Принцът на Глупците

20.

Никой нямаше заповеди да пречи на един гостуващ принц да поязди из града преди аудиенцията си в двора. Забрахме Рон и Слейпнир и се спуснахме с тропот към град Крат. И продължихме нататък. Язденето се оказа жива мъка и аз постоянно се въртях в седлото в търсене на по-удобни пози и ругаех всички скоронци, най-вече проклетите им жени.

— Освен това и на двете очите им са прекалено сближени… Аз така или иначе никога не съм харесвал червеникава коса и съм сигурен, че по-младата има…

— Да, има нещо в тази Катерин — прекъсна ме Снори. — Мога да си я представя как обикаля света и върши велики дела. Има този вид.

— Щом си я харесал толкова, трябваше да действаш. — Болката ме караше да го дразня в опит да се разсея. — Може пък да си търси нещо по-грубичко.

Снори сви рамене.

— Тя е още дете. А аз съм женен мъж.

— Поне на седемнайсет е. Освен това мислех, че вие викингите действате по корабните правила.

— Корабни правила ли? — Снори повдигна вежда. Крат вече бе само петънце на хоризонта зад нас.

— Щом си пристигнал на кораб, значи няма правила — поясних.

— Ха! — Той присви лекичко очи. — Ние сме хора като всички други. Някои са добри. Други лоши. Повечето нещо по средата.

Изпръхтях.

— А бе, Снори, ти на колко години си всъщност?

— На трийсет. Поне така го пресмятам.

— Трийсет! Когато аз стана на трийсет, бих искал още да се забавлявам.

Той сви отново рамене и се усмихна лекичко. Не се обиждаше лесно. Което в крайна сметка беше хубаво.

— Там, където отиваме, да доживееш до трийсет е трудна работа.

— А бе има ли изобщо нещо хубаво в тоя Север? Каквото и да било? Едно-едничко нещо, което да не мога да открия в по-добър вид някъде на топло.

— Сняг.

— В снега няма нищо хубаво. Той е просто студена вода, дето си е сбъркала формата.

— Планини. Планините са красиви.

— Планините са неудобни купчини скали, които се пречкат на пътя на хората. Освен това, ако исках планини, Аупите са ми под носа.

Продължихме да трополим в мълчание около минута. Движението по Римския път беше оредяло, но в дългите прави участъци все още можеха да се видят каруци, ездачи и дори пешеходци, точещи се в далечината.

— Семейството ми — каза той.

И макар да не твърдя, че съм особено мъдър, този път умът ми стигаше, за да си замълча.

Лятото, което ни беше приветствало със закъснение в Анкрат, загуби силата си, докато напредвахме на север. В град Хоф, сред узрели за жътва ниви, в един студен ден, който съдържаше в себе си повече от есента, отколкото от всеки друг сезон, Снори ни отклони на изток от Римския път.

— Бихме могли да хванем кораб от някое конотско пристанище — казах аз.

— В Конот не обичат хората от истинския Север — отвърна Снори. — Посещавали сме ги прекалено често. — Смушка Слейпнир и я подкара по занемарения набразден от коловози път, който се точеше на изток към планините на Северен Гелет.

— А с туртанците по-добре ли ще е?

— Е, с туртанците също ще е зле — призна той. — Обаче в Маладон ни чака по-радушен прием.

— Посещавали сте ги по-малко?

— Не, останахме. Ще хванем кораб в Маладон. Имам братовчеди там.

— Дано, защото не отивам по̀ на изток. — На изток от Маладон се намираше Осхайм, а никой не ходи в Осхайм. Това беше мястото, където Строителите построили Колелото, и всяка приказка, пораждаща кошмари, започваше с: „Имало едно време, недалеч от Колелото в Осхайм…“

Снори кимна мрачно.

— Маладон. Ще вземем кораб в Маладон.

Планините ни издигнаха през есента направо в зимата. Бяха лоши дни, въпреки топлите дрехи и провизиите, купени в Хоф. Бях ги платил с по-голяма от обичайната неохота, защото знаех, че тези сребърници могат да ми постелят пътя към топлината на Вермилиън.

