12.

На сутринта след разказа на Снори за кошмара в Севера никой от двама ни не обели и дума за това. Снори закуси в мрачно мълчание, но докато дойде време да потегляме, доброто му настроение се беше върнало. Много неща у този мъж бяха загадка за мен, но това го разбирах достатъчно добре. Всички ние използваме самозаблуда до някаква степен; никой не може да понесе пълната искреност, без тя да го реже на всяка крачка. В главата на човек просто няма достатъчно място за разума, редом с всички скърби, тревоги и ужаси. Свикнал съм да натиквам такива неща в тъмен килер и да продължавам напред. Демоните на Снори може да се бяха измъкнали на свобода в един спокоен момент предната нощ, докато седяхме и гледахме звездите, но сега той ги бе натирил обратно в някакъв свой си килер и беше залостил вратата. На този свят има достатъчно сълзи да се удавиш в тях, само че ние със Снори знаехме, че действието изисква необременен ум. Знаехме как да оставим такива неща зад гърба си и да продължим нататък.

Разбира се, той искаше да продължим към дръзкото спасение и кървавата мъст на север, докато аз исках да продължим към сладките жени и лекия живот на юг.



Още един ден пътуване: влага, кал, сиви небеса и силен вятър. Още един лагер край пътя с твърде малко храна и твърде много дъжд. Събудих се призори на следващия ден, за да открия с разочарование, че съм под същия капещ храст и мокрия плащ, в който се бях сгушил разтреперан предната вечер. Сънищата ми бяха пълни със странни неща. Отначало беше обичайният ужас на демона от операта, който ни дебнеше в тъмната дъждовна нощ. По-късно обаче кошмарът ми се изпълни със светлина и ми се стори, че някакъв глас ме зове от много далеч, от сърцевината на този блясък. Почти успявах да различа думите… а накрая, когато отворих очи с първия сивкав светлик на деня, като че ли зърнах през замъглените, премрежени процепи на очите си ангел с разперени криле, очертан в розово сияние, и най-сетне една дума стигна до мен. „Баракел“.



Още три дни яздене през непрестанния порой, който изпълнява ролята на роунско лято, и вече бях повече от готов да препусна обратно на юг към безбройните наслади на дома. Само страхът ме караше да продължавам по нашия маршрут. Страх от онова, което е зад нас, и страх какво ще стане, ако се отдалеча прекалено много от Снори. Дали пукнатините ще ме покрият от главата до петите, леейки светлина и жега, докато не се изпека хубавичко? Страхувах се също така от преследването му. Той щеше да знае в коя посока съм се отправил и макар да вярвах, че ездаческите ми умения ще ми позволят да поддържам безопасна преднина, нямах чак такова доверие в градските стени, стражите и охраната на двореца че ще успеят да задържат северняка отвън, след като спра да бягам.

На два пъти през следващите три дни зървах фигура, полувъображаема, през много мили дъжд, на далечните хребети, очертана в тъмно на фона на светлото небе. Здравият разум ми казваше, че това е някой овчар, вървящ след стадото си, или пък ловец, тръгнал по своите дела. Но всеки мой нерв ми нашепваше, че това е нероденият, спасил се от заклинанието на Мълчаливата сестра, който ни следва по петите. И двата пъти пришпорих коня си в галоп и принудих Снори да се друса редом с мен, докато надбягаме студения ужас, който ми вдъхваше тази гледка.

Средствата ни се топяха, затова се хранехме скромно, на малки порции, сготвени от селяци, на които не бих се доверил да хранят и коня ми. Изкарахме още две безсънни нощи, сгушени под навеси от клони и папрат, които Снори строеше до живия плет край пътя. Твърдеше, че това било всичко, от което се нуждае човек, за да спи, и хъркаше по цяла нощ. А пороя обяви за „хубаво влажно време“.

— На север от Хардангер децата тичат голи в такъв топъл дъжд. Не слагаме мечите кожи, докато морето не почне да замръзва — каза той.

За малко да му фрасна един.

