16.

Стигнахме до Анкрат по граничните пътища между Роун и Гелет. Снори пътуваше с вродена предпазливост, която неколкократно ни опази от неприятности — задържа ни в една гора, докато опърпани от битка воини маршируваха на юг, отведе ни в царевичака, когато минаха разбойници, търсещи да сторят някакво зло. Аз желаех да избегна такива срещи повече и от Снори, само че сетивата ми бяха по-пригодени да засекат приближаваща се беда в претъпкана зала за пиршества или сред дима на опиумен салон, отколкото на конски гръб в открита местност.

В град Опен, само на няколко мили навътре в Анкрат, си купих по-свестни дрехи. Погрижих се да взема достатъчно качествени, за да личи, че съм изтъкната личност, макар че, разбира се, при нормални обстоятелства по-скоро бих умрял, отколкото да ме видят с яки ботуши и груби одежди, направени да издържат на сурово отношение. Бях отхвърлил идеята да позволя на някой роунец да ме снабди с плащ и шапка, но реших, че мога да изтърпя вниманието на един анкратски шивач. По време на пробата Снори непрекъснато сумтеше и тъпчеше на място, затова се наложи да го отпратя да си потърси брадва, която отговаря повече на вкуса му.

В мига, щом изчезна, започнах да изпитвам безпокойство. То нямаше нищо общо с лекото изопване на магията, която ни свързваше, и всичко общо с увереността, че некромантката, опитала се да ни убие в Чами-Никс, все още ни следва по петите. Тя или онова създание, което ме бе гледало иззад своята маска в операта. Капанът на Мълчаливата сестра е бил предназначен за него, вече бях сигурен в това. Тя е била готова да пожертва двеста души, включително някои от най-изтъкнатите граждани на Вермилиън — включително мен, да му се не види, — за да изпепели онова чудовище. Можех само да се моля пукнатината, която бях отворил в заклинанието ѝ при своето измъкване, да не го е пуснала на свобода. Освен това, разбира се, и други слуги на Мъртвия крал можеха да се спотайват зад всеки ъгъл. Даже в ателието на един шивач!

Накрая си тръгнах от Опен с чувство на облекчение. Беше ми станало навик да съм в движение и не бях сигурен, че някога вече ще се чувствам съвсем комфортно на едно място.

Заобиколихме Матераците, скръбна планинска верига, напълно лишена от величието на Аупите, и се добрахме до Римския път, който отдавна настоявах, че е трябвало да следваме през цялото време.

— Той е по-добре павиран, по-безопасен, снабден с ханове и бардаци на равни интервали, минава през поне двайсет известни градове…

— И е лесен за наблюдение. — Снори изведе Слейпнир върху древните павета. Тя мигновено зачатка по тях. В мислите си свързвам този звук, чаткането на конски подкови по камък, с цивилизацията. По селските пътища има само кал. Бих предпочел чаткане пред жвакане във всеки един момент.

— В такъв случай защо сега поемаме този риск?

— За по-голяма бързина.

— Има ли някакво… — Преглътнах думите. Имаше ли някакво значение? За Снори имаше. Жена му и по-малкият му син се намираха в плен от месеци, даже още преди да го домъкнат окован във Вермилиън. И ако бяха оцелели през цялото това време, превивайки гръб над някаква задача, възложена им от некромантите от Удавените острови, то едва ли няколко дена щяха да променят значително положението им. Само че не можех да му го кажа. Най-вече защото си обичам зъбите, но и защото ангелът, който ми шепнеше непрестанно, не би одобрил, а човек не иска да ядосва един ангел, живеещ под кожата му. Те са от най-лошия вид. — Напредвахме доста добре, докато се движехме с отмерен ход. Защо сега изведнъж трябва да увеличим скоростта? — Исках да го накарам сам да го изрече. За човек е по-трудно да се самозалъгва на глас и пред слушатели. Нека ми каже, че наистина вярва, че жена му и детето му са още живи.

— Знаеш защо. — Той ме изгледа мрачно.

— И все пак, кажи ми — настоях.

— Гласовете. Трябва да приключим с тази работа, да свалим от себе си проклятието на онази кучка, преди гласът, който чувам, да е спрял да предлага и да почне да заповядва.

Това ме остави с увиснало чене и онемял. Рон измина с тропот още двайсетина крачки по Римския път, преди да се опомня достатъчно, за да си затворя устата.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че ти не чуваш глас? — Снори се изви в седлото и ме изгледа навъсено. Въсенето му веднага напомняше на човек, че той дава имена на брадвите си.

Трудно бих могъл да отрека. Гласът, който беше шепнал отвъд границата на слуха ми в Компер, от ден на ден ставаше все по-ясен, а напътствията му — по-чести. И се усилваше всяка заран. Отначало си въобразявах, че това са имали предвид хората като братовчедката Сира, като ме подтикваха да се вслушам в съвестта си. Мислех си, че може би изобилието на чист въздух и липсата на алкохол са отворили съзнанието ми за досадния монолог на съвестта, както никога в живота ми. Сутрин след сутрин набожни поучения обаче ме накараха да се усъмня в тази теория. Със сигурност не бе възможно всички хора да носят в главата си някакъв отвратително морален воайор, който да ги тормози през всеки миг от живота им, нали? Та как биха могли да запазят дори късче здрав разум? Или пък да се забавляват?

— И какво ти говори този глас? — попитах, без все още да признавам нищо.

Снори върна поглед към пътя отпред, излагайки пред погледа ми могъщите си рамене.

— Аз съм заклет в мрака, Джал. Той ме пронизва целия. Що за тайни мислиш, че нашепва нощта?

