7.

— Пак ли ще повръщаш?

— Да не би реката да е спряла да тече? — попитах.

Снори изсумтя.

— Значи да. — И му показах нагледно, като се приведох над борда и добавих още една цветна шарка към тъмните води на Селийн. — Ако Господ е искал хората да кръстосват по водата, щеше да им даде… — Чувствах се прекалено зле за остроумия, надвесен безсилно през борда на лодката и навъсен срещу сивата зора, която се разпукваше зад нас. — А бе каквото е нужно за тази работа.

— Месия, който ходи по вода, за да покаже на всички ви, че именно там Бог е замислял да отидат хората? — Снори поклати голямата си, сякаш изсечена от камък глава. — Моят народ притежава знания, по-древни от тези на Белия Христос. Егир владее морето и не иска ние да излизаме в него. Но ние въпреки това го правим. — И задудна някаква песен: — „Ундорети сме ние. В битка родени. Размахвай чука, размахвай брадвата, от бойните ни викове самите богове треперят.“ — Продължи да гребе, като си тананикаше абсолютно немелодично.

Носът ме болеше адски, беше ми студено, усещах натъртвания по голяма част от тялото си, а когато най-сетне успях да вдишам през дваж разбиваната си муцуна, забелязах, че мириша само малко по-добре от купчината лайна, която ми бе спасила живота.

— Но… — Млъкнах. Щеше да излезе комично; „носът ми“ щеше да прозвучи като „гнусът ми“. И макар че имах пълното право да се оплаквам, това би могло да подразни северняка, а не е здравословно да дразниш човек, способен да скочи на гърба на мечка, за да се измъкне от бойна яма. Особено пък ако ти си този, който го е вкарал във въпросната яма. Както би казал баща ми: „Да се греши е човешко, да се прощава е божествено… но аз съм само кардинал, а кардиналите са хора, така че вместо да ти прощавам, ще съгреша, като те напердаша с тази пръчка.“ — Снори също не ми изглеждаше да е от прощаващите. Задоволих се с още един стон.

— Какво? — Той вдигна поглед от греблата. Спомних си впечатляващото количество трупове, които бе оставил след себе си, докато влизаше и излизаше от маковата ферма на Мейрес, за да ме измъкне. И всичко това с тежка рана на дясната ръка.

— Нищо.



Продължихме да гребем през цветущите земи на Червения предел. Добре де, Снори гребеше, а аз лежах и стенех. Всъщност той предимно ни насочваше, а Селийн вършеше останалото. Там, където дясната му ръка стискаше греблото, имаше червено петно.

Пейзажът се плъзгаше покрай нас, зелен и монотонен, а аз се бях провесил през борда, мърморех оплаквания и от време на време повръщах. Освен това се чудех как за едно денонощие съм успял да стигна от събуждане до голите прелести на Лиза де Вийр до пътуване в скапана лодка с грамаден северен маниак.

— Ще имаме ли неприятности?

— Ъ? — Откъснах мисли от злочестината си и вдигнах очи.

Снори кимна надолу по течението, където в реката се протягаха няколко паянтови дървени кея с вързани на тях рибарски лодки. По брега сновяха хора, вадеха едни мрежи и кърпеха други.

— Че защо да… — После си спомних, че Снори се намира много далеч от дома си, в земя, която вероятно е зървал само от вътрешността на робски фургон. — Не — казах.

Той изсумтя и завъртя греблото, за да ни насочи към по-дълбоки води, където течението беше по-бързо. Може би във фиордите на замръзналия Север всеки минаващ странник беше плячка, а човек се превръщаше в странник на десет крачки от прага си. Червения предел се радваше на малко по-цивилизовани отношения, дължащи се в немалка степен на факта, че баба ми би наредила да разпнат всеки, който наруши законите.

Носехме се покрай разни безименни селца и градчета, които вероятно си имаха имена, но не предлагаха достатъчно развлечения, за да ми пука за имената им. От време на време някой ратай се подпираше на мотиката, отпускаше брадичка върху ръцете си и проследяваше минаването ни с празен кравешки поглед. Друг път безпризорни хлапета тичаха подире ни по брега в разстояние на стотина крачки; някои мятаха камъни, други си оголваха подигравателно кирливите задници. Перачки, които търкаха вторите ризи на мъжете си в плоските камъни, надигаха глави и дюдюкаха одобрително към северняка, чиито мускулести ръце налягаха греблата. И ето че най-сетне, когато слънцето вече се бе издигнало високо и прежуряше, в един самотен участък на реката, където Селийн се разливаше по-нашироко, Снори отклони лодката и спря под голяма върба. Дървото се беше надвесило над ленивите води във връхната точка на дълъг речен завой и ни скри под своя балдахин от листа.

