Пробуждането

8

Елена влезе в банята замаяна и вцепенена, но изпълнена с благодарност. Излезе оттам гневна.

Не можеше да си обясни тази трансформация на чувствата. Но докато миеше издраното си лице и рамене, раздразнена от липсата на огледало и от факта, че бе оставила чантата си в спортната кола на Тайлър, емоциите й отново оживяха. И това, което я изпълваше, бе гняв.

Да върви по дяволите Стефан Салваторе. Беше толкова студен и овладян дори докато спасяваше живота й. Да вървят по дяволите неговата любезност и галантност. Майната им и на високите и дебели стени, които бе издигнал около себе си.

Измъкна останалите фиби от косата си и ги използва, за да пристегне разкъсаната предна част на роклята. След това прокара набързо през разпуснатата си коса украсения гребен от слонова кост, който бе намерила на мивката. Излезе от банята с високо вирната брадичка и присвити очи.

Той не си беше облякъл сакото. Стоеше край прозореца по белия пуловер, с наведена глава, напрегнат и очакващ. Без да вдигне глава, посочи към тъмния кадифен плат, метнат върху облегалката на стола.

— Можеш да се наметнеш с това.

Беше дълга до земята пелерина с качулка, мека и плътна.

Елена обви тежката материя около раменете си. Но подаръкът не смекчи гнева й. Забеляза, че Стефан не приближи до нея, дори не я погледна, докато й говореше.

Съвсем съзнателно реши да нахлуе в личното му пространство. Обви се по-плътно с пелерината и дори в този напрегнат момент изпита особено чувствено усещане за начина, по който меките гънки падаха около тялото й и се влачеха по пода. Приближи до него и огледа тежкия махагонов скрин до прозореца.

Върху него лежеше зловещо изглеждащ кинжал с дръжка от слонова кост и красива ахатова чаша, обкована със сребро. Имаше още и златно кълбо с нещо като диск с числа, както и няколко пръснати златни монети.

Елена взе една от монетите отчасти поради любопитство, но и донякъде защото знаеше, че ще го притесни, задето рови из вещите му.

— Какво е това?

Той замълча за миг, преди да отговори, сетне каза:

— Златен флорин. Монета от Флоренция.

— А това какво е?

— Германски часовник медальон. От края на петнадесети век — добави разсеяно. — Елена…

Тя протегна ръка към малкото желязно ковчеже с подвижен капак.

— Ами това? Отваря ли се?

— Не. — Той притежаваше рефлекси на котка. Ръката му се стрелна към капака на ковчежето и го затисна. — Това е лично — изрече с напрегнат глас.

Момичето забеляза, че ръката му се допря до украсения железен капак, но без да докосне нейната. Тя вдигна пръсти и той тутакси се отдръпна.

Внезапно надигналият се в гърдите й гняв я заслепи и тя избухна.

— Внимателно! — Очите й мятаха гневни мълнии. — Не ме докосвай, защото можеш да се заразиш с нещо.

Той се извърна към прозореца.

Елена също се отдалечи и пристъпи към средата на стаята. Усещаше, че той следи изпитателно отражението й в прозореца. Изведнъж осъзна каква гледка представлява в този момент със светлорусата си коса, разпиляна по тъмната пелерина, притиснала с бялата си ръка кадифения плат към гърлото. Гневна принцеса, кръстосваща из кулата си.

Наклони глава, за да огледа капандурата на тавана и чу как той тихо, но отчетливо си пое дъх. Когато се извърна, погледът му бе впит в откритата й шия. Изразът на очите му я смути, но в следващия миг лицето му се скова и отново издигна преградата около себе си.

— Мисля — заговори Стефан, — че е по-добре да те заведа у вас.

В този миг изпита желание да го нарани, да го накара да се почувства така зле, както се чувстваше и тя. Но искаше и да узнае истината. Беше изморена от тази игра, изморена от интригите и напразните опити да отгатне мислите на Стефан Салваторе. Изпита ужас и едновременно с това прекрасно облекчение, когато чу гласът й да изрича думите, които отдавна мислеше.

— Защо ме мразиш?

Той се втренчи в нея, за миг сякаш изгубил способността да говори.

— Не те мразя — промълви накрая.

— Напротив, мразиш ме — настоя Елена. — Зная, че е… невъзпитано да го казвам, но не ме е грижа. Осъзнавам, че би трябвало да съм ти благодарна, задето ме спаси тази вечер, но и за това не ми пука. Не съм те молила да ме спасяваш. Дори изобщо не знам защо се появи на гробището. И определено не разбирам защо го направи, имайки предвид чувствата ти към мен.