— Хмм. — Това не ми звучеше добре, макар че честно казано не бих имал нищо против да се сменим. И без това от мрака в дълбините на съзнанието ми непрекъснато извираха отвратителни предложения. Повечето ги пренебрегвах без особена трудност. От друга страна, да бъда укоряван на всяка крачка за собствените си морални недостатъци се оказваше крайно дразнещо. — Този глас има ли си име?

— Тя нарича себе си Аслауг.

— Тя? Ти си получил жена? — Не можах да скрия недоволството в гласа си. Нито пък се опитах.

— Локи легнал с една йотнар, красавица със сянка на паяк. — Снори изглеждаше смутен, в момента нямаше и помен от разказвача в него, колебаеше се, сякаш повтаря непознати детайли. — Тя му родила сто дъщери в тъмните кътчета на света и никоя от тях никога не излизала на светло. Старата Елида ни разказваше тази история. Сега една от тези дъщери крачи в моята сянка.

— Значи ти получаваш красавица с мръсно съзнание, а аз — набожен убиец на радостите. Къде му е справедливостта?

— Име? — Снори ми хвърли един поглед през рамо.

— Баракел. Предполагам, че татко е дуднел нещо за него от амвона. Но проклет да съм, ако името ми е познато. — Бях сигурен, че Баракел охотно ще ми проглуши главата с потеклото си, ако му дам тази възможност. Той ми изглеждаше безплътен глас, който харесва звука на собствените си приказки. За щастие посещенията му се ограничаваха до няколкото минути, през които слънцето изгряваше — през останалото време можех до голяма степен да го пренебрегвам. А тъй като бях изтъкан целият от грехове, които се нуждаеха от заклеймяване, това не оставяше много време за други теми.

— Е — каза Снори, — пределно ясно е, че трябва да побързаме, преди Баракел да те е превърнал в свестен човек. И преди Аслауг да е превърнала мен в лош. Тя не те обича, Джал, трябва да го знаеш.

— Ти пък да беше чул какво има да каже Баракел за моя избор на погански спътник. — Нелош отговор, но дразнещото бе, че моят ангел издигаше Снори на нещо като пиедестал по време на сутрешните ни разговори, затова може би беше по-добре, че севернякът не го чуваше.

Яздихме цял ден и както никога, слънцето припичаше. Изглежда, Анкрат се радваше на лятото, което толкова дълго ни беше отказвано по пътя. Може би времето изкривяваше преценката ми, но трябва да кажа, че Анкрат ми се стори чудесно кътче от империята: липсваше му роунската поквара, плодородните земи бяха добре обработвани, селяните — приятно смирени, а търговското съсловие — раболепно колкото си щеш в опитите да докопа някоя пара̀.

През целия ден наблюдавах изкъсо Снори, търсейки някакъв признак на зло, макар че нямах никаква представа какво ще правя, ако го забележа. Да бъда прикован към жаден за битки викинг, потеглил на самоубийствена спасителна мисия, си беше достатъчно тревожно. А сега бях прикован към такъв, който можеше в миг да се превърне в изчадие на нощта.

Денят обаче мина достатъчно спокойно и Снори не показа никаква склонност към традиционните демонски стремежи, макар да бях убеден, че сянката му е доста по-тъмна от тази на всеки друг, и открих, че от време на време се взирам в нея, търсейки някаква следа от новата му господарка.

Моят собствен малък дар от Мълчаливата сестра ме събуди в мига на изгрева, точно докато петлите си прочистваха гърлата за първото кукуригане за деня.

— Езичникът е станал слуга на мрака. Трябва да го разобличиш пред някой подходящ член на църковната инквизиция. — Баракел говореше съвсем тихо, но е трудно да пренебрегнеш глас, който звучи зад тъпанчето ти. Освен това тонът му беше много дразнещ.

— Ка… какво?

— Накарай да го арестуват.

Прозях се и се протегнах. Беше приятно да се озова отново в легло, макар и без компания.

— Мислех, че Снори е златното ти момче. Въплъщение на всичко, към което трябва да се стремя?

— Дори един езичник може да притежава черти на характера, достойни за възхищение, а в дивите земи е трудно да намериш добър пример за подражание, принц Джалан. Както и да е, липсата на истинска вяра у него го е оставила открит за обладаване и той вече е неспасяемо омърсен. Дибата и огънят са последният му шанс да смекчи присъдата си в ада.

— Хммм. — Почесах се по топките. Непознатите бълхи бяха малка цена за удобството на леглото. — Съмнявам се, че ще ми благодари за тази услуга.

— Желанията на Снори не са от значение, принц Джалан. Злото, което го е обладало, трябва да бъде изгорено. Тя трябва да бъде хвърлена в огъня и…

— Тя? Значи познаваш спътницата на Снори? Да не ти е стара приятелка?

— Излагаш душата си на опасност всеки път, когато ми се присмиваш, Джалан Кендет. Аз съм Божи служител на земята, спуснат от небесата. Защо…

— Защо Бог е създал бълхите? Казвал ли ти е? Аха! Спипах една — гадинка дребна! — Цъкнах я между два нокътя. — Е, какво имаме за днес, Баракел? Нещо полезно, което би трябвало да знам? Дай да чуем нещо от божествената ти мъдрост. — Не че не вярвах, че той е ангел, и определено не се канех да оспорвам съществуването на такива — по шията ми още имаше синини от ръцете на един мъртвец, който се беше опитал да ме удуши, — просто ми се струваше, че Баракел трябва да е доста жалък пример за тях. В края на краищата от ангелите се очаква да се извисяват над теб, целите в злато и пера, стиснали пламтящи мечове, и да говорят мъдрости с божествен глас. А не да се крият и да ме тормозят да ставам всяка сутрин с глас, който подозрително прилича на този на баща ми.

