Принцът на Глупците

4.

От тронната зала спринтирах по големия коридор и свих наляво там, където цялото ми семейство сви надясно. Брони, статуи, портрети, ветрилообразно разположени мечове, всички те профучаваха покрай мен. Дневните ми ботуши прегазиха сто метра зашеметяващо скъп тъкан килим, върху който изобилието от копринени нишки рисуваше шарки в индийски стил. В далечния му край кривнах зад ъгъла, залитнах и едва не загубих равновесие, избегнах две слугинчета и се втурнах с всички сили по централния коридор на крилото за гости, където десетки стаи стояха подготвени в очакване на евентуални гостуващи благородници.

— Разкарай се от шибания път! — Някакъв стар придворен се беше изтътрил през една врата право пред мен. Беше от татковите — Робин, побелял стар инвалид, който все куцукаше наоколо и се пречкаше в краката. Кривнах покрай него — един Господ знае защо държим такива хрантутници — и ускорих по коридора.

На два пъти стражи надничаха стреснато от нишите си и единият даже извика заплашително, преди да реши, че съм по-скоро навлек, отколкото убиец. Две врати преди края на коридора спрях и се вмъкнах в Зелената стая — рискувах да предположа, че е необитавана. Тя беше обзаведена в простичък стил, с легло с четири колони, издялани във вид на разлистващи се дъбове, и сега наистина беше празна, завита в бели ленени покривки. Минах покрай леглото, където някога бях прекарал няколко приятни нощи в компанията на мургава графиня от най-южните краища на Рим, и разтворих кепенците. През прозореца се озовах на балкона, преметнах се през парапета и скочих на островърхия покрив на кралските конюшни — здание, което би засрамило всяка богаташка къща по Кралския път.

Аз може и да знам как да падам, само че падането от покрива на конюшните би убило и китайски акробат, затова скоростта, с която тичах по каменния улук, беше внимателно премерена между желанието ми да не падна и да се претрепя и желанието ми да не бъда изкормен от Мейрес Алус или някой от биячите му. Грамадният северняк можеше да ме отърве изцяло от дълговете, ако успеех да си осигуря неговите услуги и направех правилните залози. По дяволите, ако хората видеха в него онова, което бях видял аз, и не искаха да ми дадат добра ставка, тогава можех просто да му пробутам упойка и да заложа срещу него.

В далечния край на конюшните имаше две коринтски колони, които крепяха стар бръшлян, или пък обратното. Както и да е, тук един добър или отчаян катерач можеше да се спусне на земята. Плъзнах се по последните десет стъпки, одрах си петата, прехапах си езика и се втурнах към Бойната порта, като плюех кръв.

Стигнах там задъхан и трябваше да се превия надве: опрях длани на бедрата си и задишах с пълни гърди, преди да успея да преценя ситуацията.

Двама стражи ме гледаха с нескрито любопитство — един стар пияница, на когото викаха Двойното, и някакъв младок, когото не познавах.

— Ей, Двойно! — Изправих се и вдигнах ръка за поздрав. — В коя тъмница ще откарат затворниците на кралицата? — Сигурно в килиите за военнопленници горе в Марсилската крепост. Те може и да бяха роби, но човек не би сложил северняка при обичайната паплач. И все пак попитах. Винаги е добре да започваш разговора с лесен въпрос, за да успокоиш човека насреща.

— Ник’ви килии за таз пасмина. — Двойното понечи да плюе, но после размисли и преглътна.

— Ка…? — Не можеше да е заповядала да ги убият! Това би било престъпно прахосничество.

— Пускат ги на свобода. Тъй чух. — Двойното поклати глава, разочарован от лошото състояние на делата, и гушата му се разтресе. — Контаф иде да уреди нещата. — Кимна през площада и естествено, там беше Контаф, нагизден в официалните си дрехи, пъплеше към нас с онзи надут вид, който могат да си докарат само дребните чиновници. Откъм високите зарешетени прозорци над Бойната порта се носеше далечно дрънчене на вериги, което се приближаваше.

— Мамка му. — Преместих поглед от вратата към помощник-шамбелана и обратно. — Задръж ги тук, Двойно. Не им казвай нищо. Нищичко. Ще се погрижа за теб. И за приятеля ти. — С тези думи забързах да пресрещна Амерал Контаф от дома Месер.

Срещнахме се по средата на площада, където един древен слънчев часовник показваше времето с утринните сенки. Плочите вече почваха да се загряват и обещанието за горещ ден трептеше над покривите.

— Амерал! — Разперих широко ръце, като че ли ми беше стар приятел.

— Принц Джалан. — Той сведе глава, все едно искаше да ме махне от погледа си. Можех да му простя за подозренията — като дете пъхах скорпиони в джобовете му.