Спях по-добре в седлото, отколкото в неговия подслон, но където и да ме застигнеше сънят, с него идваха и сънищата. Темата им винаги бе една и съща — някакъв вътрешен мрак, място на покой и усамотение, в което нахлуваше светлина. Първо се процеждаше през тънка като косъм пукнатина, после се усилваше, докато пукнатината растеше и се разклоняваше, а отвъд тънките рушащи се стени на моето убежище имаше някакъв блясък, прекалено ослепителен, за да го гледаш… и някакъв глас ме зовеше по име.

— Джал… Джал?… Джал!

— К-какво? — Събудих се стреснато, измръзнал и прогизнал на седлото.

— Джал. — Снори кимна напред. — Град.



На шестата вечер след потеглянето ни от Пентакост влязохме през портите на малък опасан със стена град на име Чами-Никс. Въпреки очакванията ми се оказа голямо разочарование, просто още един мокър роунски град, също толкова намусен и почтен като останалите. Нещо по-лошо, беше едно от онези проклети места, където местните се преструваха, че не знаят имперския език. Знаят го, разбира се, само че се крият зад един или друг древен говор, все едно се гордеят, че са толкова примитивни. Номерът е да повтаряш думите си все по-високо и по-високо, докато схванат какво им говориш. Това вероятно е единственото нещо, в което военното обучение ми помагаше. Много ме бива да крещя. Не мога да докарам съвсем гърмящия глас на Снори, но притежавам силен рев, който върши добра работа за хокане на недисциплинирани слуги, непокорни младши офицери и разбира се, като последно средство за сплашване на мъже, които иначе биха могли да забият меч в мен. Част от изкуството на оцеляването като страхливец е да не позволиш нещата да стигнат дотам, че страхливостта да ти проличи. Ако можеш да се измъкнеш с крещене от опасни ситуации, толкова по-добре, а в такива случаи хубавият мощен глас е от голяма полза.

Снори ме въведе в някакъв ужасен вертеп, подземна кръчма с нисък таван, напоена с миризмата на мокри тела, разляно пиво и дим на горящи дърва.

— Признавам, че е мъничко по-топло и едва-едва по-сухо, отколкото навън. — Пробих си път с лакти до тезгяха. Местните хора, тъмнокоси, мургави, с липсващи зъби или с белези от нож, се бяха струпали около малки маси в дъното сред облак тютюнев дим.

— Поне пивото ще е евтино. — Снори плесна може би последния ни медник между локвичките бира на тезгяха.

— Qu’est-ce que vous voulez boire?2 — попита кръчмарят, без да спира да бърше нечия плюнка от половницата, в която възнамеряваше да сервира.

— Кес-какво? — Приведох се над тезгяха. Вродената ми предпазливост беше заличена от шестте дена дъжд и лошото настроение, предизвикано от пороя. — Две бири. От най-хубавите, които имаш!

Мъжът ме удостои с най-празния възможен поглед. Поех си дълбоко дъх, за да повторя значително по-високо.

— Deux bieres s’il vous plait et que vous vendez repas?3 — отвърна Снори и плъзна медника напред.

— Какво значи това, по дяволите? — възкликнах, заглушавайки отговора на кръчмаря, и замигах насреща му. — Как… искам да кажа…

— Аз не говоря имперския език по рождение, нали се сещаш? — Снори поклати глава, като че ли бях пълен идиот, и взе първата половница. — Когато ти се наложи да научиш един нов език, започваш да проявяваш интерес и към другите.

Взех половницата от него и изгледах подозрително бирата. Имаше чужбински вид. Пяната образуваше островче, което ме навеждаше на мисълта за някакво далечно място, където никога не са чували за Червения предел и не цепят басма на принцовете. От това ми загорча в устата още преди да съм я опитал.

— Ние на север сме големи търговци, знаеш ли? — продължи Снори, макар че ум не ми побираше с какво съм показал, че може да се интересувам от въпроса. — Много повече стока влиза в пристанищата ни на товарни кораби, отколкото в трюмовете на корабите, връщащи се от набези. Доста северняци знаят по три, четири, даже пет езика. Ами че аз самият…

Извърнах се и понесох гадната си бира към масите, като оставих Снори да преговаря за храната на какъвто там изчанчен език беше нужен за целта.