Баракел запази мълчание известно време, а после някакво петле нададе дрезгаво приветствие към наближаващото утро и аз реших, че моят ангел си е отишъл.

— Тъмни пътници пред теб. От пламък родени. Един принц ги е пратил. Принц на злото, на мрака и отмъщението, принц на мълнията. Трънен принц. Те са негово дело. Вестители на идещата гибел.

Тези думи ме накараха да се събудя пак със сепване.

— Такива глупотевини можех да получа от дъртата гадателка на доктор Тапрут за половин медник. — Пак се прозях и се почесах. — Какъв принц? Каква гибел?

— Трънения принц. Онзи, чиито действия ще изсипят рая в ада и ще разкъсат света. Дарбата му е смърт за ангелите, смърт за… — Гласът му благословено заглъхна — явно слънцето се беше издигнало над хоризонта някъде отвъд мухлясалите предели на стаята ми.

Протегнах се, прозях се, почесах се, обмислих края на всичко съществуващо, а после отново заспах.

Тръгнахме си от хана след закуска от дроб и пържени картофи, прокарана с една малка бира. Дотук прочутата анкратска кухня се оказваше най-малко привлекателната част от страната, но седмиците на непрекъсната езда отварят апетита на човек дотам, че е готов да опита всичко. Дори конско.

След като излязохме пак на Римския път, се отдадох на обичайното си бленуване, което в дивото е много вероятно да те убие, но е един от луксовете, позволявани ни от цивилизацията. Едновременно с това осъзнах, че нямам представа що е то дроб и че не искам никога повече да хапна такъв, особено пък на закуска и с чесън.

Снори прекъсна тази нишка на разсъжденията ми, като се закова точно пред мен. Пътят ни беше препречен от опърпана групичка, движеща се на север към град Крат. Някои теглеха ръчни колички, други пъшкаха под тежестта на своите притежания, а трети просто развяваха парцалите, които носеха. И сред тях не се виждаше нито един чист крайник: всички бяха почернели от някаква мръсотия.

— Бегълци — каза Снори.

„Тъмни пътници.“ В ума ми отекна ехо от пророчеството на Баракел.

Като ги застигнахме, видях, че много от тях имат рани, все още отворени и кървящи, и всички до един — мъже, жени, деца — са почернели от пепел или спечена кал, или и двете. Снори смушка Слейпнир и започна да се проправя път през опърпаната сган, като сипеше извинения. Аз го последвах, като гледах да не позволявам на някой от тях да ме докосне.

— Какво е станало тук, приятелю? — Снори се приведе от седлото към някакъв висок мъж, мършав по селяшки и с грозна рана върху темето.

Мъжът го изгледа с празен поглед.

— Грабители — промълви едва-едва.

— Откъде идете? — попита Снори, само че мъжът вече се беше извърнал.

— От Норлес — обади се една жена от другата му страна, побеляла и накуцваща. — Изгориха го. Там вече няма нищо за нас.

— Войниците на барон Кен ли? Анкрат във война ли е? — Снори се намръщи.

Жената поклати глава и плю.

— Грабители. Хора на Ренар. Цялата земя гори. Понякога са рицари и войници, понякога обикновена паплач. Скитащи отрепки. — Тя се извърна със сведена глава, потънала в своето нещастие.

— Съжалявам. — Снори не се опита да я ободри, нито да я залъгва, че положението ѝ скоро ще се подобри, но все пак каза нещо. Повече, отколкото бих направил аз. Тръсна юздите и продължи нататък.

Подминахме бегълците, може би трийсетина души, и увеличихме скоростта. Беше истинско облекчение да се отървем от миризмата им. Аз самият бях беден в продължение на два-три дена и хич не ми хареса. А оцелелите от Норлес поначало не бяха имали кой знае какво, а сега имаха само нужди.

— Надяват се да се оставят на милостта на крал Олидан — каза Снори. — Дотам са стигнали в отчаянието си.

Още се дразнех колко много знае севернякът за земите, които се намират през цяло море от неговите. Аз, разбира се, бях чувал за Олидан. Репутацията му беше стигнала дори до моя уютен свят: баба се оплакваше предостатъчно от интригите му. Само че кой управляваше в Кеник и какви бяха отношенията между Анкрат и калния му съсед, нямах представа. Снори ме беше укорил за плитките ми познания по история на империята, но аз му отвърнах, че историята представлява само стари новини, пророчество с отдавна изтекъл срок на годност. Текущите дела са повече в мой стил. Особено моите текущи дела, а тях Крат можеше да ги подобри безгранично. Там щеше да има вино, жени и песни, каквито много ми липсваха по време на дългото ни, изпълнено с несгоди пътуване — най-вече жените. Освен това какво по-добро място да намерим някой мъдрец, който да разбие оковите на Мълчаливата сестра, привързващи ме към Снори?

Римският път ни носеше по-бързо от река и зърнахме град Крат в момента, когато слънцето се спускаше зад кулите му, създавайки черна архитектура от шпилове и стени. Бях чувал, че столицата на Олидан съперничела на Вермилиън по величието на сградите си и богатствата, вложени в тухли и хоросан. Мартус го беше посетил с една делегация преди две години и описа анкратския дворец като останка от някаква кула на Строителите, само че брат ми винаги лъже на поразия и скоро щях да имам възможност да преценя сам.

