5.

Опера! Нищо не може да се сравни с нея. Освен праскащи се прасета.

Единственото хубаво нещо в безкрайната опера на баща ми беше мястото — изящна сводеста сграда в източната част на Вермилиън, където изобилието на флорентински банкери и милански търговци придаваше на града съвсем различен облик. През първия час зяпах нагоре към нимфите, лудуващи голи по тавана на купола, някак си нарисувани така, че огънатата повърхност ги показваше без изкривяване. Колкото и да се възхищавах на усета на художника към детайлите, открих, че тези сцени начесто биват прекъсвани от проблясващи в ума ми образи от Кървавите дупки. Снори поваля Норас с вероятно фатален удар. Уутана се отделя от стената на ямата, за да се строполи с разбит череп. Онзи скок. Онзи зрелищен, невъзможен, безумен скок! На сцената някакво сопрано пееше ария, докато аз си припомнях как севернякът скочи към свободата.

В антракта потърсих познати лица. Бях закъснял за представлението и си бях проправил шумно път до едно място, като се пречках пред погледите на всички. В смътната светлина и отделен от своите по-близки другари, трябваше да се задоволя да седя сред непознати. Сега, под фенерите в залата за антракти, докато забърсвах чаши вино от всеки минаващ поднос, открих, че въпреки строгите предупреждения на брат ми Дарин на премиерата има твърде слабо присъствие. Изглежда, дори татко беше пропуснал да се появи. Според мълвата бил на легло. Той никога не е обичал музиката, но ковчежетата на Ватикана бяха финансирали този буламач с ангели и дяволи, виещи един срещу друг, и дебелаци, които се потят под криле от восък и пера, докато реват хоровата партия. Най-малкото, което би могъл да направи най-високопоставеният им местен представител, беше да присъства и да страда редом с другите. Мътните го взели, не можех да забележа дори Мартус или шибания Дарин.

Изблъсках настрани един мъж с бяла порцеланова маска — все едно бяхме на маскарад, а не на опера. Или по-скоро се опитах да го изблъскам, не успях и отскочих от него, като че ли беше излят от чугун. Обърнах се, като потривах рамото си. Нещо в очите, взиращи се през тези процепи, помете с ледена вълна от страх всякакво мое желание да се оплаквам. Оставих блъсканицата да ни раздели. Дали това изобщо беше човек? Видът на тези очи ме преследваше. Ирисите им бяха бели, а склерите — сиви. Рамото ме болеше, сякаш някаква инфекция разяждаше кокала… Нероден. Дарин беше споменал нещо за нероден в града…

— Принц Джалан! — извика Амерал Контаф с дразнеща фамилиарност. Беше наконтен в абсурдна премяна, без съмнение купена специално за повода. Сигурно отчаяно се бяха опитвали да запълнят местата, щом подлизурковци като Контаф бяха поканени на премиерата. — Принц Джалан! — Движението на тълпата някак си ни раздалечи и аз се престорих, че не съм го забелязал. Той сигурно ме преследваше за въображаемия документ относно Снори. Нещо по-лошо, може би вече беше чул, че севернякът вилнее по улиците на Вермилиън… Или пък беше олющил златното покритие от подаръка ми. Както и да е, нито една от причините му да иска да говори с мен не ми изглеждаше причина аз да искам да говоря с него! Врътнах се рязко и се озовах лице в лице с Ален де Вийр, с нелепа превръзка на главата и придружен от двама грозни мъжаги със зле стоящи им оперни пелерини.

— Джалан! — Ален посегна към мен, но улови само шепа от собствената ми изящно ушита пелерина. Освободих се от нея и му позволих да я задържи, докато аз самият спринтирах към стълбите, като криволичех опасно между вдовици с диаманти в косите и навъсени стари лордове, гълтащи вино с мрачната решителност на хора, които искат да притъпят сетивата си.

Вярно, че имам бързи крака, но вероятно само пълното пренебрежение към чуждата безопасност ми позволи да взема значителна преднина за толкова кратко време.