Стефан поклати глава, но когато заговори, гласът му бе нежен.

— Не те мразя.

— От самото начало ти ме избягваш, сякаш съм… прокажена. Опитах се да се сприятеля с теб, но ти все едно ми се изплю в лицето. Така ли постъпва един джентълмен с някого, който се опитва да бъде мил с него?

Той се опита да възрази, но тя вече беше набрала скорост.

— Постоянно ме гледаш отвисоко, и то пред всички, държиш се пренебрежително и обидно през цялото време в училище. Дори не би ми проговорил и тази вечер, ако не бе въпрос на живот и смърт. Това ли е нужно, за да благоволиш да разговаряш с някого? Само когато е в смъртна опасност?

— И дори и сега — продължи Елена с горчивина — не желаеш да те доближавам. Какво ти става, Стефан Салваторе, че живееш по този начин? Защо си издигнал стени около себе си, за да държиш хората настрани? Защо не вярваш на никого? Какво не е наред с теб?

Той мълчеше с извърнато лице. Тя пое дълбоко дъх, изправи рамене и вирна брадичка, макар че очите й пареха от напиращите сълзи.

— И какво не е наред с мен — добави тихо девойката, — че дори не желаеш да ме погледнеш? А в същото време позволяваш на Каролайн Форбс да ти се натиска? Имам правото да знам поне това. Повече никога няма да ти досаждам, дори няма да те заговарям в училище, но преди да си тръгна, искам да узная истината. Защо ме мразиш толкова много, Стефан?

Той се извърна бавно и вдигна глава. Очите му бяха толкова тъжни и далечни, че сърцето на Елена се сви при вида на болката, изписана на лицето му.

Когато заговори, гласът му все още бе овладян, но тя усещаше усилието, което му струваше това.

— Да. Мисля, че имаш право да знаеш, Елена. — Той я погледна право в очите. И тя си помисли: толкова ли е лошо? Нима наистина беше толкова лошо? — Не те мразя — продължи Стефан, като произнасяше всяка дума внимателно и отчетливо. — Никога не съм те мразил. Но ти… ми напомняш на някого.

Думите му я слисаха. Очакваше всичко друго, но не и това.

— Напомням ти на някоя друга, която си познавал?

— Да. На едно момиче, което познавах — изрече тихо той. — Но — добави бавно, сякаш не можеше да повярва, че й признава това — ти всъщност не си като нея. Тя приличаше на теб, но беше много по-крехка, деликатна. Уязвима. Отвътре и отвън.

— А аз не съм.

Той издаде някакъв звук, който би могъл да мине за смях, ако не бе толкова глух и безрадостен.

— Не. Ти си боец. Ти си… ти си си ти.

Елена за миг остана мълчалива. Не можеше да изпитва гняв, като виждаше мъката, изписана на лицето му.

— Тя много близка ли ти беше?

— Да.

— Какво се случи?

Последва дълга пауза, толкова дълга, че тя си помисли, че няма да й отговори.

— Тя умря — промълви накрая той.

Елена потръпна и пое дълбоко дъх. И последните частици от гнева й се разпръснаха и изчезнаха.

— Сигурно ти е било ужасно мъчно — рече тихо, замислена за белия надгробен камък на Гилбърт сред тревите. — Много съжалявам.

Той не каза нищо. Лицето му отново се вкамени и придоби отнесено изражение, сякаш се бе пренесъл някъде надалеч и се взираше в нещо ужасяващо и съкрушително, което само той можеше да види. Но тъгата не беше единственото чувство. През стените, въпреки всички усилия да се овладее, тя съзря в очите му изтерзания израз на непоносима вина и самота. Погледът му бе толкова скръбен и отчаян, че тя се озова до него, преди да съзнава какво прави.

— Стефан — прошепна. Той сякаш не я чу, потънал в собствения си свят на нещастия и страдания.

Без да се усети, сложи ръка върху неговата.

— Стефан, зная колко боли…

— Не можеш да знаеш! — избухна той. За миг мълчаливата му сдържаност се превърна в заслепяващ гняв. Погледна надолу към ръката й, сякаш едва сега осъзнал, че е там, сякаш вбесен от дързостта да го докосне. Зениците му бяха толкова разширени, че зелените му очи изглеждаха почти черни. Той избута ръката й и понечи да вдигне своята, за да й попречи да го докосне отново… Но незнайно как ръката му стисна нейната и пръстите им се преплетоха, сякаш удавник се бе вкопчил в своя спасител.