— Трябва да заобиколим. — Снори беше изостанал и когато се обърнах, цялото му лице тънеше в сенки, само изпъкналото му чело и скули улавяха червената светлина на залеза.

— Глупости. Аз съм принц на Предела. Имаме споразумение с анкратците и е мой дълг да посетя краля им. — Дългът нямаше нищо общо. Крат беше най-добрият ми шанс да разруша проклятието на Мълчаливата сестра. С малко късмет бих могъл да убедя крал Олидан да ми помогне. Той със сигурност имаше някакъв магьосник на своя служба. А и дори без помощта му в такъв древен град сигурно се спотайваха един или друг вид заклинатели. Досега не бях отдавал голямо значение на тези неща. Наричах ги „дим, огледала и стари кокали“. Но даже един принц на Червения предел може понякога да преразгледа мнението си.

— Не — отсече Снори. Не можех да видя очите му в слабата светлина и докато сенките се протягаха през пътя, си спомних, че това трябва да е времето, когато тя му говори. Аслауг, неговият тъмен дух, сигурно нашепваше отровните си думи, докато слънцето залязваше.

— Да се втурнеш там презглава без никаква подготовка не свърши голяма работа първия път, нали? Искаш ли да спасиш Фрея? Малкия Егил? Да насечеш Свен Скършигребло на парчета? Време е да започнеш да използваш главата си, да разбереш срещу какво сме изправени и да съставиш план. — Трябваше да докосна чувствата му по някакъв начин, макар и с риск да събудя викинга в него и да си понеса последствията. — Това е град Крат. Колко от световното знание идва точно оттук? Ако се разровиш достатъчно надълбоко в каквото и да било, казано от мъдреците, ще откриеш в дъното му документ от хранилищата на Луува. — Млъкнах, за да си поема дъх, изчерпал всичко, което можех да си спомня от приказките на учителите ми за Крат. — Няма ли времето тук да е добре проведено? Може би ще получим съвет за природата на нашия враг. Или противоотрова срещу стреличките на блатните духове. Или може би дори лек срещу наложеното ни проклятие. Поемаш рисковете на Римския път, носейки се с пълна скорост на север, с надеждата да успееш, преди мракът да те съблазни… а решението може да се намира току зад тези стени. Мълчаливата сестра не е единствената вещица в Разделената империя, съвсем не. Хайде да намерим някой, който може да ни помогне.

Стояхме един срещу друг, носовете на конете ни почти се докосваха и аз чаках някакъв отговор.

Мълчанието се проточи.

— Имаш право — каза накрая Снори и пришпори Слейпнир към града.

Облекчението, което ме заля, беше краткотрайно. Изведнъж ми хрумна, че не знам със сигурност на кого говори той. На мен или на своя демон? Изчаках минутка, после свих рамене и препуснах след него. На кого му пука? Бях получил каквото исках. Шанс. В края на краищата това е всичко, от което се нуждае човек: голям град, пълен с грях и поквара, и шанс.

— Аслауг говори за теб — каза Снори, когато се изравних с него. — Казва, че светлината ще те привлече на своя страна — ще те постави на пътя ми. — Гласът му беше унил. — Съмнявам се, че дъщерята на Локи може да изрече нещо, което да не е наполовина лъжа, но тя има меден език, а и дори полулъжата си е полуистина. Така че послушай ме, като ти казвам, че би било… лош съвет… да се опитваш да ме спреш.

— Ха. — Плеснах го по рамото и ми се прииска да не го бях правил, защото по ръката ми пропука болезнена магия. — Снори, сещаш ли се за човек, който е по-малко вероятно да се вслуша в един ангел, отколкото аз?



Крат разтвори обятията си, за да ни приеме. Яздехме по брега на реката и се наслаждавахме на топлата нощ. По цялата си дължина прашният път бе огряван отляво от ханове, а отдясно — от закотвени шлепове с фенери по палубите. Жителите на града пиеха на маси и бурета, събрани на групички, излегнали се на тревата или по палубите на шлеповете. Пиеха от глинени чаши, калаени халби, дървени паници, от делви, бутилки, буренца и кани — методът на доставка бе също толкова разнообразен като напитките, изливащи се в това множество от гърла.

— Весели хора са тия кратийци. — Вече бях започнал да се чувствам тук като у дома си. Всякаква жажда за пътешествия се бе изпарила в мига, щом надуших евтино вино и още по-евтин парфюм.

Един доста зачервен селянин прекоси пътя пред нас заднишком, със залитане, като някак си съумяваше да държи половницата си под такъв ъгъл, че да не разлее и капка бира, макар че се клатушкаше все едно е в морето в бурна нощ. Снори ме изгледа ухилено; мрачното настроение, в което го бе оставила Аслауг, вече се разсейваше.

Една тълпа на близкия шлеп поде хором „Жалбата на фермера“, мръснишка балада, която в седемнайсет куплета описва какви забавления може да извлече човек от добитъка си. Знаех я добре, макар че в Червения предел мъжът, на който „младо му сърце не трае, за овчици все мечтае“ е роунец, а не планинец.

— Днес сигурно е някакъв празник. — Снори вдиша дълбоко; въздухът бе напоен с миризмата на печащо се месо. Миризма, която кара стомаха ти да закъркори след дълъг ден на пътя. Стомахът на Снори направо ревеше. — Не може да е така всяка нощ.

— Изгубеният принц се върна. Не знаехте ли? — каза една пияна жена, минаваща покрай нас, и посегна да опипа бедрото на Снори. — Всички го знаят! — Тя смени посоката и тръгна редом със Слейпнир, а ръката ѝ продължаваше да изследва крака на северняка. — Леле-мале! Тук долу има доста месце!