Сред гелетските възвишения започна да ми липсва краткотрайният разкош, който ни беше предоставила нощта във Висок замък. Дори смрадливите легла на „Падащият ангел“ бяха истински рай в сравнение с това да спиш сред скалите, брулен от вихрушка на половината път до върха на някаква безименна планина. Предложих на Снори да хванем по-дългия, но не толкова тежък път през Червен замък. Мерл Гелетар — дукът, който го държеше — беше племенник на баба и все щеше да чувства някакъв семеен дълг да ни помогне.

— Не.

— Защо не, по дяволите?

— Отклонението е прекалено голямо — отвърна троснато Снори, което беше необичайно за него.

— Не това е причината. — Той винаги ставаше раздразнителен, когато лъже.

— Не.

Изчаках.

— Аслауг предупреди да не го правим — изръмжа той.

— Аслауг? Локи не беше ли Бащата на лъжите? А щом тя е негова дъщеря… — Направих пауза, чакайки го да отрече. — Значи би трябвало да е… лъжа?

— Този път ѝ вярвам — каза той.

— Хммм. — Не ми хареса как го каза. Когато единственият ти спътник е двуметров побъркан с брадва, е малко обезпокоително да чуеш, че започва да вярва на дявола, който шепне в ухото му по залез-слънце. Както и да е, реших да не споря. Баракел ми беше казал същото сутринта. Може би когато един ангел ми шепне по изгрев-слънце, трябва да започна да вярвам на думите му.

През нощта сънувах Сагеус — усмихваше се спокойно, докато се взираше в дъската, по която ме побутваха — от черно квадратче на бяло, от бяло на черно, от мрака към светлината… Снори беше до мен и повтаряше движенията ми, а навсякъде около нас имаше сенчести фигури, наредени в съответствие с някакъв сложен замисъл. Една сива ръка избута пешките си напред — усетих докосването на Мълчаливата сестра и пристъпих напред, от черно на бяло. Зад нея се извисяваше друг силует, още по-огромен, в тъмно алено — Червената кралица, която водеше най-дългата игра. Една мъртвешки черна ръка посегна през дъската, а високо над нея я водеше друга ръка, в среднощно синьо. Почти можех да видя конците. Синята дама и Мъртвия крал преместиха заедно един офицер и без предупреждение пред мен се изправи нероденият. Само една проста порцеланова маска опазваше разума ми от неговия ужас. Събудих се с писък и дочаках утрото, без да мигна повече.

В Туртаните се държахме настрани от хората, избягвахме странноприемниците и градовете, спяхме в храстите и пиехме от реките, които там са в изобилие и делят страната на безчет ивици суша.

На границата между Източен и Западен Туртан има голяма гора, известна като Гауфог, необятна шир от борове, мрачна и заплашително зла.

— Можем просто да яздим по пътя — казах.

— По-добре е да пресечем границата незабелязани. — Снори огледа края на гората. — Туртанските стражи най-вероятно ще ни настанят за месец в някоя от техните килии и ще ни вземат всички ценности като плата за тази привилегия.

Взрях се назад по пътя, по който бяхме слезли от хълмовете, бледа линия сред суровата пустош. В Гауфог нямаше нищо привлекателно, но заплахата зад гърба ни ме тревожеше повече. Усещах я всеки ден как ни диша във врата. Очаквах неприятности още откакто бяхме напуснали Крат, и то не от страна на крал Олидан, разтревожен, че съм опетнил честта на кралицата му. Мъртвия крал вече на два пъти се беше опитал да ни спре и третия път можеше да успее.

— Напред, Джал, ето къде трябва да е насочено вниманието ти. Вие южняците все се озъртате назад.

— Това е защото не сме глупави — казах. — Да не си забравил за неродения в цирка? Или за Едрис и наемниците му и в какво се превърнаха, когато ги уби?

— Някой осейва пътя ни с препятствия, за да ни спре, само че не ни гони.

— Но онази твар във Вермилиън… тя се измъкна, Сагеус каза, че ще я срещнем, той…

— Каза същото и на мен. — Снори кимна. — Не би трябвало да вярваш много на думите на този човек, но в случая мисля, че е прав. Онази твар се е измъкнала. Предполагам, че съществото, което си видял в операта, е било нероден, остарял и набрал мощ, и именно за него е било предназначено заклинанието на Мълчаливата сестра. Може би е важен служител на Мъртвия крал. Предводител на армиите му или нещо такова.