— Онези роби, които устроиха сутрешното развлечение в тронната зала… какво ще стане с тях, Амерал? — Препречих му пътя, докато се опитваше да ме заобиколи, стиснал здраво свитъка със заповедите в единия си пухкав юмрук.

— Трябва да ги кача на керван за Порт Исмут с документи, които анулират всякакви обвързващи ги договори. — Той прекрати опитите си да се промуши покрай мен и въздъхна. — Какво искате, принц Джалан?

— Само северняка. — Усмихнах се и му намигнах. — Той е прекалено опасен, за да бъде освободен просто така. Това би трябвало да е очевидно за всеки. Както и да е, баба ме прати да го взема.

Контаф ме изгледа, присвил недоверчиво очи.

— Не съм получавал такива нареждания.

Трябва да призная, че имам много честно лице. Често го наричат „открито“ и дори „доблестно“. Лесно могат да ме сбъркат с герой, а с малко усилие бих могъл да убедя и най-циничния непознат в искреността си. С хората, които ме познават обаче, нещата стават по-сложни. Много по-сложни.

— Повърви малко с мен. — Сложих ръка на рамото му и го насочих към Бойната порта. Добре е да насочваш хората натам, накъдето възнамеряват да отидат. Това размива границите между онова, което искат те, и онова, което искаш ти.

— Честно казано, Червената кралица ми даде свитък със заповедта. Всъщност, парче пергамент с набързо надраскан текст. За мой срам обаче съм го изтървал в бързането да стигна дотук. — Свалих ръка от рамото му и откопчах златната верижка, увита около китката ми, изделие от тежки брънки с по един малък рубин на двете закопчалки. — За мен ще е ужасно смущаващо да се върна и да призная на баба за загубата. Един приятел би разбрал такова нещо. — Отново се заех да го направлявам, сякаш единственото ми желание беше той да стигне безопасно до целта си. Разлюлях верижката пред него. — Ти си ми приятел, нали, Амерал? — После, вместо да я пусна в джоба му и да рискувам да му напомня за скорпионите, я притиснах към потната му длан, рискувайки той да забележи, че е само червено стъкло и позлатено олово — и то тъничко позлатено. Ако имаше някаква действителна стойност, отдавна да бях я заложил, за да покрия лихвите по дълговете си.

— Нали ще се върнеш по пътя си и ще намериш онзи документ? — попита Контаф, като поспря, за да се взре във верижката в ръката си. — И ще ми го донесеш до залез-слънце, за да го регистрирам?

— Ама разбира се. — От мен струеше искреност. Още малко и щеше да шурти.

— Този северняк вярно е опасен. — Контаф кимна, сякаш убеждаваше самия себе си. — Езичник с фалшиви богове. Трябва да призная, че бях изненадан да видя срещу името му да пише „свобода“.

— Недоглеждане. — Кимнах разбиращо. — Вече е поправено. — Пред нас Двойното изглеждаше увлечен в разгорещен дебат през решетката на малката вратичка в Бойната порта.

— Можеш да пуснеш затворниците — извиках му. — Вече сме готови за тях!

— Изглеждаш необичайно доволен от себе си. — Дарин влезе във Високата зала, трапезария, кръстена на високото си разположение, а не на височината на тавана си. Обичам да се храня там заради гледката, която предоставя, както към парка на двореца, така — през тесни прозорци — към големия вестибюл на дома на баща ми.

— Фазан, маринована пъстърва, яйца. — Посочих сребърните блюда на дългата маса пред мен. — Че защо да не съм доволен? Заповядай, вземи си.

Дарин е морално възвишен и прекалено любопитен към делата ми, но не е такъв трън в задника като Мартус, ето защо, по силата на факта, че не е Мартус, носи титлата „любим брат“.

— Майордомът докладва, че напоследък от кухнята постоянно изчезва посуда. — Дарин си взе едно яйце и седна в другия край на масата.

— Любопитно. — Сигурно го беше забелязал Юла, нашият зорък главен готвач, и бе казал на майордома, макар че как такива слухове бяха стигнали до ушите на Дарин… — Ще наредя да напердашат някои от кухненските прислужници. Гарантирам ти, че кражбите скоро ще секнат.

— Въз основа на какво доказателство? — Той посоли яйцето и отхапа половината.