В задния край на операта има обществени тоалетни. Мъжката представлява десетина открити седалки над вода, която тече по канали и се излива в уличката отзад. Водата идва от голяма цистерна на покрива. Няколко улични хлапета я пълнят с кофи през целия ден — дейност, която случаят ми позволи да забележа, докато използвах една от актьорските съблекални за среща с дукеса Сансера предния сезон. Клатех я усърдно, както прави един младеж с жена на напреднала възраст и растящо състояние, когато се надява да изкрънка някой заем, но винаги, когато ми се струваше, че постигам някакъв напредък, покрай вратата минаваше някое хлапе с плискащи се кофи. Това доста нарушаваше ритъма ми. А дъртата крава не ми зае дори сребърно пени.

Онзи следобед с дукеса Кофи-с-мангизи обаче не беше напълно пропилян. След като ѝ позволих да ме измъкне оттам с влажна целувка и опипване по задника, излових колкото можах от онези мръсни хлапета и хубавичко ги наритах. Вярно е, че врагът бе по-многоброен от мен, но в края на краищата аз съм героят от Аралския проход, а понякога, когато принц Джалан Кендет е разярен, е по-добре да бягате, независимо от броя си. Ако сте на осем години.

Намерих три от малките копеленца заврени в тесен килер, където държаха кофите заедно с подбрана колекция от метли и парцали. И това беше моята отплата — още едно скривалище, което да прибавя към списъка си.

Сега, докато се носех по същия този коридор с Ален и приятелите му на един-два завоя зад мен, внезапно се заковах на място, отворих вратата на килера и се шмугнах вътре. Когато затваряш вратата след себе си, номерът е да го направиш бързо, но безшумно. Това се оказа истинско предизвикателство, защото същевременно се опитвах да се наместя между различните дръжки на метли в тъмното, без да съборя върху себе си олюляващите се кули от кофи. Секунди по-късно, когато Ален и горилите му прогърмяха по коридора, героят от Аралския проход стоеше сгушен между парцалите, притиснал ръце към устата си, за да спре една кихавица.

Успях да я удържа почти достатъчно дълго, но никой човек не може да владее напълно тялото си, а понякога няма начин да избегнеш такива неща — както казах и на дукеса Сансера, когато тя изрази разочарованието си.

— Апчи-и-их!

Стъпките, заглъхващи в далечината, изведнъж секнаха.

— Какво беше това? — Гласът на Ален, далечен, но не достатъчно далечен.

Страхливците се делят на две големи групи. Такива, които страхът парализира, и такива, на които дава криле. За щастие аз се числя към втората група и изхвръкнах от килера като… ами като развратен принц, надяващ се да отърве пердаха.

Винаги изучавам внимателно прозорците, а най-лесно достъпните прозорци на операта се намираха именно в споменатите обществени тоалетни, които се нуждаеха от тях по очевидни причини. Отцепих надолу по коридора, свърнах рязко и нахълтах с трясък в зловонния сумрак на мъжкия клозет. Един стар господин се беше настанил там с манерка вино, явно решил, че смрадта на канализацията е за предпочитане пред място, намиращо се по-близо до сцената. Профучах покрай него, качих се на най-задната седалка и се опитах да пъхна глава между кепенците. Обикновено те бяха открехнати, за да предоставят достатъчно вентилация и да попречат на тоалетната да експлодира, ако някой преял лорд пръдне. Днес обаче, както и с всичко останало, откакто бях станал от леглото, те сякаш бяха против мен и останаха плътно затворени. Разтърсих ги силно. Не бяха залостени и нямаше логика да не поддават. Страхът ми даде сили и когато проклетите кепенци не пожелаха да се отворят, изтръгнах летвите им и промуших глава навън.

Половин секунда просто стоях така, докато хладният и не чак толкова зловонен въздух галеше лицето ми. Спасение! Човек изпитва нещо близко до оргазъм, когато се измъкне изпод купчина неприятности, озове се на свобода и им се изплези. Утре може би същите тези неприятности ще те чакат зад ъгъла, но днес, за момента, те са победени и оставени да се въргалят в прахта. Ние страхливците сме натоварени с прекалено силно въображение и насочваме вниманието си предимно към бъдещето, тревожейки се за онова, което предстои, така че когато изникне рядката възможност да живея за мига, аз я сграбчвам с всичките си свободни ръце.