— Но казваш, че не ни гони? — Гонеше ни. Бях сигурен в това.

— Ти не чу ли какво каза сънният вещер, Джал?

— Той каза много работи… Най-вече да те убия — и как ще мога да се прибера у дома, ако го направя.

— Проклятието, заклинанието на Мълчаливата сестра. Защо то още е върху нас?

Това ми напомни нещо.

— Защото нероденият не е бил унищожен. Чародейството е акт на волята. Стреми се да постигне своята цел. — Скръстих ръце, доволен от себе си.

— Точно така. А ние се движим на север и заклинанието не ни създава никакви проблеми.

— Да. — Намръщих се. Това отиваше на зле.

— Нероденият не ни гони, Джал. Ние го гоним. Създанието е отишло на север.

— По дяволите. — Опитах да се успокоя. — Но… но… хайде стига, какви са шансовете? Да отиваме на едно и също място?

— Мълчаливата сестра вижда бъдещето. — Снори докосна окото си с пръст. — Магията ѝ е насочена към утрешния ден. Заклинанието е намерило начин да достигне неродения — последвало е път, по който ще се окаже носено от някой или някои, които в крайна сметка ще се озоват на същото място като мишената му.

— По дяволите. — Този път нямах какво повече да кажа.

— Именно.

Тръгнахме по края на Гауфог, докато не намерихме пътека, прекалено широка, за да е направена от сърни, и прекалено тясна, за да е прокарана от дървари. Докато крачехме по нея, водейки конете, и се опитвахме да избегнем клонки в очите си, стигнах до извода, че Гауфог не е от горите, където човек би се надявал да намери сърни. Или пък дървари.

— Ама че гора. — Снори потърка три успоредни драскотини на бицепса си и поклати глава. — Ще се радвам да изляза оттук.

— В Червения предел си имаме гори, където човек може да ловува елени и глигани, с нормални дървета, не тези борове, с въглищари, дървари и тук-там някоя мечка или вълк. В Севера обаче… — Махнах към гъсто скупчените дънери и клоните, преплетени така, че на човек му се налагаше да си сече път на всяка крачка. — Истинско мъртвило. Само дървета, дървета и още дървета. Заслушай се само! Не се чува нито една птица.

Снори продължи напред.

— Джал… това ти го признавам. Югът има по-хубави гори.

Продължихме. Стъпките ни бяха приглушени от дебелия килим стари сухи иглички. Не ни отне дълго време да се загубим. Даже слънцето не даваше много подсказки за посоката, защото светлината му се процеждаше мътна през навъсените облаци.

— Никак не ми се иска да прекарвам нощта тук. — Мракът щеше да е непрогледен.

— Рано или късно ще намерим поточе и по него ще излезем от гората. — Снори счупи един клон, препречил пътя му. Игличките се посипаха с тих шепот. — Не би трябвало да ни отнеме много време. Нали сме в Туртаните. Не можеш да направиш и три крачки, без да нагазиш в някоя река.

Не отговорих нищо. Думите му звучаха разумно, само че Гауфог се простираше суха като прахан и си представях как корените изсмукват всяко поточе, преди да е изминало и половин миля.

Гората сякаш ни притискаше все по-плътно от всички страни. Бавният живот на дърветата надделяваше над всичко останало, безчувствен и неумолим. Светлината започна да гасне рано, но ние продължихме да крачим през горския здрач, макар че високо над нас слънцето едва докосваше върхарите на дърветата.

— Бих дал една жълтица за поляна. — Всъщност бих я дал и за място колкото да си протегна ръцете. Рон и Слейпнир ни следваха с наведени глави, драскани от клонките от двете страни на пътеката и така окаяни, както могат да бъдат само конете.

Някъде слънцето беше почнало да залязва. Температурата падна и в задушния сумрак трябваше да се борим с неотстъпчиви стени от мъртви клони. Когато звукът се разнесе, беше стряскащ и разби дървесната тишина, сред която се бяхме бъхтили толкова дълго.