— Майната им на доказателствата! Пусни кръвчица на няколко слуги и ще вдъхнеш страх на цялата им сган. Това ще реши проблема. Така би постъпила баба. Тънките пръсти ги чупят, нали така казва тя. — Демонстрирах искрен гняв, като използвах смущението си, за да подсиля реакцията си. Значи Джал вече нямаше да продава семейното сребро… тази кредитна линия беше стигнала своя край. Все пак разполагах със северняка, скътан на сигурно място в Марсилската крепост. Можех да я видя оттук, изгърбено каменно здание, по-древно от всяка част на двореца, очукано и обезобразено, но упорито устояващо на плановете на десетина бивши крале да го съборят. По средата му, подобно на пояс, минаваше пръстен от малки прозорчета с дебели решетки. В момента Снори вер Снагасон сигурно гледаше през някое от тях, седнал на пода на килията си. Бях наредил да му дадат месо, полусурово и кърваво. Кръвта се отразява добре на бойците.

Дълго се взирах през прозореца към крепостта и необятния простор зад нея, синьо-бели небеса, увлечени в непрестанно движение, така че изглеждаше, че крепостта се движи, а облаците стоят на едно място, превръщайки целия този камък в кораб, порещ бели вълни.

— Какво мислиш за всички ония глупости от сутринта? — Зададох въпроса, без наистина да очаквам отговор, сигурен, че Дарин вече си е тръгнал.

— Мисля, че щом баба е разтревожена, ние също трябва да сме — каза Дарин.

— Врата към смъртта? Трупове? Некромантия? — Смукнах и месото се отдели с лекота от една фазанова кост. — Да не би да трябва да ме е страх от това? — Почуках с костта по масата, откъснах поглед от прозореца и му се ухилих. — Може би ще ме преследва, за да ми отмъсти? — Направих движение все едно костта ходи по масата.

— Чу онези мъже…

— Ти самият някога виждал ли си ходещ мъртвец? Забрави за далечните пустини и ледени простори. Тук, в Червения предел, някой виждал ли е такова нещо?

Дарин сви рамене.

— Баба казва, че поне един нероден е влязъл в града. Това е нещо, което трябва да се вземе на сериозно.

— Един какво?

— Ису! Ама ти наистина ли не слушаш нито една нейна дума? Все пак тя е кралицата. Добре ще направиш, ако ѝ обръщаш внимание от време на време.

— Нероден? — Думата не ми говореше нищо. Всъщност дори не гъкваше.

— Нещо, което е родено за смърт, вместо за живот. — Дарин поклати глава, щом видя неразбиращия ми поглед. — О, забрави! Просто слушай. Татко очаква да дойдеш в операта довечера. Без нито да закъсняваш, нито да пристигаш пиян, нито и двете. И не се преструвай, че никой не ти е казал.

— Операта ли? Божичко, защо? — Това беше последното, което ми трябваше. Сбирщина дебели нацапотени идиоти да вият срещу мен от сцената цели няколко часа.

— Просто ела. От един кардинал се очаква да финансира такива проекти от време на време. И когато го прави, е по-добре семейството му да присъства, иначе бъбрещите съсловия ще поискат да знаят защо.

Бях отворил уста да протестирам, но изведнъж ми хрумна, че сестрите Де Вийр сигурно ще са в тези бъбрещи съсловия. А също и Фенела Майтус, новопристигналата дъщеря на Ортус Майтус, за която се говореше, че била изумително красива, а джобовете на татко ѝ бяха толкова дълбоки, че може би си струваше дори да се оженя, за да бръкна в тях. И, разбира се, ако успеех да уредя Снори да дебютира в ямите преди началото на представлението, вероятно безброй благороднически и търговски кесии щяха да се разтворят по време на антрактите, за да заложат на тази вълнуваща нова кръв. Ако може да се каже нещо хубаво за операта, то е, че кара човек да оцени далеч по-добре всички други форми на забавление. Затворих уста и кимнах. Дарин си тръгна, като налапа другата половинка на яйцето.

Апетитът ме беше напуснал. Избутах чинията настрани. Безцелно шаващите ми пръсти напипаха стария медальон под гънките на плаща ми. Извадих го и го тропнах на масата. Евтината вещ от тънък метал и стъкло се отвори с щракване и разкри портрета на майка ми. Побързах да го затворя. Тя ме видя за последен път, като бях на седем — отнесе я текливката. Наричат я текливка. Но всъщност са лайна. Отслабваш, хваща те треска и умираш в смрад. Това не е начинът да умре една принцеса, нито пък майка. Прибрах медальона, без да го отварям. По-добре да ме помни като седемгодишен и да не ме вижда сега.