— И така — каза той и носът се чукна в дънера на върбата. Дръжката на меча му се плъзна по ръба на скамейката и изтропа върху дъските. Острието беше тъмно от засъхнала кръв.

— Виж… по въпроса за бойните ями… аз… — Бях посветил голяма част от сутринта на първото си плаване, за да подготвя гладките отрицания, които сега отказваха да се откъснат от езика ми. Между повръщанията и оплакванията бях репетирал лъжите си, но сега, под втренчения поглед на мъжа, който изглеждаше повече от готов да се измъкне със сеч от всяка ситуация, езикът ми не се обръщаше да излъжа. За миг си спомних как се взираше в Мейрес от дъното на ямата. — „Докарайте по-голяма мечка“? — Сетих се за усмивката му и прихнах. Мамка му, болеше. — Че кой казва такова нещо?

Снори се ухили.

— Първата беше прекалено малка.

— А другата ти беше точно по мярка? — Поклатих глава, като се мъчех да не се засмея отново. — Може да се каже, че биеш Златокоска с една мечка.

Той се намръщи.

— Златокоска?

— Няма значение. И Джон Резача! — Поех си дълбоко дъх и се отдадох на сладкия спомен как се бях спасил от онзи оцъклен демон и ножовете му. Веселието бликна от мен. Превих се в истеричен смях, задъхвах се и удрях по бордовете на лодката, за да се спра. — Олеле, божке! Ти му отсече ръката на това копеле!

Снори сви рамене и като че ли дори се усмихна.

— Явно ми се е изпречил на пътя. След като вашата Червена кралица си промени мнението и реши да не ме пуска, постави града си във война с мен.

— Червената кра… — Спрях. Бях казал, че кралицата е заповядала да го пратят в ямите. Той нямаше причина да не ми вярва. Да помниш основните точки, на които се крепи една паяжина от лъжи, е най-важното в изкуството на измамата. Аз обикновено съм майстор в тази работа. Отдавах провала си на обстоятелствата. В края на краищата бях избягал от Ален де Вийр и пожара в операта само за да се натреса на нещо още по-лошо. — Да. Това беше… сурово от нейна страна. Но баба ми е известна като малко нещо тиранка.

— Баба ти ли? — Снори повдигна вежди.

— Ъъъ… — Мамка му! Той дори не ме беше забелязал в тронната зала, а сега вече знаеше, че съм принц, ценен заложник. — Аз съм ѝ много далечен внук. Всъщност, почти нямаме роднинска връзка. — Вдигнах ръка към носа си. От целия този смях той беше започнал да пулсира от болка.

— Поеми си хубаво въздух. — Снори се приведе напред.

— Какво?

Ръката му се стрелна и ме улови за тила с пръсти като клещи. За секунда си помислих, че просто ще ми строши черепа, но после другата му ръка закри полезрението ми и светът избухна в ослепително бяла агония. Стиснал носа ми с два пръста, той дръпна и завъртя. Нещо изстърга и ако ми беше останало какво да повръщам, щях да напълня лодката с него.

— Готово. — Той ме пусна. — Оправих ти го.

Излях цялата си болка и изненада в един продължителен крясък, който накрая придоби членоразделност:

— … да ме шиба Ису с кръста си! — Думите излязоха ясни, носовото гъгнене беше изчезнало. Въпреки всичко не можех да се насиля да му благодаря, затова казах само: — Ох!

Снори се отпусна назад и хвана бордовете на лодката.

— Значи си бил в тронната зала, а? Сигурно си чул историите, които ни доведоха да разкажем.

— Ами, да… — Или поне части от тях.

— В такъв случай знаеш накъде съм се запътил — заяви Снори.

— На юг ли? — рискувах да предположа.

Той изглеждаше озадачен.

— Ще се чувствам по-добре, ако се движа по море, само че това трудно ще се уреди. Може би ще се наложи да пътувам на север през Роун, Ренар, Анкрат и Конот.

— М-да, разбира се… — Нямах представа какви ги приказва. Ако в неговата история имаше и една-едничка вярна дума, изобщо не би му се искало да се връща. А маршрутът му звучеше като пътуване през ада. Роун, нашият недодялан северен съсед, винаги е бил място, което е по-добре да избягваш. Още не съм срещал роунец, върху когото бих се изпикал, ако гори. За Ренар никога не бях чувал. Анкрат беше някакво мрачно кралство в края на едно блато и населен със свирепи рожби на кръвосмешение. Конот се намираше толкова далеч, че просто трябваше нещо да му е сбъркано. — Желая ти късмет, Снагасон, накъдето и да си се запътил. — Протегнах ръка за едно мъжко ръкостискане, прелюдия към нашата раздяла.