— Сърна? — рекох, повече с надежда, отколкото с вяра. Беше нещо по-едро и по-малко деликатно от сърна, нещо, което кършеше клони при движението си.

— Повече от една. — Снори кимна на другата страна. Звукът от кършене на сухо дърво от онази посока също се усилваше.

Скоро те ни ограждаха и от двете страни. Бледи неща. Високи неща.

— Трябвало е да изчакат, докато се стъмни. — Изплюх сухи иглички и изтеглих с мъка меча си. Нямах надежда, че ще успея да го развъртя.

Снори спря и се обърна. В мрака не можех да видя очите му, но нещо в неподвижността му ми подсказваше, че ще са изцяло черни, безизразни и бездушни.

— Щеше да по-умно от тяхна страна да дойдат по светло. — Устата му се движеше, но гласът не звучеше като неговия.

Изведнъж се усъмних дали пък пътят не е най-небезопасното място за мен в цял Гауфог. Едно от създанията, които ни бяха заобиколили, пристъпи за момент по-наблизо и зърнах бледи ръце, човешки крака, само че голи и белезникавозелени. Мярнах бяло лице, зъби и венци, оголени в ръмжене, блестящо око, вперено за миг в моите, което издаваше страшен глад.

— Мъртъвци! — Може да съм го изпищял.

— Почти. — И Снори завъртя брадвата си в широк кръг и засече клоните с десетки. Бих се обзаложил, че дори острие от наточена като бръснач Строителска стомана не може да сече така. Още един голям замах. Отскочих и ме спря единствено главата на Рон, препречила пътеката. Снори запя — песен без думи, или може би в нея се криеше някакъв език, но не човешки, — докато разчистваше още по-широко пространство. Пристъпваше на едната страна да посече по-навътре, после правеше четири крачки към другата, пет, шест. Пънове, някои по-дебели от ръката ми и високи до коляното, стърчаха сред купищата клони. Въпреки просналото се горе здрачно синьо небе, сред което грееше вечерницата, на сечището беше по-тъмно, отколкото в гората. И мракът се точеше от брадвата му.

— К-какво? — Снори се спря задъхан. Здрачът беше придобил по-различен оттенък. Слънцето бе залязло. Аслауг отново бе затворена в какъвто там ад обитаваше. Той сведе поглед към оръжието си. — Това не е дърварска брадва. Чумата да го тръшне!

Пристъпих съобразително към него, разтревожен, че мъртвешки бледите ръце могат да посегнат към мен от по-тъмните сенки.

— Дай светлина, Джал. Бързо.

И така, със застаналия над мен Снори и нервните коне, сбутани на пътеката, аз заровичках в раницата си, докато около нас клоните се кършеха и бледи мъже се движеха между дърветата.

— Елате де. Бас държа, че се сечете по-лесно от дърво — извика им Снори, макар да долових в гласа му отсянка на страх — нещо, което никога по-рано не бях чувал. Мисля, че гората го плашеше повече от криещия се в нея враг. Открих прахан, след това и кремък, успях да изпусна и двете в тъмното, после ги намерих пак с разтреперани пръсти. Миризмата на борова смола около нас се усилваше, остра и противна, почти всепоглъщаща.

Ударих с кремъка и пратих една искра върху праханта, докато Снори замахна към първия мъж, втурнал се откъм дърветата. От всички страни се чупеха клони, докато още твари напираха към нас. Един неблагоразумен поглед ми ги разкри, мършави и голи, бледи зеленикавобели призраци сред неясния мрак. Брадвата на Снори проряза голяма бразда в създанието, от левия му хълбок до зърното на дясната му гръд, разсичайки черва, ребра, гръдна кост и дробове. Явно беше запазила някаква острота въпреки използването ѝ за сечене на дървета и клони. Борянинът обаче продължи да напира, лепкава слуз течеше от безкръвните му рани. Накрая се спъна в един пън, сгромоляса се и се оплете в изсипани вътрешности и клони. Но по това време Снори вече си имаше предостатъчно други грижи.