Някакъв съпруг или ухажор успя да дръпне ръката ѝ и да я извлече настрани, като се мръщеше през цялото време, но трудно би могъл да обвини Снори. Което в крайна сметка вероятно беше за добро. Изпратих я с поглед. Беше примамлива също като печеното, по свой собствен начин — добре охранена, някои биха я нарекли дебела, само че весела, с искрици в очите. Даже повечето ѝ зъби си бяха на мястото. Въздъхнах. Бях прекарал прекалено дълго време на пътя.

— Изгубеният принц ли? — Баракел май беше споменал нещо за принц.

Снори сви рамене.

— Ти си изгубен принц. Изглежда, те винаги се появяват отново. Някакъв си блуден син се е върнал. Ако това поставя местните в добро настроение, само ще ни улесни живота. Влизаме, взимаме каквото ни трябва и се махаме.

— Звучи ми добре. — Разбира се, не говорехме за съвсем едно и също — но наистина звучеше добре.

Прекосихме Сейн по Кралския мост, хубава широка конструкция, крепяща се на дебели колони, които би трябвало да са преживели Хилядата слънца. Крат започваше от кейовете на отсрещния бряг, простираше се по ниските хълмове и стигаше до стените на Стария град, където живееха заможните, загледани надолу към своята собственост. Насред всичко това стърчеше в очакване Висок замък. Оставих наклонът да ни води и той ни отведе в зле осветен квартал, където от канализацията лъхаше смрад и пияници се клатушкаха по тясна ивица по средата на улиците, без да се доверяват на сенките.

— Ще си намерим някакво местенце тук за през нощта — казах. — Нещо непретенциозно. — Утре щях да съм отново принц, тропащ на портите на Олидан. Но тази нощ исках да се възползвам в пълна мяра от своята анонимност и да се насладя до насита на благата на цивилизацията. И по-точно благата на една упадъчна цивилизация. Щом Баракел така или иначе щеше да ме събуди по първи петли с лекция за морала, защо пък да не осмисля усилията му? Освен това, ако намерех достатъчно долнопробна дупка и се събудех сред толкова грях, колкото се надявах, той можеше да реши изобщо да не се появява.

— Там? — Снори посочи по улица, достатъчно широка, та по нея да има кръчми. Къщите тук бяха на три етажа, всеки от тях укрепен с тежки греди и стърчащ над по-долния, така че надвисваха над улицата. Дебелият пръст на Снори ме насочи към една от няколкото висящи табели.

— „Падащият ангел“. Звучи ми подходящо. — Зачудих се как ли би го приел Баракел.

Предадохме конете си на един коняр и последвах Снори в кръчмата. Той трябваше да се наведе, за да избегне фенерите над входната врата, и когато отстъпи настрани, помещението се разкри пред мен. Истинска дупка, населена със сбирщина от най-опасните на вид мъже, които съм зървал извън бойна яма… а вероятно и в нея. Инстинктът ме подтикваше да се врътна кръгом и да намеря някое не толкова страховито заведение, само че Снори вече се беше настанил на една маса, а след като го видях как разпердушини бандата на Едрис в планините, чувствах, че може би ще е по-безопасно да се държа близо до него, вместо да си опитвам късмета сам навън.

„Ангелът“ си миришеше нормално: на пот, коне, изветряла бира и скорошен секс. Слугинчетата изглеждаха измъчени, а тримата кръчмари — нервни; даже курвите си стояха на стълбите и надничаха през перилата, сякаш вече не бяха толкова уверени в избора си на професия. Стори ми се, че повечето клиенти, препълнили заведението от предната стена до дъното, не са от редовните. Всъщност, докато се плъзгах по пейката, за да се настаня до своя викинг, забелязах, че клиентелата тази вечер изглежда също толкова разнородна като северняк и жител на Червения предел. Нубанецът до камината вероятно беше пропътувал най-голямо разстояние. Беше здравеняк, покрит с племенни белези, сериозен и бдителен. Видя, че го зяпам, и ми се ухили.

— Наемници — промърмори Снори.

Всъщност и аз вече бях забелязал, че почти всеки мъж тук носи оръжие, повечето по няколко, и то не от цивилизованите кинжали и рапири, а големи мечове, брадви, сатъри, ножове за кормене на мечки — и най-големия арбалет, който бях виждал, заел по-голямата част от масата пред нубанеца. Неколцина от мъжете имаха нагръдници, мръсни и очукани, сякаш от тежка служба; други — стари ризници или ватирани жилетки с пришити тук-там бронзови плочки.

— Можем да опитаме онова заведение по-надолу по улицата, „Червеният дракон“ — предложих, докато Снори вдигаше ръка да поиска бира. — Да си намерим нещо не толкова претъпкано и… — повиших глас, за да надвикам гълчавата от съседната маса — шумно.

— Тук ми харесва. — Снори вдигна ръката си по-високо. — Бира, жени, бира! В името на Один!

— Хммм. — Виждах много карти и зарове, но нещо ми подсказваше, че печеленето на пари от тези хора може да се окаже краткотрайно удоволствие. До Снори някакъв стар беззъб мъж сърбаше бирата си от чиния, като успяваше да разлее повечето по сивата четина по брадичката си. До стареца седеше младеж, който сигурно още не се бръснеше, слабичък и съвсем обикновен на вид, с изключение на деликатните си черти, които биха могли да го направят красив при подходящо осветление. Той ми хвърли една свенлива усмивка, но честно казано, не вярвах нито един от двамата да е такъв, какъвто изглежда. Щом седиш в компанията на разбойници като тези, които изпълваха „Ангела“, трябва да имаш нещо кораво в себе си, а вероятно и зъл нрав.