През следващата половин секунда осъзнах, че се намирам на третия етаж и че падането на улицата долу вероятно ще ме нарани по-сериозно, отколкото биха посмели Ален и приятелите му. Вероятно трябваше да се надуя, да се държа нагло и да напомня на Ален чий проклет баща е финансирал тази опера и задникът на чия баба случайно топли трона. Никоя част от мен не искаше да разчита на шанса, че здравият разум на Ален ще надделее над гнева му, но да скоча в уличката, където изсипват лайната, и да си потроша глезените… това също не ме блазнеше.

А после я видях. Парцалива фигура в уличката, приведена и мъкнеща нещо тежко. Кофа? За един абсурден миг си помислих, че е някое от хлапетата, носещи вода за цистерната. Една бледа ръка вдигна четка; лунната светлина заблестя по онова, което капеше от нея.

— Джалан Кендет, криещ се в тоалетните. Колко уместно. — Ален де Вийр отвори с трясък вратата зад мен. Дори не помръднах глава. Ако не се бях погрижил за тази работа още в началото на антракта, сега бързо щях да напълня тоалетната, върху която стоях, и през двата крачола. Фигурата в уличката вдигна глава, едното ѝ око улови лунните лъчи и засия перлено в мрака. Рамото ме заболя от внезапния спомен за маскираната фигура, в която се бях натресъл. Убеждението ме сграбчи за гърлото. Това долу не беше човек. В този поглед нямаше нищо човешко. Отвън жената със сляпото око рисуваше смъртоносните си руни, а вътре, сред лордовете и дамите, бродеше самият ад.

Бих се втурнал с главата напред срещу десетина Ален де Вийровци, за да се измъкна от Мълчаливата сестра. Мамка му, бих прегазил дори Мейрес Алус само и само да се озова по-надалеч от тази стара вещица. Бих забил един ритник в слабините му с думите да го прибави към дълга. Бих се втурнал право срещу Ален и двамата му приятели, ако не беше споменът за пожара на Гвоздейната улица. Там бяха изгорели дори стените. Не беше останало нищо освен ситна пепел. Никой не се бе спасил. Нито един. А в града бяха станали още четири такива пожара. Четири за пет години.

— О, Джалан! — Ален проточи „а“-тата в напевна подигравка, така че се чу „Джаааалаан“. Наистина не беше приел добре счупването на онази ваза в главата му.

Избутах се още по-напред през счупения кепенец, проврях раменете си през отвора и строших още летви. Някаква паяжина полепна по лицето ми. „Защото единственото, което ми липсва сега, е голям паяк на главата!“ За пореден път боговете на ориста серяха отвисоко върху мен. Погледнах наляво. Черни символи покриваха стената, всеки като някакво кошмарно уродливо насекомо, застинало в смъртни гърчове. Отдясно се редяха още, пълзяха нагоре от мястото, където жената със сляпото око бе подновила работата си. Сякаш растяха по стените на зданието като бръшлян… извиваха се нагоре. Нямаше начин старицата да достигне толкова високо — тя просто сееше ужасните си семена, докато обикаляше сградата, рисуваше примка от символи и от всеки от тях израстваше още и още… издигаха се нагоре, докато примката се превърне в мрежа.

— Хей! — Злорадството на Ален се превърна в раздразнение, щом видя, че го пренебрегвам.

— Трябва да се махаме оттук. — Измъкнах се от дупката и хвърлих поглед към тримата мъже на вратата. Старецът, стиснал виното си, ни зяпаше слисано. — Няма време…

— Свалете го оттам. — Ален поклати отвратено глава.