Преди да изляза от двореца, забрах ескорта си — двама възрастни стражи, които бащината ми щедрост бе натоварила със задачата да пазят височайшата ми кожа. С тях двамата по петите се отбих в Червената палата да забърша шепа от обичайните си дружки. Рауст и Лон Грейджар, братовчеди на принца на Стрела, пратени да „развиват отношенията“, което, изглежда, включваше опоскване на най-добрата ни храна и гонене на слугинчетата. Освен това Омар, седми син на халифа на Либа и чудесна компания за комар. Бях го срещнал по време на краткото си и безславно пребиваване в Математа и той беше убедил халифа да го прати на континента, за да разшири образованието си! Заедно с Омар и двамата Грейджар се насочих към крилото за гости на Вътрешния дворец, където са настанени най-важните сановници и където бащата на Барас Джон, виенският посланик при двора, държеше апартамент. Накарахме един слуга да повика Барас и той се появи достатъчно бързо, следван от Ролас, неговото другарче и телохранител.

— Каква чудесна вечер да се напиеш! — поздрави ме Барас, докато слизаше по стълбите. Той винаги казваше, че е чудесна вечер да се напиеш.

— За това ще ни е нужно вино! — Разперих ръце.

Барас отстъпи встрани, за да разкрие вървящия зад него Ролас, който носеше манерка с внушителни размери.

— Големи работи стават в двора днес.

— Среща на клана — казах. Барас не спираше да подпитва за новини от двора. Подозирах, че половината от издръжката му зависи от това да предава клюки на баща си.

— Да не би Синята дама да е подхванала пак игричките си? — Той ме прегърна през раменете и ме насочи към Общата порта. При Барас всичко бе заговор на нация срещу нация или още по-зле, конспирация за подриване на какъвто там мир бе останал в Разделената империя.

— Проклет да съм, ако знам. — Всъщност наистина се носеха приказки за Синята дама. Барас винаги настояваше, че баба ми и тази предполагаема чародейка водят някаква лична война и го правят от десетилетия — ако бе вярно, войната им трябваше да е доста мижава, защото бях видял твърде малко признаци за нея. Разказите за Синята дама изглеждаха също толкова съмнителни като онези за шепата тъй наречени магьосници, които уж обитавали западните дворове. Келем, Корион и половин дузина други: обикновена сбирщина шарлатани. Само съществуването на бабината Мълчалива сестра придаваше някаква достоверност на слуховете… — Последното, което чух, беше, че нашата приятелка в синьо пърха от един тевтонски двор в друг. Сигурно вече са я обесили за вещерство.

— Да се надяваме — изсумтя Барас. — Да се надяваме, че няма да се върне в Скорон, за да разпали наново тази малка война.

Виж, тук бях напълно съгласен. Бащата на Барас беше договорил мира и се отнасяше с него все едно му е втори син. Аз лично бих предпочел да пострада някой мой близък родственик, отколкото това конкретно мирно споразумение. Нищо не можеше да ме накара да се върна пак в планините да се бия със скоронците.

Напуснахме двореца през Портата на победата в добро настроение, като си предавахме манерката с уенитско червено, докато аз обяснявах предимствата на това да ухажваш сестри.

Но щом излязохме на Площада на героите, виното се превърна в оцет в устата ми. Задавих се и изпуснах манерката.

— Там! Виждате ли я? — Като кашлях и бършех сълзи от очите си, забравих за собственото си правило и посочих жената със сляпото око. Тя стоеше в основата на гигантска статуя, Последния стюард, който седеше навъсено на жалкия си трон.

— О, я се стегни! — Рауст ме тупна между плешките.

— Кого да виждаме? — попита Омар, взираше се натам, накъдето сочех.

Облечена в дрипи, тя би могла да мине и за парцали, висящи върху изсъхнал храст. Вероятно нещо подобно видя и Омар.

— Без малко да загубим това! — Барас вдигна манерката, защитена от тръстиковата си обвивка. — Ела при тати! Отсега нататък ще се грижа за теб, мъничката ми! — И я гушна като бебе.

Никой от тях не я виждаше. Тя продължи да ме гледа още малко, сляпото ѝ око ме прогаряше. После се обърна и се отдалечи през тълпата, пъплеща към пазара Трент. Смушкан от другите, аз също продължих напред, преследван от стари страхове.

Наближихме Кървавите дупки в ранния следобед. Аз се потях и нервничех, и то не само от непривичната за сезона жега или поради факта, че финансовото ми бъдеще се крепеше на две много широки рамене. Мълчаливата сестра винаги ме бе тревожила, а днес я бях видял на два пъти. Не спирах да се озъртам, като почти очаквах да я мярна пак по оживените улици.

— Хайде да видим това твое чудовище! — Лон Грейджар ме плесна по рамото и ме изтръгна от мислите ми, привличайки вниманието ми върху факта, че вече сме стигнали до Кървавите дупки. Усмихнах му се и се зарекох наум да съдера и последната крона от тоя дребен шибаняк. Имаше нещо дразнещо в Лон, беше прекалено дружелюбен, прекалено склонен да те докосва и винаги се заяждаше с каквото и да кажеш, сякаш се съмняваше във всичко, дори в обувките на краката ти. Вярно е, аз лъжа много, но това не означава, че братовчедите на някакво си дребно принцче могат да си позволяват разни волности.