Стефан погледна удивено към съединените им ръце. После бавно погледът му се отмести към лицето й.

— Елена — прошепна.

И тогава тя я видя — болката, пропита в погледа му, все едно повече нямаше сили да се бори. И поражението, когато стените най-после се срутиха и тя видя това, което беше скрито зад тях.

И тогава, безпомощно, той сведе глава към устните й.

— Почакай, спри тук — рече Бони. — Стори ми се, че видях нещо.

Очуканият форд на Мат намали и приближи към края на шосето, където храстите и къпините бяха избуяли. Нещо бяло проблесна и се понесе към тях.

— Боже мой! — възкликна Мередит. — Това е Вики Бенет.

Момичето се препъна на светлината на фаровете и застана на пътя, махайки, докато Мат натискаше спирачките. Светлокестенявата й коса висеше на сплъстени кичури, очите й бяха изцъклени, а лицето — изцапано с прах и кал. Беше само по бял комбинезон.

— Качи я в колата — рече Мат. Мередит вече бе отворила вратата на колата. Изскочи и се затича към замаяното момиче.

— Вики, добре ли си? Какво ти се е случило?

Момичето простена, втренчило поглед пред себе си. После сякаш внезапно видя Мередит и се вкопчи в нея, забивайки нокти в ръцете й.

— Да се махаме оттук! — изрече задъхано Вики. Очите й бяха изпълнени с отчаяна настойчивост, а гласът й — странен и дебел, все едно имаше нещо в устата си. — Да се махаме по-бързо оттук! То идва!

— Какво идва? Вики, къде е Елена?

— Да се махаме веднага…

Мередит погледна надолу към пътя, после поведе треперещото момиче към колата.

— Ще те отведем оттук — успокои тя приятелката си, — но ти трябва да ни кажеш какво се е случило. Бони, подай ми шала си. Тя е измръзнала.

— Някой я е наранил — обади се мрачно Мат. — Струва ми се, че е в шок или нещо такова. Въпросът е къде са останалите? Вики, Елена с теб ли беше?

Вики се разхлипа и закри лицето си с длани, докато Мередит завиваше раменете й с розовия шал на Бони.

— Не, Дик… — неясно промълви тя, сякаш изговарянето на думите й причиняваше болка. — Ние бяхме в църквата… беше ужасно. То дойде… приличаше на мъгла. Черна мъгла. И очи. Видях очите му в тъмнината… горяха. Те ме изгориха…

— Тя бълнува — обади се Бони. — Или е изпаднала в истерия, или както там се казва.

— Вики, моля те, само ни кажи едно нещо — заговори Мат бавно и отчетливо. — Къде е Елена? Какво стана с нея?

— Не знам. — Вики вдигна към небето обляното си в сълзи лице. — Дик и аз — двамата бяхме сами. Ние… и тогава внезапно то се появи около нас. Не можах да избягам. Елена каза, че гробът се отворил. Може би е излязло от там. Беше ужасно…

— Те са били в гробището, в разрушената църква — прекъсна я Мередит. — И Елена е била с тях. Погледнете това. — На светлината на лампата в колата всички видяха дълбоките пресни следи, спускащи се надолу по шията на Вики до дантелата на комбинезона й.

— Приличат на белези от животно — рече Бони. — Като одраскано от котешки нокти или нещо такова.

— Едва ли котка е нападнала онзи старец под моста — обади се Мат. Лицето му бе пребледняло, а мускулите на челюстта му играеха. Мередит проследи погледа му, насочен към шосето, и поклати глава.

— Мат, първо трябва да я откараме у тях. Трябва. Чуй ме, и аз съм разтревожена не по-малко от теб за Елена. Но Вики се нуждае от доктор и трябва да се обадим в полицията. Нямаме избор. Трябва да се върнем.

За един продължителен момент Мат остана втренчен в пътя, после изпусна шумно въздуха от дробовете си. Затръшна вратата, завъртя стартера на двигателя, обърна колата и рязко потегли.

Докато пътуваха по обратния път към града, Вики не спря да говори несвързано за някакви очи.

Елена почувства устните на Стефан върху своите.

И… всичко се оказа толкова просто. Всички въпроси намериха своите отговори, всички страхове се уталожиха, всички съмнения изчезнаха. Това, което изпита, не беше само страст, а пареща нежност и любов, толкова силна, че цялата се разтрепери. Нейната интензивност би била плашеща, ако не бе увереността, че когато е с него, няма защо да се страхува от нищо.