Падането на улицата долу изведнъж бе избутано от върха на списъка с най-ужасяващи неща, които можеха да ми се случат днес, където се нареждаше току над Ален и дружките му. Писанията по стената отвън пометоха от списъка всичко друго и го изсипаха право в тоалетните. Пъхнах и двете си ръце в направената от мен дупка и се хвърлих навън. Подадох се около две стъпки, преди гърдите ми да заседнат в рамката на кепенеца. Нещо тъмно и много студено се разтегна пак върху лицето ми. Приличаше досущ на паяжина, изплетена от най-якия паяк на света. Нишките ѝ затвориха лявото ми око и спряха всякакъв мой напредък.

— Бързо!

— Дръжте го!

Разнесе се тропот на крака — Ален повеждаше атаката.

По принцип съм доста добър в измушването, само че в настоящата ситуация не разполагах с кой знае каква опора. Стиснах с две ръце перваза и опитах да се оттласна напред. Успях да напредна само няколко сантиметра, докато жакетът ми се съдираше. Черните нишки върху лицето ми се изпънаха още повече, натискаха главата ми назад и заплашваха да ме отхвърлят обратно в стаята, ако разхлабя хватката си дори малко.

Вижте сега, природата може да ме е надарила с доста прилична физика, но се опитвам да избягвам всякакви по-натоварващи дейности, поне в облечено състояние, и не бих претендирал, че притежавам кой знае каква сила. Неподправеният ужас обаче оказва върху мен смайващ ефект и ми се е случвало да отхвърлям встрани невероятно тежки предмети, когато те стоят между моя милост и бързото бягство.

Очакването да усетя ръката на Ален де Вийр върху ритащите си нозе предизвика точно необходимото ниво на ужас. Не ме тревожеше мисълта, че ще ме издърпат вътре и ще ме наритат хубавичко — макар че обикновено би ме тревожила… доста. А мисълта, че докато ме ритат и бедната моя милост се въргаля мъжествено, понася ударите и пищи за милост, Мълчаливата сестра ще довърши примката си, огънят ще лумне и всички до един ще изгорим.

Каквото и да бе нещото, изпънато пред лицето ми, беше спряло да се изпъва, изразходвало цялата си еластичност, и ми пречеше да се придвижа по-напред. Сега го усещах по-скоро като тел, врязваща се в челото и лицето ми. Краката ми не намираха нищо, от което да се оттласнат, така че висях — една трета навън и две трети вътре, — мятах се безпомощно и ревях всевъзможни заплахи и обещания. Подозирам, че Ален и приятелчетата му може да са спрели, за да се посмеят за моя сметка, защото мина повече време, отколкото очаквах, преди някой да ме докопа.

Трябваше да вземат нещата по̀ на сериозно. Ритащите крака са опасна работа. Подтикван от отчаянието, изритах силно и петата на ботуша ми срещна нещо твърдо, което изхрущя като нос. Някой издаде звук, много подобен на издадения от Ален тази сутрин, когато счупих вазата в главата му.

Допълнителният тласък се оказа достатъчен. Подобната на тел преграда се впи по-дълбоко, като студен нож, режещ месото ми, а после нещо поддаде. Имах чувството, че по-скоро поддавам аз, а не преградата, сякаш се напуках и тя мина през мен, но както и да е, озовах се на свобода и полетях надолу цял, а не на две парчета.

Победата ми се оказа доста пирова — наградата ми беше полет от два етажа височина с лицето надолу право към калдъръма.

Когато на човек не му остане дъх да крещи по време на падане, значи е падал прекалено дълго. Прекалено дълго и прекалено бързо, за да има някакъв разумен шанс да стане отново. Нещо обаче ме дърпаше и забави малко скоростта ми, а ужасен раздиращ звук заглушаваше писъка ми, докато падах. Въпреки това се стоварих на земята със сила, предостатъчна да ме убие, ако не беше голямата купчина позасъхнали изпражнения, събрани под отходния отвор на тоалетните. Пльоснах право в нея.