Поспрях, преди да се доближа до вратите, направих крачка назад и плъзнах поглед по външните стени. Тази сграда някога е била кланица, макар и гигантска, като че ли кралят в онези далечни дни е искал дори добитъкът му да бъде клан в сгради, които биха засрамили домовете на съперниците му с медни корони.

Единственият друг случай, когато бях виждал жената със сляпото око извън тронната зала, тя беше горе на Гвоздейната улица, близо до едно от големите имения към западния край. Бях излязъл от балната зала на някакъв посланик с привлекателна млада дама, получих плесница за усилията си и тъкмо се охлаждах, зяпайки улицата, преди да вляза обратно. Опипвах с език един от зъбите си, за да проверя дали проклетото момиче не го е разклатило, когато видях Мълчаливата сестра от другата страна на широкия път. Стоеше там абсолютно невъзмутимо, хванала в едната си бяла ръка кофа, а в другата — четка от конски косми, и рисуваше някакви символи на стената. Не на градинския дувар откъм улицата, а на стената на самата къща, сякаш незабележима за стражите и кучетата. Гледах я и от миг на миг изстивах все повече, като че ли през нощта бе пробягала някаква пукнатина, през която се е оттекла всичката топлина. Тя не даваше никакви признаци, че бърза, рисуваше един символ и минаваше на следващия. В лунната светлина изглеждаше, че рисува с кръв — широки тъмни мазки със стичащи се от тях безчет струйки се сливаха в знаци, които сякаш изкривяваха нощта около себе си. Тя обикаляше сградата и мяташе върху нея нарисувана примка, търпеливо, бавно, неумолимо. Втурнах се обратно вътре, много по-уплашен от тази старица и нейната кофа с кръв, отколкото от младата графиня Лорен, твърде бързата ѝ ръка и всякакви братя, които би могла да насъска срещу мен, за да защитят честта ѝ. Радостта от хубавата вечер обаче се бе изпарила и съвсем скоро се отправих към къщи.

Ден по-късно чух за ужасен пожар на Гвоздейната улица. Някаква къща изгоряла до основи и нямало оцелели. Дори и днес мястото стои пусто и никой не желае да строи там.

Стените на Кървавите дупки бяха благословено лишени от всякаква украса, с изключение може би само на надрасканите имена на временни любовници тук-там, където подпорите осигуряваха достатъчно прикритие за такава работа. Проклех се за глупостта си и въведох нашата групичка през вратите.

Братята Териф, които управляваха Кървавите дупки, вече бяха пратили фургон да вземе Снори от Марсилската крепост. В съобщението си аз изрично ги предупреждавах да са изключително внимателни с него и исках гаранция от хиляда златни крони, ако не успеят да осигурят присъствието му в Алената яма за първия двубой.

Заобиколен от антуража си, влязох с бодра крачка в Кървавите дупки и моментално бях обгърнат от миризмата на пот, дима, смрадта и гълчавата. Но мамка му, харесваше ми тук. Облечени в коприна благородници крачеха напето из залата, всеки от тях остров на цветове и изтънченост, заобиколен плътно от другарите си, след това от неравен кръг службогонци, амбуланти, продавачи на бира, пласьори на мак и обикновени нахалници, а по периферията — улични хлапета, готови да се втурнат от един господин към друг с устни или писмени съобщения. Букмейкърите, всичките лицензирани и одобрени от братята Териф, стояха зад гишетата си по края на залата до изписани с тебешир залози и момчета, готови да приберат или изплатят залозите на бегом.

Четирите главни ями бяха разположени във върховете на голям ромб, оформен с червени плочки върху пода. Алената, Кафявата, Охрената и Пурпурната. Всички си приличаха, дълбоки по двайсет стъпки, широки също по двайсет, само че Пурпурната беше първа сред равни. Благородниците си проправяха път между тези и други, по-малки ями, надзъртаха в тях и обсъждаха изложените на показ борци и предлаганите залози. Всяка яма беше оградена със здрави дървени перила, закрепени за дъските на пода, които покриваха зидарията и се спускаха на метър дълбочина в ямите. Отидох до Пурпурната и се надвесих през перилата така, че те се притиснаха силно към диафрагмата ми. Отдолу Снори вер Снагасон се въсеше срещу мен.

— Прясно месце! — Вдигнах ръка, без да откъсвам очи от своя борец. — Кой ще си резне?

Две малки маслинени ръце се плъзнаха през перилата до мен.

— Мисля, че аз. Струва ми се, че ми дължите някое и друго рязване, принц Джалан.