Най-после се бе завърнала у дома.

Беше на мястото, на което принадлежеше, най-после го бе намерила. Със Стефан тя си беше у дома.

Той се отдръпна леко и тя усети, че трепери.

— О, Елена — прошепнаха устните му и дъхът му опари нейните. — Не можем…

— Вече го направихме — промълви тя и отново го привлече към себе си.

Сякаш можеше да чете мислите му, да усеща чувствата му. Удоволствие и наслада се издигнаха помежду им, сляха ги в едно. И Елена усети как в него извират и се надигат все по-дълбоки емоции. Той искаше да я задържи завинаги в прегръдките си, да я защити от всички злини. Да я предпази от злото, което я заплашваше. Да съедини живота си с нейния.

Тя усети нежния натиск на устните му върху своите. Сърцето й сякаш щеше да се пръсне от сладостта им. Да, помисли си девойката. Усещането се разпростираше в нея като чистите и бистри вълни на планинско езеро. И тя потъваше в тях, окъпана в неземната радост, която бликаше от Стефан, и блажения отклик на тялото си. Любовта на Стефан я обливаше, сияеше през нея, осветяваше всяко тъмно кътче на душата й като ярко лятно слънце. Тя потрепери от наслада, преливаща от любов и копнеж.

Той се отдръпна бавно, сякаш не можеше да понесе отделянето на телата им. Двамата преплетоха погледи, изпълнени с радостно учудване.

Стояха безмълвни. Не се нуждаеха от думи. Той погали косата й, толкова леко, че едва го усети, сякаш се боеше, че Елена ще се разпадне под пръстите му. В този миг тя осъзна, че не омразата го бе карала да я избягва толкова дълго. Не, това изобщо не бе омраза.

Елена нямаше представа колко време бе изтекло, когато отново слязоха по стълбата на пансиона. При друг случай щеше да изпита вълнение да се качи в лъскавата черна кола на Стефан, но тази нощ едва я забеляза. Той държеше ръката й, докато пътуваха по пустите улици.

Първото, което видя Елена, когато приближиха дома й, бяха светлините.

— Това е полицията — проговори с усилие, сякаш бе загубила гласа си. Стори й се странно да говори, след като бе мълчала толкова дълго. — Виждам на алеята за коли автомобилите на Робърт и Мат. — Погледна към Стефан и спокойствието, което я изпълваше до този миг, започна да се стопява. — Чудя се какво ли се е случило. Не ми се вярва Тайлър вече да им е казал…

— Дори и Тайлър не би могъл да е толкова глупав — отбеляза Стефан.

Спря зад една от полицейските коли и Елена издърпа неохотно ръката си от неговата. С цялото си сърце жадуваше двамата със Стефан да бъдат сами и никога да не се налага да се изправят пред останалия свят.

Но това бе невъзможно. Изминаха краткия път по пътеката до вратата, която бе отворена. Вътре цялата къща бе окъпана в светлина.

Когато пристъпи прага й, Елена изпита чувството, че все едно дузина лица се извърнаха към нея. Внезапно си представи как ли изглежда отстрани — застанала там, обвита в тъмната кадифена пелерина, със Стефан Салваторе до нея. В този миг леля й Джудит нададе вик и се спусна към нея, прегръщайки я и люлеейки я в обятията си.

— Елена! О, слава Богу, че си в безопасност! Но къде беше? И защо не се обади? Не осъзнаваш ли какво ни накара да преживеем?

Елена се огледа недоумяващо. Нищо не разбираше.

— Ние просто се радваме, че се върна — обади се Робърт.

— Бях в пансиона със Стефан — бавно проговори момичето. — Лельо Джудит, това е Стефан Салваторе, той се е настанил там. Той ме доведе вкъщи.

— Благодаря ти — промълви леля й над главата на племенницата си. Сетне погледът й се върна отново към момичето. — Но роклята ти, косата… Какво се е случило?

— Не знаеш ли? Тайлър явно не ти е казал. Но тогава защо полицията е тук? — Елена се дръпна инстинктивно към Стефан, чувстваше се в безопасност до него.

— Полицаите са тук, защото тази вечер Вики Бенет е била нападната на гробището — обясни Мат. Той, Бони и Мередит стояха зад леля Джудит и Робърт. Изглеждаха облекчени и малко смутени, но най-вече изморени. — Открихме я преди два или три часа, когато тръгнахме да те търсим.

— Нападната? — попита слисано Елена. — Нападната от какво?