Да си намеря място се оказа проблем. Първият плещест селяк, до когото се приближих, отказа да помръдне въпреки очевидно по-високото ми положение. Вместо това се сгърби над голямата паница с нещо, което приличаше на лайняна супа, но вонеше безкрайно по-зле, и ме пренебрегна. Промърмори нещо като „мърдет“, докато отминавах нататък. Останалите невъзпитани простаци също останаха по местата си и накрая бях принуден да се навра до една почти сферична жена, която пиеше джин от глинена чаша. Оня със супата продължи да ми хвърля злобни погледи, като при това си играеше с някакъв зловещ на вид нож — прибор, който по принцип не се изисква при консумацията на супа, — докато не се приближи Снори с бирата си и две чинии димяща карантия.

— Мръднете малко — заповяда той и цялата редица местни жители се сбута настрани. Съседката ми се затресе като желатин и преля вляво, оставяйки достатъчно място за новото попълнение.

Изгледах чинията пред себе си.

— Това е което всеки свестен касапин маха от… великодушно ще предположа, че е била крава… преди да я прати в кухните.

Снори се нахвърли върху яденето.

— А това, което оставиш ти, ще нахрани някой, който е наистина гладен. Яж, Джал.

Пак „Джал“! Скоро трябваше да си изясним тази работа.

Снори омете чинията си горе-долу за времето, нужно ми да реша коя част от моята изглежда най-малко опасна. Извади от джоба си комат стар хляб и почна да обира соса.

— Онзи човек с ножа има вид, сякаш иска да го забие в теб, Джал.

— Че какво можеш да очакваш от такъв тип заведения? — Опитах се да си докарам мъжествено ръмжене. — Човек получава за каквото си плаща, а скоро няма да можем да си позволим дори това.

Снори сви рамене.

— Изборът е твой. Ако искаш охолство, продай си медальона.

Сдържах се да не се изсмея на невежеството на варварина — доста озадачаващо невежество, защото бих предположил, че някой, свикнал на грабежи и плячкосване, ще има по-добро око за ценността на вещите, които смята да задигне.

— А бе какво си се хванал за моя медальон?

— Ти си смел човек, Джал — каза Снори без никаква връзка. Натъпка последния залък в устата си и задъвка с издути бузи.

Намръщих се. Зачудих се защо го казва — дали не беше някаква заплаха? Също така се опитвах да разбера какво е това, дето виси на върха на ножа ми. Сложих го в устата си. По-добре да не знам.

Накрая Снори успя да преглътне огромния си залък и обясни:

— Ти си предпочел Мейрес Алус да ти счупи пръста, отколкото да си платиш дълговете. И въпреки това си можел да се разплатиш с него по всяко време с тази твоя дрънкулка. Но си решил да не го правиш. Решил си да я запазиш и така си поставил паметта на майка си над собствената си безопасност. Това е вярност към семейството. Това е чест.

— Това са глупости! — Гневът ме надви. Бях прекарал скапан ден. Скапана седмица. Най-лошата в целия ми живот. Измъкнах медальона от неговото скривалище в малко джобче под мишницата ми. Трезвата преценка ме предупреждаваше да не го правя. Даже нетрезвата преценка ме предупреждаваше да не го правя, само че Снори ги беше изчерпал и двете. Снори и дъждът. — Това — казах — е обикновено парче сребро и аз не съм бил смел през целия си…

Снори го изби от ръката ми и медальонът описа блестяща дъга, преди да цопне в супата на споменатия вече мъж, като го опръска щедро с кафява гадост.

— Щом не струва нищо и не си смел, значи няма да отидеш да си го вземеш.

За свое изумление открих, че съм прекосил по-голямата част от разстоянието още преди Снори да изрече и третата дума. Мъжът със супата стана, крещеше някакви заплахи на неразбираемия си език; в тях отново присъстваше „мърдет“. Отблизо ножът му изглеждаше още по-неприятен и в отчаян опит да му попреча да го забие в мен аз го сграбчих за китката и в същото време го фраснах с всичка сила по гърлото. За нещастие брадичката му ми се изпречи на пътя, но все пак го отхвърлих назад и като премия стената го тресна по тила.