Изправих се с олюляване, като плюех гнусотията, изпълнила устата ми, изревах едно проклятие, подхлъзнах се и моментално пльоснах обратно. Подигравателен смях някъде отвисоко потвърди, че имам публика. Вторият ми опит ме остави по гръб и да бърша лайната от очите си. Погледнах нагоре и видях, че цялата стена на операта е покрита с преплитащи се символи — с едно изключение. Прозорецът, през който се бях изтърсил, беше чист и някакво мъжко лице надничаше през оставената от мен дупка. Навсякъде другаде черните крайници на калиграфията на Мълчаливата сестра оплитаха кепенците и ги притискаха затворени, но върху разбития кепенец на тоалетната нямаше и помен от тях. Надолу от него в зидарията се протягаше дълбока пукнатина, следваща пътя на моето падане. От пукнатината бликаше странна златиста светлина, нашарена с трепкащи сенки, и озаряваше както уличката, така и зданието.

Бързо, но внимателно се изправих и се огледах за Мълчаливата сестра. Вероятно точно преди да падна беше свила зад ъгъла. Не можех да видя колко още ѝ остава, за да завърши примката си. Измъкнах се от купчината лайна и отстъпих към средата на уличката, като бършех мръсотията от дрехите си — без особена полза. Нещо се бе закачило за пръстите ми и забелязах, че държа черна лента, която приличаше по-скоро на гърчещия се крак на някакво кошмарно насекомо. С вик я откъснах от себе си и осъзнах, че в ръката ми виси един от символите на вещицата — стигаше почти до земята, трепкаше от повея на някакъв несъществуващ ветрец… сякаш се опитваше да се увие пак около мен. Захвърлих го с погнуса, обзет от чувството, че е по-мръсен от всичко, което ме покриваше.

Остър пукот ме накара да погледна пак към сградата. Пред очите ми пукнатината се разшири, плъзна на още пет стъпки надолу и почти достигна земята. Писъкът, който се изтръгна от мен, беше по-момичешки, отколкото бих очаквал. Без никакво колебание се обърнах и хукнах. Отгоре се разнесе още смях. Поспрях в края на уличката с надеждата да ми хрумне нещо духовито, което да изкрещя на Ален. Но всякакви остроумия излетяха от главата ми, когато по цялата стена до мен символите започнаха да пламват. Всеки от тях се разпука и засия, като че ли се бяха превърнали в пролуки към някакъв огнен свят, който очаква всички ни току под повърхността на камъка. В този миг осъзнах, че Мълчаливата сестра е завършила делото си и че Ален, приятелите му, старецът с неговото вино и всеки друг човек вътре ще изгори. Кълна се, в този момент ми дожаля даже за оперните певци.

— Скачайте, идиоти! — изкрещях през рамо, без да спирам.

Свих зад ъгъла на пълна скорост и се подхлъзнах; обувките ми още бяха омазани с лайна. Проснах се върху калдъръма и погледът ми се оказа обърнат назад към уличката, вече озарена от ослепително сияние, нашарено с пулсиращи сенки. Всички символи пламтяха. Но една конкретна сянка си оставаше неизменна: Мълчаливата сестра, парцалива и неподвижна, все така само малко повече от петно за очите въпреки сиянието от стената до нея.

Докато се изправях, се разнесоха ужасяващи писъци. Старата сграда заехтя от ноти, каквито не бяха излизали от никое гърло между стените ѝ в цялата ѝ дългогодишна история. Втурнах се да бягам, като се хлъзгах и пързалях — и от сиянието на уличката нещо ме подгони. Ярка назъбена линия криволичеше по петите ми, сякаш разкъсаната шарка се опитваше да си ме вземе обратно, да ме улови и подпали, така че да споделя участта, от която полагах толкова усилия да се измъкна.

Сигурно си мислите, че в такива случаи е по-добре човек да си пази дъха за бягането. Аз обаче съм открил, че понякога крясъците помагат. Улицата, по която свих, минаваше зад сградата на операта и беше доста оживена дори в този нощен час, макар и далеч не колкото Бояджийската улица, която минава покрай главния вход и по която пристигат посетителите. Моето… мъжествено реване ми разчисти донякъде пътя, а когато гражданите се оказваха прекалено бавноподвижни, аз или ги заобикалях, или пък, ако бяха достатъчно дребни и немощни, направо ги прегазвах. Пукнатината се показа на улицата зад мен; напредваше с бързи пресекливи стъпки, всяка придружена със звук като от трошенето на нещо скъпо.