— Отивам на север. У дома, за да спася жена си, семейството си… — Млъкна за момент и стисна устни. — А първия път, като те оставих, нещата се развиха зле. — Изгледа ръката ми с известно подозрение и предпазливо протегна своята. — В момента не усещаш ли онова? — Докосна носа си с другата си ръка.

— Разбира се, че го усещам, мамицата му! — Вероятно беше най-болезненото нещо, което бях изпитвал, и това го казва човек, който се е научил по трудния начин да не скача върху коня от прозореца на спалня.

Той доближи ръка към моята и в кожата ми се насъбра напрежение. Усетих боцкане и горещина. Още по-близо и по-бавно — и ръката ми започна да изсветлява, почти да сияе изотвътре, докато неговата потъмня. Когато между протегнатите ни длани оставаха само два-три сантиметра, сякаш студен огън пробяга по вените ми, ръката ми беше станала по-ярка от ден, а неговата изглеждаше все едно е била потопена в тъмни води, оцапана с най-черното мастило, което се събираше във всяка бръчица и изпълваше вряка пора. Вените му бяха почернели, докато моите горяха, от кожата му като мъгла струеше мрак, а по моите кокалчета играеше блед призрачен пламък. Снори срещна погледа ми; скърцаше със зъби от болка, която, изглежда, съответстваше на моята. Сините му по-рано очи сега представляваха дупки към някаква вътрешна нощ.

Нададох едно от онези изквичавания, които винаги се надявам да останат незабелязани, и дръпнах ръка.

— Мътните го взели! — Затръсках я, за да разсея болката, и видях как възвръща нормалния си цвят. — Онази проклета вещица! Ясно, разбрах. Няма да се ръкуваме. — Посочих към един чакълест бряг по външната извивка на речния завой. — Можеш да ме оставиш ей там. С обратния път ще се оправя и сам.

Снори поклати глава, очите му си възвръщаха синия цвят.

— Когато се раздалечихме, нещата се влошиха още повече. Не забеляза ли?

— Бях доста зает — казах. — Но да, спомням си, че имаше някакви проблеми.

— Каква вещица?

— Ъ?

— Ти каза „проклета вещица“. За кого говореше?

— О, няма значение, аз… — Спомних си за бойните ями. Да го лъжа на този етап вероятно би било грешка. Така или иначе, лъжех само по навик. По-добре да му кажа. Може би езическите му познания щяха да ни помогнат да стигнем до някакво решение. — Виждал си я. В тронната зала на Червената кралица.

— Старата вьолва ли? — попита Снори.

— Старата какво?

— Онази дъртачка, дето стои до Червената кралица. Тя ли е вещицата, за която говориш?

— Да. Всички я наричат Мълчаливата сестра. Но повечето не я виждат.

Снори плю във водата. Лениво виещото се течение отнесе плюнката.

— Знам това име. Мълчаливата сестра. Вьолвите на север го изричат, но не на висок глас.

— Е, сега вече си я виждал. — Още се чудех на това. Може би фактът, че и двамата можехме да я видим, имаше нещо общо с това, че магията ѝ не успя да ни унищожи. — Тя направи заклинание, което трябваше да убие всички в операта, където бях снощи.

— Опера? — попита той.

— По-добре е да не знаеш. Както и да е, аз се измъкнах от заклинанието, само че докато си пробивах път навън, нещо се скъса, някаква пукнатина плъзна подир мен. Всъщност две преплитащи се пукнатини, едната тъмна, другата светла. Когато ти ме сграбчи, пукнатината ме застигна и мина през двама ни. После някак си спря.

— А когато се разделихме?

— Тъмната пукнатина мина през теб, а светлата през мен. Изглежда, когато ги раздалечим, те се опитват да се изтръгнат на свобода и да се съберат отново.

— А като се съберат? — попита Снори.

Свих рамене.

— Зле е. По-зле от операта. — Колкото и небрежно да го изрекох, кръвта ми изстина въпреки горещия ден.

Снори стисна челюсти в нещо, което вече бях научил, че е замислено изражение. Ръцете му пък бяха стиснали греблата все едно искаха да ги удушат.

— Значи баба ти ме праща в бойните ями, а после ти ми навличаш проклятието на нейната вещица?

— Не съм те търсил специално! — Небрежният тон, който се мъчех да постигна, не искаше да излезе от пресъхналата ми уста. — Ти ми се изпречи на пътя, не помниш ли? Спря ме, все едно съм налетял на мъртъв камък. — Моментално съжалих, че използвах думата „мъртъв“.

— Ти си човек на честта — каза той, без да се обръща конкретно към никого. Потърсих върху лицето му иронична усмивка, но открих само искреност. Ако се преструваше, значи трябваше да взимам уроци на същото място, където ги е взимал той. Стигнах до извода, че си напомня за своите задължения — нещо странно за един викинг, чиито задължения обикновено се изчерпват с това да не забравя, че трябва първо да плячкосва, а после да изнасилва, или пък обратното. — Ти си човек на честта — повтори той по-високо, вперил поглед в мен. Откъде, по дяволите, му беше щукнала тази идея, нямам представа.