Стояхме там, аз замръзнал от страх, а той плюещ кръв и супа през дупките от липсващите си зъби. Бях се вкопчил в китката му на живот и смърт, преди да осъзная, че той не прави никакъв опит да ме намушка. В този момент забелязах, че все още стискам ножа за хранене в юмрука, който бях наврял под брадичката му. Факт, с който мъжът вече беше наясно. Взрях се с очакване в ръката му, държаща ножа, и той покорно я отвори и пусна оръжието да падне. Аз пък пуснах китката му, хванах верижката на медальона, която още висеше през ръба на паницата, и го извадих капещ от супата.

— Ако имаш проблем, селяко, обърни се към мъжа, който го хвърли. — Гласът и ръката ми трепереха от нещо, което се надявах да бъде сметнато за потисната мъжка ярост, но всъщност беше студен ужас. Кимнах към Снори.

Ритнах ножа на мъжа под масата, после махнах моя от гърлото му и се върнах да седна до северняка, като се погрижих да съм с гръб към стената.

— Копеле такова — промърморих.

Снори килна глава.

— Стори ми се, че човек, който би се върнал с меча ми срещу нероден, няма да се уплаши от един селяк с нож за хранене. И въпреки това, ако медальонът наистина не струваше нищо, щеше да се позамислиш, преди да се хвърлиш да си го вземеш.

Избърсах капачето с нещо, което бе напуснало град Вермилиън като носна кърпичка, а сега представляваше само сивкав парцал.

— Това е портретът на майка ми, невеж… — Супата се отстрани, за да разкрие под себе си обсипана с драгоценни камъни платина. — О… — Признавам, че ми беше трудно да преценя стойността ѝ през слоя мръсотия и замъглените си очи, но Снори не беше далеч от истината. Сега си спомних деня, в който дядо Гариус сложи медальона в ръката ми. Тогава той блестеше, улавяше светлината в шлифованите диаманти и я връщаше на искрици. Платината сияеше с онзи сребрист огън, който кара хората да я ценят повече от златото. В този момент си го спомних така, както не си го бях спомнял много години. Аз съм добър лъжец. Велик лъжец. А за да си велик лъжец, трябва да изживяваш лъжите си, да вярваш в тях толкова, че като си ги повториш достатъчно пъти, дори това, което ти е пред очите, да се поддаде на измамата. Всеки ден, година след година, аз взимах този медальон, въртях го в ръце и виждах само евтино сребро и стъкълца. Всеки път, когато дълговете ми растяха, си казвах, че медальонът струва малко по-малко. Казвах си, че няма полза да го продавам, и си поднасях тази лъжа, защото бях обещал на стария Гариус, който лежеше сакат и уродлив там горе, в своята самотна кула, че ще го пазя. И защото вътре бе портретът на мама и не исках да имам причина да го продавам. И така ден след ден лъжата неусетно се превърна в истина, а истината беше забравена и затворена толкова дълбоко, че седях там и отказвах на Мейрес Алус — лъжата бе станала толкова реална, че дори когато оня копелдак накара своя човек да ми счупи пръста, нито шепот от истината не достигна до мен и не ми позволи да предам това доверие, за да си спася кожата.

— Невеж какво? — попита Снори без злоба.

— Ъ? — Вдигнах очи от медальона. Един от диамантите се беше разхлабил, може би от удара в паницата. Остана в пръстите ми и аз го вдигнах. — Хайде да си вземем малко истинска храна. На мама не би ѝ се свидило.

И така се започна.

Блясъкът на медальона вече привличаше внимание. Някакъв мъж се взираше настойчиво от тезгяха, мъж с къса желязносива коса, с изключение на една странна широка ивица по темето, която беше черна като гарваново крило, сякаш годините са я пропуснали. Побързах да прибера медальона и той се усмихна, но продължи да гледа, сякаш през цялото време аз съм бил обектът на неговия интерес. За миг почувствах тръпка на разпознаване, макар че, кълна се, никога не бях виждал този мъж. „Дежа ву.“ Но то отмина и се заех с бирата.