Докато се извъртах странично, за да се мушна между двама патрулиращи стражари, успях да хвърля поглед назад и видях пукнатината да кривва наляво, виеше се по улицата подире ми. Хората почти не я забелязваха, вцепенени от сиянието на сградата на операта, чиито стени вече бяха обвити в бледи виолетови пламъци. Самата пукнатина се оказа нещо повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед — състоеше се всъщност от две пукнатини, движещи се близо една до друга, които постоянно се пресичаха; от едната бликаше гореща златиста светлина, а другата разкриваше всепоглъщащ мрак, който сякаш изсмукваше всеки светлик, паднал върху него. В пресечните точки златни искри заиграваха в мрака и каменните плочи се пръскаха.

Врязах се между двамата стражари, сблъсъкът ме завъртя и ме накара да заподскачам на един крак, за да запазя равновесие. Пукнатината пробяга под някакъв старец, когото бях съборил при бягството си. Нещо повече, пробяга през него и там, където мракът пресече светлината, нещо се скъса. По-малки пукнатини плъзнаха от всяка пресечна точка и обгърнаха мъжа за миг, преди той буквално да се пръсне. Червени късчета полетяха към небето и огънят ги поглъщаше толкова алчно, че малко от тях паднаха обратно.

Каквото и да говорят за бягането, най-важното при него е да отделяш краката си от земята възможно най-бързо — сякаш тя е обзета от силно желание да те нарани. Което в известен смисъл си е така. Хукнах със скорост, която би накарала моето бягащо от кучето „аз“ от сутринта да спре, за да провери дали краката му изобщо се движат. Още хора избухваха зад гърба ми, докато пукнатината минаваше под и през тях. Прескочих една каруца, която моментално се взриви зад мен и парчета горящо дърво засипаха стената, докато аз се гмурнах през един отворен прозорец.

Претърколих се и се изправих в нещо, което изглеждаше и определено миришеше като бордей от толкова ниска класа, че дори не знаех за съществуването му. Някакви фигури се гърчеха в сумрака от едната ми страна, докато профучавах през помещението, като пътьом съборих една лампа, една тръстикова маса, един скрин и един дребен мъж с тупе, преди да разбия на трески кепенците на задния прозорец на излизане.

Стаята зад мен пламна. Пресякох с трясък уличката, в която се бях озовал, оставих отсрещната стена да спре инерцията ми и драснах нататък. Прозорецът, през който бях минал, се напука от перваза до трегера и цялата сграда се разцепи. Двете пукнатини, светлата и тъмната, закриволичиха подир мен, набираха още повече скорост. Прескочих някакъв наркоман, проснат в уличката, и продължих да бягам. Доколкото можех да съдя по звука, пукнатината го излекува перманентно от порока миг по-късно.

Да държиш очите си насочени напред е второто правило при бягането — веднага след онова за вдигането на краката. Понякога обаче човек не може да спазва всички правила. Нещо в пукнатината изискваше вниманието ми и аз хвърлих още един поглед към нея.

Тряс! Отначало помислих, че съм налетял на някаква стена. Докато си поемах дъх за още тичане и крещене, отстъпих назад, само за да открия, че стената ме държи. Два гигантски юмрука, единият превързан и окървавен, стискаха жакета на гърдите ми. Вдигнах поглед, после го вдигнах още малко и открих, че се взирам в бледите очи на Снори вер Снагасон.

— Какво… — Не му остана време за повече думи. Пукнатината пробяга през нас. Видях как тъмната линия мина през северняка, назъбени разклонения плъзнаха по лицето му и от тях струеше мрак. В същото време аз бях прорязан от нещо горещо и непоносимо ярко, което ме изпълни със светлина и отнесе света със себе си.

Зрението ми се избистри тъкмо навреме, за да видя как челото на Снори връхлита срещу мен. Чух пукот от съвсем различен вид. От чупенето на носа ми. И светът отново изчезна.

Загрузка...