— Да — излъгах.

— Ще уредим това като мъже. — Последните думи, които исках да чуя.

— Виж сега, Снори, работата е там, че… — Огледах се, като преценявах различните варианти за бягство. Можех да скоча през борда. За нещастие, винаги съм гледал на лодките като на тънка дъска между мен и удавянето, а плуването е съвсем същото, само че без дъската. Дървото предлагаше втория най-добър вариант, обаче върбовите клонки не са най-подходящият материал за катерене, освен ако не си катерица. Избрах последния вариант. — Я, какво е онова там? — Посочих към едно място на речния бряг зад северняка. Той дори не помръдна глава. Мамка му! — О, привидяло ми се е. — И ето, че бях останал без варианти. — Та както казвах… работата е там… работата… Да му се не види. — Работата все трябваше да е някъде. — Ъъъ. Опасявам се, че като те убия, пукнатината ще излезе от теб, също както ако се раздалечим прекалено много. И после — бум — след частица от секундата аз също ще се окажа твърде раздалечен. Така че колкото и да се изкушавам да изпитам бойните си умения на принц срещу един… впрочем, какъв ти е рангът? Така и не разбрах.

— Хаулдр. Притежавам собствена земя, десет акра от брега на Уулиск до хребета.

— Аха, значи колкото и да се изкушавам да наруша социалните норми и да изпитам ръката си на принц на Червения предел срещу един, ъъъ… хаулдр, се опасявам, че няма да преживея смъртта ти. — Ако се съдеше по мръщенето му, той самият май беше склонен да поеме този риск при липса на по-добри предложения, така че, за да го възпра, добавих: — Но пък, от друга страна, винаги съм копнял да посетя Севера и да видя със собствените си очи как се извършва плячкосването. Освен това баба ми толкова се притеснява за тези твои живи мъртъвци. Ще ѝ олекне на сърцето, ако се погрижа за тази работа. Така че най-добре да дойда с теб.

— Смятам да пътувам бързо. — Въсенето на Снори се усили. — Вече мина много време, откакто напуснах Севера, а и разстоянието е голямо. Освен това те предупреждавам: стигнем ли там, работата ще стане мътна и кървава. Само да ме бавиш, ще те… но пък ти се движеше доста бързо, когато се блъсна в мен. — Челото му се изглади, буреносните облаци се разнесоха и усмивката отново огря лицето му — полулудешка, полудружелюбна и изцяло опасна. — Освен това познаваш тукашните места по-добре от мен. Разкажи ми за роунците.

И ето че изведнъж вече бяхме спътници. Бях се присъединил към похода му за спасение и мъст до една далечна земя. Надявах се, че няма да се проточи твърде дълго. Снори можеше да спаси семейството си, да изтрепе враговете си до крак, с все некромантите и ходещите трупове, и всичко щеше да е тип-топ. Аз съм добър в самозалъгването, но пак не успях да накарам този план да звучи като нещо различно от самоубийствен кошмар. Все пак леденият Север се намираше много далеч оттук и щях да имам предостатъчно възможности да разваля заклинанието, което ни свързваше, и да драсна към къщи.

Снори хвана пак греблата, после ме погледна и каза:

— Я стани за малко.

— Сериозно ли говориш?

Той кимна. Аз имам отлично равновесие върху кон и никакво във водата. Но не исках да си разваляме отношенията броени секунди след като се бяхме спогодили, затова се изправих, разперил ръце за по-голяма стабилност. В следващия миг Снори с рязко и напълно умишлено движение наклони лодката. Пльоснах в реката и протегнах панически ръце към върбовите клонки като удавник, посягащ към сламка.

През плясъците можех да чуя как Снори се смее от сърце. Освен това говореше нещо: „… чист… заедно…“ Но аз долавях само някоя и друга дума, защото давенето е шумна работа. Накрая, когато се отказах от опитите да се спася чрез изгълтване на всичката вода и потънах под повърхността за трети и последен път, той ме сграбчи за жилетката и ме издърпа обратно през борда със смущаваща лекота. Лежах на дъното, мятах се като риба и повърнах почти достатъчно вода, за да потопя лодката.

— Копеле! — Това беше първата ми членоразделна дума, преди да си спомня колко точно едър и смъртоносен е той.

— Не мога да те взема на север такъв смърдящ! — Снори се засмя и насочи лодката обратно в течението, а върбата плъзна със съжаление пръсти по нас. — И как може човек да не знае да плува? Истинска лудост!

Загрузка...