Уф, дявол да го вземе!

— Мейрес, толкова се радвам да те видя. — За моя чест трябва да отбележа, че не позволих на слепия ужас да проличи в отговора ми, нито пък напълних гащите. Мейрес Алус притежаваше спокойния и разумен глас на писар или учител. Фактът, че обичаше да гледа как неговите събирачи на дългове режат устните на човек, превръщаше милия му тон от приятен в кошмарен.

— Едричък е — отбеляза Мейрес.

— Да. — Огледах се трескаво за приятелите си. Всички, дори двамата ветерани, избрани специално от баща ми, за да ме пазят, се бяха изнизали към Кафявата яма, без да обелят и дума, и бяха оставили Мейрес Алус да се промъкне незабелязано до мен. Само Омар имаше благоприличието да изглежда гузен.

— Как мислиш, че ще се представи срещу човека на лорд Грен — Норас? — попита Мейрес.

Норас беше талантлив в юмручния бой, но мислех, че Снори ще го размаже. Виждах боеца на Грен, застанал зад решетката срещу тази, през която беше влязъл Снори.

— Ами защо не ги пуснем да се бият? Да направим залозите? — Хвърлих поглед към Барас Джон и извиках: — Норас срещу моето прясно месце? Какви са залозите?

Мейрес сложи меката си ръка на рамото ми.

— Ще има достатъчно време за залози, след като човекът бъде изпитан, не смяташ ли?

— Н-но той може да пострада — изломотих. — Имам намерение да изкарам добри пари от него, Мейрес, и да ти платя всичко, барабар с лихвите. — Пръстът ме болеше. Онзи, който Мейрес беше счупил, когато не ми достигнаха парите преди два месеца.

— Угоди ми на прищявката — каза той. — Това ще ми е лихвата. Обещавам да покрия всякакви загуби. Човек като този… би могъл да струва триста крони.

Тогава проумях играта му. Триста бяха само половината от това, което му дължах. Този мръсник възнамеряваше да се погрижи Снори да умре, така че да продължи да държи един принц от кралско потекло в ръцете си. И все пак не виждах никакъв начин да избегна това. Човек не спори с Мейрес Алус, със сигурност не и в бойната зала на братовчедите му и когато му дължи близо хилядарка в злато. Мейрес знаеше докъде може да ме притисне, независимо че бях дребен принц. Беше прозрял през напереното ми поведение и бе видял какво се крие под него. Човек не оглавява престъпна организация като тази на Мейрес, ако не умее да преценява добре хората.

— Триста, ако не е в състояние да се бие повече тази вечер? — След нелепата опера на татко бих могъл да се измъкна и да се върна тук, за да се включа със залози в сериозните битки. Упражнението от днес следобед имаше за цел само да разбуди апетитите и да предизвика интерес.

Мейрес не отговори, само плесна с меките си ръчички и пазачите на ямата вдигнаха отсрещната порта. При звука на желязо, стържещо по камък, и дрънчене на вериги, тълпата се струпа около перилата, дърпана от притегателната сила на ямата.

— Огромен е!

— И хубавеляк!

— Норас ще го загрози скоро.

— Разбира си от работата тоя Норас.

Мускулестият тевтонец излезе изпод свода, като въртеше плешивата си глава върху дебелия си врат.

— Само юмруци, северняко — извика надолу Мейрес. — Единственият начин да излезеш от тази яма е да спазваш правилата.

Норас вдигна ръце и ги сви в юмруци, сякаш за да ги покаже на езичника. Скъси разстоянието помежду им; вървеше бързо, а главата му се стрелкаше насам-натам, с цел да заблуди окото и да изкуши противника да опита прибързан удар. На мен ми приличаше на пиле, както въртеше глава, вдигнал юмруци пред лицето си и разперил лакти като малки крилца. Голяма мускулеста кокошка.

Беше очевидно, че Снори има голям обсег, затова Норас се приближи бързо. Имаше навика да си привежда главата и да поема ударите с черепа си. Точно това се канех да извикам. Бях виждал много мъже да си нараняват ръцете в дебелата костелива чутура на тевтонеца. Само че нямах време да отворя уста. Норас замахна, Снори улови юмрука му и сви пръсти около него. Дръпна Норас напред и го фрасна с другата си ръка, като отби с лакът отчаяния замах на левачката на тевтонеца. Огромният юмрук се стовари в лицето на Норас и той отлетя на цял метър назад и се строполи на пода, а от лицето му се разлетяха пръски кръв, примесени със зъби и късчета плът от разбитата му мутра.