Бирата ни пристигна — тропнаха я пред нас в глинени чаши, преливащи от пяна. Чашите бяха груби изделия, изработени набързо за най-ниската цена — от онези, които очакваш да бъдат счупени. Отпих от моята — бирата горчеше — и избърсах белия мустак. От другия край на стаята, през дима и сновящите тела, някакъв грамаден мъж се взираше злобно в мен. Лицето му приличаше на тъпо оръжие за разбиване на врати, а главата и раменете му стърчаха над околните. Отляво на великана някакъв мъж, който изглеждаше прекалено дебел, за да е опасен, но някак си все пак съумяваше да изглежда страшен, с проскубана брада, висяща над множество гуши, изучаваше със свинските си очички тълпата, докато гризеше месото по един кокал. Отдясно седеше единственият човек с нормални размери в тази тройка, който изглеждаше някак абсурдно в сянката на другите двама, и въпреки това аз бих го заобиколил най-отдалеч. Всичко в него крещеше „воин“. Ядеше и пиеше с настървеност, която ме безпокоеше, а щом един човек може да те безпокои от другия край на претъпкана стая просто като си реже телешкото, значи вероятно не би искал да го видиш да вади стомана.

— Знаеш ли, наистина мисля, че ще ни е по-добре в „Червеният дракон“ — казах и оставих преполовената си чаша. — Това тук явно е частно празненство… Не мисля, че е безопасно да останем.

— Разбира се, че не е. — Снори ме дари със същата обезпокоителна усмивка като тогава на планината. — Точно затова ми харесва. — Вдигна чашата си и едва не оплиска с пяна друг член на бандата, мъж с тънки мустачки и невероятно количество ножове по себе си. — Месо! Хляб! И още бира! — Можех да си го представя в залата за пиршества на неговия ярл, на събрание на клановете, стиснал рог за пиене. Изглеждаше по-отпуснат, отколкото го бях виждал от бойните ями на Вермилиън насам.

Забелязах как грозният великан ми хвърли още един мръсен поглед.

— Ей сега се връщам. — Надигнах се тежко и се отправих навън, за да се облекча. Ако моят почитател в другия край на кръчмата станеше и се приближеше да търси свада, вероятно щях да се подмокря, така че да изляза от полезрението му, за да отвърна на повика на природата, ми се струваше добър ход.

Оказа се, че „Падащият ангел“ не е напълно лишен от класа. Имаха си свястна, специално изградена стена за пикаене и малък канал, вливащ се в уличната канавка, който да отвежда употребената вече бира. Макар че фактът, че някой лежеше по лице в канавката и кръвта му изтичаше в нея, разваляше донякъде иначе приятната картинка на живота, течащ през не толкова здравите артерии на Крат. По улицата зад него сновяха главорези и прости работници, домакини с благоверните си, продавачи на храна на клечка — зървах ги в светлината на един фенер, губех ги от поглед, а после ги зървах пак в светлината на друг, докато минаваха покрай жриците на любовта на ъгъла и изчезваха, за да не се върнат повече.

Свърших си работата и влязох обратно в кръчмата.

— … го мислите, но ще сгрешите.

Бях прекарал отвън две минути, най-много три, но при връщането си заварих Снори заобиколен от наемници, да си разменят истории като стари приятели.

— Не — продължи Снори, извърнал наполовина гръб към мен. — Казвам ви, че не е. Да, признавам, може да си помислите така, като го гледате. Но аз го измъкнах от едно място, където го бяха вързали за някаква маса и искаха информация от него, с извадени ножове. И тук не говорим за нежно боцкане — канеха се да му отрежат някои части, които биха му липсвали. — Снори пресуши остатъка от пивото си. — И знаете ли какво им каза той? Ревеше насреща им. Чух го отвън в коридора. „Никога няма да проговоря!“ Крещеше им го в лицата. „Извадете клещите, ако искате. Нажежете ги на въглените. Нищо няма да кажа.“ Това е човек, който има огън в сърцето си. Може да изглежда, че само се перчи, но при него не можете да вярвате на усета си. Храбър мъж. Нападна един нероден сам-самичък. Онази твар беше може би дванайсет стъпки задгробен ужас, беше ме обезоръжила, и ето ти го Джал връхлита, размахал меч… — Снори хвърли поглед към мен. — Джал! Тъкмо говорех за теб. — Махна през масата. — Направете място! — И те се подчиниха, двама главорези с кръвнишки поглед се разделиха, за да се мушна между тях. — Тези славни момчета са брат Сим — той посочи слабичкия младеж, — брат Елбан, брат Гейнс… — Посочи стареца и един светлокос здравеняк. — Ами, те всички са братя. Това е нещо като свещен орден на пътя, само че без „свещен“. — Махна с полуоглозгания кокал надолу по редицата. — Братя Грамло, Емер, Родат, Йоб… — Онзи с ножа, един строг гладко избръснат мъж и двама по-млади с жълтеникава кожа, единият с белег на бузата, а другият — сипаничав. — Още бира! — И Снори тупна по масата толкова силно, че всичко на нея подскочи.