Успех! Искрата се превърна в сияние, после в дим и накрая в пламък. Само преди месец би ми отнело половин час да постигна такъв резултат. Приклекнал ниско, докато Снори над мен пъшкаше и размахваше брадвата, а конете цвилеха ужасено, успях да прехвърля огъня върху една от насмолените факли, които бях купил в Крат — там ги предлагаха за изследване на обширните градски катакомби.

— Изгори го! — Някакъв блед потръпващ крайник падна до крака ми.

— Какво?

— Изгори го! — Още едно сумтене и наблизо тупна някаква глава. Един борянин се метна на гърба на Снори.

— Кое да изгоря? — извиках.

— Всичко. — Той се хвърли по гръб и набучи яхналото го създание на няколко стърчащи останки от борови стебла.

— Това е лудост! — Ние също щяхме да изгорим.

Ходът на Снори, макар и гениален в краткосрочен план, ме остави открит, а в момента поне четирима боряни се промушваха между дърветата, за да излязат на сечището, и зад тях имаше още. Изразът в очите им ме плашеше повече от огъня. Пъхнах факлата в купчината клони пред себе си.

Пламъците лумнаха почти мигновено. Боряните направиха още две-три крачки, преди да спрат, обърнали лица към огъня. Зад мен Снори се откопчи от противника си и се надигна със стон.

— Давай след конете!

Пламъците вече бяха плъзнали, разнесе се усилващо се пращене, докато игличките пукаха от горещината и огънят обхвана сухите клони, подхранван от кръвта на боряните. Обезумели от ужас, Слейпнир и Рон се втурнаха през малкото сечище, направено от Снори, разпръсквайки както боряните, така и огъня. Успях да последвам примера на северняка и да се претърколя встрани, като едва не се набучих на два стърчащи клона.

Двата коня си пробиваха собствен път между дърветата. Надявах се, че няма да си избодат очите, но това изглеждаше далеч по-добър вариант, отколкото да бъдат изпечени. Снори хукна след тях, а аз се запрепъвах подире му. Зад мен огънят ревеше като живо същество, а боряните му отвръщаха с тънките писъци на собствената си агония.

Тичахме слепешком по пътеката, проправена от конете. Когато останах без дъх, спрях за момент и се обърнах. Пред очите ми се разкри цялата гора, озарена в оранжево сияние, и черните силуети на безброй дънери и клони.

— Бягай! — изкрещях ненужно, след което започнах да си пестя дъха, за да изпълнявам по-добре собствената си заповед.

Пожарът прескачаше от дърво на дърво със забележителна скорост. Движеше се по-бързо по върховете на дърветата, отколкото по земята, и на няколко пъти се озовавахме под покрив от пламъци, докато звярът ревеше зад нас. Дървета избухваха секунди след като огънят ги обхванеше. Буквално избухваха — гигантски рояци оранжеви искри политаха нагоре към небето. Огънят се носеше по обсипаните с иглички клони като вятър и поглъщаше всичко. Една горяща ръка, притиснала се към гърба ми, ме подтикна да удвоя усилията си. Пътищата на Рон и Слейпнир се разделиха; аз избрах този вляво. На стотина метра по-нататък зърнах коня си през дърветата отстрани: цвилеше бясно, заплетен в нещо, най-вероятно шипка. Не е лесно да хванеш кон, а Рон беше силен и ужасът от пламъците му вдъхваше допълнителна енергия. Само че остана впримчен там, а аз побягнах, като сипех ругатни. Поне огънят щеше да го довърши бързо и той щеше да се превърне в разтопена мазнина и овъглени кости, преди да е усетил, че огнената буря го е връхлетяла.

Видях Снори пред себе си, озарен от огъня. Силите на Слейпнир вече ѝ изневеряваха. И двамата се катереха с мъка по един стръмен склон.

— Бягай. — Изпъшканата дума прозвуча само малко по-силно от накъсания ми дъх.

Добрахме се до билото преди пламъците, с изключение на онези, танцуващи високо над нас по върхарите на дърветата.

— Слава на Хел. — Снори се подпря задъхан на един дънер. Оттатък склонът се спускаше също толкова стръмен като този, по който се бяхме изкачили, и дърветата оредяваха с всяка крачка, а където земята се изравняваше, пред нас се ширваха миля след миля огряна от луната трева.