За миг настъпи тишина, след което се разнесе такъв рев, че ушите ме заболяха. Половината зрители ревяха от удоволствие, другата половина — от гняв. Полетяха заложни пергаменти, монети смениха притежателите си — всичко това неофициални залози, направени на момента.

— Впечатляващ екземпляр — каза безстрастно Мейрес. Гледаше как двама души извличат Норас през двукамерния изход. Снори ги остави да си свършат работата. Виждах, че е преценил шансовете си за бягство и е установил, че са нулеви. Втората желязна решетка можеше да се вдигне само от външната страна, и то единствено когато първата е спусната.

— Доведете Уутана. — Мейрес никога не повишаваше глас, но винаги го чуваха сред гълчавата. Хвърли ми тънка усмивка.

— Не! — Преглътнах възмущението си, щом си спомних, че съм виждал мъже без устни дори в двореца. Мейрес Алус имаше дълги ръце. — Мейрес, приятелю, не може да говориш сериозно! — Уутана беше специалист, с безброй боеве с нож зад гърба. От началото на годината беше разпорил вече поне шестима опитни противници. — Поне дай на моя човек възможност да потренира няколко седмици със закривения нож! Той е от ледовете. Там ако оръжието не е брадва, изобщо не го разбират. — Опитвах се да проявя хумор, само че Уутана вече чакаше зад решетката, гъвкав дявол от най-далечните брегове на Африк.

— Бийте се. — Мейрес вдигна ръка.

— Ама… — Снори дори не бе получил оръжие. Това си беше убийство, чисто и просто. Публичен урок, който да постави един принц на мястото му. Зрителите обаче не бяха длъжни да го харесват! Разнесоха се освирквания, когато Уутана пристъпи в ямата, небрежно отпуснал извития нож край тялото си. Благородниците задюдюкаха, все едно гледахме пантомима на площада. Довечера можеше да дюдюкат също толкова усърдно, ако операта на татко включваше достатъчно добър злодей.

Снори вдигна очи към нас. Заклевам се, че се хилеше.

— Вече няма ли правила?

Уутана тръгна бавно напред, като прехвърляше ножа от ръка в ръка. Снори разпери своите, не изцяло, но достатъчно, за да направи един широкоплещест мъж още по-широкоплещест в тясното пространство на ямата. А после с рев, който заглуши много от гласовете горе, се втурна напред. Уутана финтира на една страна с намерението да го резне и да отскочи, само че севернякът връхлиташе прекалено бързо, кривна, за да компенсира отместването, и протегна ръце, също толкова дълги като тези на африканеца. В крайна сметка Уутана нямаше какво да направи, освен да опита смъртоносен удар — нищо друго не би го спасило от хватката на Снори. Размяната на удари се изгуби сред сблъсъка. Снори се вряза в мъжа, отхвърли го на метър назад и го залепи за стената на ямата. Остана така за миг — може би си размениха някоя дума, — а после отстъпи. Уутана се свлече на безжизнена купчина до стената, бели парчета кост стърчаха от тъмната кожа на тила му.

Снори се обърна към нас, хвърли неразгадаем поглед в моята посока, а после сведе очи, за да огледа извития нож, забит в дланта му чак до дръжката. Това бе жертвата, направена от него, за да не получи острие в гърлото.

— Мечката — промълви Мейрес по-тихо отвсякога сред изригналия от тълпата рев. Никога не го бях виждал ядосан. Малцина го бяха виждали, но сега гневът му личеше в стиснатите му устни и пребледняването на кожата му.

— Мечка ли? — Защо просто не го застреляха с арбалети от перилата и да се свършва? Бях виждал веднъж мечката на Кървавите дупки, черен звяр от западните гори. Пуснаха я срещу един конотец с копие и мрежа. Не беше по-едра от него, но копието само я разлюти и щом скъси дистанцията, това бе краят. Няма значение колко мускули има човек, силата на мечката е нещо съвсем различно: пред нея всеки воин е слаб като дете.

Отне им известно време да доведат мечката. Това явно не беше част от плана, включващ Норас и Уутана. Снори просто си стоеше на мястото, вдигнал ранената ръка високо над главата си, и я стискаше за китката. Остави извития нож където си беше, забит в дланта му.

Яростта, която тълпата бе демонстрирала при появата на Уутана, се разгоря до нови висини, когато към портата се приближи мечката, но кънтящият смях на Снори ги накара да се смълчат.

— На това мечка ли му викате? — Той свали ръце и се потупа по гърдите. — Аз съм от ундоретите, Децата на чука. В нашите вени тече кръвта на Один. Родени в буря сме ние! — Посочи с прободената си ръка, от която капеше алена кръв, нагоре към Мейрес, явно знаеше кой е мъчителят му. — Аз съм Снори, Син на брадвата. Бил съм се с тролове! Вие имате по-голяма мечка. Видях я в килиите отзад. Доведете нея.

