаха. Стефан видя как брат му пое рязко дъх и мускулите му се напрегнаха под тъмната риза. В следващия миг дървото бе изтръгнато от земята и корените му увиснаха във въздуха. Стефан усети натрапливата миризма на влажна пръст.

— Не ми харесваше да стои тук — рече Деймън и го вдигна, доколкото му позволяваха преплетените корени. Усмихна се чаровно. — Освен това изпитах желание да го направя.

Въздухът затрептя и Деймън изчезна. Стефан се огледа наоколо, но не видя и следа от него.

— Тук горе, братко. — Гласът се разнесе над главата му и когато погледна нагоре, Стефан видя Деймън, кацнал на един от стърчащите клони на дъба. Разнесе се шум на листа и той отново изчезна.

— Тук съм, братко. — Стефан се извъртя рязко от потупването по рамото му, но не видя нищо зад себе си. — Точно тук съм, братко. — Отново се извърна. — Не, опитай тук. — Вбесен, Стефан се обърна, опитвайки се да хване Деймън. Но пръстите му сграбчиха само въздух.

Тук, Стефан.

Този път гласът прозвуча в главата му, а Силата му го разтърси из основи. Струваше му огромно усилие да овладее мислите си. Бавно се извърна още веднъж, за да види Деймън, застанал както в началото, облегнат на ствола на вековния дъб.

Но този път в тъмните му очи нямаше смях. Тя бяха черни и бездънни, а устните — стиснати в права линия.

Какво по-голямо доказателство искаш, Стефан? Аз съм много по-силен от теб, както ти си по-силен от тези жалки човешки същества. Аз съм по-бърз от теб и притежавам Сила, за която ти дори не си чувал. Древната Сила, Стефан. И не се страхувам да я използвам. Ако ми се противопоставиш, ще я използвам срещу теб.

— Затова ли си дошъл тук? За да ме измъчваш?

Бях твърде милостив към теб, братко. Много пъти съм имал възможност да те убия, но винаги досега съм пощадявал живота ти. Ала този път е различно. Деймън се отдръпна отново от дървото и заговори на глас:

— Предупреждавам те, Стефан. Не ми се пречкай. Няма значение защо дойдох тук. Това, което искам сега, е Елена. И ако се опиташ да ме спреш да я взема, ще те убия.

— Можеш да опиташ — рече Стефан. — Изгарящата го отвътре ярост бе по-силна от всякога, ярката й светлина извираше навън като галактика от сияйни звезди. Знаеше, че по някакъв начин тя бе заплаха за мрака на Деймън.

— Мислиш, че не мога да го направя? Никога няма да си вземеш поука, нали, малки братко? — Стефан разполагаше с достатъчно време, за да види как Деймън поклати отегчено глава, последва неясно движение и той усети как две силни ръце се стягат около гърлото му. Опълчи се мигом, свирепо, опитвайки се с все сили да ги отблъсне. Но те бяха твърди като стомана.

Нахвърли се диво напред, опитвайки се да уцели най-уязвимото място под брадичката на Деймън. Но без особен успех. Ръцете му бяха извити зад гърба му, тялото му — обездвижено. Той беше безпомощен като врабче в нокти на гъвкава опитна котка.

Отпусна за миг цялото си тяло, после внезапно стегна всичките си мускули, за да се освободи и да нанесе съкрушителен удар. Безмилостните ръце стегнаха още по-силно гърлото му, обезсмисляйки всякаква съпротива. Почувства се жалък.

Винаги си бил твърдоглав. Може би това ще те убеди. Стефан погледна брат си в лицето, бледо като изпотените стъкла на прозорците в пансиона, сетне надникна в черните му бездънни очи. Тогава усети как пръсти сграбчват косата му. Отметна глава назад, излагайки гърлото си.

Усилията му се удвоиха, движенията му станаха обезумели. Не си прави труда, отекна гласът в главата му, а после почувства острата режеща болка от зъбите. Почувства унижението и безпомощността на подгонена жертва, попаднала в капана на ловеца. А след това болката да изсмучат кръвта му против волята му.

Отказваше да се предаде и болката се усили. Имаше чувството, че изтръгват душата му както корените на онази фиданка от земята. Болката го прониза като нажежено желязо, плътта му запулсира неистово там, където зъбите на Деймън се бяха впили. Агонията изгаряше челюстта му и страните, пропълзя надолу по гърдите и раменете. Зави му се свят и усети, че губи съзнание.

После внезапно ръцете го пуснаха и той падна на земята върху одеяло от влажни и гниещи листа. Задъхан, той се надигна с мъка и се подпря на ръце и колене.

— Виждаш ли, малки братко, аз съм по-силен от теб. Достатъчно силен, за да те победя и да изсмуча кръвта и живота ти, ако пожелая. Остави Елена на мен или ще го направя.

Стефан го погледна. Деймън седеше, отметнал глава назад, леко разкрачил крака като победител, сложил крак върху врата на победения. Черните му като нощта очи горяха от триумф, а кръвта на Стефан още багреше устните му.

Дива омраза изпълни гърдите на Стефан. Омраза, каквато не бе изпитвал никога досега. Сякаш цялата му досегашна ненавист към Деймън бе само капка в сравнение с този бучащ, пенещ се океан. Много пъти през последните дълги столетия той бе съжалявал за онова, което бе сторил на брат си, и с цялата си душа бе искал да го поправи. Сега жадуваше единствено да го стори отново.

— Елена не е твоя — изръмжа той и се изправи на крака, като се опитваше да не показва какво усилие му струва това. — И никога няма да бъде. — Съсредоточи се върху всяка своя стъпка и се отдалечи, като местеше бавно единия си крак пред другия. Цялото тяло го болеше, но срамът, който изпитваше, бе по-силен от физическата болка. По дрехите му бяха полепнали влажни листа и буци пръст, но той не ги изтръска. Продължи да върви, да се бори срещу слабостта, обхванала крайниците му.

Никога няма да си научиш урока, братко.

Стефан не погледна назад, нито се опита да отговори. Стисна зъби и продължи да движи крака. Още една стъпка. Още една стъпка. Още една стъпка.

Ако можеше само да поседне замалко, да почине…

Още една стъпка, още една. Колата трябваше да е наблизо. Листата шумоляха под краката му, а после чу пращене зад гърба си.

Опита се бързо да се извърне, но рефлексите му изневериха. А рязкото движение го довърши. Тъмнината се спусна над него, изпълни тялото и съзнанието му. Той пропадаше. Падаше завинаги в черната безкрайна нощ. И тогава милостивият мрак го погълна.