Снори похарчи последните си пари за по-голяма купа помия, още бира и няколко квадрата място на пода на общото спално помещение на хана. Спалното, изглежда, имаше за цел да предотврати загубата на пияници, които иначе биха могли да тръгнат да си търсят място за спане и да се събудят в близост до някоя конкурентна кръчма. По времето, когато бяхме готови да се оттеглим, останалите местни ревяха някаква песен на старороунски.

— На полето, джанки на полето! — задудна Снори, надигайки се от мястото си.

— Чудесен певчески глас имате, без съмнение. — Тези думи дойдоха от един мъж наблизо, гушнал калаена чаша, пълна до ръба с тъмна течност. Вдигнах очи и видях, че е онзи със синкавочерната ивица сред посивяващата коса. — Аз съм Едрис Дийн. Пътник като вас. На север ли ще потегляте заранта? — Отдели се от тезгяха и се приведе към нас, за да го чуем през шумотевицата.

— На юг — отвърна Снори. Доброто му настроение се беше изпарило.

— На юг. Тъй ли? — Едрис кимна и отпи от чашата си. Видът му беше суров под усмивката. Усмивка, която не само стигаше до очите му, но и ги изпълваше с добродушие — нещо сложно за постигане, ако не си искрен. И въпреки това нещо в тънките белези по ръцете му, бледи през мръсотията, ме изнервяше. Както и якото му, но подвижно тяло под износения кожен жакет и ножовете от двете страни на кръста — не ножове за хранене, а по-скоро от онези, с които да разпориш мечка от корема до гърлото. На бузата му също имаше стар белег, минаващ по дължината на костта. Той привлече вниманието ми и ме накара да намразя този мъж, макар и да не знаех защо.

Едрис примлясна и извика на двамата, с които беше седял на тезгяха.

— На юг, казва.

Двамата дойдоха при нас.

— Това са моите другари. Дараб Воар и Мийган. — Дараб, изглежда, имаше примес на африканска кръв, мургав здравеняк, няколко сантиметра по-висок от мен, с най-черните очи, които съм виждал, и шарка от ритуални белези по врата, която се губеше под туниката му. Мийган обаче ме плашеше най-много: беше най-дребният от тримата, но с дълги жилести ръце и бледи очи, които гледаха втренчено и ми напомняха за Джон Резача. Под прикритието на нехаен интерес всички те ме огледаха с такова внимание, че настръхнах. Измериха и Снори и ми се прииска той да не беше оставил брадвата си при конете.

— Останете да пийнем по още една бира. Тези засега само загряват. — Едрис махна към масите, където пеенето бе достигнало нови висини.

— Не. — Снори не се усмихна. Беше се усмихнал на мечката; сега обаче изглеждаше мрачен. — Ще спим добре, с песен или без. — След тези думи обърна широкия си гръб на тримата и си тръгна. Аз си докарах една извинителна усмивка и заотстъпвах заднишком след него, тъй като инстинктът не ми позволяваше да предоставя пространството между плешките си на тези типове.

В сумрака на съседното помещение беше доста лесно да намеря Снори — той образуваше най-голямата бабуна.

— За какво беше всичко това? — изсъсках му.

— Проблем — отвърна той. — Наемници. Наблюдаваха ни половината вечер.

— Заради медальона ли? — попитах.

— Надявам се.

Прав беше: всички други варианти, за които можех да се сетя, бяха по-лоши от обир.

— Защо ще се разкриват? Защо ще действат толкова явно? — Не намирах никакъв смисъл в това.

— Защото не смятат да действат сега. Може би се надяват да ни подплашат и да ни подтикнат към необмислени действия. А ако ли не, поне да ни докарат някоя и друга безсънна нощ и да ни изнервят.

Настаних се до него, като сритах протегнатата ръка на някаква доста зловонна човешка бабуна и краката на друга. Утре щях да продам диаманта и да сложа край на тази нощна мизерия, в която трябваше да избираме между смрад и въшки или между студ и дъжд. Сгънах плаща си на възглавница и положих глава върху нея.

— Е — казах, — ако са искали да ни сплашат, получава им се. — Не откъсвах очи от сводестия вход към кръчмата и силуетите, които сновяха насам-натам зад него. — Проклет да съм, ако заспя. Чудя се дали…

Прекъсна ме познато мощно хъркане.

— Снори? Снори?

Загрузка...