Някак си гръмкият глас на Снори беше разчупил напрежението и „Ангелът“ живна. Персоналът се отпусна, момичетата слязоха от стълбите да практикуват занаята си и смехът се заизлива по-волно. Може би аз бях единственият, който все още се чувстваше нещастен. В природата ми е заложено да избягвам опасностите при всяка възможност, а отпуснато или не, това братство, с което се бяхме събрали, излъчваше опасност от всяка своя пора. Освен това магията на Снори не беше стигнала до всички кътчета на стаята. Още чувствах враждебния поглед на великана да прогаря тила ми. Грабнах сложеното пред мен пиво и го изпих с надеждата да притъпя усещането.

Облекчението дойде мигновено. Съблазнителна мекота се притисна към шията ми, замествайки чувството, че ме наблюдават, къносани къдрици се посипаха по рамото ми, тънки ръце се заеха да ме масажират и ръбът на корсет от китови кости се долепи към гърба ми.

— Къде ти е усмивката, красавецо? — Тя се приведе край мен, излагайки на показ достойнствата си. Бледи ръце се плъзнаха надолу по гърдите ми, по плоския ми корем. Признавам, че седмиците на нежелана физическа активност и лишения бяха стопили всичките ми тлъстини. — Сигурна съм, че ще мога да я намеря. — Пръстите ѝ се плъзнаха по-надолу. Дългогодишният опит в подобни ситуации ми помогна да задържа вниманието си раздвоено между разсейващите гърди, поднесени върху бюстието, и местоположението на собствените си ценности. Тя се приведе и пошушна в ухото ми: — Сали ще оправи всичко.

— Благодаря, но не. — Сам се изненадах. Тя все още бе млада и не бе загубила природната си хубост. Тепърва горчивият вятър на опита, духащ из задните улички на такива места, щеше да я лиши от нея. Само че аз не съм в най-добрата си форма, когато съм облян в студена пот, а инстинктът, който притежава всеки страхливец, ми казваше да бягам. При такива обстоятелства ищахът ми омеква.

— Сигурен ли си? — Тя се приведе още по-близо, полюшваше гърди и дишаше в ухото ми.

— Нямам пари — казах, при което топлотата мигновено се отцеди от лицето ѝ и очите ѝ се откъснаха от мен, за да потърсят други възможности. Снори, разбира се, привлече вниманието ѝ, обаче се беше сврял дълбоко в своя ъгъл и нагъваше голяма телешка мръвка с такава свирепост, че Сали вероятно се усъмни, че би могла да се съревновава с нея. Затова изчезна сред вихър от поли. Нервен или не, аз все пак се обърнах да я изгледам как се отдалечава и открих, че съм станал обект на изследване на двама ветерани — побелели, но слаби и жилави като стара кожа. В очите им личеше същата безстрастна замисленост, която бях видял, когато Джон Резача ми взимаше мярката. Обърнах се пак към чинията, загубил апетита си. Някой беше нарекъл тия двамата братя Лъжеца и Роу. Нямах желание да открия как са получили имената си. Гръмкият смях на Снори помете страховете ми, макар че все пак трепнах, когато тресна брадвата си върху масата.

— Не. Ей това е брадва! Твоето прилича повече на брадвичка.

Докато Снори плещеше за галери, конструкцията на брадвите и цената на осолената риба, аз се озъртах толкова скришом, колкото е възможно над ръба на халба бира. С изключение на тройката пред мен, състояща се от грамадния, дебелия и смъртоносния, другата маса, изглежда, се бе отдала на по-сериозни дела от изпразването на бъчви. В една ниша отсреща двама мъже обсъждаха нещо на една маса. Малкото части броня по телата им бяха с много по-добро качество от всичко, с което разполагаха братята. И двамата бяха високи, с тъмни коси — на единия права, на другия къдрава, — по-възрастният може би на трийсет, с великодушно лице, за което сегашният мрачен израз вероятно не бе привичен, а другият — млад, съвсем млад, може би още нямаше осемнайсет, само че опасен. Ако останалите братя задействаха предупредителните ми звънци, то това момче с остри черти направо ги избиваше от камбанарията. Хвърли ми поглед в мига, щом спрях очи върху него: втренчен поглед, който ми казваше да се извърна.

Бирата продължи да се лее и постепенно апетитът ми се върна, последван от доброто ми настроение. Бирата има способност да отмива страховете на човек. Вярно, на следващия ден той ще ги открие пак, натаралянкани и вкопчени в глезените му, барабар с няколко нови и главоболие, което може да цепи скали, но за момента бирата е отличен заместител на смелостта, остроумието и задоволството. Не след дълго си разменях истории за жени с мълчаливия брат Емер, натикан до мен. Честно казано, разговорът беше доста еднопосочен, само че развърже ли ми се езикът, аз доста се запалвам по темата, както е с повечето младежи в добро здраве.

Докато се приближи следващата курва, вече бях готов с коренно различен отговор от онзи, който бях дал на Сали. Мери беше свела комплекта от корсет и рокля само до корсет и комбинацията от дългата ѝ тъмна коса, палавите ѝ очи и обилната порция безразсъдство, дадено ми от бирата, ме накараха да се изправя. При което забелязах, че великанът — братята го наричаха Райк — се приближава, а месестото му лице е изкривено в страховита гримаса. Моментално седнах и открих нещо извънредно интересно на дъното на чашата си.

Въздъхнах с облекчение, когато сянката на великана ме подмина и продължи нататък. Мъжът беше поне педя по-висок от Снори, а ръцете му може да нямаха толкова ясно изразени мускули като тези на северняка, но бяха по-дебели от бедрата ми. Братята се пръснаха от пътя му, докато се приближаваше към Снори: младият Сим буквално се пъхна под масата, за да не се озове между двамата — беше хлъзгав, точно както подозирах. Мери също изчезна с похвална скорост. Самият Снори изглеждаше невъзмутим; остави халбата си на съседната маса и избърса брадата в ъгълчетата на устата си, за да махне по-големите остатъци от храна.