— По-голяма мечка! — извика Рауст Грейджар зад гърба ми и тъпият му брат поде възгласа. — По-голяма мечка!

След броени мигове всички скандираха същото.

Мейрес не каза нищо, само кимна.

— По-голяма мечка! — ревеше тълпата, докато най-сетне не доведоха по-голямата мечка и всички се сгълчаха благоговейно.

Не знаех откъде Мейрес е намерил този звяр, но сигурно му бе струвал цяло състояние. Беше най-големият звяр, който бях виждал. Пред него черните мечки от тевтонските гори изглеждаха като джуджета; надминаваше дори сивите мечки, срещащи се отвъд земите на славяните. Изправена, макар и леко прегърбена, белезникавата мечка се извисяваше на над девет стъпки и под кожата и мазнините ѝ се издуваха огромни мускули. Тълпата си пое дъх и зави от възторг и ужас, изпаднала в екстаз от перспективата за смърт и кървища и възмутена от нечестността на предстоящото убийство.

Докато портата се вдигаше, мечката изръмжа и се смъкна на четири крака. Снори хвана ножа и го измъкна от дланта си, като в последния момент изви острието така, че да не разшири раната. Сви пострадалата си ръка в ален юмрук и стисна ножа в другата.

Мечката, явно някаква арктическа порода, влезе, без да бърза, на четири лапи, като клатеше глава наляво-надясно и вдишваше мириса на хора и кръв. Снори се затича тежко насреща ѝ, разперил ръце, като ревеше оглушителното си предизвикателство. Спря на две крачки пред нея, но това бе достатъчно, за да накара мечката да се надигне на задните си лапи и да отвърне на предизвикателството с ръмжене, от което едва не си изпуснах мехура дори на безопасното си място зад парапета. Тя се извисяваше на цели десет стъпки, с вдигнати предни лапи, а черните ѝ нокти бяха по-дълги от човешки пръсти. Ножът на Снори, червен от собствената му кръв, изглеждаше нищожно малък. Трудно би проникнал дори през тлъстините на мечката. Щеше да е нужен дълъг меч, за да стигне до жизненоважните ѝ органи.

Севернякът изкрещя някакво проклятие на варварския си език и замахна с ранената си ръка, държеше я широко разтворена. Кръв опръска гърдите на мечката, червена шарка върху бялото.

— Истинска лудост! — Дори аз знаех, че не бива да позволяваш на едно диво животно да види, че си ранен.

Мечката, по-скоро любопитна, отколкото разярена, се наведе да подуши и да оближе окървавената си козина. И в този миг Снори се хвърли напред. За миг се зачудих дали пък наистина няма да убие звяра. Ако по някакво воинско чудо успееше да забие ножа си на ей толкова в гръбнака на мечката, докато е наведена… Всички си поехме дъх едновременно. Снори скочи. Опря ранената си ръка върху главата на мечката и като някакъв дворцов акробат се преметна, за да клекне на раменете ѝ. Мечката изрева от ярост, надигна се рязко в цял ръст, сякаш Снори бе дете, а тя — бащата, който го носи на гърба си, и посегна към досадника. Но докато тя се изправяше, Снори също се изправи и отскочи нагоре, като използва енергията от общия им тласък. Протегна високо ръката си с ножа и заби острието в дървото на парапета на около двайсет стъпки над дъното на ямата. Дръпна, пресегна се, люшна се нагоре и за част от секундата се озова сред нас.

Снори вер Снагасон се втурна през благородната тълпа, като тъпчеше зрителите. Някъде в тези първи няколко крачки си намери нов нож и остави след себе си диря от прегазени и окървавени граждани. Използва ножа всъщност само на три пъти, когато служители на братята Териф направиха по-сериозни опити да го спрат. Въпросните служители бяха изкормени, а единият с почти отрязана глава.

Севернякът се озова на улицата още преди тълпата да разбере какво е станало.

Облегнах се на перилата. В залата цареше хаос; навсякъде около мен мъжете си възвръщаха куража и се втурваха в гонитба сега, когато плячката им отдавна бе изчезнала. Мечката се беше заела пак да души пода на ямата и да лиже кръвта от плочите, червената длан на Снори бе отпечатана на главата ѝ.

Мейрес го нямаше никъде. Този човек умееше да се появява и да изчезва. Свих рамене. Севернякът явно беше прекалено опасен, за да го задържа. Би ме погубил, по един или друг начин. Е, поне бях намалил с триста крони дълга си към Мейрес Алус. Това щеше да го откачи от гърба ми поне за три месеца, може би дори шест. А за шест месеца могат да се случат много неща. Шест месеца са цяла вечност.