— Никой не знае — отвърна Мередит.

— Е, сега вече няма защо да се тревожим — разнесе се успокояващият глас на Робърт. — Лекарят каза, че тя е много изплашена и е била доста пияна. Може би цялата работа е плод на въображението й.

— Драскотините й не са въображаеми. — Мередит бе учтива, но твърда.

— Какви драскотини? За какво говориш? — настоя Елена, местейки поглед от едно лице на друго.

— Аз ще ти кажа — рече Мередит и накратко обясни как бяха намерили Вики. — Тя не спираше да повтаря, че не знае къде си ти, че е била сама с Дик, когато се е случило. И когато я докарахме тук, лекарят каза, че не е открил нищо особено по нея, с изключение на драскотините по тялото й, а те можели да са от някоя котка.

— Няма ли никакви други белези по нея? — остро попита Стефан. Проговаряше за пръв път, откакто бяха влезли в къщата и Елена го погледна, изненадана от тона му.

— Не — поклати глава Мередит. — Разбира се, една котка не би могла да разкъса дрехите й, но Дик може и да го е сторил. О, и езикът й е ухапан.

— Какво? — изуми се Елена.

— Много лошо нахапан. Текло е доста кръв и много я боли, като говори.

Като чу това, Стефан се скова.

— Тя даде ли някакво обяснение за случилото се?

— Беше изпаднала в истерия — поясни Мат. — Наистина не беше на себе си, говореше някакви безсмислици. Не спираше да повтаря за някакви очи и черна мъгла и че не можела да помръдне — тъкмо заради това лекарят смята, че е имала халюцинация. Но доколкото успяхме да разберем, с Дик Картър са били в полунощ в разрушената църква до гробището и нещо се е появило и я нападнало.

— Не е нападнало Дик — вметна Бони, — което само по себе си е проява на вкус. Полицаите го открили припаднал на пода на църквата. Не си спомнял нищо.

Но Елена почти не чу последните думи. Със Стефан ставаше нещо наистина ужасно. Не разбираше откъде го знае, но бе сигурна. Той се скова, докато Мат говореше, а сега, въпреки че не помръдваше, тя усещаше как ги разделя огромно разстояние, все едно двамата се намираха на противоположните страни на заледено езеро, чиято повърхност започваше да се пропуква.

— В църквата ли, Мат? — изрече той със същия трудно овладян глас, с който бе говорил преди малко в стаята си в пансиона.

— Да, в полуразрушената църква — кимна Мат.

— И си сигурен, че тя твърди, че е била вътре точно в полунощ?

— Не би могла да е сигурна, но трябва да е било приблизително тогава. Ние я открихме малко след полунощ. Защо?

Стефан не каза нищо. Елена усещаше как пропастта помежду им се увеличава.

— Стефан — прошепна момичето. — Стефан, какво става? — додаде на глас с отчаяние.

Той поклати глава. Не се отдалечавай от мен, помисли си тя, но той дори не я погледна.

— Тя ще живее ли? — попита рязко.

— Лекарят каза, че няма сериозни наранявания — отвърна Мат. — Никой не допуска, че може да умре.

Стефан кимна кратко, сетне се извърна към Елена.

— Трябва да вървя. Вече си в безопасност.

Тя улови ръката му, когато той понечи да тръгне.

— Разбира се, че съм в безопасност. Благодарение на теб.

— Да — кимна той, но очите му бяха безжизнени. Замъглени и далечни.

— Обади ми се утре. — Тя стисна ръката му, опитвайки се да му покаже чувствата си под любопитните погледи на всички тези хора. Искаше да го накара да разбере.

Той сведе безизразния си поглед към ръцете им, после бавно вдигна очи към лицето й. И тогава, най-после, стисна пръстите й в отговор.

— Да, Елена — прошепна, с очи, впити в нейните. И в следващата минута вече го нямаше.

Тя пое дълбоко дъх и се обърна към препълнената с хора стая. Леля й Джудит продължаваше да се суети около нея, а погледът й бе фиксиран върху крайчеца на разкъсната рокля на племенницата й, която се виждаше под пелерината.

— Елена — прошепна жената, — какво се случи? — Погледна към вратата, от която Стефан току-що бе излязъл.

В гърлото на девойката се надигна истеричен смях, но тя го потисна.

— Стефан не го е направил — рече. — Стефан ме спаси. — Усети как лицето й става каменно, когато погледна към полицая, застанал зад леля Джудит. — Беше Тайлър Смолуд…