Обикновено, дори когато един бой е неизбежен, двете страни отделят известно време да свикнат с идеята. Подхвърля се някаква презрителна забележка, отговорът вдига залозите, нечия майка се оказва курва и миг по-късно — независимо дали майката наистина е била курва, или не — земята се оцапва с кръв. Брат Райк обаче предпочиташе по-пряк път към насилието. Просто нададе животински рев и измина бързо оставащите три крачки.

В последния момент Снори премести значителното си тегло и краят на припряно опразнената пейка подскочи нагоре, за да халоса Райк под брадичката и да се забие в гърлото му. Дори и със седналия на нея Снори пейката измина със стържене няколко сантиметра, преди да спре устрема на великана. Снори стана и я остави да падне, докато Райк залиташе назад, после направи бърза крачка към него, сграбчи го с две ръце зад тила и фрасна лицето му в масата. От удара пивото напусна чашата ми, за да се озове в скута ми. Самият Райк се свлече на пода, като остави дълга червена диря върху просмуканите с бира дъски.

Убиецът стоеше зад падналия си другар. Кент Червения, така го наричаха. Ръката му беше сложена на брадвата на кръста му, а веждите му — въпросително повдигнати.

— Ха! Нека си отспи. — Снори се ухили на Кент. Брат Кент отвърна на усмивката му и отиде да седне пак при дебелия си другар.

Снори се върна на мястото си и посегна да си вземе пиенето от другата маса.

Оттам нататък се чувствах доста по-добре. Внезапното падение на Райк ме изпълни с безгранично добро настроение. Грабнах нова бира от едно минаващо слугинче и хвърлих на подноса един медник.

— Е, братко Емер… — Млъкнах, за да залоча от халбата си — стил на пиене, близък до гълтането, който обаче включва разливане на значително повече течност по гърдите ти. — Не знам за теб, но аз съм в настроение за още малко хоризонтално забавление. — И сякаш по поръчка сладката Мери се озова до мен с изписана на лицето усмивка. — Здравей, Мери, благодатна моя — рекох с остроумие, заимствано от алкохола. — Баща ми е кардинал, знаеш ли? Хайде да вървим горе да обсъдим някои духовни въпроси. — Мери се изкиска послушно и аз станах, използвайки за опора рамото на брат Емер. — Води, скъпа лейди. — Понечих да се поклоня, но размислих, защото повечето следи от равновесие ме бяха напуснали.

Последвах Мери до стълбището, като залитах наляво-надясно, но за щастие не успях да разлея половницата на някой брат, нито да го оскърбя другояче, а изкусителното полюшване на Мери винаги ме крепеше в правия път. В подножието на стълбите тя взе една свещ от кутията на стената, запали я и продължи нагоре. Изглежда, бях положил началото на тенденция, защото още някой ни последва по стълбите с тропот на ботуши.

Горният етаж беше разделен на две от дълъг коридор, по който се редяха врати. Мери спря до една от открехнатите. Остави свещта в един свещник на стената и се обърна.

Усмивката ѝ се стопи и очите ѝ се разшириха.

— Разкарай се. — За миг се зачудих защо съм казал това, а после осъзнах, че гласът е дошъл иззад мен.

Мери отскочи встрани и затопурка обратно по коридора, докато аз се борех със задачата да се обърна, без да падна. Преди да успея обаче нечии пръсти стиснаха косата на тила ми и ме бутнаха в тъмната стая.

— Снори! — Това, което беше замислено като мъжествен вик за помощ, излезе по-скоро като квичене.

— Нямаме нужда от него. — Ръката продължи да ме бута напред. Сенките се люшкаха от движението на свещта зад мен.

— Аз… — Млъкнах за миг, за да придам на гласа си повече плътност. — Нямам никакви пари. Викингът ги носи вместо мен.

— Не ти искам парите, момче.

Дори един мях пиво не оставя чак толкова място за оптимизъм. Ръбът на някакво легло се притисна остро в пищялите ми.

— Мамицата му! — Извъртях се и замахнах напосоки с юмрук. Трепкащата светлина ми позволи да зърна брат Емер, преди да ме блъсне с две ръце назад. Юмрукът ми намери само въздух и свещта угасна.

— Не! — Думата премина в хленч. Завивките на леглото ме погълнаха, напоени с ухание на лавандула, което да скрие миризмата на стара пот. Замахнах пак, но ръката ми се оплете в одеялото. Чух как вратата беше затворена с ритник. Притисна ме тежестта на някакво тяло.

— Емер! Аз не съм такъв! — Този път беше вик. — Не съм… — Спомних си за ножа и го затърсих трескаво.

— Шшшшт! — С много по-мек тон, изречено близо до лицето ми. — Просто бъди послушен.

— Но…

— Казвам се Ема.

— Какво?

— Ема, не Емер. — Желязна хватка се сви около китката ми, докато пръстите ми напипваха дръжката на кинжала. Притискащото ме тяло вече се бе изтегнало отгоре ми, цялото в твърди мускули, но по-дребно от мен, и от такова близко разстояние усещах сериозна вероятност да е женско. — Ема — повтори тя. — Но допуснеш ли това да излезе от тази стая, хубавецо, ще ти отрежа езика и ще го изям.

— Ама…

— Просто се отпусни. Спестявам ти половин сребърен дукат.

Така че се отпуснах.

Загрузка...